Лора Трентъм
Целуни ме така (7)

Глава пета

На следващия ден, докато съзнанието й все още се луташе в мъглявината на миналото и настоящето, Монро хапна сандвич в обедната си почивка и обиколи магазините по брега откъм Мисисипи, като се опитваше да не мисли за следващия си пациент — Кейд, и да не се чувства ужасно.

Стомахът й протестираше срещу всяка хапка, принуждавайки я в крайна сметка да се откаже и да хвърли наполовина изядения сандвич в едно от многото метални кошчета, поставени наскоро из целия град. Дървеният пешеходен мост на реката я привличаше. Колкото повече се взираше във водата, толкова повече се успокояваше.

През летните месеци реката в Котънблум приличаше повече на поток, доста буен, но плитък. По време на буря течението се усилваше и достигаше до ръба на дигите, но наводненията бяха рядкост. Влажният бриз правеше престоя навън поносим.

След бърза справка с часовника си изостави спокойствието, което й носеше съзерцанието на водната повърхност, и пое обратно към кабинета. Тъмносиня рокля за коктейл, изложена върху манекен на витрината на бутика на Абигейл, привлече вниманието й. Полата с дължина до коляното се диплеше красиво, но деколтето отпред беше прекалено дълбоко. Стресна я нечия ръка, обвила неочаквано раменете й.

До нея стоеше Регън Ловел, с десетина сантиметра по-висока от Монро на тънките си, елегантни токчета.

— Трябва да си я купиш. Едновременно класическа и предизвикателна. Точно в твоя стил.

— И на мен ми хареса. Но като се замислиш, къде ще я нося?

— Какво ще кажеш за коктейла, който семейство Таруотър устройва за каймака на обществото в Котънблум? Андрю със сигурност ще я оцени.

— Нямам нищо общо с него.

— Засега. — Регън повдигна многозначително вежди, но закачката само накара приятелката й да се почувства неловко.

— Нито пък в бъдеще. — След като цяла нощ се беше въртяла неспокойно в леглото, мислейки за Кейд, знаеше дълбоко в себе си, че първо трябва да изясни отношенията си с него, преди да се впусне във връзка с когото и да било. Нямаше никакво обяснение за странната им обвързаност, още повече след като Регън не знаеше как се бяха пресекли пътищата им в миналото.

— Господи, не е нужно да изглеждаш толкова развълнувана от факта, че най-красивият мъж в малкия ни град се опитва да те впечатли.

— Мен? И как по-точно?

— Ами с коктейла? С благотворителната кауза? — Регън изглеждаше толкова объркана, колкото се чувстваше Монро.

— Какви ги говориш?

— Виж, целта на този прием е набиране на средства за момичетата в риск. Андрю не ти ли каза?

Слепоочията й започнаха да пулсират болезнено.

— За какво им е да го правят? Нямах представа, че изобщо знаят за съществуването на такива деца.

Погледът на приятелката й съдържаше незададения въпрос: „Ти сериозно ли говориш?“.

— Вероятно не са знаели, докато Андрю не ги е информирал. Съвсем сигурно е, че ще очаква благодарност под формата на много бъдещи срещи. Да не говорим, че госпожа Таруотър ще блесне като истинска благодетелка.

— Смяташ, че Андрю се опитва да купи чувствата ми?

— По-скоро да те накара да се почувстваш задължена да излизаш с него. Всички от семейство Таруотър обичат другите да са им длъжници.

Как така животът й бе станал толкова объркан само за някакви си двайсет и четири часа? Насочи показалеца си към Регън.

— Няма да излизам с него.

Приятелката й вдигна ръце в знак на поражение.

— Ей, недей да убиваш вестоносеца. Ако не искаш да се срещаш с него, недей. Въпреки че не разбирам какво не му харесваш.

— Не е мой тип.

В съзнанието й проблесна споменът за Кейд, надвесен над нея в джипа, обвил ръка около плитката й, докато дъхът му галеше лицето й. Разтърка чело, за да го прогони. В случая той нямаше нищо общо. Неприязънта й към Андрю не се бе зародила вчера.

