Лора Трентъм
Целуни ме така (18)

Глава шестнадесета

Напрежение сковаваше тялото на Монро, докато Андрю я въртеше в ритъма на музиката. Тя обичаше танците, но не от този тип. Предпочиташе да танцува в кухнята и да използва бъркалката вместо микрофон, докато готвеше. Поне десет чифта очи не се откъсваха от тях. Кавалерът й изглеждаше невъзмутим, докато всяка нейна вена сякаш бе запълнена с бързо втвърдяващ се цимент.

Безкрайната песен най-после свърши и тя отстъпи назад, опитвайки се да избегне прегръдката на Андрю. Сблъска се с баща му, който водеше към дансинга съпругата си и изглеждаше така, сякаш отива на заколение.

Измърмори тихо извинение и побърза да се насочи към скривалището си зад колоната. Отправи безмълвна молитва Кейд все още да я очакваше там. Госпожа Таруотър я улови за китката:

— Скъпа, хайде да се разменим. Аз ще танцувам със сина си, а ти с Бил.

Джийн Таруотър не беше жена, която приема не за отговор. За добро или лошо, това я бе превърнало в авторитет сред общността. Бил Таруотър, който бе истинска пираня в съдебната зала, въздъхна самодоволно, хвана я за ръката и зае позиция. Изненадата й от лекотата, с която той се съгласи, я направи по-сговорчива. Към тях се присъединиха още няколко двойки. Обзелата я клаустрофобия накара сърцето й да забие ускорено.

Андрю улови погледа й и се усмихна над главата на майка си. Монро беше измамница. Смяташе, че има шанс с нея, само че друг мъж се беше настанил трайно в главата и… сърцето й. Увереността, че Кейд я наблюдава отнякъде, правеше преживяването още по-неприятно.

— Жена ми много те харесва. Не бих казал, че е проявявала подобно отношение към някоя от предишните приятелки на Андрю. — Дори снишен до шепот, в гласа на господин Таруотър се долавяше ехо от съдебната зала.

Монро каза смутено:

— Ние с Андрю не се срещаме.

Той се напрегна, забави движенията си и махна към стаята с ръката, която държеше на гърба й:

— Тогава за какво двамата с Джийн устроиха този цирк?

— Предполагам, защото са искали да подкрепят разширяването на групата от момичета в риск. Уверявам ви, че и аз, и те оценяваме усилията ви. — Любезните, сковани благодарности бяха единственото, което можеше да предложи.

Недоверчивият поглед, който й отправи, я накара да се почувства като обвиняема, подложена на кръстосан разпит.

— Синът ми определено е много увлечен. В кантората говори само за теб.

Андрю беше възпитан и образован. Беше привлекателен и заможен. Но никога не присъстваше в сънищата й нощем. Нито предизвикваше неконтролируема емоция в нея.

— Той е чудесен човек — отвърна младата жена с откровен и доколкото й се удаде, прочувствен глас.

— Увърташ — засмя се безрадостно Бил Таруотър. — Ще приемеш ли един съвет от мен, Монро?

Без да е сигурна, че наистина иска да го чуе, тя все пак кимна.

— Мъжете като Кейд Форнет са консуматори. Бил е мачкан твърде често и сега упорито се опитва да докаже, че мястото му е в нашите среди. Но никога не е бил и няма да стане един от нас. Ако се хванеш с него, синът ми едва ли ще те чака.

Гневът изпепели цялата й заучена любезност. Изпита непреодолимо желание да го удари по гърба още там, насред дансинга. Какво ли щеше да си помисли за нея Джийн Таруотър? Вирна брадичка, срещна открито погледа му, отстъпи назад и рязко освободи ръцете си.

— Аз не съм като вас. Кейд Форнет не трябва да доказва нищо, най-малко на някого от присъстващите тук.

