Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (16)

15

Сам и Алис не се появяват у Беа цяла нощ. Звъним ли, звъним на телефоните им, но направо се включва гласова поща. Не посмяваме да позвъним на нашия домашен телефон, защото може да вдигне майка, а те още да не са се прибрали.

Двете с Беа седим на нейното легло и пушим на прозореца в стаята й часове наред, гледайки как дъждът плющи по покрива на оранжерията долу. До сутринта вече сме прегракнали, а дробовете ни са почернели от катрана, но пък сме изтрезнели. Не помня нито думичка от онова, за което сме си говорили през нощта. Заспиваме точно когато небето започва да просветлява и дъждът лека-полека отслабва.

В съня ми в къщата, където е партито на подменените, цари хаос. Съществата вътре бягат и крещят на хиляди езици, носи се рев, вой и цвилене. На пода лежи мъртъв вълк. Кръвта му се просмуква в килима. Когато къщата се опразва, подменените виждат пред вратата мъж, направен целия от метал. Тълпата се блъска покрай него, за да излезе. Потокът от прииждащи подменени се разделя като водите на река около желязното му тяло. Онези, които случайно го докосват, са обхванати от пламъци и дим. Пантите на устата му се задвижват и той зловещо се усмихва.

Четиримата вдигат очи от окървавените останки на вълка и поглеждат пастрока си, в сърцата им нахлува луд страх. Използвали са последните си сили да убият вълка и сега нищо не им е останало. Хващат се за ръце и се държат здраво. Бавно започват да осъзнават, че никога вече няма да се върнат у дома.

Щом се събуждаме, отиваме в къщата на духовете. Пътят дотам ни се вижда по-дълъг от когато и да било, макар дъждът да е спрял и земята да е почти суха. Двете с Беа криволичим като коритото на река, сякаш се боим да стигнем крайната цел или гледаме да отложим това поне за кратко. Сам и Алис продължават да не си вдигат телефоните.

Наближава ранен следобед и небето е измито сиво. По пътищата няма жива душа. Из полето унило блеят овце. Стигаме реката, но наоколо не се виждат никакви работници, които би трябвало да поправят дървеното мостче, то продължава да си лежи счупено и изоставено. Част от дъските и подпорите все още се държат, но въпреки това е напълно непроходимо. Беа застава на брега на реката и червените масури на косата й се спускат пред очите. По лицето й все още личат няколко нарисувани люспи. Това й придава мърляв и прекрасен вид.

— Влюбена ли си в Алис? — питам внезапно.

Беа не отговаря.

— Нали си наясно, че тя сега най-вероятно е у Ник?

Поклащам глава.

— Няма начин да се върне при него.

Беа прокарва пръсти през косата си.

— Няма как да си сигурна — казва.

Сещам се как Ник беше притиснал Алис до олющената стена. Сещам се за скованите й лакти. Представям си я като малко момиче, което всяко лято навличаше повече дрехи, отколкото през октомври, и се боеше да покаже тялото си. Спомням си как понякога ме молеше да остана да спя при нея.

— Напротив — казвам на Беа. — Сигурна съм.

Дърветата оттатък реката шепнат. Жален, самотен звук.

— Дай да не бързаме да ходим в къщата на духовете — казвам.

Сядаме на масата за пикник и започваме да мятаме дребни камъчета във водата. Разказвам на Беа как миналата нощ съм видяла Елси. Цяла седмица се опитвам да открия дори най-малка следа от нея, а когато най-накрая я срещнах, двете почти не говорихме. Цялата тая нощ вече ми се вижда напълно сюрреалистична. После се сещам за нещо и питам Беа тя ли е влизала в голямата спалня по време на партито.

Беа се замисля за секунда.

— Не — отговаря полека. — Сега, като се замисля, не съм била аз. Цяла нощ не съм стъпвала там. Не и след като се маскирахме.

— Нито пък аз. — Моите камъчета падат тежко във водата. Някои дори не стигат реката, а се търкулват на брега или се губят в тревата. — Аз ги помолих да се заключат. — Не поглеждам към Беа.

— Кои си помолила да се заключат? Вратите ли?