— Значи трябва да му се обадя да го отмени, нали? — попита тя.

Регън пъхна ръката си под нейната и двете заедно тръгнаха към кабинета на Монро.

— Не знам. Той се опитва да те манипулира по много подъл начин. Но не виждам защо да не подкрепиш набирането на средства. Каузата е изключително благородна. Не е като да подпишеш договор да излизаш с него, нали така? Съвсем по макиавелиански.

— Овидий.

— Моля?

В гърлото на Монро се надигна смях, но успя да го потисне.

— Нищо. Всъщност може и да си права. Пък и парите със сигурност ще ми свършат работа. — Тя можеше да научи момичетата на самозащита, но ниското им самочувствие и липсата на вяра в себе си бяха основните причини да се впускат във връзки, в които ставаха жертва на насилие. Трябваше да комбинира тренировките със седмични консултантски курсове, което не беше евтино.

— Разбира се, че съм права.

Повървяха няколко минути в мълчание. После Регън прочисти гърлото си:

— Слушай, щом като така или иначе стана въпрос за задължения, искам да ми направиш една услуга.

— А тя има ли нещо общо със Сойер Форнет?

Регън забави крачка.

— Как… Защо реши така?

— Не знам. Сигурно защото напоследък си прекалено обсебена от фестивала като цяло и от него в частност.

— Обсебена? Този човек… — Регън преглътна останалото с дълбока въздишка. — Трябва да му се признае едно нещо — хората обожават кварталните му празненства. Ако спечелим ние, „Сърцето на Дикси“ ще финансира целия ни крайбрежен проект и ще можем да се конкурираме с него. А това би било страхотно.

— Нужно ли ни е това противопоставяне на луизианския бряг?

Регън спря, завъртя я в противоположната посока и махна с ръка към гледката пред тях. Редица от търговски центрове, сред които бутикът на Абигейл, интериорното студио на Регън и клубът на „Пчелите“, се изправяше срещу редица от антиквариати, магазини за дрехи втора употреба и ресторанта на Руфъс на самия бряг на реката. Всяка тухлена фасада беше боядисана в различен цвят — синя, червена, дори лилава, придавайки на частта откъм Луизиана уютен кичозен чар. Стилните витрини и светлинните реклами откъм Мисисипи придаваха на другата част на града сериозен, делови вид от висока класа. И двете страни на града притежаваха своето очарование.

— Нашите градове са се насочили в две различни посоки. Котънблум, Луизиана, е застинал в миналото, докато този в Мисисипи процъфтява и не замира като останалите малки селища. Трябва да мислим в перспектива, а крайбрежният проект е пътят да направим крачка напред, без да обременяваме данъкоплатците.

— Фестивалът не е ли за тяхна сметка?

— Става въпрос за съвсем малко капиталовложение срещу голям залог. Дори да не спечелим, малкият и средният бизнес ще извлекат полза, ако нещата потръгнат добре. Точно тук ми е нужна твоята помощ.

Монро не можеше да отрече ентусиазма в гласа на приятелката си.

— Какво искаш да направя?

— Разкажи на пациентите си за начинанието ни. Вложи малко повече емоции. Иска ми се в града да се заговори за събитието. А ако възникне нещо извънредно, мога да разчитам на теб, нали?

Неяснотата в гласа на най-добрата й приятелка накара Монро да се вгледа в нея и да се опита да отгатне намеренията й. В детството им Регън беше по-амбициозната от двете; Монро обикновено я следваше. Смътна тревога се четеше в тъмнокафявите й очи, докато въртеше между пръстите си кичур сламеноруса коса в познат от години неспокоен жест.

Докосна ръката й, за да я накара да престане.

— Можеш да разчиташ на мен.

Подкрепата й предизвика лека усмивка и през останалата част от пътя обсъждаха любимите си телевизионни предавания и книгите, които четяха.

