Лора Трентъм
Целуни ме така (23)

Глава двадесет и първа

Делмар му беше представил караваната, сякаш беше олицетворение на блаженството. Тя беше стара още тогава и така отчайващо се различаваше от предишната им уютна тухлена къща в провинциален стил с две бани и три спални, че му идваше да се разплаче и да се откаже. Първият от многото пъти, когато почти се беше предал.

Вместо това я почисти, доколкото беше възможно, преди да доведе Тали и Сойер да я видят и с привидно въодушевление да им обясни колко забавно ще бъде да живеят близо до Делмар. И някак си успяха да превърнат изгнилата, разкривена каравана в дом.

— След смъртта на мама и татко се опитах да задържа къщата, но те не бяха предвидили, че могат да си отидат толкова рано… Нямаха застраховка живот. Пияният шофьор, който ги уби, умря в нищета. Бяха спестили няколко хиляди, но повечето отидоха за погребенията.

Тя се промъкна до него, сякаш бе диво животно, което искаше да улови — бавно, безшумно; сякаш се опасяваше да не го стресне. Кейд копнееше за утешителното й докосване, но не можеше да се насили да посегне към нея.

— Все пак останахме шест месеца в старата къща, преди банката да ни я отнеме. Чичо Делмар ни предложи това място. Направих всичко възможно. — Гласът му беше дрезгав и приглушен.

Монро хвана ръката му. Той я стисна прекалено силно, но тя нито възрази, нито я издърпа, когато я притисна над сърцето си.

— Съхранил си семейството си. Правеше невероятни жертви заради тях.

Кейд затвори очи и поклати глава.

— Понякога се питам дали не трябваше да оставя властите да ги настанят в приют. Поне щяха да живеят в по-приемливи условия. Всяка вечер щяха да имат на масата прилична храна. И със сигурност щяха да получат по-добър старт в живота.

— Какво говориш? Сойер отиде в колеж, а Тали притежава успешен бизнес. Очевидно ти също се справяш добре. — В гласа й се прокрадна закачлива нотка. Но и нещо друго. Нещо важно, което прозвуча фалшиво.

Господи, говореше така, сякаш се гордееше с него, когато истината се криеше в най-тъмните кътчета на душата му, където самият той рядко надничаше. Той преглътна с усилие и приклекна във високата трева. Тъй като все още държеше ръката й, Монро беше принудена да го последва.

— Толкова завиждах на Сойер — призна шепнешком.

— Защо?

— Завърши гимназията с лекота, ползваше се с популярност, въпреки обстоятелствата, срещаше се с богато момиче, после отиде в университета със стипендия. Аз бях достатъчно умен, за да постъпя в колеж. Но вместо това единствените ми постижения бяха взетите приравнителни изпити за завършено средно образование и работата като механик в работилница за лодки, където работех без пари и бях постоянно омазан с масло. Докато Сойер… Звуча като най-големия негодник на планетата.

Нямаше да се изненада, ако го отблъсне и си тръгне. Наранената му ръка изтръпна. Разпери широко пръсти и я сложи върху затоплената земя. Тя се изправи и той най-после вдигна поглед. Нямаше ужас в бистрите й очи. Само съжаление. Не можеше да реши кое е по-лошо.

Монро се наведе, обви ръце около отпуснатите рамене и допря устни до ухото му:

— Звучиш съвсем човешки.

Не можа да се въздържи, притисна я и челата им се допряха.

— Радвам се, че Сойер се издигна толкова, кълна се.

— Знам. Той също се гордее с теб. Но това обяснява много.

— Какво имаш предвид?

— Напрежението между вас двамата. Трябва да поговориш с него. Той знае ли защо си заминал?

— Още не, но ако му разкажа всичко, ще си помисли…

— Какво? Че си нормален? Опитал си се да бъдеш всичко за Сойер и Тали — баща, майка, брат, приятел, и си заминал, преди да успееш да намериш подходящ заместник.

Той се повдигна на колене, прегърна я и притисна бузата си до слепоочието й.

— Иска ми се да можех да им дам онова, което имаше ти.

Монро се напрегна и го блъсна леко в гърдите.

— Да, живеех в голяма къща с чудесен басейн. Между мама и татко получавах почти всичко, което пожелаех — дрехи, обувки, уроци по балет. Щяха да ми купят дори пони, ако ги бях помолила.

— Звучи ми дяволски добре.

— Ти наистина не разбираш, нали? — Улови лицето му с ръце и го застави да я погледне: — Това, което никога не съм имала, е истинско семейство. Сигурност. Закрила. Това са най-важните неща, които ти си дал на Тали и Сойер. Може никога да не съм си лягала гладна, но съм лежала в леглото си уплашена. Завиждал си на брат си? Е, аз пък завиждах на сестра ти. Тя си имаше теб, да се грижиш за нея, докато аз си нямах никого. Затова не ми разправяй, че не си им дал достатъчно. Било е повече от достатъчно.

Сълзи проблеснаха в очите й въпреки решителността, изострила чертите й. До такава степен беше потънал в самосъжаление, че бе подценил емоционалните белези, оставени от собственото й детство.

