Лора Трентъм
Целуни ме така (19)

Глава седемнадесета

Ръцете на Монро трепереха върху волана. Съобщението от майка й беше почти неразгадаемо. Също толкова объркано, колкото и неясният телефонен разговор. Паркира зад старото й БМВ на алеята пред къщата, в която беше преминало детството й. Бронята беше вдлъбната в единия ъгъл, по страничната броня пълзеше ръжда. Някога символ на социален статус, сега бе символ на разрухата.

Измъкна се от джипа, чувствайки се прекалено натруфена и съвсем неподготвена за онова, което я очакваше. След случилото се със Сам приемаше всяко обаждане от майка си с пагубен страх. Шокът и разочарованието не намаляваха с времето.

Докато се взираше във входната врата и събираше целия си кураж, установи, че от години не се беше чувствала толкова самотна. Резервният ключ стоеше под саксия с изсъхнали от слънцето розови петунии. Отключи вратата и го върна на мястото му. Изрита високите си обувки и завъртя ключалката по навик.

— Майко? — Гласът й отекна по младежки колеблив.

Всяка стъпка навътре в къщата я връщаше назад във времето към неспокойното й детство. Някои спомени бяха приятни. Като седмиците, преди да се появи новият любовник и да започне нова серия шумни гуляи; периодите, в които цялото внимание на майка й беше насочено към Монро. На връщане от училище я посрещаше аромат на прясно изпечени бисквити, после двете гледаха филми и редяха трудни пъзели.

Но повечето бяха свързани със страх и самота. Върволицата мъже в живота на майка й минаваше и през нейния. Свестните не се задържаха дълго. Оставаха такива като Сам, които се възползваха от влечението й към алкохола и драмата.

— Майко?

— Горе съм. — Гласът й беше слаб и треперещ.

Монро изкачи стълбите по две наведнъж. В банята светеше. Като във филм на ужасите приближи на пръсти, докато инстинктът й я подтикваше да се обърне и да избяга от чудовището.

Само дето майка й се беше превърнала от чудовище в жалко създание. Седеше до тоалетната с вдигната до средата на бедрата тясна пола и разпиляна около бледото лице тъмноруса коса.

Монро пусна водата, за да отмие повръщаното, и я изправи с усилие. Отнасяйки се с нея като с дете, изтри размазаната спирала и й помогна да си измие зъбите. После я отведе в спалнята и смъкна дрехите и бельото й. Намери някаква тениска в едно от чекмеджетата, пъхна ръцете й в ръкавите и я сложи да си легне.

Тъй като никога нямаше да се омъжи повторно, най-вече от инат, майка й поддържаше начина си на живот с издръжката, която бащата на Монро изпращаше всеки месец. Но определената от съда сума се изплащаше, докато тя навърши двайсет години. Лишена от сигурния си доход, накрая майка й беше принудена да си потърси работа. Без образование и каквито и да било умения започна като секретар рецепционист в един лекарски кабинет благодарение на връзките на Монро. Въпреки че заплатата не беше голяма, изглеждаше доволна. И Монро си помисли, че най-после е улегнала.

Тя седна на ръба на леглото и отметна косата от лицето на майка си. Поне този път Сам Ландри не беше замесен.

— С кого беше тази вечер?

— С приятели.

— Къде?

— В „Корнър Покет“. Срещнах един мъж. Изглеждаше ми приятен. Хубав. Млад. Постоянно ми поръчваше пиене.

Монро затвори очи и стисна отпуснатите в скута си ръце в юмруци. Барът беше младо копие на „Таверна Ривършак“, но от страната на Мисисипи. Посетителите бяха предимно хлапета от колежа и млади професионалисти. Привличаха ги предимно билярдите маси и промоциите на напитки. Алкохолик в бар рядко се въздържа.

— Знаеш, че не трябва да се мотаеш в „Корнър Покет“.

— Покани ме едно момиче от службата. Не исках да бъда груба.

— Иска ми се да беше дошла с мен на благотворителния коктейл — измърмори по-скоро на себе си Монро.

След кратко мълчание майка й попита:

— И защо да го правя?