Бяха само на една пресечка от кабинета на Монро, когато на отсрещната страна на улицата Кейд тромаво се измъкна от шофьорската седалка на черния седан на Тали и се запъти към тях. Спортният екип от къси шорти и синя тениска се допълваше от провесен през едното му рамо платнен сак. Беше оставил бастуна вкъщи, но все още носеше обездвижващата шина на коляното си. Куцането му напомняше за характерната походка на Джон Уейн^[1], а брадата му само допълваше сексапила, излъчващ се от него като радарен сигнал.

Монро усети как всичко в нея се преобърна при вида на мъжа, когото толкова добре познаваше и въпреки това й действаше объркващо и смущаващо.

— Господ да ми е на помощ, дали е този, за когото си мисля? — попита Регън.

— Кейд Форнет се върна в града, за да се лекува от тежка травма. Освен това… — Тя погледна часовника си: — … е следващият ми пациент.

— Гледай ти, станал е още по-едър и по-груб, ако това изобщо е възможно — отбеляза Регън и добави с висок шепот: — Винаги съм се страхувала от него.

Траекторията на Кейд се пресече с тяхната само на няколко крачки от входа на терапевтичния център.

— Добър ден, дами. — В гласа му звучеше металическа нотка.

— Кейд, спомняш си Регън Ловел, нали?

— Няма как да забравя момичето, разбило сърцето на брат ми.

— Неговото сърце? Именно той беше този, който… — подхвана с негодувание Регън, но спря по средата на изречението и си пое дълбоко въздух: — Е, това вече няма значение. — После вдигна показалец към приятелката си: — Ще ходиш на благотворителния коктейл, нали?

— В името на благородната кауза — сви ръка в юмрук Монро.

— Ето това се казва дух. — Сладникавият тон на Регън прозвуча фалшиво. — Добре дошъл у дома, Кейд. Сигурна съм, че с помощта на Монро съвсем скоро ще се почувстваш много по-добре. Тя е най-добрият физиотерапевт в Мисисипи. — С тези думи тя се отправи към реката и интериорното си студио.

— Каква благотворителна инициатива сте замислили вие двете? — попита Кейд, докато влизаха в сградата.

— Всъщност идеята е на господин и госпожа Таруотър. И на Андрю, предполагам. Те са домакини на изискан коктейл за набиране на средства за моите момичета от рисковата група. — Тя щракна с пръсти. — Ей, ще изпратя покана и на Тали, защото помогна нещата да се случат.

Кейд не схвана намека. Внезапно и двамата се почувстваха неловко. Опитът й да поведе неангажиращ разговор се провали. Тя се върна към обичайното си професионално поведение, въпреки че дълбоко в себе си беше объркана. Показа му всяко движение поотделно, преди да го остави да изпълни цялата комбинация. Упражнение след упражнение. След двайсет минути занимания напрежението се разсея.

Пот се лееше от челото към брадата му, тениската му беше мокра.

— По дяволите, момиче. Сигурна ли си, че това ще ми помогне, а няма бавно и мъчително да ме убие?

Смехът й заглъхна, когато той вдигна горнището, за да изтрие лицето си. През стегнатия му корем минаваше съблазнителна линия тъмни косми. Сребрист белег се извиваше от ребрата до ластика на късите шорти.

Протегна ръка, без да мисли. С леко докосване проследи вече поизбледнялата, но все още доста релефна следа. Белег, който никога нямаше да изчезне.

— Това от някое от твоите епични приключения ли е?

— Не. — Улови пръстите й, но вместо да ги отмести, ги притисна към топлата си кожа. — Случи се много отдавна.

Той пусна тениската. Въпреки че влажната плът приканваше към по-нататъшно проучване, Монро отдръпна до гърдите си ръката, свита в юмрук.

— На колко години беше?

