Лора Трентъм
Целуни ме така (15)

Глава тринадесета

Погледът й проникваше дълбоко в него. До самата му душа. За която се боеше, че е почерняла като ябълка, оставена да гние в земята през зимата. Избухналата между тях неразумна страст го изуми… отново.

Монро вече не можеше да се контролира, целувките й станаха агресивни, ръцете й го теглеха трескаво. Искаше му се да я обладае, да остави стоновете й да се смесят с подвикванията на дивите животни, но когато надникна в очите й, откри там нещо повече от първична нужда. Не беше сигурен дали беше видял нейната или своята истина.

Знаеше със сигурност, че ако сексът се намесеше в техните странно преплетени истории, само щеше да ги обърка още повече, но въпреки това не можеше да откаже това удоволствие на нито един от двама им. Когато я вземеше, това нямаше да се случи на твърдата земя в тъмнината.

Притисна устните си към нейните. Целувка, пълна с копнеж, съжаление и разбиране. После се претърколи и легна по гръб до нея. Кръглата луна надничаше през танцуващите листа. Нощните звуци изпълниха надвисналата тишина.

Не можеше да прецени колко време бяха лежали рамо до рамо. Тя наруши мълчанието с дрезгав глас:

— Съжалявам, че те насилвам да правиш нещо, което не искаш.

Извинението прозвуча заучено, сковано и крайно нелепо. Нима не беше отвръщал на целувките, не беше ли усетила болезнената му възбуда? Той се подпря на лакът. Лунната светлина се разля върху половината от лицето й, осветявайки едното око и оставяйки другото в сянка. Това беше Монро — светлина и мрак. Мила и безпощадна. Сдържана и необуздана.

— Уверявам ви, госпожице Кърби, че не се възползвате от мен. — Измъкна няколко борови иглички и сухи листа от косата й. — Колкото и да обичам да се разхождам покрай реката с вас по пълнолуние, предпочитам да продължим с останалото на някое не толкова бодливо място с по-малко буболечки.

Треперещата й усмивка й придаде детински невинен вид. Само че тя вече не беше невинна. Не беше някогашното малко момиченце. Беше жена. Загадъчна жена, която познаваше, но не съвсем.

Улови наранената му ръка и допря устни до белега. Тръпките стигнаха чак до рамото му. Жестът му подейства като хвърлена в гърдите му граната, чиято ударна вълна преобърна всичко в него.

— Монро! — разнесе се в далечината гласът на Регън.

— Трябва да се връщам — измърмори върху дланта му тя.

Кейд се надяваше, че не бе прехвърлил собственото си разочарование върху нейните думи. Наблюдаваше я, докато се изправяше и изтърсваше с ръка прилепналия черен клин, при което наоколо се разлетяха борови иглички и дребни бучки пръст.

Той също стана и усети пулсираща болка в коляното. Продължителното тичане да я улови беше напрегнало сухожилията му, които едва бяха започнали да се възстановяват.

— Аз пък ще се спусна обратно към реката.

Регън отново извика, този път по-настойчиво.

Монро сви ръце пред устата си като фуния и се провикна:

— Всичко е наред! Идвам! — Тя се взря в дърветата на брега, където се намираше най-богатият квартал на Котънблум, Мисисипи, и отново обърна поглед към него: — Чакай. Всъщност да не би Регън да е права? Наистина ли се опитвате да унищожите доматите в градината на майка й?

— Дойдох само да се поразходя — отвърна той възможно най-небрежно. Бе изпуснал двата заека, за които отговаряше в изпълнение на задачата, но щом я бе видял толкова уплашена, приоритетите му се пренаредиха.

Приятелката й я повика за трети път и Кейд вече си представяше гнева й. Монро се отдръпна от него.

— Регън смяташе да предложи на Сойер маслинена клонка.

— Мисля, че той би я подпалил.

Усмивката й проблесна, преди да се обърне и да се втурне към боровата горичка. Луната осветяваше русата й коса и превърна краткия й пробег през поляната в сцена от приказка.

