Лора Трентъм
Целуни ме така (30)

Глава двадесет и осма

Кейд насочи наетия „Мерцедес“ към отбивката за Котънблум Периш. Беше решил да се прибере у дома със стил. Последен ден сред лукс, преди да се върне завинаги към стария пикап на баща си. Тревогата му нарастваше с всеки километър. Монро не беше отговорила на нито едно от обажданията му. Или беше оставила някъде телефона си, или не искаше да разговаря с него. Не смееше да допусне друга възможност. Собственият му апарат забръмча и той се напрегна, докато видя на дисплея името на Сойер.

— Няма да повярваш… — подхвана той, но брат му го прекъсна нетърпеливо:

— Трябва да се върнеш у дома. Веднага! — От резкия тон устата му пресъхна и ръцете му стиснаха волана. В съзнанието му възкръсна споменът за полицаи, застанали пред вратата, за да им съобщят за злополуката с родителите им.

— Какво се е случило? — Гласът му отекна в тясното купе на колата.

— Монро и Сам Ландри са се спречкали пред „Таверната“. Той я е ударил. В момента тя е в болница и й правят рентгенова снимка. Има съмнение за фрактура на скулата и мозъчно сътресение. Ще я задържат под лекарско наблюдение.

Гняв, какъвто никога не беше изпитвал, се надигна у него по време на кратката пауза.

— Питала е за теб.

Кракът му натисна педала на газта до пода.

— Ще откъсна ръцете на Сам и ще ги натикам в гърлото му!

Смехът на Сойер беше наситен с черен хумор:

— Няма нужда. Тя добре го е подредила. В момента лекува счупена челюст и няколко пукнати ребра. След това ще отиде в затвора. Монро е категорична, че ще повдигне обвинение.

Ако не беше заминал, сега тя нямаше да е в болницата. Каквото и да се случеше, щеше да е до нея и нямаше да й се наложи да се справя сама. Сълзи опариха очите му и трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да ги преглътне.

— Вече пътувам нататък. — Прекъсна връзката и се възползва от пълния капацитет и възможности на двигателя на мерцедеса. Спря на паркинга на болницата за време, с което и Марио Андрети^[1] би могъл да се гордее. Воден от отчаяна нужда да види Монро, той се втурна към портала, изнервен до краен предел от бавните автоматични врати.

Група хора в единия ъгъл привлече погледа му. Сойер беше прегърнал Тали. Регън Ловел крачеше покрай тях. Кайла и две други момичета от групата на Монро седяха на столове с винилови седалки.

— Къде е тя? Трябва веднага да отида при нея. — Гласът му проряза тежката тишина в помещението и всички се обърнаха към него.

Сойер разтърси глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Ти да не би да се телепортира?

— Ще обясня всичко по-късно. — Кейд привлече брат си и сестра си в прегръдка. — Ще ме заведете ли при нея?

— Пускат само членове на семейството — обясни Сойер. — В момента там е майка й.

— Аз ще го уредя. — Регън се приближи до сестрата на регистратурата. Кейд я последва и стана свидетел на джедайските трикове, с които тя успя да омагьоса жената. Всичките й възражения се оказаха безполезни и само след три минути тежките блиндирани врати се отвориха пред него.

Уейн Пиърсън и полицейски началник Томасън стояха до вратата на стаята на Монро, отпиваха горещо кафе и разговаряха тихо. Чувството на неудобство от предишните му стълкновения с шерифа накара Кейд да забави крачка.

Пръв го забеляза Уейн:

— Кейд Форнет. Гледай ти. А пък аз реших, че си заминал завинаги.

Вероятно така мислеше и Монро, а Томасън на това се беше надявал.

— Не. Просто отидох да си уредя нещата. Прибирам се у дома. Трябва да я видя. — Шерифът повдигна вежди, но се въздържа от коментар. Уейн посочи към вратата. Кейд се поколеба и се обърна към двамата мъже: — Направих някои проучвания за живота на Сам Ландри в Джорджия. Ще се погрижа да получите копие от досието му.

Полицаите си размениха многозначителни погледи, после заговори Томасън:

— Това би било огромна помощ. Той вече е наел Таруотър да го защитава. — Забелязал, че се готви да тръгне, шерифът подвикна: — Хей, Форнет!

С ръка върху дръжката на вратата, Кейд погледна през рамо.

— Майка ти щеше да се гордее с теб.