— На шестнайсет. Майка ми и баща ми бяха загинали няколко месеца по-рано и аз отидох да търся нещо за ядене. Чух шум в тъмнината. Хукнах да бягам, защото реших, че е някой голям хищник, и се заплетох в ограда от бодлива тел. Беше ми за урок. — Колкото и да се опитваше да говори шеговито, можеше да си представи страха му.

— Не потърси ли лекарска помощ? — Разрезът трябва да е бил доста дълбок, за да остане такъв белег след толкова години.

— Не. Чичо Делмар заши раната. — Прокара палец по белега на дланта си. — Кълна се, той свърши по-добра работа, отколкото докторът от спешното, който заши ръката ми.

Монро не се хвана на опита му да смени темата.

— Очевидно си излязъл отново веднага след това, иначе нямаше да се срещнем.

— Нямах друг избор. — Той разкърши рамене. — Е, какво следва?

През онези пълнолунни нощи беше споделил много свои тайни с нея, но сега, когато вече бе зряла жена, тя се запита колко ли още бе запазил за себе си. У нея се надигнаха въпроси, които тогава беше прекалено малка да зададе, но един се открои от останалите. Някой грижел ли се е за него, докато е помагал на всички наоколо?

— Редовно ли се опитваш да изкачваш скали като Ел Капитан? — Беше направила някои справки в интернет и бе изгледала няколко клипа с елитни катерачи, от които й се зави свят. Ако наистина е искал да покори онези чукари, беше или много опитен, или… луд.

— Бъди твърд или се прибери вкъщи, нали така?

— На юг се изхвърляме само по отношение на прическите, а не към изкачването на отвесни склонове.

Усмивката му беше като мимолетен бял проблясък на фона на брадата.

— От години се занимавам с екстремно и скално катерене. Случилото се на Ел Капитан беше нелеп инцидент.

— Значи ти помагам да се оправиш, за да можеш отново да се върнеш и да се убиеш?

— Ще се откажеш ли да ми бъдеш личен физиотерапевт, ако отговоря с да? — Веселието изчезна от лицето му и внезапната сериозност я извади от равновесие. — Тези неща са станали нещо като непреодолим импулс, предполагам. Не съм сигурен, че бих могъл да спра.

— Но защо изобщо го правиш? Да не би да се опитваш да докажеш нещо на себе си или на този град? Всичко това е без значение. Ти си роден тук и винаги ще бъдеш добре дошъл в Котънблум.

— Не мисля, че която и да било от двете страни на града ще ме приветства у дома с отворени обятия, дори да бях самият президент.

— Със сигурност не, ако се кандидатираш като демократ.

Настъпи кратка тишина, преди той да избухне в смях. Заразителен звук, който изпълни стаята и я накара да се присъедини към него заради удоволствието да го наблюдава.

Най-после Кейд притихна, но усмивката не напусна лицето му.

— В известен смисъл Котънблум ми действа освежаващо. Никакви извинения или опит да се прикрие социалната йерархия и снобизмът. Те са очевидни и извадени на показ.

Лекото пренебрежение в гласа му засегна гордостта й.

— Имаме си своите недостатъци, но градът е чудесен. — Удари го шеговито по рамото. — От двете страни на реката. И докато в цялата страна пропастта между бедни и богати се разширява, ние в Котънблум се опитваме да я заличим.

— Говориш така, като че ли тук ти харесва.

Зелените му очи я гледаха изпитателно. Неговите спомени от града бяха свързани с тъга и отговорности.

— Ако не беше така, нямаше да се върна след колежа. — Тя сведе поглед към покрития с петна балатум. Истината беше по-сложна и нямаше желание да я обсъжда.

— Как е майка ти? — попита той, сякаш прочел мислите й. Мекият му глас се опитваше да заличи изминалите години, макар че тя бе прекарала по-голямата част от живота си в опити да я оправдава.

— Добре е. — Не го излъга. Сега поне беше трезва и дори успя да си намери работа. — Хайде, трябва да направим още няколко упражнения, преди времето ни да изтече.

