Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (12)

11

На следващата сутрин Грейси е толкова махмурлия, че не е в състояние да ни закара на училище. Майка ми също не може да шофира със счупена ръка, така че ние четиримата извървяваме целия път пеша, но и нашите глави се пръскат след бурната нощ. Примижаваме на слабата утринна светлина. Алис и Беа, които явно са малко по-добре от нас двамата със Сам, вървят напред с допрени глави, потънали в разговор. Ние със Сам крачим мълчаливо, на разстояние един от друг.

Не говорим за краткото ни бягство миналата нощ — според мен по-скоро искаме да си внушим, че не е било реално, а не да се престорим, че изобщо не се е случило. Най-лесно е да се доверим на логиката, която казва, че реката няма как да замръзне в такава топла нощ и че няма никаква зловеща полянка насред гората с провесени по дърветата капани за сънища и мухоловки, нито кукла на момиче, което се смята за изчезнало, която е заложена за стръв в капан за мишки. Но сигурно избягваме да говорим за това най-вече заради сплетените ръце, заради притиснатите плътно едно в друго тела, заради впитите очи на Сам в мен, докато сме стояли върху леда.

Събуждаме се рамо до рамо на един матрак, но без да се докосваме и цяла сутрин внимаваме да не сме твърде близко един до друг. Мислите ми сноват между думите брат и бивш брат, като първо се съсредоточават върху разликата между тях, а после я отхвърлят. Все същото е — казвам си твърдо. — Сам е мой брат. И е повече от нередно да си мисля за разни други неща. Накрая съм толкова объркана и така ме е срам, че се опитвам да се отърся от всичко, да прогоня мислите и просто да се съсредоточа върху презрамките на училищната чанта, които са се впили в насиненото ми рамо, върху вкуса на твърдата препечена филийка в устата ми и неравностите по пътя, които усещам през тънките подметки на моите „Конверс“. (Двамата със Сам тихомълком прибираме кубинките си от брега на реката на път за училище, но те са влажни от утринната роса и няма как да ги обуем, така че и двамата сме принудени да продължим с тънките подметки.)

Поканата на Елси за партито е в предния джоб на училищната ми чанта. През целия ден я докосвам от време на време като талисман. Мисълта да я открия ме е обсебила, настойчиво ме преследва, присмива ми се колко лесно би трябвало да е това и колко трудно е в действителност. Кой знае защо, но имам усещането, че времето ни изтича.

В часа по математика разказвам на Беа за окачените по дърветата мухоловки, но тя явно не ме слуша. Непрекъснато пише есемеси под чина и не ще да ми каже до кого са.

— Хайде, стига де! Не ми казвай, че ме пренебрегваш, за да си пишеш с Карл Галахър — заявявам със сърдита гримаса.

Беа се усмихва мистериозно.

— Всяка порядъчна вещица има нужда от една-две тайни.

Тъкмо се каня да й напомня, че тя никога не е имала тайни от мен, когато ми просветва.

— Будката за тайни!

Сам се обръща от предния чин.

— Какво за нея? — пита.

— Ама, разбира се — казвам по-скоро на себе си. — В местната преса и по тукашните новини винаги има по нещо за нея, нали така? Значи няма как да не е станало дума и за Елси.

— Естествено! — Сам удря длан в чина. — Добре, че поне на един от нас са му останали малко мозъчни клетки — казва и бързо забива поглед в учебника, защото учителят поглежда неодобрително към нас.

Двамата със Сам прекарваме голямото междучасие в библиотеката. Търсим статии за будката за тайни и ги отделяме да ги изчетем след часовете. Фотокопираме и течението на училищния бюлетин от последните пет години, като прекарваме петнайсет обезсърчителни минути, разпитвайки изключително неотзивчивата библиотекарка за Елси.

— Тя идваше тук всеки ден — възкликвам, сочейки към Ким, която седи в будката за тайни край прозореца. — Ето там! Всеки ден!

— Не познавам това момиче — повтаря библиотекарката за седми път. — Не мога да ви помогна. Дължите ми три и петдесет за фотокопията.

 

 

Когато се връщаме след училище, Беа ми звъни, защото се скарала с майка си. Случва се доста често: и Беа, и майка й имат склонност да драматизират, което, вместо да ги сближи, е причина за непрекъснати конфликти между двете. Докато аз се опитвам да я утеша, Сам седи на току-що увитата в противоударна опаковка с въздушни мехурчета кухненска маса (Алис наскоро се блъсна в нея, препъвайки се в насъбралата се афганистанска черга менте) и яде кашкавал с пластмасов вид направо от опаковката.

Майка ми, която е в изненадващо добро настроение, си е пуснала потпури от рокендрол песни от 50-те. Надула е звука докрай и цялата ни къща танцува буги-вуги под своята дунапренова и найлонова опаковка. Двете с Грейси са били на екскурзия в планината. Сега майка ми разказва колко е хубаво да излезеш на въздух за първи път от седмици, да не се притесняваш къде стъпваш и да знаеш, че има кой да те хване, ако политнеш да падаш. Върху гипса на ръката й Грейси е написала хайку^[1], посветено на техния туристически преход. Тристишието е глупаво и сладко.