Той изчака, докато изчезна от погледа му, преди не толкова магическото му куцукане да го отведе обратно към плоскодънната лодка на Делмар. Когато най-после се спусна до брега, чичо му и брат му спореха с приглушени гласове.

Сойер се изправи и лодката се залюля в плитката вода.

— Къде беше?

— Бях зает — кратко отвърна Кейд и нагази с гумените ботуши в тинята. Отпусна се върху седалката в предната част и започна да разтрива коляното си.

— Добре ли си? — попита брат му.

Делмар включи мотора и насочи лодката към средата на реката. Лекото течение ги върна у дома по-бързо, отколкото бяха дошли.

— Веднага щом се приберем, ще си отворя една ледена бира. Е, какво стана? Да не би Регън да те хвана? — обърна се Кейд към Сойер.

— Със зайците в ръка. Тя изскочи от един храст с проклетата си жилетка и официални обувки и се разкрещя така, сякаш църквата гори. Животинките се подплашиха, очевидно очаквайки да ги удуши с голи ръце. И сигурно щеше да го направи, ако не се страхуваше за маникюра си.

— А ти?

— Пуснах проклетите зайци и побягнах. Тя ми се нахвърли като побесняла маймуна. Трябваше да я прикова на земята, за да я успокоя.

— Изглеждаш ми съвсем добре. Как успя да избягаш?

— Просто престана да се опитва да ме осакати. — Гласът на Сойер стана неясен и далечен.

След неловко мълчание, в което стана ясно, че няма намерение да разкрива повече подробности, Кейд погледна през рамо към Делмар:

— А ти, чичо?

— Сойер и Регън вдигаха такава врява, че успях да стигна до самата ограда на малката градина и да хвърля зайците през нея. Старият Наш Хоторн седеше там и пиеше бира.

— Видя ли те?

— Като се има предвид, че ми предложи една студена бира, трябва да ме е видял. Но не се развика. Може би все още таи топли чувства към родното си място. — Дел извади бутилката от джоба на панталона си и я отвори на страничния борд на лодката.

— А ти успя ли да пуснеш твоите два в градината, Кейд? — попита Сойер.

— Не.

— Регън спомена, че Монро се размотава някъде наоколо. Да не налетя на нея?

— Да.

— Истински извор на информация. Както винаги.

Неприязънта в гласа му накара Кейд да се приведе напред:

— Какво искаш да кажеш?

Сойер остана неподвижен за момент, преди да изригне като капак на тенджера под налягане:

— Получих обаждане от някакъв непознат за твоя инцидент. И то само защото си ме посочил като далечен роднина в някаква стара застрахователна карта. След като напусна Котънблум, се отърва напълно от мен и от Тали.

Разговорът придоби неочакван обрат за Кейд.

— Когато някой от вас имаше нужда от помощ, винаги се отзовавах.

— Разбира се. Раздаваше пари и съвети. — Сойер поклати глава и погледна към брега. — Аз дори не те познавам, Кейд. Не истински. Имам чувството, че след смъртта на мама и татко изгубих и брат си.

Беше си тръгнал поради една-единствена причина — да предпази по-малките си брат и сестра. Първосигналният гняв придаде осезаема острота на думите му:

— Виж, сега съм си у дома…

— За колко? Седмица-две?

— Имам намерение да остана известно време. — До този момент витаеше в някакво неопределено пространство между миналото, настоящето и бъдещето, но след като думите бяха изречени, усети твърда земя под краката си. Нямаше да се самозалъгва. Една от причините да се задържи повече, отколкото бе планирал, беше Монро, но семейството му бе улеснило избора му. — Ако не възразяваш, смятам да се заема с един от последните си проекти. Може би ще можеш да ми помогнеш, като се има предвид, че си по-образованият от двамата.

— Предполагам, че ще се справя — отвърна Сойер, сякаш Кейд му предлагаше да изтръгва ноктите му един по един.

