Лора Трентъм
Целуни ме така (17)

Глава петнадесета

Той беше влязъл в стаята, привлечен от нея като кораб, търсещ сигурно пристанище по време на буря. Не беше точно объркан, но някакъв акорд свиреше фалшиво и объркано в гърдите му. Успокои се едва след като я видя. Грабна две питиета и тръгна към нея. Отзад успя да се наслади на разголения гръб в предизвикателно изрязаната рокля и сексапилната, артистична прическа. И все пак под гладката и на пръв поглед деликатна кожа се криеха добре тренирани мускули.

Той беше роден ловец, свикнал да изучава плячката, да се възползва от слабостите й, да използва всякакви начини за постигане на крайната цел — независимо дали трябваше да я улови или унищожи. Този начин на мислене беше подпомогнал успеха му и бе затвърдил репутацията му на безмилостен бизнесмен.

Монро не играеше никаква игра. В погледа й се четеше глад и той установи, че иска да отвърне на откровеността й. Защо да се преструва? Точно затова беше дошъл. Да я види. Да й даде възможност да го види. Да й покаже, че и в нейния свят се чувства точно толкова добре, колкото и край реката. Че може да се конкурира с Андрю Таруотър и да го победи на собствения му терен.

— Тук съм като представител на семейство Форнет. Устройва ли те?

— Разбира се. Просто не очаквах… — Погледът й обходи тялото му.

Учудването й го накара да се усмихне, както при реакцията на служителя на паркинга, който имаше удоволствието да паркира стария пикап. Кейд изпитваше задоволство от съпоставката между онова, което е бил в младостта си, и това, в което се беше превърнал сега.

— Изглеждаш чудесно. Тази рокля трябва да се продава с предупредителен етикет.

Червенината, избила по нежната кожа, се плъзна от гърдите към лицето. Можеше да го заяви със сигурност, защото деколтето отпред беше също толкова дълбоко. Дамската плик чанта, притисната под мишницата, и обсипаният със сини камъни медальон подчертаваха нежните й извивки. Искаше му се да я докосне, но се страхуваше, че няма да може да спре.

— И ти доста си се издокарал — отвърна му задъхано и още повече се смути.

Черният костюм от Армани беше шит специално за него. Бутиковите облекла не бяха подходящи за широките му рамене, а от Ричард бе научил, че опаковката имаше значение. Особено за компания като тази, събрала се тук тази вечер.

— От време на време се дегизирам и дефилирам около инвеститори и концесионери, които биха проявили интерес към лицензиране на патентите ми.

— Колко богат си всъщност?

Зададен от всяка друга жена, въпросът щеше да го накара да застане нащрек и да потърси най-близкия авариен изход. Но Монро го изрече някак нехайно и неопределено, което подсказваше, че отговорът не бе жизненоважен за нея. Просто от любопитство.

— Имам достатъчно пари, за да правя каквото си поискам. Да пътувам. Да се забавлявам.

— Или да помогнеш на Тали да разработи спортната зала?

Челюстта му се стегна, докато преценяваше дали да отрече. Обикновено не му беше трудно да изопачи истината и да я нагоди към собствения си интерес, но тази жена беше събудила дълго потисканата му съвест и се извисяваше като титан в съзнанието му. Изобщо не се съмняваше, че са в процес на преговори. Не беше сигурен само какъв беше залогът.

— Предполагаше се, че няма да каже на никого.

— И не е. Колкото и да е шокиращо, аз не съм глупава. — Провлечено изречената закачка го накара да се усмихне.

Нещо, което никога не правеше по време на преговори. Но тези очевидно щяха да се окажат най-важните в живота му. Обикновено не допускаше някоя сделка да стане толкова значима, че да не може да се оттегли, но в този момент единствено експлозия можеше да го отдели от нея. Предупредителните камбанки зазвъняха приглушено.

— Колкото и да е шокиращо, това не ми убягна.

— Какво друго забеляза? — Така ли се бе появил изразът „да те разсъблекат с поглед“? Защото Кейд почти усещаше как се разхлабва възелът на черната му копринена папийонка.

Колко далече искаше да ги отведе флиртът им в присъствието на местните благородници? Подложи я на изпитание, като остави погледа си да проследи дълбокото деколте на тъмносинята й коктейлна рокля. Не успя да я смути. Раменете й се облегнаха на колоната, гърбът й се изви в поза, подсказваща самоувереност и пълен контрол над тялото.