Внезапно сред врявата на рока от 50-те дочувам как Алис повишава глас откъм стълбището. Звучи така, сякаш крещи по телефона. Когато излизам в коридора да попитам какво става, тя си облича палтото.

— Връщам се след малко, мамо — провиква се към кухнята.

— Къде отиваш? — питам я.

— Ще се отбия до Беа. — Алис свива рамене и освобождава косата си от копринената кърпа.

— До Беа?

Алис премята чантата през рамо.

— Да, Беа. Високото момиче с червената коса и хипарските поли. Познаваш го.

— Тя току-що е имала скандал с майка си — промърморвам.

Алис отваря външната врата.

— Да, известно ми е. — Забавя се колкото да намъкне кубинките и изхвръква навън. — Ще й кажа, че си питала за нея — подмята през рамо.

Стърча като ударена от гръм в коридора.

Когато се връщам в кухнята, майка ми вече припява на песен, която май е от Брилянтин^[2], а Сам се смее на нещо, което тя е казала, и се опитва да я убеди, че не той е изял всичкия кашкавал. Подпирам се на вратата и ги гледам, сякаш ги дават по телевизията или са от някой филм. И не бих се изненадала, ако в ъгъла на кадъра видя да се мярка кракът на Елси.

— Всичко наред ли е? — пита майка ми, наливайки мляко в чая си. — Накъде хукна така сестра ти?

— При Беа — казвам, но нещо езикът ми не се обръща.

— При Беа ли? — Сам е не по-малко изненадан от мен, но сякаш не е толкова разтревожен.

— Много добре — разсеяно казва майка ми и се навежда да върне млякото в хладилника — само с една ръка, другата виси непотребна на превръзката около врата й — а косата й пада като пурпурна завеса пред лицето.

Сам само свива рамене. Докато се изправя, майка ми си удря главата в опакования с вата кухненски плот. Прави крива физиономия и разтрива удареното място.

— Но аз току-що говорих с нея — продължавам, защото не мога да оставя тая работа току-така. — С Беа де. Скарала се е с майка си. Не искаше да идва.

Майка ми взема от кухненския плот шишенце с таблетки арника и пъха две под езика.

— Може би е искала не тя да идва, а при нея да отиде някой — казва с леко фъфлене заради малките хапчета под езика.

Започвам да се чувствам виновна.

— Тогава да го беше казала!

Сам помага на мама да си обели банан и предпазливо духа чая си. (Преди две седмици едва я озаптихме да не скрие чайника. Добре е около нас да няма остри ножове и газови котлони, но без чай животът е просто невъзможен.)

— Според мен е добре Алис да прекарва повече време с Беа — казва майка ми. — Иначе е постоянно с Ник и неговата банда, а женските приятелства са важно нещо.

— Ама Беа е моята най-добра приятелка — изтърсвам и веднага след това започвам да се чувствам глупаво и някак детински. Майка ми е права — Ник е завзел почти цялото време на Алис извън училище.

— Знам, че се чувстваш изоставена — казва майка като ехо на мислите ми. Идва до мен и ме прегръща със здравата си ръка през раменете. — Но ти си имаш мен. И брат си.

— Той не ми е брат — промърморвам и майка ми се разсмива.

— Както кажеш, petite soeur — откликва Сам и майка ми се разсмива още по-високо.

После тя отива на тавана да работи, а ние със Сам се настаняваме в дневната и започваме да преглеждаме течението на училищния бюлетин и вестникарските статии за някаква следа от Елси. В тях обаче тя се оказва също толкова неуловима, каквато е и в живота; на едно място откриваме да се споменава „момиче от четвърти курс“, на друго — „ученичка“. Същата работа като мимолетните следи от грозен пуловер или миша коса по снимките. Чудя се дали Алис няма да се окаже права и пак се питам съществуват ли изобщо съвпадения.

— Не мога да повярвам, че Беа е повикала нея, а не нас — нарушавам мълчанието, сякаш досега мислено съм приказвала за Алис със Сам.

— Едва ли. — Сам преглежда музиката в лаптопа си, докато се опитва да открие още статии онлайн. — По-вероятно Алис е помолила Беа да се видят. Може би е имала нужда да си излее душата пред някого. Беа я бива в това.

— А нас — не, така ли?

Сам ме поглежда.

— Невинаги — отвръща с болезнена откровеност.

Обхождам с поглед дневната, опакована като чуплива стока, и си мисля за всички тайни, стаени в острите й ръбове.

— Може и така да е — казвам. — Предполагам, че Беа не пази никакви тайни. — Според мен тя направо може да отвори собствена будка за тайни и да разпродаде всички неизказани секрети за по десет цента килото. Чудя се колко ли тайни се равняват на едно кило?

— Тя ме целуна — чувам се да казвам.

