Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (9)

8

Всеки момент очаквам Елси да изникне отнякъде. Следващата сутрин, докато вървя по коридора към класната стая, надничам зад всеки ъгъл. Подскачам, щом чуя нечии стъпки, и рязко се обръщам, но се оказва я второкурсник, който е навлякъл кал от футболното игрище, я шестокурсничка на високи токчета. И въпреки това не мога да се отърся от чувството, че някой ме следи.

След поименната проверка двете с Беа отиваме при г-н Дъфи, който е годишният наставник на шести курс. Заварваме го забързано да изпреварва група първокурсници по коридора, който води към кабинета по музика. Разбутвам с рамо две боричкащи се момчета, за да се добера до него.

— Г-н Дъфи! — провиквам се високо.

Беа маха с ръце, за да привлече вниманието му.

— Господине!

Той спира пред вратата на класната стая и ни поглежда над очилата.

— А, г-це Кивлан. И госпожица… Морис, нали така? — казва. — Сестрата на Алис Морис?

— Точно така.

Алис и Беа посещават часовете по музика, но ние двамата със Сам предпочетохме немски език, защото според подредбата на учебната програма не можем да учим двата предмета едновременно.

— Господине — започвам, — търсим едно момиче от шести курс, Елси се казва. Онова, дето държи будката за тайни, сещате ли се?

Г-н Дъфи поклаща глава.

— Името нищо не ми говори — казва.

И сякаш нарочно точно в този момент бие първият звънец.

— Най-добре попитайте сестра си.

Той се обръща да отключи вратата на кабинета. Група третокурсници оформят опашка по коридора зад нас.

— Сестра ми не я познава — казвам бързо. — Трябва ми само телефонният й номер. Или пък адрес. Просто… от няколко дни не е идвала на училище, а се налага да се свържа с нея.

— Във връзка с будката за тайни — намесва се Беа. — Искаме да я интервюираме за училищния уебсайт.

Г-н Дъфи отключва вратата и третокурсниците нахлуват в кабинета по музика.

— Кой е неин класен ръководител? — пита ме той. — Класните имат всички данни. Но, ако трябва да съм честен, предоставянето на такива данни противоречи на училищния правилник.

— Не зная кой й е класен — отговарям. — Но според мен вие бихте могли…

— Боя се, че не познавам това момиче. Но съм сигурен, че тя ще се появи преди ваканцията, ако ли не, може да я интервюирате след това.

Г-н Дъфи понечва да тръгне след учениците си, но Беа незабелязано запречва с крак вратата и на него му се налага да остане и да отговори. Той поглежда крака й и въздъхва. После се обръща към мен.

— Нали знаете какво е да преподавате толкова години, Клара…

— Кара.

— Кара… Човек малко се обърква. Имал съм няколко ученички на име Елис…

— Елси.

— Няколко Елси. Също така две Елас и Еси. Разбирате какво искам да кажа…

— Да, но… — отвръщам, стараейки се да не прозвучи нетърпеливо или грубо. — Тя е във вашия випуск. Не зная дали учи музика, но все пак е била на общите срещи и…

Г-н Дъфи ме измерва с проницателен поглед.

— Някои ученици не са така… гласовити в час — казва, гледайки право в Беа, която безочливо отвръща на погледа му. — С прискърбие трябва да кажа, че и не всички ученици са толкова запомнящи се. Такива ги има много в моите класове. Те се трудят старателно, не вдигат глава, не ми дават никакво основание да се оплаквам от тях. А сега се надявам да вземете пример от това момиче и да направите същото. — С тези думи той затваря вратата под носа ни.

Същите отговори получаваме и от останалите преподаватели, които разпитваме, изглежда никой няма представа къде може да е Елси. Мнозина даже смятат, че вдигаме излишна врява, задето няколко дни не е идвала на училище.

— Добре де, даже да е само болна, пак ми се ще някой да каже поне две думи за нея — заключава Беа.