Нещо повече, думите й отекнаха и смекчиха вината, която се бе трупала през годините на доброволната му изолация.

Не знаеше какво да каже, как да се извини, затова я целуна, притискайки се към нея с отчаяние, което го разтърси. Тя измърмори нещо неразбираемо, преди да го притегли към себе си и да зарови ръце в косата му.

Това, което започна като обикновена, утешителна целувка, премина в нещо, което заплашваше да предизвика горски пожар. Случи се бавно и чувствено, сякаш топлината около тях забавяше движенията им. Монро докосна с език неговия и гърленият й стон увеличи още повече възбудата му.

Той плъзна длани по гърба й от лопатките към кръста и обхвана ханша й. Притисна я по-плътно и завъртя бедрата си около нейните с ясното съзнание, че ще усети нарастващата му ерекция.

Рязкото изсвирване на Делмар се разнесе из гората и подплаши ято птици. Част от Кейд проклинаше чичо му за прекъсването, но другата изпита облекчение. През последните няколко седмици мъглявият й образ от спомените и сънищата му се превъплъти в жена от плът и кръв. Жена, която го познаваше и го разбираше по-добре от всеки друг. Вероятно дори повече, отколкото той самият се разбираше. Това беше лудост.

Въпреки това продължи да я притиска към себе си, без да отговори на повикването на чичо си. Наведе се за една последна нежна целувка и захапа леко долната й устна със зъби. Вдигна глава и я видя да отваря очи със замаян от възбуда, блуждаещ поглед.

Какво щеше да стане, когато се завърнеше в Сиатъл? Нетърпението на Ричард бликаше от всеки имейл. Според него изпращането на последния проект на Кейд беше загуба на време и пари.

— Къде си, момче? — чу се между дърветата гласът на Делмар.

— Идваме, чичо.

Помогна й да се изправи и я поведе през гората, като отместваше клоните и стъпваше върху трънливите храсти, за да може да върви, без да се одраска. Пътеката, по която беше минавал редовно в миналото, с времето беше обрасла. И двамата мълчаха.

Насили се да се усмихне на чичо си, който не преставаше да му благодари за помощта. Всъщност Кейд му дължеше хиляди услуги за всичко, което беше направил за него през годините. Колкото и да мразеше караваната, някога тя бе тяхното единствено убежище.

Монро седна отново в пикапа, но преди да я последва, той прегърна чичо си през раменете. Делмар подскочи изненадано, но отвърна на мъжката ласка с цялото си сърце. Кейд се отдръпна, въпреки че другият продължаваше да го потупва по рамото.

— Чудесно е, че се върна, момче. Липсваше ми семейството, което може да разбере.

— Какво?

— Животът тук. — Дел посочи зад гърба си към реката.

Кейд не схвана напълно какво имаше предвид чичо му, но очевидно беше важно.

— Сойер обича да излиза за риба с лодката.

— За него риболовът е развлечение. За нас е въпрос на оцеляване. Нашата връзка с реката е различна.

Сърцето му заби учестено, когато дълбоко в себе си разбра думите на Делмар. Ето защо винаги се установяваше близо до вода, след като по принуда напусна Котънблум. Мобайл, Алабама. Ню Бърн, Северна Каролина. Мериленд. Кънектикът. И накрая Сиатъл.

— Няма да остана тук. Не мога.

Възрастният мъж погледна над рамото му към пикапа:

— Толкова много обичаш Сиатъл?

— Там е невероятно. Колко пъти ти предлагах да ми дойдеш на гости?

Делмар изсумтя презрително:

— Никъде няма да намериш място като Котънблум.

— Абсолютно вярно — сухо отвърна племенникът му. — Слушай, трябва да откарам Монро обратно. Скоро ще дойда и ще идем за риба, става ли?

Чичото се обърна и размаха два пръста над главата си, което за местните означаваше „непременно“.

Кейд се настани зад волана, обзет от необяснимо безпокойство. Шумът на пътя и свистенето на вятъра правеха разговора невъзможен. Истинска благословия. Тя отново се приближи до него, но този път не я докосна. Твърде много неща от миналото си беше разкрил този следобед. Двойственото отношение към Котънблум и задълбочаващата се връзка с Монро го изпълваха с объркани, неприятни чувства.

Паркира зад джипа й пред къщата. Излезе от колата и тя го последва. Кейд запристъпя от крак на крак, упорито отбягвайки погледа й, защото се опасяваше, че очите му могат да издадат повече, отколкото беше готов да признае.

— Е, добре. Предполагам, ще се видим по-късно? — попита тя, но Кейд долови друг въпрос в тона й.

— Все още ти трябвам като тренировъчен манекен, нали? — Все пак пое риска да я погледне.

Ъгълчетата на устата й се изтеглиха нагоре, в очите й проблеснаха искри:

— Да, ти наистина все още си манекен.

— Какво? — Направи крачка към нея, но тя отвори вратата и се качи в колата си.

— Нищо. Доскоро. — При потеглянето гумите разхвърляха чакъл, който се разхвърча наоколо, удряйки се в бронята на пикапа.