Без да се интересува дали постъпката й не изглежда груба, побърза да се отдалечи, проправи си път през тълпата и се насочи към тяхната колона. Нито следа от него. Дали не се беше отказал и не си беше тръгнал? Парещи сълзи напълниха очите й. Сама. Имаше нужда да остане сама. Насочи се към тоалетната. Група жени, разговарящи в коридора, я накара да промени посоката. Последното нещо, което искаше в момента, беше да бъде въвлечена в обмен на клюки.

Задното крило на къщата беше тъмно и с няколко градуса по-хладно от претъпканата зала. Движейки се на пръсти като натрапник, въпреки че никой не си беше направил труда да заключи, отвори вратата на спалнята за гости и стъпи от дървения под върху плюшения килим. Застоялият въздух беше наситен с миризма на нафталин и почистващи препарати.

Студени струи проникваха през вентилационните отвори. Косата гъделичкаше тила й, откритата й кожа настръхна. Усети как потръпва и зърната й реагират на неочакваната прохлада.

— От танците ли се умори? — стресна я дълбокият глас на Кейд.

Подпря рамо на касата на вратата и пъхна ръце в джобовете на панталона си. От проникващата зад гърба му светлина лицето му изглеждаше като тъмно петно.

По равния му глас не успя да определи дали беше разстроен, или бе ядосан.

Думите на Бил Таруотър отвориха прясна, болезнена рана в съзнанието й, затова се хвърли към него, обви ръце около врата му, а благодарение на високите токчета от устата му я деляха само няколко сантиметра. Въпреки че не беше чул язвителната забележка, изпитваше нужда да го утеши.

— Ка…?

Устните й заглушиха останалата част от въпроса. Вкусът на шампанско върху езика му беше почти толкова опияняващ, колкото и миризмата му. Музиката от голямата зала стигаше до тях приглушена и неразпознаваема. Като в бавен танц, той я прегърна и се обърна само колкото да затвори вратата, оставяйки ги в тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника.

Ръцете му се движеха по голия й гръб, проникваха под роклята, галеха извивките на ханша. Тя го притисна към стената. Много по-силен от нея, той би могъл да се задържи на място или да промени позицията си във всеки момент, но я остави да го води, с което само разпали още повече желанието й. Монро беше загърбила здравия разум, беше се отказала от усилията си да потиска копнежа си по него. Желаеше го.

Кейд обви ръце около лицето й и откъсна устни от нейните.

— И отново правиш нещо неочаквано.

— Неприятно ли ти е? — прошепна тя.

— Приличам ли ти на човек, който протестира? — Дъхът му погали бузата й, преди да я целуне отново, после докосна езика й със своя и отново се отдръпна. Тя се наклони към него, жадна за повече. Кейд пое тежестта й, като разкрачи крака, но упорито избягваше устните й. — Гледах как танцуваше с Таруотър. Каква игра играеш? Може би той е мъжът, с когото искаш да те виждат, а аз съм другият, скрит в тъмнината? — Емоционалната нишка в гласа му се обви около сърцето й и го стегна. Ревност? Обида? Гняв?

— Смяташ, че те използвам? — блъсна го в гърдите тя.

— Знаеш, че няма да остана дълго.

Знаеше. Просто не искаше да мисли за деня, в който той щеше да си тръгне от Котънблум. И от нея.

— Какво намекваш?

— Мисля, че получаваш от него нещо, което аз не мога да ти дам, и обратното. Той има влияние в този град, а аз съм мъжът, когото искаш да държиш в сянка и да имаш в леглото си, нали?

— Щом смяташ, че единствената ми цел е положението ми в Котънблум, защо ме последва?

— Защото те желая. Затова и дойдох. — Думите му прозвучаха по-скоро войнствено, отколкото съблазнително. Зад тях надничаше момчето, което държеше на мнението на хората от Котънблум. В крайна сметка той не бе вечният блатен плъх, бродещ в тъмнината.

— Искаш само секс?

— Ако това предлагаш. — Тонът му се смекчи, той погали бедрата й. — Стига да поискаш, мога да бъда груб, вулгарен и малко опасен.