Подпираме стената в спортния салон в часа по физическо, докато г-жа Смит (тя отказа да ме освободи от час втора поредна седмица) опъва видимо проядена от молците мрежа по средата, за да ни учи на тенис. Двете с Беа гледаме да сме колкото може по-настрани от тия занимания и уж небрежно размахваме тенис ракетите всеки път, щом учителката ни погледне. Сам обаче явно води битка на живот и смърт със Стивън Джоунс. Двамата забиват топката с такъв свиреп замах, че докарват на г-жа Смит необуздан пристъп на радост. Г-н Бреслин, треньорът на момчетата, е в отпуск по болест, затова сега г-жа Смит води и техните часове. За късмет това ангажира по-голяма част от вниманието й и двете с Беа можем да си говорим необезпокоявани.

— Вече не знам кого да питам — казвам под звуците от тупкането на топките за тенис, скърцането на маратонките по пода на салона и пъхтенето на съучениците ни, които са много по-увлечени в играта от нас. — Както изглежда, никой нищичко не знае за нея.

Беа почуква замислено с ракетата по пода.

— Дай да се поровим в интернет, ама без фамилията доникъде няма да стигнем.

— Не ми прилича на човек с профил в социалните мрежи.

— Г-жа Хийли също не каза нищо, така ли?

Поклащам глава. В едно от междучасията ходих в канцеларията, но и това се оказа безполезно занимание — също като нахлуването ни с взлом там.

— Според нея нямало причина за тревога, що се отнася до фигуриращите в списъците й шестокурсници. В общи линии ми каза да си гледам работата.

Беа въздъхва.

— Тия възрастни са абсолютно безполезни.

После тя известно време гледа как Сам и Стивън търчат от двете страни на мрежата. Сам замахва толкова силно с ракетата, че топката едва не се забива в лицето на Стивън.

— Досега без нито едно нарушение — провиква се весело г-жа Смит. — Четиридесет на петнайсет за г-н Фейгън.

Сам с рязко движение отмята косата от очите си. Мартин спортсменски го поздравява и застъпва на мястото на Стивън зад мрежата. Две от най-яките мацки в училището въодушевено ги приветстват. Поглеждам ги зверски, без да знам защо.

Гласът на Беа прекъсва мислите ми.

— Чакай да те питам — казва, — какво мислиш за Карл?

— Карл Галахър ли?

— Да. Какво ти е мнението за него?

— Ама честно?

— Честно.

— Голяма пудра е и има отвратителен музикален вкус.

Беа гръмко се разсмива. Едно от момичетата, които чакат реда си край мрежата, се обръща и я измерва с намръщена физиономия, но Беа прави зловеща гримаса и то бързо отклонява поглед.

— Сигурно си права — отговаря Беа, — но определено е интересен.

Мърморя под нос, че изобщо не е толкова интересен и Беа пак се изсмива.

— Откога си станала толкова пряма, Кара? — казва. Според мен не е права, защото аз може да съм всичко друго, но не и неискрена. Просто от време на време предпочитам да запазя своето мнение за себе си. Казвам го на Беа, тя се засмива още по-силно и удря хълбок в моя. — Знам — казва, вече по-сериозно. — Извинявай.

— И защо точно ти пък толкова си се размислила за Карл? — питам.

Беа свива устни, сякаш размишлява дълбоко.

— Едва ли повече от теб — казва. — Според мен обаче на всяка вещица й трябва някой, когото да целуне на Хелоуин.

Повдигам вежди.

— Ама ти доста народ нацелува.

— Така е. Целувката е важно нещо.

Нямам намерение да й възразявам точно по тоя въпрос, но нещо ми напира отвътре.

— И мен целуна.

Беа се усмихва.

— Това беше част от историята.

— От коя история?

Тя махва неопределено с ръка.

— Част от историята за къщата на духовете — казва. — Къщата имаше нужда от целувка, за да се събуди за бала.

Познавам Беа достатъчно добре, за да съм наясно, че не това е причината, но решавам да не задълбавам повече в темата.

— Е, значи вече определено е будна — казвам. Беа се ухилва и ми смигва многозначително, но зад безгрижния й вид прозира известно облекчение. — Значи според теб Карл ще намери там целувката на вещицата, така ли? — подмятам и я бутвам с хълбок.

Вече сме казали на всички къде е новото място за маскения бал; това, че ще бъде в изоставена къща ги въодушеви много повече отпреди. Внимаваме да не стане дума за партито пред майка ми. Тя си мисли, че ще прекараме един кротък Хелоуин у Беа, като гледаме филми на ужасите и раздаваме бонбони и сладкиши на дечурлигата, които чукат на вратата с думите „почерпка или пакост“.