Чичо им или не ги слушаше, или не искаше да се намесва. Управляваше умело лодката, като избягваше дървета, които можеха да закачат с витлото. Вълнението на Кейд от завръщането му към реката избледня, заменено от главоболие. Обвиненията на брат му преминаваха като шкурка през уязвимите кътчета на душата му.

Много пъти беше успокоявал разплаканите Сойер и Тали, но никога не си бе позволил да заплаче пред тях. Като най-голям трябваше да бъде и най-силен. Което не означаваше, че не бе плакал във възглавницата си повече нощи, отколкото можеше да преброи.

Плачеше, защото му липсваше начинът, по който майка му решеше косата му, преди да тръгне за училище, дори когато порасна достатъчно, за да го прави сам. Липсваше му одобрителното потупване на баща му по рамото, когато донесеше вкъщи бележника си, и гордостта, която го изпълваше при всеки дребен жест. Не можеше да забрави лекотата, с която течеше животът им и всеки ден приличаше на предишния — някои по-добри от другите, но никога тежки.

Чичо им насочи лодката недалече от мястото, където Кейд беше оставил стария пикап. Сойер скочи на брега, преди Кейд да успее да прехвърли през борда болното си коляно.

— Благодаря, чичо Делмар. Обади ми се, ако пак имаш проблеми с мотора.

Делмар кимна утвърдително.

— Ще ме оттласнеш ли, момчето ми?

Кейд го наблюдава, докато се скри зад първия завой на реката, после пъхна ръце в джобовете и се качи в пикапа до Сойер. Гневът на по-малкия му брат, изглежда, се беше стопил. Изпаднал в размисъл, той отговаряше на въпросите му едносрично.

Тали си беше вкъщи. Подпряна на кухненския плот, тя ядеше доматите чери като бонбони. Сойер не отвърна на поздрава й и изчезна нагоре по стълбите. Тя се обърна към Кейд и сложи ръце на кръста си.

— Какво, по дяволите, се е случило пак?

Той събу калните ботуши и влезе в кухнята.

— Спипаха ни.

Тали затисна уста с две ръце, заглушавайки следващите си думи:

— Полицаите ли?

Ако старият Томасън ги беше хванал, големият й брат щеше да затвърди оставеното още от детските си години впечатление, че не спазва обещанията си.

— Не, Регън Ловел.

— Господ да ни е на помощ.

Тали извади две леденостудени бири и ги сложи на масата. Той докуцука до един стол и без да е нужно да й казва, сестра му отвори фризера и зарови из него. Кейд притисна подхвърлената торбичка с лед върху коляното си, изсумтя и сложи отгоре наранената ръка. Облекчението настъпи мигновено.

Тя се настани до него край масата и в продължение на няколко минути двамата мълчаливо отпиваха от бирата. За първи път пиеха заедно. Преди заминаването му беше все още непълнолетна, а по време на двете й гостувания в Сиатъл дори не му бе хрумнало да излезе с нея като с приятел. Вместо това бе запълнил дните й с разглеждане на забележителностите, като понякога сам я развеждаше из града, ако не беше прекалено зает.

Кейд я оглеждаше изпод спуснатите си ресници.

— Смяташ ли, че съм постъпил егоистично?

Без да откъсва очи от него, преглътна бавно глътка бира, преди да тропне демонстративно бутилката върху масата.

— В какъв смисъл?

Фактът, че не започна с „няма начин“ или „не, разбира се“, беше красноречив отговор.

— Ти трябваше да отидеш в Луизианския университет.

Цялото й внимание се съсредоточи върху етикета на бутилката.

— Аз не съм Сойер. Оценките ми не бяха достатъчно високи.

— Можеше да спечелиш стипендия. Ако не в Луизианския университет, в някой не толкова реномиран.

Тали беше висока, пъргава и бърза. Постигна няколко рекорда в училищните маратони в дванайсети клас, но винаги отклоняваше предложенията му да кандидатства за спортна стипендия.

— Може би, но щях да закъсам с ученето. Слава богу, че изобщо успях да завърша гимназията.

— Какви ги приказваш? Та ти си математически гений.