Той кимна в отговор и отново се обърна към вратата. Още една част от миналото му зае мястото си. Беше дошло време да се погрижи за бъдещето. Майката на Монро се изправи неуверено, но той я удостои само с бегъл поглед.

Звуковият сигнал от монитора за проследяване на сърдечната дейност показваше стабилен, успокояващ ритъм. Виолетовата подутина върху бузата на Монро се открояваше ярко върху бледата кожа. Русата коса се стелеше по възглавницата, завивката беше пъхната под мишниците. Абокатът беше поставен на лявата й ръка, затова се приближи отдясно и вплете пръсти в нейните. Усети студенината й.

— Рентгеновите снимки не установиха фрактура. — Шепотът на майка й прозвуча високо и дразнещо. — Има само натъртване и леко мозъчно сътресение. Ще ви оставя сами.

Той чу вратата да се отваря и затваря. Без да пусне ръката й, придърпа един стол. Притисна устни към хладната кожа и изрече пламенна молитва, въпреки че се беше отказал от религията в деня, в който погреба родителите си.

— Кейд? — Гласът й беше дрезгав и пълен с изумление. — Господи, колко време съм била в безсъзнание?

Тихият му смях прогони по-голямата част от тревогата му. Звучеше като неговата Монро.

— Не много. Пътувах насам, когато Сойер ми се обади. Вече бях прекосил щатската граница, за да се прибера у дома при теб.

— У дома при мен? — Сините очи го обгърнаха с топлина. Искаше му се да я прегърне и никога повече да не я пусне.

— Бях такъв глупак.

— Чучело? — Тя изкриви устни в намек за усмивка.

— Не, не ме улеснявай. Ти заслужаваш да го чуеш. — Той преглътна. Освен жалкия, непохватен опит по-рано, никога не беше казвал на жена, че я обича. И никога не беше обичал. Не и по този първичен, проникващ до костите му начин, по който обичаше Монро, но му липсваше способността да изразява чувствата си. Все пак опита: — Нищо не е по-важно от теб. Нищо. Нито парите, нито компанията ми, нито изкачването на скали или призрачният живот, който водех доскоро.

Преоткритата връзка с града, със семейството му и най-вече с Монро го накара да осъзнае огромната празнина в душата му, която не можеше да бъде запълнена с материални неща и екстремни преживявания. Можеше да я затвори единствено любовта — силна и безкористна.

— Обичам те, Монро. Можеш ли да ми простиш? — Отново притисна устни към ръката й, обзет от нужда да усеща топлината на кожата й по всички възможни начини. — Господи, толкова ми липсваше.

Тя не отговори веднага, но и не издърпа пръстите си. Кейд ценеше всяка победа, независимо колко незначителна беше.

— Нямаше те само три дни.

— Три дни и четиринайсет часа. И през цялото време се чувствах ужасно. Казах на Ричард, че се установявам тук. Предложих му или да закрием компанията, или да я преместим в Котънблум.

— И как го прие той?

Кейд изкриви лице в иронична усмивка:

— Вече беше подготвил договорите за разкриване на отдел за научни изследвания и технологично развитие в Котънблум. В Сиатъл ще остане само един офис. Очевидно не е много запален по нашите лета и дивата природа.

Монро се опита да се усмихне и докосна бузата си. Покровителствен инстинкт, гняв и чувството, че я е предал, се бореха за надмощие в него.

— Толкова съжалявам, че не бях тук. Имах намерение да го пребия, но разбрах, че ти вече си го свършила вместо мен. Бих направил всичко, за да ти спестя този удар.

Сега тя освободи ръката си, но само за да го улови за китката и да го привлече по-близо. Той се изправи и сложи внимателно дланите си върху раменете й. Докато я целуваше по челото, тя прошепна:

— Аз не се страхувах от него, Кейд. Всъщност… исках да ме удари.

Той се отдръпна рязко и я погледна, сякаш му говореше безсмислици.

— Предизвиках го да ме удари. Нарекох го противно старче. Изплюх се в лицето му. — В гърлото й се надигна неистов смях, но успя да го потисне. Кейд можеше да повика лекар. Или психиатър.

— Защо, за бога, си искала да те удари?

— Защото Кайла не е достатъчно силна да се изправи в съда срещу него. Това щеше да я пречупи. Да съсипе живота й. Оставих се да ме удари, за да мога да повдигна обвинение.

Зелените очи на Кейд бяха пълни с въпроси и тя извърна лице, за да избегне необходимостта да им отговори. Но не можеше да избяга от истината.