Беа пак се ухилва и клати глава.

— Никакъв шанс. Но аз може все пак да го целуна.

Двете се кискаме, докато останалите от класа се редуват да бият сервиси.

— Ами ти, кого ще целунеш на бала? — интересува се Беа. В другия край на салона Сам плиска лицето си с вода от пластмасова бутилка. Водата се стича от връхчетата на косата му по тениската.

Откъсвам поглед от него и ръгвам Беа лекичко с лакът в ребрата.

— Никого — отвръщам. — Твоята целувка ме погуби навеки.

Беа разрошва косата ми.

— Бабини деветини — казва.

Аз обаче я слушам само с половин ухо. Зад мрежата за тенис Сара Кьох, която има дълга кестенява коса и съвършени вежди, се упътва към Сам, който приказва с Мартин. По всичко личи, че Мартин е на път да изгуби палмата на първенството като желан красавец. Сара се усмихва и се вижда, че зъбите й са съвсем равни. Насилвам се да откъсна очи от тях и да мисля за нещо друго. Сещам се как ми намигна Тоби Хийли, когато снощи се промъкнахме в канцеларията. Има сладки устни и миглите му са дълги като на момиче. Споделям това с Беа.

— Поредният китарист с жален поглед — казва тя.

— Сякаш свири на китара?! О, спри, сърце!

И двете се разсмиваме.

— Не щеш ли, той изневиделица също се оказа заинтригуван от теб — продължава тя. — Според мен в тая работа има хляб.

— Изневиделица ли?! Моля, да ме прощаваш! — отвръщам надуто. — Откъде знаеш, че не е тайно влюбен в мен още от първата година и само е търсил повод да се разкрие? — После изпръхтявам с насмешка. — Не, сериозно, той чак сега ме забеляза, пък какво остава да е заинтригуван от мен.

— Ще я видим тая работа — подмята Беа и вдига вежди.

Изведнъж около мрежата за тенис настава шум и суматоха. Възклицания, ахкания, порой от ругатни и викове да дойде учител. От насъбралата се тълпа е трудно да се види какво точно става. Двете с Беа захвърляме ракетите и хукваме натам; по това време на годината винаги очакваме най-лошото.

В центъра на навалицата Сам се е превил почти на две. Покрил е лицето си с ръце, а между пръстите се процежда кръв.

— Сам! — изпищявам. Всички ми правят път да стигна до него.

— Госпожо, не бях аз, госпожо, не съм виновен — започва да пелтечи Стивън Джоунс, когато г-жа Смит се завтича откъм срещуположния край на салона.

— Нали точно твоята топка го удари! — Сара Кьох извива съвършените си вежди.

Прегръщам Сам.

— Така е, ама стана случайно. Не беше нарочно.

— Добре съм — обажда се Сам с фъфлене. Когато сваля ръце от лицето, виждам, че устата му цялата е пълна с кръв. — Всичко е наред — повтаря и към учителката. — Наистина той не е виновен. Аз съм наред, само устната… — Кръвта продължава обилно да капе върху свитите му в шепа ръце.

— Ела да те заведем при медицинската сестра — уморено казва г-жа Смит; Сам не за първи път претърпява злополука в час по физическо. Протяга ръка да го прикрепя до лекарския кабинет, но той отказва.

— Всичко е наред, г-жо Смит — уверява я и с лека походка поема към вратата като човек, който е претърпявал къде-къде по-лоши неща от една сцепена устна. Отмята косата от очите си с окървавена усмивка. — Знам пътя.

 

 

Според Алис един доведен брат би трябвало значително да улесни живота им. Първо на първо щяха да си имат рефер, когато играят на „пускам, пускам кърпа“. Кара винаги се опитваше да мами, за да се добере до топката, обувката или намачкания пуловер — каквото там са нарекли да бъде „кърпичка“. Оказа се обаче, че на Сам не може да се разчита за изобличаването на Кара, даже когато тя мами.

По традиция през октомври на Алис и Кара не се разрешаваше да играят навън, ако мама, вуйчо Сет или някой друг не ги наглежда, но откакто мама се беше омъжила за Кристофър това лято, доста дреболии се промениха.

„Тоя път ти не пипна бордюра, Кара“, викаше възмутено Алис, когато Кара стигна топката преди нея.