— Защото си алкохоличка.

— Не, не. Не съм толкова зле. Ще се оправя…

Когато най-после заспа, Монро обърна главата й настрани, в случай че започне отново да повръща. Осветлението в коридора задълбочаваше бръчките на челото и линиите около очите й. Бе започнала да се образува двойна брадичка, някога стегнатата плът се отпускаше с времето. Кога щеше да порасне? И да признае, че се нуждае от помощ? Не можеше принудително да я включи в оздравителна програма. Това трябваше да стане с нейно съгласие.

Изтощена психически, а също и физически, Монро тръгна към детската си стая в другия край на къщата. Спря, за да проследи с крак дългите драскотини по дървения под. Ритуал, който извършваше всеки път, преди да влезе. Нещо като възпоменание, също като причастието в църквата.

Гръм разтърси стъклата на прозорците. Приближаващата буря съответстваше на настроението й, затова вдигна подвижното крило. Момичешките розови пердета се развяха на всички страни. Вятърът връхлетя на пориви и се завъртя из стаята като разузнаващо животно. Течението измъкна едната завеса навън и я развя като знаме, докато другата се увиваше около краката й в опитите си да се измъкне.

Пое си дълбоко въздух. Влажността и атмосферното налягане се бяха покачили през изминалия час и небосводът изглеждаше готов да се пропука. Бурята идваше от запад и носеше свеж мирис. Нищо общо с ураганите, проправящи си път откъм залива, дъжда със солен вкус и образуващия торнадо вятър.

Наведе се още малко през прозореца и остави студения порив да я разхлади. Дъждовна капка капна на врата й и се стече надолу към гърдите. Ако роклята не беше толкова скъпа, щеше да изтича навън като хлапачка, за да приветства бурята.

Мълния разсече небето и освети тъмна фигура под прозореца. Ръцете й стиснаха по-силно перваза.

— Това е частна собственост. Махайте се, преди да съм взела оръжието!

Вятърът отнесе думите й и нямаше как да е сигурна дали непознатият изобщо я беше чул.

Силуетът се приближи.

— Аз съм. — Дълбокият глас и лекото накуцване издадоха Кейд.

Беше все още със скъпата риза и панталона, наметнал сакото върху раменете си. Официалният костюм смекчаваше вродената му агресивност, но всяка част от облеклото му по някакъв начин разкриваше истинската му същност. Беше мрачен и малко опасен, но това й харесваше.

Мили боже, този мъж сякаш изпробваше някакво хипнотично заклинание върху нея всеки път, когато се озоваваха на няколко крачки разстояние. Погледът му, плъзгащ се нагоре-надолу по тялото й, едва не я беше изпепелил в градината.

— Какво правиш тук? — Тя се надвеси още по-ниско от прозореца и дъждовните капки образуваха хладна пътека по гърба й.

Кейд изтри мокрото си лице.

— Входната врата е затворена, а ти не отговори на почукването ми. Исках да се уверя, че си добре.

Блесна мълния и освети бързодвижещите се облаци.

— Вече не съм дете. Не е необходимо да ме изпращаш до вкъщи и да ме проверяваш непрекъснато. Както не трябваше да се намесваш между мен и Андрю тази вечер.

Той разроши косата си с ръка и погледна краката си, преди отново да вдигне лице.

— По дяволите, знам това тук — потупа слепоочието си, после разпери пръсти върху бялата риза и продължи: — Но нещо става тук, когато усетя нередност. Не мога да се сдържа. Предпочитам да ми се ядосаш, отколкото да пострадаш, след като съм могъл да го предотвратя.

Тежките и топли дъждовни капки разтопиха гнева й като захар. Част от нея искаше да сподели с него проблемите си, но това щеше да бъде удар по независимостта й. Никой, дори Регън, не знаеше колко страшни ставаха понякога нещата с майка й. В крайна сметка, както той непрекъснато й напомняше, скоро щеше да замине. Тогава щеше да се справя сама, както беше свикнала.