Кимвам.

— И те го направиха. — Беа не го казва като въпрос. — Защо? — Това пита.

Свивам рамене. Запращам едно камъче с всичка сила, колкото се може по-далече. То пада насред реката със задоволително цопване.

— Не знам — отговарям. — Просто не ми се стори редно някой друг да влиза там.

Вдигам очи и забелязвам, че Беа ме гледа странно.

— Чудно защо на мен ми викат вещица.

Хвърлям следващото камъче още по-силно. Сещам се как Беа каза, че всяка вещица има нужда от някого, когото да целуне на Хелоуин. И щом се сещам за това, изпитвам вина, че целунах Тоби, а когато се замислям по-сериозно, направо ме хваща яд. Мога да целувам, когото си поискам, казвам си. После обаче осъзнавам, че в действителност не е така. Мога да целувам, когото си поискам, с изключение на Сам, защото той ми е като брат, а човек не може да целува брат си. Само дето аз направих точно това. И сега светът ми е така объркан, че не знам какво да правя. Някакво тънко гласче в мен ми напомня, че целувката на Тоби беше нищо в сравнение с целувката на Сам. Като кибритена клечка до буйна клада.

После се сещам, че видях Беа да целува Карл миналата нощ. Поглеждам я.

— Снощи двамата с Карл натискахте ли се?

Беа подхвърля едно камъче във въздуха и пак го улавя. После се измъква иззад масата за пикник и тръгва към водата. Измята китка и запраща камъчето над реката, а то подскача цели пет пъти по повърхността.

— Май така стана — отвръща с гръб към мен. — Изглежда, се бях понапила.

— Понапила, значи, а? — натъртвам, сякаш това извинение изобщо не е достатъчно. Реката поглъща следващото камъче на Беа още преди да е успяло да подскочи. — Защо го направи? — питам.

Беа не отговаря. Реката е гладна. Крещи за още камъчета.

— Какво стана снощи, Беа?

Беа се връща при пейката, но не ме поглежда в очите. Вади картите. Не искам да знам какво имат да ни казват нейните карти. Искам да знам какво става с нея.

— Не — хващам ръцете й, преди да е наредила картите. — Не картите. Не искам карти. Ти ми го кажи.

Беа изтръгва ръцете си от моите.

— Кажи ми ти какво мислиш — казвам, когато се дръпва бързо на няколко крачки от мен. Тя потръпва. Аз повишавам глас. — Сама ми го кажи. Недей да се криеш зад картите. — Сега вече почти крещя. Реката крещи заедно с мен.

Беа се обръща с лице към нея. Клати ли, клати глава. Когато заговаря, гласът й е по-гръмлив от буйната вода върху острите камъни.

— Аз съм проклета страхливка. — Обръща се и застава с лице към мен. Ръкавите й се спускат до върховете на пръстите. Събира тестето карти и го тиква пред лицето ми. — Но и ти си същата. Ти си страхливка, Кара Морис. Проклета страхливка и лъжкиня. — Все едно ми удря плесница. — Същата си като мен — продължава Беа. — Само дето си по-лоша, защото даже пред себе си не го признаваш.

— Какви ги…?

— Защо снощи целуваше Тоби, Кара? Защо него целуна?

— Не знам — отвръщам развълнувана. — Аз бях пияна, той беше красив. Защо пък да не го целуна?

Беа само ме гледа изпитателно. Питам се дали знае. Чудя се какво ли са казали нейните карти на Сам, когато я е целунал. Питам се дали и нея е целунал така, както целуна мен. Скачам рязко от масата за пикник, отивам при нея, вземам лицето й в ръце и притискам устни о нейните. Имат вкус на цигарен дим, препечена филийка и черно кафе. Когато я пускам, тя поклаща глава. Обръща се и се отдалечава. Очите ми са сухи, но сякаш плача. Вече не знам какви ги върша.

