Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (8)

7

Когато пристигаме на адреса, Беа направо не може да повярва на очите си.

— Сигурно има някаква грешка.

Тръгнали сме по пътя покрай реката в противоположната посока на нашия дом, минали сме покрай жилищни квартали и вилни зони, покрай полета с овце, крави и коне, покрай големи модерни постройки като тази, където живее Беа, и покрай малки къщурки със сламени покриви като тази на Грейси, приятелка на майка ми, която тя си купи и ремонтира преди няколко години. Сигурно сме отминали последната от тях преди пет минути, а следващата е далече напред, оттатък бента, скрита от дърветата. Иначе навсякъде наоколо е само голо поле.

Сега стърчим тук и наблюдаваме къщата откъм пътя. Тя е огромна, повече прилича на имение от стар исторически филм. Има големи еркерни прозорци и портал, поддържан от колони. Прозорците обаче са изпочупени, а порталът се е килнал. В пукнатините на рамките на прозорците е поникнал бръшлян, който лека-полека яде стените.

— Нали те видях как преписа адреса.

Беа поклаща глава.

— Сигурно съм го разчела погрешно.

Това не е къщата на Елси. Това не е ничия къща, или поне от дълго време насам тук явно не живее никой. През цялото време сме следвали реката, но наскоро я изгубихме. Тя потъна под градината на тази къща и внезапно се появи от другата й страна. Градината е огромна. Портите пред алеята за автомобили са високи, от ковано желязо, целите в плетеници като на тия на домовете в някой филм на ужасите. И самата къща има вид, сякаш е обитавана от призраци.

— Защо ли е дала този адрес?

Свивам рамене.

— Може пък родителите й да са гангстери и тя не иска да ги открият. А може да има къща със същия номер, но на друго шосе в противоположния край на града, с която си приличат като две капки вода. По адрес, искам да кажа.

— Може и така да е. — Беа силно разтърсва портите. Те обаче са заключени с катинар.

Свалям ръкавиците и докосвам портата. Металът е потресаващо студен. Опитвам се да преценя височината, после свалям раницата от гърба си и я мятам през оградата. Беа гръмко се изсмива. После прехвърля със замах ученическата си чанта подир моята раница, двете се вкопчваме в решетките на желязната порта и започваме да се катерим. Няколкото ката пуловери и палтото ми пречат, но чорапогащникът на Беа е този, който се закачва в лозовите клонки от ковано желязо и извивките на украсата. Помагаме си внимателно една на друга.

— Спускането се оказа много по-трудно — установява Беа, когато се приземяваме от другата страна.

Правя бърз оглед: всички дрехи — и което е по-важно, кожата ми — са непокътнати.

— Знаеш ли — обръщам се към Беа, останала почти без дъх, — за човек, който се пази от злополуки, определено правя доста глупости.

Беа се разсмива и ме прегръща. Двете дълго подскачаме прегърнати, после се пускаме и оглеждаме къщата отпред.

Беа сякаш долавя моментното ми колебание.

— Е — казва, — вече стигнахме твърде далече. — Хваща ме решително за ръката и двете поемаме с маршова стъпка към парадния вход, сякаш сме си у дома.

Известно време стоим сгушени под порутения свод на портика, докато накрая не събирам кураж да почукам с тежката хлопка на вратата. Беа притаява дъх. Вдигам хлопката и шумно я удрям във вратата. Ударът глухо отеква из цялата къща. Дръпвам се и отстъпвам ред на Беа. Както и може да се очаква, никой не идва да отвори.

И тогава се случва магията. Или може би не е магия. Може би вратата изобщо не е била заключена, или някой друг я е разбил преди нас, но това е без значение. Започвам да наричам пред вратата, шепна настойчиво: „Моля те, отвори се, моля те, отвори се, отвори се“. Беа подхваща монотонно и двете повтаряме в един глас Отвори, отвори, отвори, а аз протягам ръка, хващам дръжката на вратата с незащитената си от ръкавица ръка и тя поддава, сякаш ни кани да влезем. Дверите се разтварят.

Преддверието е мрачно заради дебелия слой прах по прозорците. Те свидливо пропускат светлината, която и без това вече сивее, като я превръщат в сенчест здрач. Прозорците, които не са покрити с прахоляк, са със счупени стъкла и през тях из къщата скръбно свири вятър, развява последните останки от тапети, насмита мишите изпражнения, роши ресните на килимите, прокрадва се през цепнатините на вратите и раздухва призраците.

— Усещаш ли го? — прошушва Беа.