— Всичко е наред. Майка ми имаше нужда от помощ, това е. Можеш да си вървиш. — Прокле треперещия си глас и затвори прозореца, преди той да усети слабостта й и да се възползва от нея.

Застанала до тънките пердета, тя го наблюдаваше как се отдалечава. Дъждът се беше усилил, плющеше в улуците и закриваше гледката.

Беше си отишъл. Така беше по-добре, въпреки че изкушението да се втурне след него я накара да впие нокти в дървения перваз.

— Хей!

— Мамка му! — Монро се обърна рязко, изгуби равновесие и сграбчи едната завеса. Платът се раздра и тя се озова седнала върху перваза на прозореца. Мъж стоеше в рамката на вратата, точно както в кошмарите й. Колко нощи се бе мятала плувнала в пот, защото сънуваше, че някой се надвесва над нея? Или още по-често, че не й стигаха силите да избута бюрото до вратата на стаята си?

На мозъка й беше необходима секунда, за да се върне към реалността, но дори тя й се стори цяла вечност, а след нея беше вече късно да овладее реакцията на тялото си. Сърцето й препускаше бясно, цялата трепереше, дишането й беше прекалено накъсано и плитко, за да може да потисне надигнатата се паника.

Мразеше инстинктивния страх, който не можеше да преодолее, независимо от дългите и упорити тренировки. Нямаше никакво значение колко сигурна беше, че може да се защити. Същата паника я беше обзела в тъмната уличка с Дилън, а после и на поляната с Кейд, когато беше побягнала.

— Леле, каква мръсна уста, Монро. — Закачливата забележка беше като шкурка за опънатите й нерви. Той влезе в стаята й, преметнал сакото си през рамо, с прилепнала от дъжда коса. Кейд изглеждаше като актьор, излязъл от холивудски мюзикъл, докато тя имаше чувството, че участва във филм на ужасите. — В следващия момент хвърли сакото върху леглото и обви раменете й. — Какво не е наред?

Топлината на допира му накара дробовете й да заработят отново, но инстинктивно се освободи от ръцете му. Той ги протегна напред, сякаш успокояваше уплашено животно, но отне твърде много от пространството й. Нещо в гърдите й се стегна, въпреки че здравият й разум внезапно се събуди. Кейд, това беше Кейд. Той няма да я нарани. Сърцето й продължаваше да препуска като побягнал кон, диво и безразсъдно. Не помагаше и това, че се намираха в стаята от детството й. Сцената на толкова много от кошмарите й.

— Уплаши ме. Помислих, че… — затвори очи и си представи всичко съвсем ясно, сякаш се беше случило вчера — Сам, надвесен над нея с разкопчани панталони, мазният му глас, забиващ се в съзнанието й. Тръпки разтърсиха тялото й. Случило ли се беше в действителност? Сън или спомен, вече нямаше никакво значение. Пое си дълбоко въздух. — Как влезе? — Отново прокле издайническия трепет в гласа си.

— С ръждясалия ключ под саксията отвън. — Отново протегна ръка колебливо, давайки й време да протестира.

Трябваше да му каже да си върви. Нямаше нужда от някого, на когото да се облегне. Беше играла тази пиеса с майка си безброй пъти. Когато дланите му погалиха голите й ръце, не ги отблъсна, а се отпусна в обятията му.

Влажната от дъжда бяла риза, прилепнала към мускулите на гърдите и раменете му, измокри лицето й. Все още седнала на перваза и отмаляла под ласката на галещите пръсти, обви ръце около врата му.

Бузата й се притисна към широките гърди, сърцето му биеше под ухото й. Опита се да влезе в неговия ритъм и пулсът й постепенно се забави. Миризмата му беше комбинация от деликатен одеколон и летен дъжд.

Тя се изправи, но незнайна външна сила я задържаше притисната към него. Плъзна ръце по гърдите му, от двете страни на сърцето. Той продължаваше да гали успокоително голите рамене. В корема й се разля топлина.