„Пипнах го!“

„Не го пипна! Сам! Кажи, че тя не пипна бордюра.“

Сам взе да пристъпва от крак на крак по цимента. „Не знам, Алис“, каза с тон, от който Алис разбра, че той много добре знаеше. „Според мен го пипна.“

Алис запрати шапката си на алеята от яд. „Не го пипна и вие двамата дяволски добре го знаете.“

Понякога доведеният брат означава просто още един човек в заговора против теб.

Мама и Кристофър излязоха в градината, Кристофър беше въоръжен с бел, мистрия и работни ръкавици. Мама изобщо не работеше в градината, докато трае сезонът на злополуките.

Тя засенчи очи и погледна към тях. „Защо вие тримата не си поиграете на тревата? — предложи. — Не искам някой да падне на циментовата алея.“

„Защото на тревата не може да се тича толкова бързо — каза Кара. — И е много висока.“

Кристофър целуна мама по косата, боядисана в яркооранжево. Толкова беше висок, че дори не му се налагаше да вдига глава, за да стигне темето й. „После ще се заема и с това“, каза.

Мама леко потръпна. Алис знаеше, че тя никак не обича косачката да се вади по това време на годината. През октомври мама криеше много неща.

„Е — обърна се към тях Кристофър, опитвайки да напъха големите си ръце в градинските ръкавици на мама, — кой спечели?“

„Аз“, казаха в един глас Алис и Кара.

„Кара“, обади се Сам.

Алис го изпепели с поглед. „Добре тогава — каза после, — сега е твой ред.“

„Хайде да видим кой ще спечели, когато ти играеш срещу нея“ помисли си.

Сам и Кара изиграха пет рунда от „пускам, пускам кърпа“, Алис отчиташе резултата, Кристофър плевеше цветните лехи, а мама наблюдаваше нервно всички от безопасно разстояние. Сам остави Кара да спечели и петте пъти.

Когато Беа, новата приятелка на Кара, се появи с колелото си (на Алис и Кара не беше разрешено да имат велосипеди, въпреки че Кара беше на десет, Алис — на единайсет и сезонът на злополуките все пак не траеше цяла година), мама вече се беше поуспокоила, бъбреше и се смееше с Кристофър в розовата леха. Алис, Кара, Сам и Беа решиха да си устроят истинско състезание на празната поляна зад оградата. Накараха Кристофър да брои ТРИ, ДВЕ, ЕДНО — СТАРТ! и четиримата се завтекоха от живия плет около двора към отсрещния край на поляната.

Алис и Сам бяха по-бързи, но тъй като трябваше да заобикалят купчините кравешки питки по пътя си, финишираха при отсрещния жив плет едновременно с Беа и Кара.

Леко разочарована, но все пак със смях, Алис пробяга последните няколко метра до оградата заедно с останалите. Проблемът беше в това, разсъждаваше по-късно Алис, че не знаеха за вдигнатата съвсем наскоро нова ограда. Ако знаеха, щяха да забележат изровената в тревистия склон канавка. Ако знаеха, нямаше да се изтърколят в тия последни няколко метра право в новата ограда, по която течеше електричество.

Алис беше ударена толкова силно, че падна по гръб в тревата. Ударът изкара всичкия въздух от дробовете й и в продължение на няколко дълги, много дълги секунди тя не успяваше да си поеме дъх. Когато най-накрая успя да извърне глава, видя, че очите на Кара са затворени. Сякаш някъде от много далече чу Беа да пищи и да вика мама и Кристофър. Беа, която не се беше изтърколила надолу по склона. Беа, която не беше налетяла на оградата с електрически ток. Беа, която беше неподвластна на сезона на злополуките.

Алис се надигна на лакти. Кара тъкмо отваряше очи. От другата страна на Алис върху тревата с пребледняло лице лежеше Сам и стискаше здраво глезена си с две ръце.

Алис забеляза паниката по лицето на мама, докато тя тичаше към тях. Когато видя, че и Сам е пострадал, запуши ужасена устата си. Кристофър се наведе и вдигна Сам, сякаш той беше лек като перце. Мама се завтече към Алис и Кара, но все поглеждаше назад към Сам и Алис знаеше, че двете мислят за едно и също нещо.

Понякога да имаш доведен брат означава да се тревожиш за още един човек през сезона на злополуките.