Завършиха заниманието в тишина, нарушавана само от тежкото му дишане. Докато събираше нещата си, той подхвърли:

— За сведение, не правя всички тези екстремни неща, за да доказвам нещо на това място.

— Значи е заради адреналина, така ли? Чувала съм, че може да се стигне и до пристрастяване — отвърна Монро и записа нещо в картона му.

Мъжът застана пред нея и тя вдигна поглед, притиснала папката към гърдите си. Топлината му я привличаше и тялото й се олюля. Леко докосване по рамото я накара да застине на мястото си. Кожата й настръхна. Зачака, доловила, че всеки опит за поощрение от нейна страна ще го накара да се отдръпне. Тихата продължителна въздишка й показа колко трудно бе това за него.

Също като онази нощ преди толкова години, тя плъзна ръка в неговата. Въпреки че го беше докосвала през целия сеанс, беше намествала тялото и разгъвала крайниците, допирът на ръцете беше нещо много по-интимно, по-специално и ги връщаше към отдавнашни обещания.

— Една от причините да поемам рискове е тръпката да почувствам свободата. Но според мен основната е да се отърся от страха.

— Спомням си. — Всяка дума от разговорите им беше вдълбана в паметта й.

Кейд се напрегна.

— Какво си спомняш?

— От какво се страхуваше най-много.

Той прехапа долната си устна, сведе очи и поклати глава. Искаше й се да улови лицето му с ръце и да го принуди да я погледне. Вместо това стисна мазолестите му пръсти.

Мълчанието му се проточи и тя се притесни, че е прекалила. Най-после заговори с дрезгав, напрегнат глас:

— Всяка нощ лежах буден и мислех как да опазя семейството ни заедно. Социалните щяха да ги настанят някъде, където нямаше да мога да ги защитавам.

— Кейд — изрече тя като въздишка, привличайки погледа му.

Дори след години, когато осиротелите деца бяха постигнали своите успехи, мъчителният страх все още беше изписан върху лицето му. Точно това се опитваше да остави той върху скалите, в небето или по склоновете на планините, но не можеше. Беше като да откъсне част от душата си.

Не правеше ли и тя същото по свой начин? Черни колани по жиу-жицу и карате, постоянни тренировки, за да се отърси от собствените си терзания. А дали успя? Не се съмняваше в уменията си да се защити, но в кошмарите си беше безсилна срещу пристъпите на ужас.

— Не можеш да изтръгнеш тези спомени от паметта си. Ако го направиш, няма да си… ти. — Думите й отекнаха в празнотата на стерилното помещение.

— Някои хора биха казали, че така е по-добре. — Гласът му бе станал по-твърд, уязвимостта и близостта помежду им бяха изчезнали. Издърпа ръката си и отвори вратата. — Получавам отдих за добро поведение, нали?

— Трябва да продължиш с упражненията, дори когато нямаш насрочени сеанси.

Той кимна и излезе. Походката му беше по-уверена, куцането почти не се забелязваше. Отличното му физическо състояние означаваше, че няма нужда от много сеанси, преди да се възстанови напълно. И тогава какво? Без съмнение, веднага щеше да напусне Котънблум. Очакваше го пълноценен, вълнуващ живот.

А какъв ли щеше да е нейният живот в някой друг град, в друг щат? По-смислен? По-самотен? Нямаше особен смисъл в подобни въпроси. Опита се да изхвърли Кейд Форнет от съзнанието си и да се съсредоточи върху следващия си пациент, но не успя.

 

 

Кейд вървеше по моста към своята част от Котънблум. Безпокойството, което определяше състоянието му, не беше от онзи тип, който го караше да изкачва най-близката скала. Въпреки че така и не успя да осъзнае какво точно чувства, не се съмняваше, че причината е Монро.

Пчели жужаха около дивите цветя на Сойер. Кой би допуснал, че брат му е толкова сантиментален? Откъсна един стрък и вдъхна сладникавото му ухание. Надигналата се тъга беше смекчена от необяснимо щастие. Майка им живееше с цветята, а баща им — със стария пикап. Кейд беше закарал ръждясалата кола в двора на Сойер.