Кейд я накара да забрави за какво беше тук и какво се опитваше да скрие. Докосна с устни челюстта, после устата му. Целувката беше бавна, подкосяваща коленете. Ръцете му се движеха по цялото й тяло. Пръстите се провряха под изрязания гръб на роклята. Голата плът пламна. Монро измъкна ризата от панталона и плъзна длани под нея. Въпреки влагата, кожата му беше гореща.

Мускулите на гърба му потръпнаха, когато прокара ноктите си по тях. Той изстена и сведе устни към врата й, хапейки я леко. Едната ръка повдигна полата на роклята и се пъхна под нея. Грубите пръсти и белегът върху дланта му драскаха бедрото й, преди да обхванат голия хълбок. Тя се сгърчи. Разразяващата се буря подклаждаше първичните им желания.

Той издаде звук, подобен на леко ръмжене. Звукът резонира в нервните окончания на шията й и предизвика тръпки по цялото й тяло.

— Тази рокля е опасна. Цяла вечер искам да я смъкна от теб.

Екстравагантността оправда похарчените пари. Кейд отдръпна ръката си и полата запърха около голата й кожа. От устните й се отрони тих протестен стон. Искаше отново да усеща допира му. Но, изглежда, той тепърва започваше. Смъкна едната презрамка от заобленото рамо, без да престава да я целува.

Меката тъкан се свлече на гърдите й. Придържайки я, той я наклони назад — леко, но достатъчно, за да изгуби равновесие и да се вкопчи в горната част на ръцете му. Прокара върха на пръстите си по ръба на дълбокото деколте, почти разкриващо втвърдените зърна. Гърбът й се изви още повече, тялото й се молеше. Искаше й се да смъкне от нея скъпата рокля.

Нещо отвън се удари силно в стената на къщата и ги стресна. Бяха се озовали в епицентъра на бурята. Вятърът връхлиташе на мощни пориви и свиреше в процепите на прозорците.

Кейд върна презрамките на мястото им и я целуна отново, но този път с по-малко страст и повече съжаление.

— Майка ти в стаята си в дъното на коридора ли е? Как е тя?

— Добре е.

Не й се говореше за майка й. Искаше да бъде егоистка. Но той извърна лице и устните й докоснаха бузата му.

— Последното, от което имам нужда сега, е да бъда сварен от нея със свалени панталони.

— Тя няма да ни притеснява. Обещавам.

Отново плъзна длани под ризата му, но Кейд улови лицето й с ръце и леко я отмести назад, само толкова, колкото погледите им да се срещнат.

— Искаш ли да ти помогна да се погрижиш за нея и да я настаниш в леглото? — Спокойното му разбиране я накара да се запита дали не му беше навик да помага на пияни жени на средна възраст да си лягат.

— Откъде знаеш?

— Спомням си.

Отказите и оправданията, които обикновено използваше пред другите, нямаше да минат пред него.

— Този път успя да се добере до тоалетната и я заведох до леглото.

Кейд разтри тила й, което й подейства по-успокояващо от баналните съчувствени фрази.

— Мога да се оправя с нея. Правя го вече двайсет години — каза тя със слаб глас.

— Само защото можеш, не означава, че си длъжна, Монро. Опитала ли е с Анонимните алкохолици?

— Майка ми не осъзнава или по-скоро никога няма да признае, че има проблем. Може да мине седмици наред без алкохол. Този път издържа няколко месеца, преди да се върне към предишния разгулен живот. Всеки път, когато си помисля, че най-после се е случило и ще остане трезва, получавам обаждане по телефона или съобщение.

Усещането, че до нея има някой, на когото може да се облегне в буквален и преносен смисъл, пречупи съпротивата й. Ръцете му я обгърнаха и тя отпусна глава върху мускулестите гърди, загледана в подгънатите краища на стария плакат на стената. Този път дланите, галещи гърба й, предлагаха само утеха и подкрепа, нищо друго.

— Мислила ли си за лечение?

— Спестих няколко хиляди, за да покрия разходите за доста скъпа клиника в Джаксън, но тя не се съгласи. Каза, че хората щели да говорят.

— Мислиш ли, че вече не се досещат?