Възбудата й пламна веднага щом нежният допир опроверга суровите му думи. Кейд отдръпна здравата си ръка от крака й, вдигна я към гърдите и погали разголената кожа между тях. Зърната й се втвърдиха, молейки за ласката му.

— Това ли искаш, скъпа?

Тялото й се притисна към неговото, сякаш искаше да се закотви в него, да попие от топлината и силата му.

— Н-не искам това. — Още докато говореше, знаеше, че изрича лъжа. Или поне половин истина. Сексът не беше единственото, което желаеше. Но не би го отказала.

— Недей да заблуждаваш себе си, нито мен. — Той потърка с устни външната страна на ухото й. Монро сграбчи реверите на сакото. — Мога да те обладая още тук, сега, в присъствието на цялото семейство Таруотър и всички побъркани сноби от Котънблум, намиращи се през няколко стаи от нас. И ще бъда много добър, Монро. Ще накарам тялото ти да пее. Ще те накарам да ми се молиш, преди да ти дам онова, от което имаш нужда. А после ти ще се върнеш на онова проклето парти, сякаш нищо не се е случило. И никой няма да разбере какво си искала да направиш в тъмното с бедното, мръсно момче от Луизиана.

Тялото й вече стенеше от копнеж и нужда. Искаше да остане в мрака с него до края на нощта, но трябваше да свърши нещо много по-важно.

С усилие, сякаш разделяше два магнита, успя да се отдръпне от него, отвори вратата и го улови за китката.

— Ела с мен. — Реалността под формата на позната песен на Майкъл Бубле^[1] и прекъсвани от смях разговори внезапно се оказа съвсем близо до тях.

— Какво правиш? — Прокрадналата се в гласа му паника измести грубите сексуални закачки. Успя да го извади от равновесие. Много добре. Беше неин ред да му върне услугата.

Тя го отведе обратно в голямата зала. Песента се смени с балада от осемдесетте години, която беше слушала по радиото и в някои стари филми. Въпреки че не беше точно по нейния вкус, трябваше да свърши работа.

Спря на края на дансинга, на който няколко двойки се клатушкаха в ритъма на музиката, сякаш пресъздаваха абитуриентския си бал.

— Искаш да танцуваш с мен? — Недоверие, примесено с изумление, се прокрадна във въпроса му. — Пред семейство Таруотър и елита на Котънблум, Мисисипи?

В отговор тя плъзна ръката си в неговата и леко стисна дланта му. Сякаш се бяха наговорили да скочат едновременно, направиха крачка напред в един и същи такт на музиката. Тя се обърна към него, сграбчи с пръсти реверите на сакото му, после го прегърна през врата.

Кейд обви с ръка кръста й и я притисна по-плътно, отколкото Андрю.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — Разпери пръсти върху гърба й и пъхна върховете им под ръба на роклята.

Тя се почувства специална.

— Нямам представа какви ги вършим, а ти?

Устните му се стегнаха, преди да се разсмее и да погали с брада слепоочието й.

— Никаква.

Шепот и коси погледи се насочиха към тях от всички страни. Монро би излъгала, ако кажеше, че не се чувства неловко, но не защото се срамуваше от Кейд.

Песента свърши и те застанаха неподвижни, но все още притиснати един към друг. По-бързият ритъм на следващата ги накара да се поколебаят.

Кейд се напрегна и погледна над рамото й секунда преди някой да я потупа по ръката.

— Може ли за момент, Монро? — Въпреки че Андрю отправи въпроса към нея, погледът му беше закован в Кейд. Вероятността някой от двамата да нанесе удар беше твърде голяма. Хората на дансинга не си направиха труда да прикрият любопитството си.

Единствено с цел да заглади ситуацията тя се усмихна.

— Разбира се. Ще се върна след секунда, Кейд.

Той кимна с брадичка към колоната.

— Добре. Както кажеш. — Колкото и близо да бяха застанали един до друг, сянка на отчуждение втвърди гласа и изражението му.