Кройката на роклята подчертаваше формата и пълнотата на гърдите й, непристегнати от сутиен. Твърдите зърна повдигаха леко тъканта и го караха да осъзнае болезнено, че би могъл да смъкне дрехата през раменете й и да я изпие с очи и устни. Подпря ръка на колоната малко над главата й, без да я докосва. Ароматът й се изви около него, чувствен и изкусителен.

— Забелязах, че си пораснала и обичаш да си играеш с огъня, Монро. — Сведе поглед точно когато пръстите й се обвиха около медальона, висящ между гърдите й. Гласът му стана още по-дрезгав: — Не мога да забравя как направо полудя под мен на брега на реката.

Очите й се разшириха, ръката застина неподвижно. Той беше не по-малко изненадан от нея да чуе тези думи от собствената си уста. Беше сложил всичките си карти на масата, вместо да запази козовете.

— Вероятно беше заради ситуацията.

— И каква беше тя?

— Сещаш се — тъмнината, опасността.

Мисълта, че друг мъж можеше да лежи по гръб, докато Монро го целуваше и го докарваше до лудост, накара Кейд да изскърца със зъби.

— Значи би целувала и Андрю Гъзуотър по същия начин?

— Това е най-детинският прякор, който съм чувала някога — прошепна тя и избухна в смях.

Наистина беше детинско. Старото прозвище изскочи от съзнанието и просто излетя от устата му. Отдавна беше научил, че с хора като Андрю Таруотър трябваше да се бори с думи, а не с юмруци. Обикновено използваше по-фина тактика, но този мъж предизвикваше у него някакво ожесточение.

— Ти се засмя — отбеляза той с леко засрамен, отбранителен тон.

— Е, никога не съм претендирала, че имам интелектуално чувство за хумор — намигна му Монро.

Чувствата, въртящи се в стомаха му като в центрофуга, бяха объркани и непознати. Пое си дълбоко въздух и огледа стаята.

Андрю държеше реч, заобиколен от половината членове на Младежката лига. Регън Ловел стоеше до високия от пода до тавана прозорец и се взираше в тъмнината, потънала в свой собствен свят. Уловил чашата си с две ръце и с измъчено изражение, господин Таруотър беше приклещен между проповедник от „Христовата църква“ и съпругата му, очевидно тръгнали на лов за поредното дарение.

Кейд разпозна някои от местните хора, у които единствената промяна бяха посивелите коси и наедрелите тела. Повечето не помнеше по имена, въпреки че му се струваха познати. Времето беше преминало през Котънблум като армията на Шърман^[1].

— И всички тия хора тук ще напишат чек за твоята програма?

— Предполагам. Честно казано, ще бъда благодарна на всичко. Мога да уча момичетата да се защитават, но ти сам видя какво стана с Кайла. Все още не отговаря на съобщенията ми. Притеснявам се да не се е случило нещо още по-лошо.

— По-лошо?

— Изнасилванията по време на среща не са рядкост. Често момичетата обвиняват себе си. Не споделят с никого. Смятат, че само защото тези негодници са техни гаджета — направи кавички във въздуха, — случилото се е в реда на нещата.

— Така ли беше по времето, когато растяхме?

— Не си ли спомняш? — Погледна го с лека усмивка. — Знаеш ли, винаги съм се чудела дали тогава си имаше приятелка, но ме беше срам да те попитам.

— Бях прекалено зает с работа и нямах излишни пари, за да заведа някое момиче на прилично място. Пък и не бях привлекателен за тях. Само най-отчаяните ученички можеха да проявят интерес към отпаднал от училище неудачник, който издържа две деца.

Не спомена болката, която беше изпитал вечерта, когато бе абитуриентският бал на неговия клас. Тръгваше си от тежка втора смяна, когато момичетата с пайети и къдрици и момчетата в смокинги и разноцветни жилетки влязоха в любимото им заведение. Енергията им проникваше през стъклото на прозореца на денонощния ресторант, а Кейд седеше в стария пикап с включен двигател и местеше поглед от бившите си съученици към черните си нокти и грубите си ръце. После се прибра и пропусна вечерята.

Тонът й все още бе ведър, но прозвуча някак насила:

— Впрочем и аз не излизах много по срещи.

Въпреки че личният живот беше забранена тема по време на срещите им по пълнолуние, понякога тя споменаваше за едно или друго момче, които искали да излизат с нея. В началото желаеше единствено да я предпази, познавайки момчетата на тази възраст, но постепенно чувствата му ставаха по-объркани и по-сложни. Накрая престана да я пита дали си има приятел, защото представата, че може да е с друг, го довеждаше до лудост.

— Ти с кого отиде на абитуриентския си бал? — Ако му кажеше, че е била с Таруотър, щеше да има нужда от нещо по-силно от шампанско.