— Сигурно. Но тя се прикрива добре, отхвърля всичко с насмешка. Пък и не пие постоянно. — От нея струеше отчаяние, примесено с безнадеждност. Ръцете му продължаваха да галят гърба й. Внезапно тя въздъхна дълбоко и отпусна цялата си тежест върху него.

— Това не я прави по-малко зависима.

— Знам. — Монро се поколеба само за момент: — Цялата работа е там, че иска да поддържа някакъв имидж в обществото. Наложи й се да започне работа, след като баща ми спря издръжката, но на всички казваше, че го прави за удоволствие. За да има причина да излиза от къщата. Понякога се чудя дали ако я оставя някоя сутрин да се събуди на пода в тоалетната сред собственото си повръщано, няма най-после да признае, че има проблем. Не е ли ужасно?

— Според мен е нормално да се чувстваш по този начин. В крайна сметка ти винаги ще бъдеш до нея, когато има нужда от теб.

— Но тя невинаги е била до мен. — Гласът й секна и прегръдката около нея стана още по-плътна. Внезапно си пое дълбоко въздух: — Спестявам, за да я изпратя в специализирана клиника в Аризона. На място, откъдето няма да плъзнат слухове. Казаха ми, че препоръчителният престой е поне месец, но по-добре два.

— Събра ли достатъчно?

— Може би половината.

— Всичките ти допълнителни доходи отиват за майка ти?

— Лечението е скъпо. След случилото се тази вечер си мисля, че мога да направя втора ипотека върху къщата си или да изтегля потребителски кредит. Стига да успея да я убедя да замине.

— Тя не е ли в състояние да покрие поне част от разходите?

Внезапно я обзе друг страх.

— Не мисля, че изобщо може да си позволи да задържи тази къща повече, а колата й се разпада.

— Може да ограничи харченето и да заплати поне основното лечение.

Чу смеха й, но в него нямаше хумор, а само неизбежна ирония.

— Разсъждаваш твърде логично. Майка ми никога не се е ръководила от здравия разум. Причината е, че се свързва само с мъже, които я използват. Затова никога няма да позволя да бъда манипулирана. От никого.

— Аз не се опитвам да те използвам. Вярно е, че те желая, но искам също така да ти помогна. Ще ми позволиш ли? — Прибра кичур коса зад ухото й и погали с пръсти шията й.

Искаше й се да се облегне на него, да сподели проблемите и товара си с него. Само дето след десетгодишно отсъствие той бе връхлетял в града като торнадо, а после щеше да изчезне, оставяйки другите да се оправят с щетите.

Но това като че ли нямаше никакво значение. Тя щеше да го има на всяка цена, което плашещо напомняше за отношенията на майка й с мъжете. Чувстваше се изпълнена с емоции и напълно лишена от здрав разум. Опасна комбинация.

Въпреки това се опита да говори логично:

— Няма да останеш достатъчно дълго в Котънблум, за да ми помогнеш.

— Монро. — Начинът, по който изрече името й, подсказваше много, но нито я опроверга, нито се опита да я утеши.

Тя оцени сдържаността му. По-добре беше да приеме болезнените последствия, които я очакваха накрая. Веднага след примирението дойде ясното съзнание, че щеше да продължи, докато може. Нямаше представа колко време бяха стояли притиснати в прегръдка, която беше едновременно еротична и успокояваща.

— Проведох кратък разговор със Сам Ландри на партито. От колко време е в града? — Гласът му беше тих, почти хипнотичен, и изминаха няколко секунди преди безпокойството да свие стомаха й.

Тя се отдръпна от него и се отпусна върху леглото. Как можеше да опише с думи съмненията си за случилите се и въображаемите събития? Заигра се с полата, свела поглед към килима.

— От миналата есен. Върна се след развода и възобнови застрахователния си бизнес.

— Досажда ли ти?

— Защо да ми досажда?

— Останал е с впечатлението, че си била влюбена в него и онази вечер си избягала, за да му отмъстиш.

— Онова беше отдавна. Вече няма значение. — Лъжата плъзна между тях, но нямаше как да я върне обратно. Грозотата оцвети настъпилата тишина.

— Лъжкиня — тихо отвърна той, но без упрек в гласа.