Продължавам сама. Вече нищо не мога да направя, така че се вземам в ръце и продължавам. Отивам в къщата на духовете. Портата отново е заключена със съвсем нов голям катинар, най-вероятно поставен от полицията, но аз се покатервам по нея също като предишната нощ и когато стигам най-отгоре, тя започва да се люлее и не съм сигурна дали ще ме пусне. Замръзвам на върха — с единия крак от страната на къщата, а другия — откъм пътя, и оставям портата да ме люлее насам-натам, докато вземе решение. Явно накрая решава, че може да мина, защото желязото под мен спира да се клати за миг, колкото да прехвърля и другия си крак отвътре и бързо да се спусна.

Градината прилича на същински пущинак с нахвърляните найлонови торбички, бирени кутии, бутилки и парцали от маскарадни костюми, разпилени като бурени по тревата. Има и маски, които гледат с празни очи към небето. Тревата се подава през очните им кухини. Приличат на призраци. Поглеждам къщата и тя поглежда мен. Не забелязвам никакви лица по прозорците. Питам се дали изобщо съм видяла нещо зад тях. Но щом отварям предната врата, къщата простенва както обикновено, сякаш ме приветства с добре дошла у дома.

Качвам се на горния етаж. Стълбите са опасни. На всяка крачка заплашват да се срутят под тежестта ми. Хванала съм се за перилата, но дори това крие риск. Чак сега си давам сметка колко опасно е всъщност да се прави парти на такова място. Чудя се къде може да са Сам и Алис и вече наистина започвам да се страхувам.

Стигам вратата на голямата спалня и спирам. Не зная дали все още е заключена, но когато натискам дръжката, тя ме пропуска.

Не заварвам безпорядък. Намирам само фенерчетата, които донесохме — вече угаснали, с изтощени батерии — и восъчните останки от свещите. Направо не е за вярване как къщата още не е изгоряла до основи. Насред стаята е черната дупка на огнището, завесите са тук, както и следите, оставени от нас по прашния под, но това е всичко. Няма никакви бутилки, нито опаковки от сладкиши или бирени кутии. Не се виждат и маски. Само догорели свещи и тишина.

Понечвам да се върна обратно по стълбите, но тогава чувам тих звук зад гърба си; вместо да се обърна, се заковавам пред вратата и измъквам телефона. Старая се да дишам колкото се може по-безшумно, но явно призрачното създание отзад си поема въздух едновременно с мен. Долавям дишането му като ехо. Обръщам се светкавично с вдигнат пред лицето телефон, готов за снимка. После бързо напускам.

Смаяна съм, че стълбището успява да удържи тежестта ми. Смаяна съм, че портата все още се крепи. Смаяна съм, че не падам от металните й крила и не си пуквам черепа, но после се сещам, че вече е първи ноември и че сезонът на злополуките трябва да е свършил. Но все още нямам усещането, че е отминал.

Връщам се край реката и вадя телефона, но преди да съм отворила папката със снимките, някой ми звъни. Тоби се обажда. Не отговарям. И без това вече има твърде много целувки, за които нося отговорност.

Когато той прекъсва, влизам в папката със снимките. Отварям оная, която току-що съм направила в голямата спалня. Когато снимах, насреща ми имаше само стени, пънчета от свещи и проядени от молците завеси, които криеха мръсните прозорци. Светлината беше слаба и сивкава и пълна с прашинки, които се носеха из нея като снежинки, макар че не очаквам всичко това да се появи на малкия екран. За сметка на това там се появява Елси. Стои право в средата на кадъра, сякаш точно нея съм искала да уловя. От плитката й се подават разпилени кичури, а бръчките по челото й са измъчени и дълбоки. Устата й е отворена, сякаш е насред изречението.

Още преди да съм се усетила, вече тичам обратно към къщата. Тичам, сякаш някой ме преследва и май наистина е така; някой тежък и бърз, който препуска необичайно тихо със студените си метални крака. Стъпалото ми попада на неравност и чакълът се разпилява изпод краката ми, заплашвайки да ме събори. Металната порта гори ръцете ми, а буренакът в градината се надига да ме посрещне. Стеблата му се вият около глезените ми като лози. Вътре къщата на духовете сякаш заплашва да се срути върху мен. Или може би аз всеки момент ще се срутя. Качвам се по стълбите.

Елси е в голямата спалня.