Вътрешността беше в по-добро състояние от конструкцията. В тези стари камиони нямаше кой знае какво. Механиката беше опростена, пък и беше произведена преди ерата на компютрите. Щеше да прекара всеки свободен момент в опити да я възстанови. Напоследък беше като обсебен от тази мисъл.

Руфъс му махна от вратата на ресторанта си. Докато приближаваше, мъжът избърса ръцете си в зацапана, някога бяла престилка и на предницата й проблесна извезана в лилаво и златисто емблемата на луизианския университет. Сърцето на Кейд се обърна в гърдите му.

Този човек беше първият, който му даде работа. Надницата беше мизерна, но за сметка на това му позволяваше да носи вкъщи остатъците. Известно време семейство Форнет се хранеше добре, но необходимостта от пари в брой принуди Кейд да потърси нещо друго. Въпреки това не беше необичайно Руфъс да пъхне в ръцете му пакет с храна всеки път, когато минеше покрай заведението в онези първи тежки месеци.

— Разбрах, че си се върнал. Дел ме осведомява за новините. Чувам, че си станал голяма работа. — Гласът му беше дрезгав и остър като речна скала. Дългите години работа над скарата бяха взели своето.

Думите не бяха силната страна на Кейд, затова прехвърли ръка около раменете на другия мъж и го притисна в полупрегръдка. Руфъс беше слаб и с около десетина сантиметра по-нисък от него. Кожата му бе сбръчкана и жилава, както е при възрастни хора, работещи на открито. Кичурът коса, който преди години замяташе над лисината си, беше изчезнал и сега темето му беше голо и кафеникаво като жълъд.

— Обиколих цялата страна и пробвах барбекюто почти навсякъде. Нито едно не може да се сравни с твоето. Можеш ли да ми предложиш нещо прясно? — Кейд отпусна ръка и отстъпи назад. Тази проява на чувства от негова страна беше поредната изненада.

— Всъщност точно се готвех да заредя скарите за нашето малко празненство.

— А какъв е поводът?

— Да те приветстваме с добре дошъл у дома, естествено!

— Какви ги говориш?

— Дел ми се обади тази сутрин. Няма да е нещо грандиозно като обичайните ни квартални празници, но ще се забавляваме и ще хапнем порядъчно.

Кейд последва Руфъс обратно към ресторанта. Нищо не се беше променило, освен новите снимки с автографи на футболни звезди, завършили луизианския университет, разлепени по стените.

— Не искам тържества. — Нотка на гняв придаде острота на думите му.

Руфъс му отговори с типичния си дрезгав, гърлен смях.

— Точно затова и никой не ти каза. От Тали се очакваше да те халоса и да те довлече дотук в несвяст, ако се наложи. Наречи го семейна среща, ако ще се почувстваш по-добре. Нещо като посрещане с домашни кексчета.

Недоволството му се смекчи от топлото отношение и дозата черен хумор. Празненство за принудителното му завръщане вкъщи. Без да чака да го поканят, помогна на Руфъс да зареди скарите и да изнесе сгъваемите маси и столове. Броени минути след като приключиха, хората започнаха да пристигат.

Тали се появи откъм спортната си зала и леко удари ханша си в неговия.

— Дори не се съпротивляваш. Колко нетипично.

— Ами оказах се в засада. — Все пак усмивката, която така и не успя да потисне, смекчи думите му.

Възрастна дама с яркочервена коса и във видимо добро настроение се приближи към тях, понесла голяма пластмасова кутия със сладкиши. Сестра му я прегърна и я представи:

— Кейд, това е съседката ми, госпожа Ефи.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо, Тали ми е разказвала много за вас. — Остана с впечатлението, че наред с Монро въпросната дама е другата най-добра приятелка на сестра му.