— Какво друго ти каза?

— Смята, че ти си извикала полицията миналата вечер в таверната.

Главата й се стрелна рязко нагоре.

— Не съм. — Пое дъх, издиша го бавно и забрави да вдиша отново. — Ами ако съм преувеличила заплахата онази нощ?

Продължаващото мълчание я накара да вдигне поглед към него, опасявайки се от онова, което можеше да види. Проблесналата мълния хвърли зловещи оттенъци, но в гласа му нямаше друго, освен любопитство:

— Какво те накара да си го помислиш?

— Той само ме погали по бузата.

— Защото си избягала.

Потърка челото си с опакото на ръцете и затвори очи.

— Така е, но той каза…

— Я чакай малко! Оставила си го да ти наговори куп глупости? — Гневът му прокънтя, сподирен от гръмотевица. Коленете й се подкосиха.

— Ами ако не съм преценила правилно ситуацията, защото съм била малка и неопитна? Ако съм сбъркала?

— Ръката му е била в панталона, а ти си мислиш, че е дошъл да ти прочете приказка за лека нощ? — Изуменият му тон само породи още повече съмнения.

— Когато се върна, изглеждаше съвсем различен от мъжа, когото си спомнях. Отвори застрахователна агенция, избраха го в Градския съвет. Иначе е прав, че не исках да се ожени за майка ми. Може би наистина съм ревнувала.

Отново просветна мълния и последвалият гръм я накара да подскочи. Той седна до нея. Старият матрак се огъна и я плъзна към него, почти допирайки бедрата им.

— Значи си убедена, че спомените ти са изкривени? Добре, разкажи ми какво точно си спомняш.

Монро затвори очи и отпусна ръката си в неговата, чувстваше нужда да го докосва, без да си обясни защо. Той вплете пръстите си в нейните, а тя погали с палец белега върху дланта му. Движението по някакъв начин я задържаше в настоящето, въпреки че мислите я върнаха в миналото.

— Бях уплашена. Не, ужасена. Стоеше надвесен над мен с разкопчан панталон. В първия момент не разбрах.

— Какво ти каза?

— Не помня.

— Напротив, помниш. — Гласът му беше мек, но настойчив. Зад затворените й очи просвета мълния. — Имай повече вяра в себе си. Спомняш си всяка подробност от онази вечер. Също както и аз. — Нов гръм почти заглуши прошепнатото признание.

Срещата им се бе оказала съдбоносна и за него. В гърдите й се разля топлина. Доверие. Тя трябваше да се довери на инстинктите си. Каква ирония имаше във факта, че учеше на това своите момичета, докато сама прекара последните няколко месеца, лутайки се в съмнения.

— Каза ми, че съм сладка. И още, че майка ми е в несвяст и иска само да ме завие. Да се погрижи за мен.

— Но те е накарал да се чувстваш неудобно още преди това, нали?

— Начинът, по който ме гледаше. Не бях сигурна какво иска. Дотогава дори не се бях целувала, а се чувствах омърсена.

— Трябваше да му забия един тази вечер.

Гневът му увеличи увереността й, а изплувалата жива сцена провокира изблик на черен хумор:

— Хората щяха да говорят за това в продължение поне на година.

— Нямам нищо против няколко слуха, както и ти, очевидно, иначе нямаше да танцуваш с мен. Прав ли съм?

Тя само се усмихна и стисна ръката му.

— Скочила си през прозореца и си избягала към реката. Натъкната си се на лодката ми. После се появих аз. Уплаши ли се от мен?

— Не — отвърна тя с категоричност, която я стресна.

— Защо? Аз бях непознат в тъмнината.

— Почувствах се… — Сгуши се в него, освободи пръстите си и обви ръце около гърдите му. — В безопасност. Знаех, че мога да ти се доверя. За всичко.

Изминали бяха години, а тя все още продължаваше да му вярва до мозъка на костите си, колкото и нелогично да беше. Някак си се озоваха легнали на тясното, изтърбушено легло, обърнати лице в лице.