— Имах нужда да го предизвикам, защото иначе щеше да продължи да определя моя живот. Разбираш ли ме?

— Също както смъртта на родителите ми беляза моя?

Тя се обърна да го погледне:

— Да. Точно така.

— Оставих миналото да си отиде, за да се върна у дома. А може би запазих най-хубавото от него да ме доведе обратно тук. — Надигналата се вълна от емоции заплашваше да развали ефекта от философските му думи. — Не мога да живея без теб, Монро Кърби. Все още ли ме обичаш?

От всеки друг мъж подобно излияние би прозвучало мелодраматично. Но изречено от Кейд, при всичко, което ги свързваше, признанието му придобиваше дълбок смисъл. Върху лицето му беше изписано същото отчаяние, каквото самата тя бе почувствала при раздялата им.

— Обичам те още от времето, когато бях тринайсетгодишна. Три дни не могат да променят чувствата ми. Нищо няма да ги промени. — Плъзна длани по мускулестите му ръце, сплете ги на тила му и го придърпа към себе си. Устните му докоснаха нейните, но усети съпротивата му.

— Не искам да те наранявам повече след болката, която ти причиних. — Топлият му дъх опари здравата й буза.

Беше се предпазвала прекалено дълго време, но не чувстваше любовта си към него като слабост. Беше по-силна от всякога.

— Ако някога отново си тръгнеш от мен, аз ще… — Някак си все пак успя да се усмихне. — Ще те заведа до блатата и ще те оставя на алигаторите.

Кейд избухна в смях:

— След като чух какво си направила със Сам, няма да си помисля да те оставя.

Тъгата й се разсея като дим и настроението й литна към звездите. Тя се разсмя, заровила устни под челюстта му с набола брада.

— Къде отседна?

— Още не съм мислил за това. Пътувах към къщата ти, когато Сойер ми се обади.

Монро прехапа долната си устна, преди да вземе решение:

— Рано ли е да помислим да живеем заедно?

— Само едно нещо знам със сигурност: ще прекарвам всяка нощ в леглото ти.

Надигна се и отметна косата от челото й. Нещо го тревожеше.

— К-какво има? — заекна тя, притеснена, че онова, което ще чуе, няма да й хареса.

— След като така или иначе ще прехвърля целия си бизнес тук, ще ми трябва работилница. Затова си помислих, че можем да си построим къща. Нещо по-голямо.

Никога не го беше чувала да звучи толкова уверен в думите си, но нямаше как да сбърка нотките на колебание в гласа му.

— Какво си замислил?

— Продава се един парцел до имота на чичо Делмар.

— На реката?

— Аха.

Къща край реката с Кейд. Бъдеще, за каквото не се бе осмелявала да мечтае.

— Мили боже, да не искаш да ме превърнеш от богато момиче от центъра на града в луизиански блатен плъх? — възкликна тя, имитирайки южняшкия акцент, който беше запазена марка на популярните телевизионни сериали. Едва след като той се отпусна, тя си даде сметка колко напрегнат беше.

— Можем да останем и в Мисисипи, макар да се съмнявам, че Сойер някога ще ми прости. Впрочем много ми допада мисълта да се въртиш около мен, докато работя. А пък аз винаги ще мога да отскачам до вкъщи за една целувка.

— Или за нещо друго набързо?

Той отпусна глава върху възглавницата. Смехът му изпрати тръпки по тялото й.

— Как съм живял толкова дълго без теб и съм те имал само в сънищата си?

— Сигурен ли си, че искаш това? Да изградиш живота си отново в Котънблум? С мен?

— Да, въпреки че е повече, отколкото заслужавам. Но ще се боря за него с всички сили — докосна нежно устните й със своите.

Лицето й беше прекалено наранено, за да се включи в целувките. Болкоуспокояващите лекарства притъпяваха болката до неприятно пулсиране в слепоочията. Изминалите безсънни нощи и облекчението да го усеща до себе си я изтощиха и я теглеха постоянно към унес, независимо от усилията й да го превъзмогне.

— Ще останеш ли?

— Не съм сигурен…

— Каза, че ще прекарваш всяка нощ в леглото ми. — Отмести се, доколкото позволяваше тясното пространство, за да му направи място. Той легна до нея и я привлече към себе си. Монро предпазливо положи наранената си страна върху гърдите му и заспа, чувствайки се в безопасност в ръцете и сърцето му.