Устните й се изкривиха в гримаса.

— Регън се уреди с любовна среща. Тъй като нямаше кой да придружи Сойер, отидохме заедно. Пък и не исках да прекарам вечерта с никого от моето училище.

— Ами ако те бях поканил аз? — Защо, по дяволите, каза това?

Тя си пое шумно въздух.

— Не допусках, че можеш да погледнеш на мен по такъв начин.

— И си била права. Въпросът беше хипотетичен. — Прочисти гърлото си и отстъпи крачка назад, внезапно почувствал необходимост да се отдръпне от нея. — Надявам се, че ще използваш добросъвестно дарението ми.

— Благодаря ти за съпричастността. Ти сам видя защо се нуждая от парите.

— Виж, наистина съчувствам на момичета като Кайла, но не ме бъркай с наивен алтруист. — Дрезгавият му глас беше пълен с предупреждение и привлече вниманието й.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го с присвити очи тя.

— Не се ангажирам с каузи. — Тя наклони глава и го изгледа изпитателно. Наистина ли искаше да го чуе от него? След като толкова години се бе грижил за нея и я бе защитавал, думите изглеждаха неизбежни, а в гласа му се прокрадна първична грубост: — Дойдох заради теб, Монро. Желая те. Разбираш ли ме?

Под суровото изявление се спотайваше нещо много по-силно. Нещо, което все още не беше готов да признае. Сексът беше единственото просто и ясно предложение, което честно можеше да й направи в момента.

Вместо да се преструва на изненадана, възмутена или доволна, в изражението й се появи нещо, което той определи като решителност. Виждаше го всяка сутрин, когато се погледнеше в огледалото.

— А ако това не ми е достатъчно?

Ръкавицата беше хвърлена и за първи път Кейд беше на път да изгуби още преди да е направил следващия си ход. Какво, по дяволите, очакваше тя от него? Обещание за вечна любов? Невъзможно.

Той виждаше това, което искаше, и го преследваше със същата първична целеустременост, с която бе съхранил и семейството си. Ако то беше секс, получаваше го. Край на историята. Никакви оплаквания. Не че се задържаше на едно място достатъчно дълго, за да даде възможност на жената да изрази мнение. Монро със сигурност не беше безразлична към него. Можеше да се възползва от тази й слабост. Докато я гледаше, притиснала гръб към колоната, изпита измамно усещане за уединение, което го окуражи.

— Колието ти е много красиво. Идеално за тази рокля. — Като започна от ключиците, плъзна ръце от двете страни на верижката, докато стигна до медальона. Докосна синия камък, оставяйки пръстите си да погалят вътрешната извивка на гърдите й. Тя затаи дъх, кожата й поруменя, деликатният аромат на парфюма й се усети по-силно.

Монро прошепна името му и той вдигна поглед от пръстите си към очите й. Потъна в дълбините им и бръмченето на гласовете наоколо замря. Разпозна пламналата страст и беше сигурен, че тя вижда същото в неговите очи. Но там имаше и нещо друго. Предпазливост.

Меката й длан покри твърдите му, изкривени от работа кокалчета. Той веднага престана да я дразни, улови ръката й и вплете пръстите си в нейните в символичен жест отпреди много време.

— Хипотетично казано, Кейд? Бих приела.

Топлината, която го заля, нямаше нищо общо със страстта.

— Ето те и теб, Монро. — Андрю се появи отстрани и тя пусна ръката му, сякаш се срамуваше. По дяволите, може би наистина се смути.

Андрю плъзна ръка зад гърба й и Кейд изпъчи гърди като животно, защитаващо територията си. При тази оскъдна рокля, без съмнение докосваше голата й кожа. Мисълта беше почти непоносима.

Дразнещата флуоресцентна усмивка на Андрю трепна. Погледът му се прехвърляше от Кейд към Монро и обратно. Мъжът трябваше да е сляп и глух, за да не усети случващото се помежду им.

Диджей около петдесетте зае празното място в салона за музика. Златните хитове на Синатра привлякоха няколко двойки в средата на стаята, а разговарящите веднага повишиха тон, за да надвикат допълнителния шум.

— Форнет. Радвам се да те видя сред нас, представителите на Луизиана, като се има предвид, че повечето от момичетата, на които Монро помага, са от вашата страна на реката.

Сякаш огромен чук разби и последната останала любезна мисъл и дума в съзнанието на Кейд и настроението му рязко спадна.

— Таруотър. Щастлив съм от възможността да подпомогна Монро. И Тали.