— Спомняш ли си какво си говорихме онази нощ? — Адамовата му ябълка подскочи, челюстта се стегна.

— Всяка дума.

— Тогава защо се съмняваш в паметта си, когато става дума за Сам Ландри?

Защото ти не беше тук. Думите преминаха през нея. Слава богу, не ги изрече на глас. Само с шепот Кейд бе успял да срине стените, които беше издигала около себе си в продължение на десет години. Стени, до които нито един друг мъж дори не се беше приближавал. Желаеше го, но преди всичко имаше нужда от него. Този простичък факт я отрезвяваше и плашеше, но я накара въпреки това да се притисне още по-плътно към него.

Слаб глас от другия край на коридора я повика по име. Рязкото завръщане в реалността я накара да скочи на крака и да се спусне към стаята на майка си. Тя лежеше на пода до леглото и стенеше.

Монро коленичи до нея, без да обръща внимание на прогорения килим, и отметна назад косата й.

— Какво стана, мамо? — несъзнателно се върна към обръщението, което беше използвала в детството си.

— Тоалетната. Помогни ми. — Изречението беше насечено като на малко дете.

Кейд пъхна ръце под мишниците на майка й и я изправи.

Дори не беше забелязала, че я е последвал. Трябваше да му каже да си върви. Сама щеше да се оправи с майка си. Но не искаше. Той пое по-голямата част от тежестта й и я повлече към банята. Жената се свлече на колене пред тоалетната чиния, сякаш се прекланяше пред идол.

Монро се измъкна навън и се облегна на стената. Кейд се приближи и подпря двете си ръце над раменете й, докато майка й повръщаше шумно. Сълзи напираха в очите й и тя премигна.

Сведе поглед към босите си крака между елегантните му официални обувки. Той подпря брада на главата й. Не беше сигурна колко време стояха така, заслушани в неприятните звуци, но когато те най-после престанаха, усети устните му върху косата си.

— Остави ме да я измия.

Монро не го спря, чувствайки едновременно слабост и благодарност. Иззад вратата се чуваше плискането на вода и приглушеният му глас, но не можа да разбере какво говори на майка й. После й помогна да се довлече обратно до леглото.

— Измих й лицето и зъбите. Реших да оставя на теб да й смениш блузата.

Майка й седеше свита на ръба на матрака, с често премигващи, но невиждащи очи.

Кейд отстъпи назад към вратата, но тя го улови за ръката.

— Благодаря ти… за всичко.

Той само повдигна брадичката си и изчезна.

Монро преоблече майка си и я сложи да легне отново. Поне не беше изцапала чаршафите. Приседна в единия ъгъл, загърна я със завивките и я целуна по челото.

Косата й миришеше на застоял дим, тялото й лъхаше на алкохол. Колко пъти се беше навеждала да целуне дъщеря си за лека нощ, разнасяйки около себе си мириса на бар, вместо на лосион? Прекалено много. Изчака, докато майка й се успокои и дишането й стана дълбоко.

После се върна в стаята си. Бурята беше утихнала до ситен дъжд, потропващ по стъклата на прозореца. Сакото на Кейд го нямаше. Единствената следа от посещението му бяха смачканите завивки на леглото, в което бяха лежали заедно.

Първото усещане беше не изненада, а разочарование. Не можеше да го вини. Всеки мъж с малко здрав разум щеше да избяга от ужаса, на който бе станал свидетел тази вечер. Измъкна декоративните гребени и фиби, приглади с пръсти косата си и разкопча закопчалката на колието.

Дяволско главоболие щеше да мъчи майка й на следващата сутрин. Монро слезе на долния стаж да вземе „Ибупрофен“ и да провери ключалките. По средата на стълбите чу бръмченето на телевизора и откъслечни реплики от сериал.

Кейд се беше проснал на дивана в кухнята с дистанционното в ръка и босите му крака стърчаха над страничната облегалка.

— Е, как е тя?

— Утре ще мрази целия свят.

— Не се съмнявам. Чичо Дел е истинска мечка след запой.

Тя спря колебливо недалеч от дивана.

— Делмар пие?