Очите ми са широко ококорени. Кимвам само веднъж. Усещам го. Колебливо пристъпваме две крачки навътре и се оглеждаме предпазливо наоколо и нагоре, накрая заставаме насред преддверието и се втренчваме в тавана през витото стълбище към горния етаж. Отмятам глава, затварям очи и долавям едва чут шепот около мен. Беа продължава напред, прекосява преддверието и слиза по някакви стълби към помещението, което явно някога е служело за кухня, после застава на четири крака и долепя ухо до пода.

— Това е реката — казва. Коленича край нея и се заслушвам; шепотът се усилва. Реката минава оттук, точно под пода на кухнята.

— Това е къщата на някоя вещица — казва Беа. — Пълна е с призраци.

Сещам се какво прошепна Тоби в коридора на училището.

— Значи е твоята къща — казвам. — По-голяма вещица от тебе няма.

Беа се усмихва и зъбите й просветват в здрача на кухнята.

— Нека тогава те разведа. — Тя се надига и ми протяга ръка. Дланта й е станала черна от мръсотията. Полата й вече не е синьо-зелено каре — сега е в прашно сиво, примесено с ръждиви петна от желязната дворна порта, чорапогащникът й е станал на дрипа, косата й е като на дивачка, но никога не е била по-красива. Пак се сещам за Сам, който тананикаше нейните песни на пристана, и усещам познатия болезнен спазъм на желанието да съм — или поне малко да приличам — на Беа. Но бързо се отърсвам от това чувство, хващам ръката на най-добрата си приятелка и двете тръгваме на експедиция из къщата на духовете.

— Това е черната кухня — казва Беа, когато попадаме в килер с мивка. — Реката тече точно под нас. Тя осигурява закуска на нас, вещиците, защото в нея потъват всички изгубени души, а изгубените души са „любимото блюдо“ на вещиците.

Тук е пълно с купища консерви и кутии, има храна с отдавна изтекъл срок на годност, кранове, от които бълва зеленикава течност, защото отдавна не са били използвани. Минаваме от стая в стая като малки момиченца, изгубени в леса.

— Това е балната зала — казва Беа, когато отново се озоваваме в преддверието. — Ето къде танцуват вещиците. Тук ние се издигаме чак до тавана. — Тя посочва към високия свод над нас. — И се носим във валс с привиденията.

Стълбището е старо и порутено. Дървото леко поддава под кубинките ни. Въпреки това се качваме по него.

— Едно време — подхваща Беа, — още когато вещиците живеели на това място, те подмамвали млади девици с обещания да им разкажат магически истории. — Ръката й пари в моята. — И тъй като вещиците били толкова красиви, вълшебно, полунощно красиви, хубавите девици винаги се поддавали и ги следвали.

Ние се изкачваме и изкачваме. Стълбището пука.

— Вещиците ги водели на горния етаж и ги оставяли да си изберат по някой предмет от техните спални, а после им разказвали историите на тези талисмани. Когато приказката свършвала, вещиците за отплата вземали по три косъма от главата на всяка девица, защото всяка магьосница знае, че няма по-мощно средство за правене на силни заклинания от това.

Ръката ми оставя следа по прашните перила на парапета.

— Понякога обаче — продължава Беа — най-хубавите девици попадали на предмет, който не бивало да докосват — това била целувката на вещицата. Всички вещици съхраняват своите целувки в най-обикновени делнични предмети, та никой да не може толкова лесно да им разбие сърцето.

Поглеждам я и само малко се страхувам да не стъпя накриво. Беа не откъсва очи от стълбите под нас, преценявайки внимателно откъде точно да ни преведе по изгнилото стълбище.

— И какво става, ако някой намери такъв предмет? — питам.

Стигнали сме горната площадка.

— Не зная — отвръща Беа. Устните й са алени, полуоткрехнати. — Просто ти разказвам една история.

Горният етаж представлява дълга площадка, покрай която има редица от врати. Преброяваме пет спални, малък килер и една огромна баня. Банята е красива, но много мръсна. Двете с Беа изписваме с пръст имената си в дебелия слой прах и пепел върху ваната с крака на граблива птица. Вратите на всички спални са отворени, с изключение на една. Бъркотията в тях ми напомня стаята на Сам. Бродим като привидения из четирите отворени стаи и съвсем умишлено оставяме затворената двукрила врата в дъното на площадката за последно. Тя е избеляла, може би някога е била синя, а боята й се лющи на едри люспи, провиснали като оплезени езици към килима. Крилата на вратата са изрисувани със същите лозници, извивки и плетеници като градинската порта. Двете с Беа хващаме едновременно бравите на двете крила и нахлуваме в голямата спалня.