— Само толкова. Учителката ми по английски ми пишеше три по милост. Трябваше да ме изхвърлят и изобщо да не ми дават диплома. Психология, история… едва успявах да избутам предметите, които изискват четене. Мога ли да ти призная нещо, без да се ядосваш?

Искаше му се да й откаже. Монро вече беше изцедила предполагаемите истини от спомените му, а сега имаше чувството, че Тали ще ги разбие.

— Разбира се.

— Поставиха ми диагноза дислексия още първата година в гимназията.

Той се надигна от стола и пликът с лед падна на пода.

— А аз защо не знам? От училището са били длъжни да…

— Направиха точно каквото трябва. Просто подправях подписа ти върху всичко. Очевидно моята е в лека или умерена форма, затова е останала недиагностицирана толкова дълго. — Тя въздъхна тежко. — А аз години наред си мислех, че съм глупава.

Кейд се насили да седне, защото отново усети пулсиращата болка в коляното. Но онова, което му се искаше да направи в действителност, беше да крачи гневно, да крещи и да пребие всеки, накарал я дори за момент да се почувства непълноценна. Но това вече не беше неговата роля.

— Кой каза, че си глупава?

— Не беше нужно да ми го казват. Гледах как ти и Сойер четете книгите на един дъх, докато на мен ми трябваше най-малко час, за да прехвърля няколко страници. Беше по-лесно да не харесвам четенето и да потърся нещо друго.

— Спорта.

— Фитнесът е чудесно нещо. Не съм идиот, когато става въпрос за бизнес планове и пари.

— Ти въобще не си идиот. Господи, Тали, бихме могли да потърсим помощ. Непрекъснато попадам на реклами за такива услуги.

Тя поклати глава и започна да чопли етикета на запотената бира.

— И аз поразпитах. Не можехме да си го позволим. Не и без да се наложи да работиш още по-упорито, а аз нямах право да искам това от теб. Ти заслужаваше да имаш свой живот, извън грижите за мен и Сойер. — Великодушието, с което изрече думите, го накара да изпита едновременно страх и угризение.

— Без значение какво правя или колко съм далече, когато възникне някакъв проблем или имаш нужда от нещо, винаги можеш да разчиташ на мен.

Тали се наведе напред и го прегърна с една ръка.

— Знам. Но ние със Сойер се справяме чудесно. Не искаме да идваш в града, за да оправяш проблемите ни. Позволи ни да ти помогнем и просто… бъди наш брат.

Той отвори уста и веднага я затвори. Не знаейки как да реагира, той й се извини, без да е сигурен за какво точно. Защото беше заминал? Защото се беше върнал? Заради недостатъчните усилия?

— Съжалявам.

— Недей, няма защо. Реши ли вече колко ще останеш в Котънблум?

Тя впери зелените си очи в него. Беше като да наблюдава себе си в огледало.

— Още известно време. — Същият отговор, който беше дал на Сойер. За пореден път заминаването, планирано за края на месеца, се отложи за неопределено време.

Разговорът замря и тя се надигна да изхвърли бутилките в кошчето за боклук.

— Аз също искам да ти кажа нещо. — Очевидно гласът му отразяваше вътрешния му смут, защото тя побърза да седне обратно и се наклони към него.

— Какво?

— Не напуснах Котънблум по свое желание. — Ставаше му все по-трудно и по-тежко да изрича думите. — Заминах, защото шериф Томасън ме хвана да крада.

— Какво си откраднал? — равно попита тя.

— Мотор за лодка от господин Уилтшиър. Нашият пак се беше развалил, а на мен ми бе омръзнало да се занимавам с него. Трябваше да го сваля и да го поправя, но тогава видях цял ред с негови лодки и… направо полудях, най-вероятно от завист. За какво му са на човек толкова много?

Мълчанието отекна в ушите му като оглушителен шум, но той се страхуваше да вдигне поглед.

— Защо не те изпрати в затвора?

