Лора Трентъм
Целуни ме така (22)

Глава двадесета

Стонът, изтръгнал се от гърдите и гърлото му, отекна като вибрация в тялото й. А може би този трепет се дължеше на нея. Властта беше опияняващо чувство. Зарови ръце в косата и прокара език по долната му устна бавно, чувствено, наслаждавайки се на податливостта на устата под нейната.

Но превъзходството й се оказа краткотрайно. Той сложи едната си ръка на тила й, с другата притисна здраво гърба й и се завъртя, като я повлече със себе си, докато се озова отгоре, изцяло подчинявайки я на волята си. Страстта замени бавното изучаване. Агресивни и настойчиви, целувките му опустошаваха сетивата й.

Тя изгуби всякаква представа за време и пространство. Нищо нямаше значение, освен тази целувка. Кейд продължаваше да я притиска към себе си с грубите си ръце, докато езикът му си играеше с нейния. Наболата му брада драскаше брадата и бузите й.

Отдръпна се леко, плъзгайки устни по очертанията на челюстта й. Тя наклони глава и устата му се плъзна по шията. После се надигна и се подпря на лакти. Погледът му беше остър и настойчив. Толкова различен от срещите в детството им, когато тъмнината смекчаваше яростта му.

Монро си играеше с косата на тила му.

— Какво има?

— Нищо. Всичко е перфектно. — Но не звучеше особено щастлив от това.

Претърколи се от нея и посегна към хладилната чанта. Тялото й веднага усети липсата на тежестта му. Роклята се беше навила високо около кръста й, тя цялата гореше.

Подаде й кутийка леденостудено безалкохолно. Бързината, с която отново я притегли към себе си, сякаш не можеха да се окажат достатъчно близо, за да изядат спокойно обяда си, й се стори смущаваща, още повече като се имаше предвид колко рязко се беше отдръпнал. Защо й се струваше, че изводът, до който бяха стигнали по време на откровените си разговори, изобщо не го засягаше, докато тя се терзаеше и се опитваше да постигне някакво психическо равновесие? Допря кутията до тила си, за да охлади не само страстта.

— Не съм пила „Нехи“ от цяла вечност. — Натисна алуминиевата пластинка навътре и отпи няколко глътки. — Мили боже, обади се на деветстотин и единайсет, ако изпадна в диабетна кома.

— Това ще компенсира захарта.

Тя повдигна горната филия на сандвича.

— Бекон, марули и домат. Любимият ми.

— Откраднах доматите от градината на майката на Регън.

Монро застина с отворена уста. Той отметна глава и се разсмя толкова гръмко, че адамовата му ябълка заподскача.

— Лицето ти. Човек ще си помисли, че съм признал за обир на кралските бижута или нещо такова. Успокой се, купих ги от магазина. Най-вероятно са от Калифорния.

Тя отхапа и установи с абсолютна сигурност, че наистина не бяха достатъчно сладки, за да са отгледани в Мисисипи.

— Значи ти си бил лъжливото овчарче, докато си обмислял как да пуснеш зайците в градината й.

Кейд само повдигна рамене и се зае със сандвича си.

— Честно казано, нямах представа какво е замислил Сойер, докато не ми подаде първия заек от капана.

Тя преглътна последната хапка и се протегна към чипса, но не можа да подмине и изкушението на бисквитите „Орео“.

— Ти как ги ядеш?

— С устата — сухо отговори той.

— Питам дали ги разделяш и първо ближеш крема? — Побърза да му покаже предпочитания начин. На средата на второто близване забави движенията си. Напрегнатият му поглед беше фокусиран върху демонстрацията й, бисквитата му остана във въздуха, преди да стигне до устата. Тя облиза с език горната си устна, оставяйки върху нея сладка следа. Кой би допуснал, че яденето на бисквити може да бъде толкова чувствено? Сигурно би могла да го предизвика да довършат това, което бяха започнали преди обяда.

Телефонът му забръмча.

В ругатнята, която измърмори под носа си, се прокрадна по-скоро съжаление, отколкото недоволство. Погледна дисплея и отговори:

— Какво има? — От другия край на линията се чу мъжки говор с дикцията на учителя на Чарли Браун^[1]. — Очаквах го най-рано утре. Ще ти обясня всичко, когато се върна в къщата. — Очите им се срещнаха и Кейд изкриви устни. — Размотавам се край реката. Ще се видим след малко. — Прибра телефона обратно в джоба си. — Трябва да се прибираме. Новият ми проект е пристигнал и Сойер е побеснял.

Тя приглади роклята и облиза крема, останал върху горната й устна.

— За какво толкова се е ядосал?

— Вероятно защото съм деспотичен звяр, който се разпорежда с гаража му.

— Двамата много ли се карате?

— Напоследък често се настъпваме по пръстите. — Зае се да прибира остатъците обратно в хладилната чанта и й направи знак да сгъне одеялото.

Тръгнаха един до друг към брега. Докато го чакаше да натовари лодката, тя се обърна и погледна към тяхното дърво. Безопасността и сигурността, които олицетворяваше, се оказаха измамни. Беше топола като всяка друга покрай реката. Кейд се изкачи на насипа и вниманието й се насочи към него.