Монро последва Андрю през една от страничните врати към градината. Хладният въздух й подейства като балсам след задуха в големия салон. Спряха на границата, където окосената морава отстъпваше пред полето. Реката беше някъде в далечината и това донякъде успокояваше опънатите й нерви. Ако се случеше най-лошото, можеше да избяга в нощта и да потърси спасението, което бе намерила с Кейд в познатите места на брега.

— Е, какво искаш да обсъдим? — попита тя.

Андрю се приближи, сложи ръце на кръста и разхлабената му връзка се изкриви. Тя усети миризмата на алкохол и безпокойството й нарасна.

— Какво си мислиш, че правиш?

Пред нея винаги се бе представял като весел и добронамерен, но сега й стана ясно, че беше усвоил маниерите на баща си в съдебната зала.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво говориш.

— Майка ми направи всичко това… — Той посочи с ръка към къщата. — … само защото аз я помолих. Тя се интересува от онези момичета точно толкова, колкото и аз. А ти ме правиш за смях пред всички с тоя блатен плъх.

Гневът лумна в нея като пожар:

— Кажи на майка ти да скъса чековете и да върне всички дарения. Не съм ви молила за услуга.

— Ами ние двамата? — Той сложи ръце върху раменете й и пръстите му се раздвижиха в подобие на ласка.

Монро инстинктивно се освободи с рязко движение, за да предотврати евентуална атака.

— Няма никакво ние отвъд приятелството. Никога не е имало и няма да има.

Обида и гняв хвърлиха сянка върху безупречния му вид на модел. Тя отстъпи назад в същия миг, в който Андрю направи крачка към нея.

 

 

Лунната светлина трептеше над окъпаната в роса, подрязана градина. Красотата и магията на нощния въздух оказаха своето въздействие върху Кейд, но вероятно не по начина, който бе предвиждал градинарят. Това беше сцена за любовни срещи, а някъде в сенките бяха Андрю и Монро. Ако ги свареше да се прегръщат или… нещо по-лошо, веднага щеше да се отправи към най-близкото летище.

Гласовете се носеха от най-отдалечения ъгъл, където жив плет скриваше бликащия фонтан. Той се приближи с ловкостта на ловец. Безсилието внасяше несигурност в мъжкия глас.

— Ние сме родени един за друг. Всички го казват.

— Съжалявам, но не изпитвам такива чувства към теб. Нищо не мога да направя. — В тона на Монро се долавяше много повече съчувствие, отколкото Андрю заслужаваше.

— Ти не ми даде никакъв шанс да те заведа някъде. Имам възможност да резервирам маса в местния клуб по всяко време. Канят ме на всички социални събития в Котънблум. Той не може да се сравнява с мен. — Объркването на Таруотър бързо се трансформира в решителност и по гръбнака на Кейд плъзнаха предупредителни тръпки. Всеки мъж, решен да се докаже пред жена, в повечето случаи прави глупости. Това започваше още на спортната площадка в началното училище и продължаваше до сетния му дъх. — Нека ти покажа колко добре може да ни бъде заедно.

Кейд пристъпи иззад храстите. Андрю стискаше ръцете й над лактите и протягаше глава напред като костенурка от черупката. Монро се изви назад в опит да го избегне.

— Махни си ръцете от нея!

И понеже Андрю не се подчини веднага, направи две широки крачки и го блъсна в рамото. Той залитна и я пусна, за да запази равновесие. Кейд се изправи пред нея.

Андрю изкриви презрително долната си устна.

— Винаги си бил жалък, малък блатен плъх. Спомняш ли си как чистеше след мен?

— Да. Винаги си бил истинско нищожество.

— Вече не сме в гимназията, Форнет. О, да, забравих, че така и не я завърши! — Възвърнал усмивката си, той насочи вниманието си към Монро. — Наистина ли предпочиташ този… — Щракна с пръсти към Кейд. — Пред мен?

Кейд стисна ръце в юмруци, нервните окончания около раната на дланта му изтръпнаха. Още една дума и щеше да избие няколко от перфектните зъби на Андрю.

Тя улови стегнатия бицепс на Кейд и го стисна успокоително.

— Да, предпочитам го.