— Томасън и мама са били съученици. Пусна ме заради нея. Даде ми ясно да разбера колко би се срамувала от мен, ако беше жива. Каза ми да замина и да стоя далече от града. — Изпод бирената бутилка надникна пукнатина в дървения плот на масата. Когато беше на около десет години, двамата със Сойер се бяха запалили по игрите с джобни ножчета. Никога не беше виждал майка им толкова ядосана.

— Първо щеше да ти изнесе една поучителна, дълга лекция, а след това щеше да те прегърне. — Тали се пресегна и стисна ръката му. — Защо не си ни казал?

Най-после събра смелост да срещне погледа й и видя в него единствено разбиране. Сега, след като се беше изповядал, се зачуди колко ли по-различно щяха да се развият нещата, ако го беше направил преди години.

— Не знам. От срам, предполагам. Заклех се да се грижа за теб и Сойер и се провалих. Не бях пример за подражание.

— Трябвало е да заминеш — измърмори тя повече на себе си. — Ако ни беше казал, може би щяхме да ти помогнем.

— Как?

— Нямам представа. Да ти изпращаме провизии или нещо такова. — Двамата се засмяха, но някак неловко. — Имахме чувството, че си ни изоставил, Кейд.

Той въздъхна тежко.

— Давам си сметка. И в известен смисъл беше така. След като заминах, не можех да се върна. Пък и не исках. А там… — направи широк жест към прозореца. — Там никой не ме познаваше като отпаднал от училище блатен плъх. Имах възможност да преоткрия себе си.

— Разбирам те. Наистина. Понякога и аз се питам защо останах. — В гласа й се прокраднаха нотки на горчивината, която години наред му беше тежала като олово.

Братска загриженост го подтикна да попита:

— Със залата всичко наред ли е?

— Там нещата вървят чудесно. — Тя се изправи и стисна рамото му. — Каза ли на Сойер?

Внезапната промяна на темата му се стори подозрителна, но Кейд не беше сигурен, че някой от двамата би могъл да понесе още една споделена тайна.

— Още не.

— Е, аз се прибирам вкъщи, освен ако не искаш да остана като буфер между вас.

Кейд допи последната глътка от бирата.

— Няма нужда. Ще се разберем.

— Добреее — удължи думата тя и преметна чантата си през рамо.

— Хей. Един въпрос.

Сестра му се обърна, пристъпила прага с единия крак:

— Давай.

— Тоя благотворителен коктейл на Монро. Ще ходиш ли?

— По дяволите, не. Все едно доброволно да се принеса в жертва.

— Тогава имаш ли нещо против да използвам поканата ти?

Тя повдигна вежди, но извади плика от чантата си и го пусна към него като хартиен самолет.

— Заповядай.

Пликът се приземи в краката му, белязан със собствените му отпечатъци от следобеда, когато го беше донесла. Вдигна го и го потупа няколко пъти върху устните си. Щеше да помоли Ричард да му изпрати повече дрехи, в това число и смокинга му, както и последния му проект. Играта на момче за всичко у дома не трябваше да пречи на работата му, а крайният срок за приключване на проекта наближаваше.

Погледна часовника си. Имайки предвид часовата разлика, Ричард трябваше да е все още буден и вероятно се наслаждаваше на питието си след вечеря. Чуха се два сигнала, преди дълбокият глас с бостънски акцент да отговори от другия край на линията:

— Най-после се обади. Помислих си, че те е изял някой алигатор.

— За твое сведение дори не съм виждал алигатор — усмихна се Кейд, чувствайки се напълно спокоен с партньора си.

— Притеснявах се — заяви Ричард с бащински тон.

— Да не би сделката със Симпсън да не се развива според очакванията?

— Не говоря за работата и ти много добре го знаеш. Впрочем всичко е наред. Как е ръката?

— По-добре. Сойер ме убеди да ходя при физиотерапевт и тя наистина ми помогна.

— А как върви битката с демоните ти?

Неочакваният въпрос внесе смут в съзнанието на Кейд.

— Какво имаш предвид?