Така жадуваната безопасност и сигурност бяха в него, не в дървото. Усмивката й надмогна сълзите, които не искаше да обяснява. Той я вдигна отново с изумителна лекота, спусна се към брега и я настани на седалката.

Очакваше, че ще натисне докрай мотора и буквално ще полети по реката. Вместо това поеха бавно по течението, като ту се скриваха в сенките, ту излизаха под ярката слънчева светлина.

Срита джапанките настрани и провеси крака през страничния борд. Водата никога не бе чиста, но през лятото сушата и изобилието от водорасли й придаваха зеленикавокафяв оттенък. Нашествието на високите тръстики стесняваше плавателния участък до средата на реката.

Скоро се показа малкият кей зад къщата на Сойер. Монро извади краката си от водата и отново обу джапанките. Скръстил ръце пред гърдите си, Сойер стоеше на насипа като родител, готов да ги напляска, задето са откраднали лодката.

Кейд скочи в плитчината и газейки в тинята, извади лодката наполовина на брега и я завърза за близкия бор. Обви ръка около кръста на Монро и я пренесе на сушата. Вместо уязвима, силата му я караше да се чувства женствена.

— Не бях планирал да пропилея цялата си неделя с твоята специална пратка, Кейд. — Гласът му прозвуча прекалено гневно за такъв дребен повод.

— Съжалявам. Очаквах я най-рано утре.

— Предполагам, си намислил да окупираш гаража ми, нали?

— Наистина искам да използвам гаража ти, докато съм тук. — Не приличаше на човек, който моли за услуга. — Предупредих те, че очаквам да изпратят новия ми проект.

— Разбира се, избутай моите неща настрани. Те не са толкова важни, колкото твоите двигатели.

Монро местеше поглед между двамата братя. Никой не би могъл да сбърка борбата за територия, пламнала помежду им. Кейд пристъпи крачка напред:

— Ти изобщо не го използваш. Какъв ти е проблемът, малко братле?

Язвителната му забележка увеличи още повече напрежението. Сойер повдигна войнствено рамене:

— Хвърлих око на едно „Камаро“^[2] и смятах да го постегна, но сега твоите боклуци ми пречат.

Монро обви пръсти около бицепса на Кейд и с изненада установи, че мускулите му са стегнати и пулсират от вътрешно напрежение.

— Имам идея. Разделете гаража с тиксо точно по средата. Това свърши работа в „Брейди Бънч“^[3]. — Пресилената й шега разсея напрежението. Сойер завъртя очи, но гневът му се смекчи.

— Можеш ли поне да върнеш мотора на Делмар?

— Разбира се. Ще му го закарам още сега.

Сойер тръгна към къщата с ръце в джобовете и наведена глава. Тя наблюдаваше Кейд, който го съпроводи с поглед. С увеличаване на разстоянието помежду им, мускулите под ръката й постепенно се отпуснаха.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита той, без да я погледне.

— Защо не?

Не беше сигурна дали предложението се дължи на желание да поговори за брат си, но Кейд заговори, преди да успее да го попита:

— Ходила ли си някога у чичо Делмар? — Освободи се от ръката й и тръгна до нея.

— Не бих казала.

— Е, очаква те голяма изненада. — Докато в гласа му все още се долавяха нотки на раздразнение от разправията със Сойер, настроението му се разведри и тя реши да последва примера му.

Настани се върху металното бюро, докато той вкара на заден ход стария пикап в гаража и използва подемния механизъм, за да натовари мотора в каросерията. Приятно й беше да го гледа как работи и с каква лекота се справя с всичко. Но той съвсем не изглеждаше не на мястото си и когато се движеше сред елита на Котънблум в официален костюм.

Той отвори вратата откъм пътническата седалка и й помогна да се качи, сякаш бяха на среща. А може би беше точно така? В такъв случай това беше най-необикновената среща, на която беше ходила някога. И определено най-приятната.

Пикапът заподскача по настланата с чакъл алея пред къщата на Сойер към главния път. Когато набра скорост, косата й се развя пред лицето и тя я прибра с ръка, доколкото можа. След разходката с лодка и това пътуване имаше належаща нужда да я среше.

— Не успях да поправя климатика. Съжалявам — успя да надвиха рева на двигателя Кейд.

Монро се премести на междинната седалка, за да се предпази от вятъра. Остатъци от тиксо залепнаха за полата й.

— Няма проблем.

Ръката му се озова върху бедрото й, повдигайки памучната тъкан, за да докосне голата кожа. Тя застина, сякаш всяко движение щеше да го подплаши като диво животно. Палецът му погали коляното й с бавни, чувствени движения. Тръпката, разтърсила тялото й, я свари неподготвена и я изненада със силата си.

Бяха се целували под старата топола, беше я докосвал много по-интимно в нощта след коктейла, но именно това докосване беше изпълнено с обещания и предзнаменования.

