Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (1)

И нека вдигнем чаши за сезона на злополуките,

за реката под нас, в която потъват нашите души,

за раните и тайните, за призраците на тавана,

да пием пак за пътя на водата.

Когато чух Беа да напява тези думи, по гръбнака ми сякаш плъзнаха рояци дребни буболечки, готови да го преобразят. Щях да поддам и да се пречупя, да се превърна в някой друг. Слепоочията ни се потяха под карнавалните маски, но ние не ги сваляхме. Те сякаш се бяха сраснали с кожата.

Огънят лумна и взе да стене насред стаята, а сводовете над вратите зашушукаха. Нямам представа откъде, но знаех, че очите на Сам са затворени, или че едната страна на Алис е напълно неподвижна. Знаех само, че съм всеки един от тях. Аз бях Алис с полуотворена уста, може от вълнение, а може и от страх; аз бях Сам със свити юмруци; аз бях Беа, която се полюляваше пред нас с подгизнала от пот червена рокля; бях самата себе си, Кара, и имах чувството, че всеки момент ще захвърля кожата си. Петите на Беа барабаняха отсечено по дървения под. Тя редеше думите все по-гръмогласно. Скоро всички се увлякохме от този ритъм, а дъските на дюшемето люлееха тавана отдолу. Виното се плискаше от чашите и капеше по пода като кръв.

И така, както тъпчехме с крака около огъня насред останките на голямата спалня, пробудихме нещо. Може би нещо вътре в нас; загадъчното нещо, което свързва всички кости на гръбнака или държи зъбите здраво в устата. Може би нещо помежду ни; нещо във въздуха или в пламъците, които се виеха около нас. А може да е била и самата къща; духовете между стените, или пък спомените, затворени във всяко чекмедже, историите в цепнатините между дъските на пода. Щяхме да се разпаднем на парчета, щяха да ни срежат на две, а после пак да се появим цели и невредими; щяхме да се изплъзнем от триона на илюзиониста и да се завъртим на най-високото на въртележката. В къщата на духовете през последните дни от сезона на злополуките никога нямаше да умрем.