Тя е празна. Другите стаи са претъпкани с безразборно нахвърляни останки живот: разкъсани книги и листове, превърнали се в прах; проядени от молците дрехи, раздрани чаршафи и възглавници с изкормен пух по леглата, дребни украшения по лавиците. В една от стаите Беа ми прошепва, че прахът е всъщност превърналата се в пепел кожа на мъртъвците. Тази стая обаче е най-мъртва от всички останали.

Стъпките ни кънтят въпреки дебелия слой прах. Таванът е висок, а гипсовите орнаменти около лампите са със същите мотиви като на двукрилата врата на спалнята. Няма никакво легло. Няма гардероби и книжни лавици. Има само олющени тапети, дървено дюшеме и големи еркерни прозорци с тежки полуизгнили завеси, които преграждат пътя на светлината. Разтварям широко очи, опитвайки се да погълна всичко с поглед. Когато влизаме навътре, забелязвам, че онова, което първоначално съм помислила за купчина боклук насред стаята, всъщност са останки от огнище, празно и черно от саждите.

Изражението на Беа е като отражение на моето. Прокрадваме се вътре, опитвайки да заглушим стъпките си, като влачим крака по пода. Нашите следи са единствените върху килима от прах.

— Който и да е палил огън тук, е било отдавна — казвам на Беа. Виждат се само овъглени останки на цепеници и обгореното петно.

Беа се усмихва, зъбите й проблясват в мъждивата светлина.

— Що за място е това? — Произнася го по-скоро като възклицание. — Какво е ставало тук? И защо никога не сме чували за него? — Разсмива се, а музиката на смеха й рикошира в стените.

Засмивам се заедно с нея.

— Ама че находка!

— Ама че находка!

И тогава забелязвам копчето. То е голямо и червено и се е сгушило сред почернелите останки от огъня. Бръквам в купчината старо дърво и го вдигам. Трия го между двата си пръста в ръкавица, за да лъсне. Показвам го на Беа. Това е най-яркото нещо в стаята.

Беа докосва копчето с върха на пръста си.

— Ето — казва, — това е целувката на вещицата.

После устните й се озовават върху моите. Имат вкус на тъмна доба с черни котки, на дим от комина и на вечност, и още на нещо сладко и румено, нещо като череша в сърцето на пламък. Целувала съм Беа и преди — онова меко уста-в-уста при играта на шише, когато сме изпили прекалено много червено вино — но това сега е нещо различно, нещо по-диво. Целува ме така, сякаш иска да докаже нещо, сякаш някой ни наблюдава, сякаш изпитва себе си, а може би изпитва мен. Откъсвам се от нея смутена. Цялата къща въздъхва.

— Чу ли това? — пита Беа, останала без дъх. — На къщата й хареса.

В този момент една идея кацва в шепата ми като голямо червено копче.

— Тук трябва да направим партито.

Веждите на Беа изчезват под бретона. Тя ме сграбчва за раменете и пак ме целува, този път бързо и леко, както го прави обикновено.

— Брилянтно! Къщата на духовете ви кани на маскен бал „Черна котка, уиски и луна“. Толкова е съвършено, че чак ми идва да се разплача.

Пляскам с ръце и двете подскачаме и се въртим на пръсти.

— Харесва ми, харесва ми! — припяваме монотонно, както долу бяхме заклинали вратата да се отвори, а къщата пука и стене около нас.

— Охо! — подсвирва Беа. — Чуй това. Къщата просто жадува за някакви силни усещания. За малко еротичен заряд. — Тя ми смигва. — Имам чувството, че желае партито не по-малко от нас.

 

 

У нас заварвам в кухнята Сам да яде китайско направо от картонената кутия, докато майка ми приготвя чай за себе си и за Алис.

— Купих го на връщане — казва Сам. — Искаш ли малко?

Устата ми се пълни със слюнка при уханието на къри соса. Настанявам се на облицования с вата кухненски плот и отмъквам вилицата на Сам.

— Видя ли ръката на Мелани? — пита Сам. — Колко злополуки станаха тоя път? Трябваше да ги броим.

Алис изпухтява, но тоя път поне не започва да спори.

Майка ми протяга дебело бинтованата си лява ръка.

— Чувствам се като Спящата красавица — казва. — А си мислех, че съм разкарала от студиото всички ножове на Стенли.

Надничам под бинта да видя шевовете. Ама че странен начин да накараш кожата да заздравее, мисля си: зашиваш я и после чакаш сама да зарасне.