— И аз съм слушала истории за теб, млади човече. Добре познавах родителите ви. Майка ви приготвяше най-хубавите пикантни яйца в Котънблум. Хората обичаха да я виждат в църквата.

Усмивката на Кейд се появи спонтанно и естествено. Усещането беше странно.

— Спомням си. Пикантните яйца бяха нейният специалитет.

Жената потупа ръката му и се засмя. Само за няколко часа беше докосван, потупван и прегръщан повече, отколкото за всичките години в Сиатъл, взети заедно. Различията, които разделяха хората там, не съществуваха в Котънблум. Може би защото животът им неминуемо се пресичаше в един момент като взаимносвързаните нишки, създаващи единна тъкан.

До момента, в който Руфъс привлече вниманието на всички с изсвирване с уста, на Ривър стрийт се бяха събрали около петдесетина души, които се смееха и разговаряха помежду си. Домакинът усмири тълпата и прикани всички да сведат глави за кратка молитва. Мъжете свалиха шапките си.

Кейд познаваше повечето от присъстващите. Бяха членове на църковното настоятелство, мъже, ходили за риба с баща му, или любители градинари като майка му. Учителката му от втори клас също беше там и плесна изненадано с ръце, когато я поздрави по име.

Взе предложената от Тали лимонада и тръпчиво-сладникавият й вкус му напомни за отминалите лета.

— Не мога да повярвам, че толкова много хора са дошли заради мен.

— Руфъс предлага безплатно барбекю — сухо отвърна тя. — А сладкишите на госпожа Ефи са просто божествени.

— Така е, но…

— О, боже мой! — Тали се взираше през рамото му и на лицето й се изписа искрено изумление.

— Какво има? — Опита да се обърне, но тя го сграбчи за ръката.

— За бога, не гледай. — Използва го като щит, надникна отстрани и измърмори: — Не мога да повярвам, че наистина е той.

— Кой?

— Мисля, че е Наш Хоторн, но изглежда… някак различен.

Кейд се отмести и възможно най-небрежно погледна назад. Съвсем сигурно беше, че някакъв мъж, който напомняше много на момчето, израсло край реката недалеч от дома им, стоеше настрани, огрян от залязващото слънце. Онзи Наш, когото си спомняше, беше слаботелесен, тежащ не повече от четиридесет и пет килограма. Непознатият отсреща, макар и със същата разрошена кестенява коса и очила, беше висок над метър и осемдесет и определено надхвърляше осемдесет кила.

— Няма съмнение, че е той — каза Кейд. — Вие двамата бяхте неразделни, докато нещата не отидоха по дяволите. — Майка му беше починала от рак, а малко след това загинаха и родителите им. Не можеше да си спомни какво се беше случило с момчето след това.

— Дааа. Най-добрият ми приятел. — Меката, болезнена нотка в гласа й привлече вниманието на по-големия брат.

— Защо не поговориш с него? Виж какъв е станал.

— Не. Много неща се промениха. Съмнявам се, че изобщо ме помни. Виж, нямаш нищо против да си тръгна по-рано, нали? Имам много работа утре сутринта. — И заотстъпва назад, без да дочака отговора му.

Наблюдава я, докато се скри зад ъгъла, чудейки се доколко би трябвало да е притеснен от поведението й.

Звукът на мандолината на Делмар привлече вниманието на Кейд. Мелодията му напомни как бяха лежали в старата каравана и бяха слушали чичо им да свири и пее на верандата си. Ромонът на реката бе естествен акомпанимент на песните. Дел се потопи в музиката и със затворени очи подхвана песен за любовта, загубата и завръщането у дома. Тълпата утихна и всички се почувстваха свързани от вълнението в гласа му.

Усещането, че се е озовал на мястото си като част от пъзел, го обезпокои. Нямаше намерение да остане, нито да принадлежи на което и да било място, най-малко на Котънблум.

Гласът на Делмар заглъхна в пространството. За момент никой не помръдна, а после тълпата изригна в един глас. Чичо му се усмихна и подхвана друга песен.

— Невероятен е.