Негодуванието и горчивината, трупани през цялата вечер, изчезнаха с една тежка, дълбока въздишка. Андрю вече нямаше значение. Кейд насочи цялото си внимание към нея.

Копнееше да види мекия блясък в сините й очи. Но вместо това видя върху лицето й изражение на строг учител.

— Вие двамата сте достойни един за друг — изсумтя Андрю, докато минаваше, препъвайки се, покрай тях. Нито Кейд, нито Монро му спестиха презрителния си поглед.

— Наистина ли го мислиш? — попита той.

— Разбира се. Винаги казвам това, което мисля. — Гласът й трепереше от раздразнение.

Тя не желаеше Андрю Таруотър. Искаше да бъде с Кейд и танцът беше начин да обяви избора си. Никога не бе изпитвал чувството, което кипеше в него и дори не можеше да го назове. Сякаш се беше изкачил на най-високата отвесна скала и бе застанал на ръба на най-главозамайващата бездна в света.

Той се засмя. Монро го удари с юмрук по рамото. Неочакваното движение го накара да отстъпи крачка назад.

— Какво, по дяволите, направи, Кейд? Изобщо не ми помогна.

— Ти не го искаш.

— Не. Но можех да се справя дипломатично със ситуацията и милион процента по-зряло от теб. Не се опита да ме насили. А и да го беше направил, за пет секунди щях да го превърна в стенещо кълбо.

— Мислех, че помагам. — Той завъртя рамото си, за да уталожи паренето на мястото, където го беше ударила.

— Какво в Андрю те влудява толкова?

Андрю, Монро, градът като цяло го бяха превърнали отново в човека, когото смяташе, че е оставил завинаги в миналото. Някой, твърдо решен да покаже на всички своето място, да докаже, че заслужава жена като нея. Но най-безумното от всичко беше, че се чувстваше по-жив, отколкото през изминалите години.

Вероятно подсъзнателно знаеше, че завръщането му ще предизвика подобен разлом, но не беше подготвен за това, че причината за земетресението щеше да е Монро.

— Ти ме желаеш и вече всички го знаят. — Не можеше да престане да се усмихва.

— Не е изключено да преосмисля избора си. — Гласът й премина от раздразнение до закачка и устните й се изкривиха в съзаклятническа усмивка.

Кейд нямаше представа какъв щеше да е следващият му ход. Да я преметне през рамо и да хукне към най-близкото легло само щеше да затвърди репутацията му на неандерталец.

Те впериха поглед един в друг, влизайки в негласно състезание, само дето вместо да спазва правилата от детската площадка, той обходи с поглед тялото й от горе до долу, без да мигне.

Бризът развяваше полата около краката й, давайки му възможност да се наслади на загорелите стройни бедра, а луната осветяваше голата кожа от шията до гърдите й като самолетна писта. Тя посрещна невъзмутимо откровено сексуалното предизвикателство и дори пристъпи крачка напред. Въздухът между тях се наелектризира, нещо, което вече им беше познато.

Монро подскочи като ужилена. Отвори с изщракване малката чанта и извади телефона си. Светлината на дисплея освети намръщеното й изражение, очите й се присвиха тревожно. Кейд веднага застана нащрек.

— Нещо не е наред?

— Нищо. Вероятно нищо сериозно, но трябва да вървя. — Гласът й заглъхна, издавайки безумната й тревога. — Ще се видим по-късно. Става ли?

Извърна се толкова рязко, че полата й се завъртя около глезените, и се затича като Пепеляшка към къщата. В далечината проблесна мълния и Кейд погледна на запад. Облаци затулиха звездите, превръщайки ги в малки светли точици. Сега, след като Монро си беше тръгнала, можеше да им съчувства.

Вместо да се сбогува и да излезе през главния изход, той използва една от страничните врати на градината. Нямаше да липсва на никого. Стоповете на джипа на Монро проблеснаха в далечината. Беше напуснала партито набързо. Нямаше да навреди, ако я последва, за да се увери, че е в безопасност, нали?