— Проблемът не се свежда до класата или социалното положение, Андрю. Знаеш, че такива деца има и в двете половини на града — намеси се Монро с тон, който подсказа на Кейд, че двамата вече бяха водили този разговор няколко пъти.

Вълна от ръкопляскания плисна от балкона и ги изолира от останалата част на компанията. Няколко души започнаха да скандират името на Монро.

— Мама иска да кажеш няколко думи. Би ли ни извинил? — Андрю му отправи убийствен поглед.

Кейд остана загледан в очите му малко по-дълго, отколкото позволяваше приличието, и оголи зъби в някакво подобие на усмивка.

Домакинът поведе Монро към бара, където майка му я очакваше, предлагайки й чаша шампанско. Следваше речта. Самоувереността й беше естествена и овладяна, но Кейд почти не обърна внимание на думите й на благодарност към общността и списъка от услуги, които искаше да предложи на момичетата в риск от двете страни на щатската граница.

Андрю я следваше неотклонно, поставил ръка върху нея, сякаш не можеше да стои на собствените си крака и всеки момент щеше да падне. Взираше се в нея с кучешка преданост и страст. Очевидно беше изцяло запленен от тази жена.

Вяло ръкопляскане отбеляза края на блестящата й реч. Тези хора бяха дошли заради партито и данъчните облекчения. Докато на теория искаха да се сложи край на насилието, в действителност нямаха време да мислят за него — освен ако не бяха лично засегнати, както някога Монро.

Андрю я улови за рамото и се наведе да прошепне нещо в ухото й. Вероятно просто вдишваше аромата й и се наслаждаваше на нежната извивка на гърдите, както и Кейд преди малко. После я поведе към откритото пространство и я завъртя в танц. Кейд се вбеси и продължи да подклажда враждебността, бълбукаща в него като лава.

Сервитьорът тръгна между гостите, понесъл поднос с шампанско. Той грабна една чаша и я пресуши на две глътки. Папийонката го задушаваше като примка, затова я свали, разкопча горното копче на ризата и остави краищата на яката й да висят.

Майката на Андрю се приближи към него до колоната. Кейд се насили да откъсне поглед от Монро. Госпожа Таруотър изискваше цялото му внимание, в противен случай рискуваше да попадне в неловка ситуация. Усмивката й беше като предупреждение.

— Господин Форнет. Много мило от ваша страна, че дойдохте.

Дори не си направи труда да прояви любезност. Беше тук заради Монро. Въпреки това натрапчивият импулс да впечатли тези хора, които не му бяха дали шанса да направи нещо с живота си, тежеше в гърдите му като блатен камък.

Госпожа Таруотър отпи от чашата с шампанско и диамантената й гривна проблесна на светлината. Около нея витаеше мирис на стари пари, добро потекло и скъп парфюм. Ако беше куче, със сигурност щеше да бъде ловно. А Кейд винаги беше предпочитал улични превъзходни.

— Госпожо Таруотър. Поздравявам ви за идеята да организирате този благотворителен коктейл.

— Да. Ние обожаваме Монро. — Наклони глава и погледна през спуснати мигли. Старомоден жест, описан в глава „Как да манипулираме мъжа“ от „Наръчник на дебютантките“ от хиляда деветстотин и петдесета година. — Синът ми е направо омагьосан.

Кейд се обърна към дансинга, където Монро даряваше Андрю с една от магическите си усмивки. Нещо болезнено присви гърдите му. Дали не го използваше като временна тръпка, докато се уреди с мъж като онзи, с когото танцуваше?

А госпожа Таруотър продължаваше полугласно:

— Вашето дарение за каузата й е много щедро, господин Форнет, но не бих искала да ви причини затруднения. Стига да кажете, ще скъсам чека и ще се погрижа никой да не научи.

Част от него искаше да разкрие размерите на състоянието му, да й покаже, че ако пожелае, би могъл да си позволи дори да купи огромната им къща. Но другата, гордата част от него, която му помагаше като тийнейджър да влиза уверено в благотворителните центрове с храна, го накара да се придържа към вежливостта и каза само:

— Не е необходимо. А сега ще ви помоля да ме извините.

Обърна й гръб и се насочи към периферията на тълпата. Мъж на средна възраст стоеше до бара и се взираше в него, сякаш искаше да извади нож и да го забие между ребрата му. Познато чувство, примесено с неприязън, се надигна у него, докато се ровеше в спомените си, опитвайки се да разпознае непознатия. Не му отне много време, защото онзи вече се приближаваше с широки крачки.

— Добър вечер — поздрави Кейд предпазливо, сякаш поставяше стръв в капан.

— Ти беше, нали? Видях те онази нощ.