Кейд се стресна. Монро стоеше до него, изпълнена с искрено възхищение от таланта на чичо му. Все още носеше работните си дрехи.

— Така е — отговори й простичко.

Погледът, който му отправи, беше едновременно срамежлив и закачлив.

— Надявам се да нямаш против, че дойдох. Не спомена нищо, затова не бях сигурна, че искаш да присъствам. Тали ми изпрати съобщение, след като ти си тръгна.

— Радвам се да те видя. — Беше леко смутен от гнева в гласа си. — Сам не знаех за това, докато не се озовах тук след срещата ни. Наложи се да участвам в организацията на собственото си празненство.

Поредната завладяваща песен се понесе във вечерния мрак. Въпреки нестихващите разговори около тях, двамата се взираха един в друг. Вероятно би трябвало да се чувстват неловко. Но помежду им отново се бе възцарило онова особено напрежение.

Когато мелодията най-после утихна, той каза:

— Хайде да се разходим. — Не изчака отговора й и пътьом грабна две сладкишчета. Веднага щом се измъкнаха от хаоса зад тях, той й подаде едното. Тя отхапа и изстена от удоволствие. Погледът му се стрелна към лицето й. Въпреки че удоволствието й не беше сексуално, усети нарастваща възбуда. Тя облиза глазурата, полепнала по горната й устна.

— Правила ги е госпожа Ефи, нали?

— Как позна?

— Тали ни носи понякога в залата. — Погледна назад към събралите се хора. — Редно ли е да напускаш собственото си празненство?

— Няма да липсвам на никого. Имам чувството, че луизианските ми братя просто си търсят повод да празнуват.

Смехът й го накара да се усмихне. Тя го принуди да вървят по-бавно. В края на Ривър стрийт се намираше занемареният парк на Котънблум. Две люлки висяха на ръждясали рамки във формата на буквата „А“ сред полуразрушена детска площадка. В далечината се виждаше бейзболно игрище, обрасло с трева.

Дълбоко в себе си той се страхуваше, че Монро ще подхване предишния разговор, но простотата на момента би следвало да подейства и на нея. Изпробва здравината на люлката и веригите и я прикани с жест към седалката. Тя седна и се завъртя на двете страни, при което ръждясалите синджири изскърцаха. Кейд я отблъсна с рязко движение на ръката. Косата й се развя, но само няколко кичура прелетяха покрай лицето й. След още три последователни оттласквания, изпратили я високо във въздуха, той се отдалечи, куцайки, за да я наблюдава от разстояние.

Тя се облегна назад и вдигна глава към небето със затворени очи. Люлката забави ход, скърцането утихна. Със смях скочи от седалката и се приземи близо до него.

— Беше забавно. От години не съм била на детска площадка.

Остро изсвирване му попречи да отговори. Брат му жестикулираше енергично към него.

— Ако Сойер е решил да ме изложи, ще му го върна по-късно.

— Може пък само да иска да разкаже в прочувствена реч какво означаваш за него.

Кейд се изсмя. Малко вероятно. Откакто се беше върнал, отношенията им бяха обтегнати. А когато беше закарал пикапа в двора на брат си, престорената любезност бе преминала в открита враждебност.

Колкото повече приближаваха тълпата, толкова повече забавяше ход, отчасти заради пулсиращото си коляно, отчасти за да прекара повече време с нея.

— Ще останеш ли?

Тя погледна часовника си.

— Всъщност имам няколко ангажимента.

Тези ангажименти включваха ли Таруотър? Не би трябвало да го интересува, след като нямаше претенции към нея. Но го интересуваше.

— Добре, ще се видим на следващия сеанс.

— А междувременно недей да претоварваш крака си. — Размаха предупредително пръст към него и се отдалечи.

Група мъже, приятели на баща му, наобиколиха него и Сойер с желанието да споделят спомени и му попречиха да я наблюдава. Когато хоризонтът най-после бе разчистен, тя вече беше от другата страна на реката.