— Когато бях малък, често се запиваше, не се явяваше на работа с дни и в крайна сметка го уволняваха. Татко се грижеше за него, а след това аз.

— Не знаех.

— Правех всичко възможно да го прикривам. Официално той беше нашият настойник. Ако бяха надушили властите, щяха да ни изпратят в сиропиталище. Но Сойер казва, че сега е по-добре. — Надигнаха се десетки въпроси, но преди да успее да му зададе дори един, той попита: — Тук ли ще останеш тази нощ?

— Да. В случай че й потрябвам.

— Искаш ли компания? Точно попаднах на един филм.

— Разбира се. Да.

Веждите му се повдигнаха, сякаш беше очаквал да му възрази, но любезни протести в момента бяха пряко силите й. Искаше й се да остане.

— Кой е филмът?

— Не съм го гледал. Но ти, предполагам, следиш всички. „Обществото на мъртвите поети“?

— Не си го гледал?

— Докато растях, нямах много време за кино. — В тона му се прокрадна острота, която й беше добре позната.

Беше се чувствала по същия начин, когато й се налагаше да се грижи за майка си, а всъщност трябваше да се занимава със съвсем различни неща. Животът не бе справедлив към нито един от двамата, макар и по различен начин.

— Страхотен е, но е малко тежък. — Приседна на една от възглавниците, но напрежението я държеше изправена и скована.

Докато течаха началните надписи, той обви ръка около раменете й и я притегли към себе си. Тя опря глава на рамото му и сложи ръка върху гърдите му. Сякаш беше отгатнал желанието й и я бе принудил да се облегне на него. Години наред се бе заричала никога да не зависи от мъж — нито за пари, нито за закрила, нито за щастие. Но в присъствието на Кейд непоклатимата й независимост приличаше повече на болезнена самота.

В началото филмът беше само звуков фон, защото вниманието й беше съсредоточено върху ръката му, която си играеше с косата й, ласката на гладката му брада върху челото й и аромата на чистота. Но с развитието на сюжета тялото й се почувства удобно до неговото, а историята я заинтригува както всеки път.

Краят винаги я просълзяваше, но при сегашното състояние на нервите й, чувствителни като оголени жици, по бузите й се затъркаляха сълзи. Наведе глава с надеждата, че той няма да забележи, но съвсем скоро носът й се включи и подсмръкна шумно.

Кейд се размърда, улови я за брадичката и вдигна главата й. Тя затвори очи, но една сълза продължаваше да се стича по лицето й. Вместо да й зададе въпроси или, още по-лошо, да й се присмее, той я притегли в скута си, прегърна я силно и притисна лицето й към извивката на врата си. Тогава тя заплака. Не с фалшиви или сантиментални сълзи, а с истински, разтърсващи ридания.

Единствената му реакция беше да гали гърба й и да я притиска към себе си, дори когато носът й потече върху яката на ризата му. Най-после бурята утихна, оставяйки я изтощена. Безпокойството, страхът и обидата бяха отмити от сълзите.

Монро се отблъсна от гърдите му. Той се намръщи и тънките линии около очите му станаха по-дълбоки.

— Не съм ревла.

— Очевидно — изкриви устни Кейд.

Случайно изплъзналият се кикот, последван от изхълцване, я накараха да се разсмее от сърце.

— Имах предвид, че обикновено не се разплаквам толкова лесно. Сигурно изглеждам ужасно. — Изтри очите и потупа бузите си.

— Изглеждаш…

— Само не ми казвай, че съм красива, защото ще знам, че ме лъжеш.

— Зачервена и подпухнала. — Устата му се сви в извинителна гримаса, но начинът, по който й говореше, не я караше да се чувства неудобно.

Отблъсна го, но той я улови през кръста и двамата залитнаха напред. Размърдаха се едновременно, докато в крайна сметка се озова лице в лице с него, притиснала гръб към възглавниците. Меката тъкан на панталона му погали кожата й. Целуна я по бузата и тя притвори чувствено очи.

— И въпреки това си красива. С нищо не можеш да го скриеш.

— И кога стана такъв сладкодумен герой?