— О, моля те. Знам какво те тегли нататък, колкото и да избягваш да говориш за това. Е, какво мога да направя за теб?

— Ще остана тук по-дълго, отколкото възнамерявах. Трябва да ми изпратиш някои неща.

В слушалката се чу потропване на лед в кристал. Ричард беше любител на марковото вносно уиски.

— Какви по-точно?

— Трябва ми смокингът. Онзи, по-скъпият.

Смехът на Ричард прогърмя през хилядите километри, които ги разделяха.

— Отговори ми само с да или не. Това има ли връзка с жената от миналото ти?

По дяволите тоя Ричард с неговите телепатични способности!

— Да, но…

— Ще го опаковам заедно с другите дрехи. Още нещо?

Ако признанието, че удължава престоя си заради жена, не беше достатъчно унизително, следващата му молба можеше да предизвика още повече подозрения.

— Отегчен съм. А и Сойер има доста прилична работилница. Искам да ми изпратиш последния проект.

Този път мълчанието беше по-тежко и в гласа на Ричард нямаше закачка:

— Какво става, Кейд? Мислех, че това е по-скоро почивка, а не преместване.

— Нито едното, нито другото. Става въпрос за рехабилитация. Отегчен съм до смърт и имам нужда да се занимавам с нещо. Точно ти ме накара да се заема с този проект, преди да тръгна към Ел Капитан, така че трябва да си доволен.

— Сигурен ли си, че ще се върнеш в Сиатъл до края на лятото? — Ричард не изглеждаше въодушевен, в гласа му се усещаше притеснение.

— Поне такива са плановете ми. — Уверенията му щяха да бъдат много по-убедителни, ако съмненията не се прокрадваха в думите му. — Бих бил истински идиот, ако съсипя всичко, което градихме заедно толкова години.

— Така е — съгласи се Ричард с предупредителна нотка в гласа и отново разклати леда в чашата си.

— Ще се погрижиш ли да ми изпратиш дрехите и проекта?

— Още утре сутринта.

— Благодаря ти, Ричард.

— Да, да. Пази се от алигатори.

Връзката прекъсна.

Кейд допря телефона до брадата си, обзет от безпокойство. Макар да не можеше да се каже, че беше излъгал, партньорът му не бе толкова сърдечен както обикновено. Не ставаше въпрос за доверие. Ричард многократно беше доказал лоялността си във времето. Беше негов наставник в един суров свят.

Когато знаците, бележещи границите на Котънблум, се изгубиха в далечината, той реши, че оставя зад гърба си и тесногръдите, дълбоко вкоренени нагласи на града. Но подобно на калта, полепнала върху ботушите му, те го следваха навсякъде. Дори в Сиатъл.

Същите социално-икономически бариери, които го отделяха от останалите в Котънблум, застрашаваха и успеха му в Сиатъл. Всъщност бяха дори по-коварни и по-опасни, защото вместо ясната разделителна линия на реката, бариерите там бяха подвижни, спъваха го и непрекъснато го изненадваха.

Едва когато се беше научил да действа непочтено, всички прегради се сринаха и вече не препречваха пътя му към целта. И започна да играе жестока, безмилостна игра, която можеше да накара дори безскрупулен банкер да ахне.

И успя. Имаше пари. Висшето общество охотно разтвори обятията си за него, сякаш беше роден там. Но нещо все още му липсваше и все по-често се питаше дали всичко научено до момента не беше абсолютно излишно в търсенето на ключа към щастието.

Струваше му се, че той се крие в сърцата на хората, които обичаше. Неговата забавна, буйна сестра, злопаметният му и изключително умен брат и безгрижният му, безотговорен чичо. И Монро. Изглежда, твърде много неща зависеха от нея. Страх замени терзаещото го безпокойство. Добре пазената му независимост се рушеше, също както реката бавно, но сигурно променяше бреговете си.

Дълго седя сам, изгубил предишната си решителност. Когато накрая отиде да си легне, отвори прозореца и остави прохладния, напоен с дъх на глина нощен бриз откъм реката да възкреси спомените в сънищата му.