— Опасявам се, че трябва да бъдете по-конкретен.

— Ти извика ченгетата да ме приберат.

— Не съм бил аз, господине. Къде казахте, че сте ме видели?

Раменете на мъжа се отпуснаха и част от враждебността изчезна от лицето му.

— Не ме ли помниш, момче?

Кейд игнорира просташката фамилиарност и отново се вгледа в чертите на непознатия. В младостта си се беше опитвал да не привлича към себе си вниманието на властите в Котънблум и да не си създава неприятности, за да може да задържи Тали и Сойер у дома, но очевидно в някакъв момент беше ядосал този човек.

Внезапно през тялото му премина тръпка, сякаш беше бръкнал в контакт.

— Сам Ландри. Мислех, че се ожени и замина за Джорджия. Кога се домъкна обратно в града? — Ярост, която би трябвало да е намаляла през изминалите десет години, премина като ток помежду им.

След като мъжът се ожени и напусна Котънблум, Кейд престана да го следи. Фактът, че беше поканен и се беше появил в елегантен смокинг, означаваше, че не беше съсипал напълно живота си. За съжаление.

— Винаги си бил невъзпитан блатен плъх. — Подкупващата усмивка на лицето на Сам беше само за благоприличие.

Обидата изобщо не засегна Кейд. Бяха го наричали с много по-неприятни имена.

— Монро знае ли, че си се върнал?

Мъжът сви устни и измърмори:

— По дяволите… Монро! Тя трябва да е.

Кейд приведе гръб и пристъпи към него:

— Какво искаш да кажеш?

— Двамата с нея си разменихме няколко приказки миналата вечер в таверната, а малко след това ми налетяха ченгетата. Няма начин да е съвпадение.

Онази нощ Кейд беше толкова съсредоточен в търсенето на Монро, че не бе обърнал внимание на никой друг. Сега му се искаше да бе срещнал Сам в тъмния паркинг на кръчмата, вместо в ярко осветената къща на семейство Таруотър.

— За какво те закопчаха? Че караш пиян? — Мълчанието на другия беше достатъчен отговор. Може би в крайна сметка нещата за него нямаше да се развият толкова добре. — Независимо дали Монро е извикала полицията или не, ти си седял зад волана. Да не очакваш хората да си затварят очите?

— Аз съм член на Градския съвет на Котънблум. Избраха ме през пролетта. — Изложи факта, сякаш играеше на „Монополи“ и подходящата карта можеше да му помогне да избегне затвора. Кейд нямаше да се изненада, ако се кандидатираше за кмет на следващите избори. Притежаваше змийски чар и все още беше привлекателен и в добра форма. За някои хора единствено опаковката имаше значение.

Как щеше Монро да се среща очи в очи с този мъж всеки ден?

— Не съм забравил какво й причини преди години.

— Прие за чиста монета думите на едно младо и наивно момиче, което на всичко отгоре си падаше по мен. Нараних чувствата й, като й казах, че обичам майка й. Ако ми беше дал възможност да…

— Повтарял си си тази лъжа толкова пъти, че накрая си й повярвал, нали?

— Това е самата истина. — Тъмните очи на Сам проблеснаха неуверено, преди да помръкнат. — Тя се разсърди и избяга.

— Може би ти е простила онова, което се опита да направиш. Но аз не съм толкова милосърден. Ти криеш доста тъмни неща в миналото си. Може да реша да ги извадя на светло.

— Заплашваш ли ме? — Изумлението по лицето му го накара да си помисли, че не са много хората, осмелили се да се изправят срещу Сам Ландри.

— Да. Май така излиза. — С тези думи Кейд се отдалечи усмихнат. Никога не вредеше врагът да бъде изваден от равновесие. Разумно беше да е подготвен, в случай че някой реши да нарани Монро.

Щеше да проведе няколко телефонни разговора. Колкото и арогантен да беше Сам, не би могъл да зарови тъмните си тайни прекалено дълбоко.

Монро продължаваше да води светски разговори, насочвана от Андрю Таруотър в ролята на гид. След пререканието му със Сам Ландри старите спомени останаха в съзнанието му като гниеща риба. Мина през френския прозорец и си пое дълбоко въздух. Горещината и влагата на деня отстъпваха мястото си на успокояващия хлад на нощта.

Из тялото му се разливаха вълни от разочарование. Може и да носеше най-скъпите дрехи от всички останали, но за сноби като семейство Таруотър винаги щеше да си остане блатен плъх. Андрю отново отведе Монро на дансинга. Неувереността, която Кейд смяташе за отдавна погребана, изригна с нова сила.