Никой от двамата не проговори, но когато отдръпна ръката си, за да завие по тесен черен път, обрасъл с трева между издълбаните коловози, тя установи, че отчаяно й липсва докосването му. Високи борове от двете страни предлагаха мигове на отмора от жаркото слънце.

Лятната жега, мирисът на борова смола, усещането за тялото му до нейното… На пръв поглед незначителен, моментът се запечата в съзнанието й като нов спомен.

Спряха пред малка квадратна къща с олющени тъмнозелени стени. На малката и тясна веранда се виждаше само един люлеещ се стол. Около гърлата на захвърлените на страничната маса празни бирени бутилки бръмчаха мухи.

Тя дръпна Кейд за ръкава, преди да слязат от пикапа:

— Не мислиш ли, че Делмар е самотен тук? Това място изглежда малко…

— Занемарено? Запуснато? — Той се усмихна с неприсъща за него меланхолия. Скръсти ръце върху волана, подпря главата си върху тях и я погледна: — Предложих да му купя нещо по-прилично и по-близо до града. Сойер го покани в къщата в ранчото. Той отказа и на двамата. Иска точно това място. Израснал е тук.

Монро преглътна и отново се обърна към зелената къща. Изглеждаше прекалено малка дори за сам човек, още повече за семейство.

— Не си спомням татко да ми е разказвал много за това. Работил е упорито, за да се измъкне от тази бедност. И е успял. Оженил се е, купил си е красив дом, създал е семейство. — Затвори очи и се усмихна накриво: — Това те кара да се питаш защо добрите мъже умират, а негодници като Сам Ландри продължават да живеят. Не е честно.

— Не, не е. — Тя се наведе към него, улови лицето му в ръце и погали скулите му с палци.

Без да отваря очи, Кейд се обърна и долепи устни до ръката й. Искаше й се да го притегли към себе си и да облекчи с целувка болката от детството, да му благодари с целувка за всичко, сторено за нея, да целуне мъжа, в когото се беше превърнал. Задълбочаването на взаимоотношенията им й се струваше неизбежно.

Мисълта беше колкото утеха, толкова и проклятие и я накара да се почувства едновременно силна и слаба. Независимо дали го осъзнаваше или не, той щеше да отнесе частица от нея, когато си тръгнеше от Котънблум. А може би винаги я беше носил. Години наред го бе чакала, за да й я върне. Проблемът беше, че междувременно завладя още по-голяма част.

В гърлото й запариха сълзи и в изблик на емоция, дошла с неочакваното, жизненоважно прозрение, тя прошепна:

— Кейд, аз…

— Кейд! Монро! Виж ти! Какво правите вие двамата тук? — прекъсна я боботещият глас на Делмар.

Той се отдръпна, моментът отлетя.

— Докарах ти поправения мотор. Къде искаш да го оставя?

— Ей там, под навеса, ще е най-добре.

Монро се измъкна от пикапа и се озова сред гората от иглолистни и широколистни дървета пред къщата. Какво се готвеше да признае? Не знаеше със сигурност. Не бяха изминали и три седмици, откакто Кейд се бе върнал в Котънблум. И все пак, независимо какво й говореха логиката и здравият разум, със сърцето си приемаше, че двамата са безвъзвратно свързани.

Отчупи парче борова кора и се загледа към гъстите дървета в далечината. Проблясък на нещо, създадено от човешка ръка, привлече погледа й. Без помощта на подемен механизъм Делмар и Кейд сваляха мотора от каросерията на пикапа.

Тръгна между дърветата, като внимателно заобикаляше ниските храсти. Високите дървета оредяха и в един момент се озова сред сечище, обрасло с бурени и кълнове, някои от които бяха почти колкото нея.

В средата стоеше стара каравана, подпряна на бетонни блокове. Слънчевата светлина се отразяваше в единствения останал диск от ръчно направените вятърни камбанки, който мълчаливо се люлееше от лекия бриз. Имаше нещо много тъжно в самотното парче метал. Една четвърт от караваната беше обрасла с кудзу^[4] и тя изглеждаше наклонена на една страна, сякаш бавно и мъчително се предаваше на природата.

Караваната на Кейд. Същата, в която беше живял след смъртта на родителите си. Беше й разказвал за нея, но нищо не можеше да я подготви за действителността. Приближи се на пръсти с усещането, че скверни сакрално място.

На земята под някогашните вятърни камбанки лежаха още няколко парчета метал, които се бяха отказали от борбата. Посегна да докосне едното, но изгнилата корда се скъса и то изчезна в тревата. Гледката я покърти.

Зад гърба й изпука клон, тя подскочи стреснато и издра крака си в близката туфа тръни. Разтривайки наранената ръка, Кейд се появи измежду дърветата и тръгна към караваната, без да поглежда към нея. Изглеждаше като хипнотизиран от видяното и вълнението му накара сърцето й да ускори ритъма си.

Спря до изгнилите стълби на не повече от десетина крачки от нея, но все още, без да я забелязва. Но точно когато тя отвори уста да заговори, гласът му избоботи:

— Ако имах туба бензин в колата, щях да изгоря тази дяволска дупка из основи.