— Хората сигурно вече си мислят, че съм най-непохватната жена на света — казва майка ми. Никой от художниците в нейното студио не знае за сезона на злополуките. Единствено Грейси, нейната най-добра приятелка, забеляза катовете дрехи, наколенките и подложките, които се появяват всеки октомври. Но Грейси е доста рационален и трезвомислещ човек, така че майка ми дума не е обелила по въпроса. Според нея Грейси не би повярвала, ако й каже. Станали сме големи спецове в това да прикриваме нещо от околните. Направо сме виртуози в умението да пазим тайни от приятелите си.

Майка ми си дръпва ръката, а аз дояждам остатъка от кърито на Сам.

— Не ядохте ли у Беа? — пита майка ми. След училище й пратих есемес, че отивам у Беа. В сезона на злополуките тя държи да знае къде се намираме във всеки един момент, а нещо ми подсказа, че никак не би одобрила идеята да се промъквам в изоставена къща край реката.

— Ядохме — лъжа аз, — но Сам ме покани и щеше да е грубо да му откажа.

— Свърза ли се с Елси? — пита Сам.

— Елси? — обръща се майка ми към нас. — Коя е Елси?

— Едно момиче от училището.

— Двете с Кара навремето бяха приятелки — обяснява Алис. — Само за кратко, точно след като татко почина.

— Не бяхме съвсем приятелки — уточнявам, сякаш да обясня защо майка ми никога не е чувала за нея. — Просто сега Беа държеше да й се обадя. — Поглеждам крадешком към Сам, който незабележимо поклаща глава. — За да й кажа какво имаме за домашно по английски тази седмица — продължавам да лъжа с лекота.

— Е, каза ли й в края на краищата какво имаме за домашно? — пита Сам.

Хвърлям бърз поглед към майка ми. Тя стои край мивката и плакне чаените чаши. Тъй като е с гръб, хвърлям изпепеляващ поглед на Сам, без тя да забележи. Но понякога имам чувството, че има очи и на гърба.

— Не — отвръщам високо. Споменът за целувката на Беа все още витае като призрак върху устните ми. — Не си вдигаше телефона. Затова двете с Беа се помотахме малко и отидохме да се разходим край реката. — В известен смисъл това дори не е лъжа.

Майка ми се обръща и ме поглежда иронично.

— Понякога имам чувството, че тая река ти е влязла под кожата повече от някое момче.

Втренчвам се решително в празната кутия от китайска храна пред себе си.

Сам болезнено ме ощипва по ръката. Синините са вече почти на изчезване, но все пак боли.

— Аз обаче не мисля, че реката е твой тип — казва той.

— Е, вярно, не е някой китарист с жален поглед или мрачен викториански разбойник — отбелязва мама, която обича да се заяжда с мен заради моите музикални и литературни вкусове. Затова й отговарям, че музиката на реката е по-хубава от тази на който и да е композитор и че в момента мрачните разбойници преживяват своя литературен ренесанс.

— Ами твоят тип какъв е? — обръщам се към Сам. — Някоя млада вещица със замечтан поглед? — Думите засядат в гърлото ми.

— Нещо подобно.

Странно колко бързо призрачният спомен за целувката може да се вкисне. Премного сладост и застоял дъх на цигари. Той ти е брат — казвам си ядно. — Защо да не харесва най-добрата ти приятелка?

— А пък вкусът на Алис е прекалено традиционен за дивачка като нея — казва мама и подава на Алис чаша чай. Алис само повдига вежда. Майка ми се шегува; Ник е всичко друго, но не и традиционен избор.

Когато майка ми се качва горе да довърши някои скици, разказвам на Сам и Алис за къщата на духовете. Щом стигам до идеята в нея да бъде нашият маскен бал „Черна котка, уиски и луна“, очите им светват с еднакво въодушевление и сега наистина приличат на брат и сестра. Вадя телефона, за да им покажа снимките, които двете с Беа направихме из потъналите в прахоляк стаи. Сам и Алис надвисват над мен. Показвам им килера с минаващата отдолу невидима река; показвам им как изглежда стълбището откъм преддверието; показвам им разхвърляните изоставени стаи, а когато стигам до снимката на голямата спалня, дъхът ми внезапно секва.

Направих снимката от най-далечния ъгъл на стаята, този до двукрилата врата. В кадъра се виждат олющените стени и прашасалото дюшеме със следи от кубинките ни. Личи и огнището по средата на празната стая, но не то кара кожата ми да настръхне. Увеличавам снимката. Ето ги ивиците мръсотия по стъклата на еркерните прозорци; ето ги тежките, проядени от молци завеси; а ето го и полускритото зад завесите, надзъртащо иззад тях с познатия тревожен поглед изострено лице на Елси.