От лаптопа се разнася женски глас, който пее бавно. Акордите на китарата, която й акомпанира, сякаш са изтръгнати от струните на сърцето.

Сам замръзва.

— Беа ли? — пита.

Кимвам.

— В къщата на духовете.

Сам сякаш е склонен да пропусне това покрай ушите си.

— Вие и преди сте се целували — казва. — По партита, като играете на шише.

— Така е. — Ще ми се обаче да му разкажа точно как ме целуна този път — сякаш искаше да си докаже нещо, сякаш целуваше не мен, а някой друг, и как повече не обели дума за това, ако не броим часа по физическо (не че аз съм го споменавала де), но вместо това му задавам въпрос. — А ти целувал ли си Беа?

— На шише…

— Освен това.

Той барабани с нокти по клавиатурата.

— Веднъж.

— О!

Когато го казва, си давам сметка, че не искам нищо да знам за това, но той вече е започнал да разказва. Опитвам се да не го слушам, и то без да си запушвам ушите.

— Стана на партито у Джо и Мартин това лято. Вие с Алис бяхте отишли да купите пиене, другите бяха в кухнята за сладолед.

Помня тази вечер. Алис ни заведе на парти у Джо — родителите му бяха извън града. За първи път излизах с нейните приятели, и то, защото Мартин покани хора и от нашия курс. Седяхме на верандата и Беа ни гледаше на карти за развлечение — прави го понякога, ако въпросите са само за любов и секс, за нищо сериозно. (Има ли обаче нещо по-сериозно от любовта и секса, питам се сега. Едва ли.)

— Както и да е — продължава Сам. — Всички се бяхте пръснали, а тя още не ми беше гледала на карти, така че взе да ми гадае, а после аз я целунах.

Едва не се задавям.

— Ти си целунал нея?

Той избягва да ме погледне.

— Да. Просто исках… — Въздъхва. — Картите й показаха нещо, което не исках да повярвам, и я целунах, за да докажа, че грешат.

Сега вече наистина ми се прищява да си запуша ушите. Вместо това обаче си отмятам косата от лицето.

— И как това може да…

Сам започва да говори едновременно с мен, опитвайки да заглуши онова, което казвам.

— Нищо не почувствах. — Втренчва се упорито в течението на училищния бюлетин пред себе си.

Отпускам ръце в скута. На езика ми напират стотици въпроси.

— Да бе, да. — Задоволявам се само с това саркастично подмятане.

— Да, точно така — простичко отвръща Сам.

— Но… — Вдигам очи към тавана, сякаш там може да открия отговорите. Таванът обаче мълчи, празен и бял — единственото място в къщата, останало неопаковано. — Но ти я харесваш.

— Ти също.

— Не, искам да кажа, че ти наистина я харесваш. — Имам чувството, че пак съм на дванайсет. — Целунал си я.

— Това беше просто целувка. Исках само да проверя… — Сам издава звук, който напомня на смях. — Кара, аз не съм влюбен в Беа.

Свеждам поглед надолу към ръцете си.

— Аз пък си мислех, че си влюбен.

— Е, не съм. — Започва нова песен. — И никога не съм бил.

Изведнъж нещо странно става със сърцето ми. Сам не е влюбен в Беа. Не че щеше да има някакво значение, ако е — казвам си. — Той е бившият ми брат. Той ми е като брат. Той е мой брат. Сам продължава да приказва, но аз почти не го слушам. Никога не съм бил, каза. — Само една девица желая.

— Кара — подвиква Сам и аз си давам сметка, че явно през последните няколко минути не за първи път опитва да привлече вниманието ми. Държи високо един от училищните бюлетини от последните години. Оригиналът, който копирахме, беше леко скъсан. Липсваше само малка част от параграф в статията за моста, който градският съвет обещаваше да построи вече двайсет години.

Преглеждам набързо материала, като следя дали някъде не се споменава будката за тайни. Клатя глава.

— Е, и какво? — подавам обратно бюлетина на Сам, който го обръща с лице към мен и посочва липсващия параграф.

— Бас ловя, че изобщо няма да построят читав мост — казвам и си спомням как и дървеният рухна във водата. — Най-много да стегнат сегашния.

— Кара — повтаря натъртено Сам. — Погледни.

— Какво? — Отново бегло препрочитам скъсаната статия, мърморейки на глас по-важните пасажи, за да докажа на Сам, че внимавам. Строежът на моста отново е спрян… години, откакто предишният се срути… кметът оказва натиск върху градския съвет… твърди, че е абсурд още да не е възстановен… местно момиче Елси… — Я чакай, какво е това?!

Статията приключва точно на това място. Останал е редът непосредствено под цитата на кмета, но другото липсва, откъснато е.

Вдигам поглед към Сам.

— Как мислиш, дали за нашата Елси става дума?

— Нищо чудно. Това не е много популярно име.

Хапя устни, опитвайки се да не изглеждам недоверчива.

— Не ни подсказва кой знае колко.

— Засега имаме само това, за да продължим — казва Сам. — Ако открием останалото от статията, ще разберем дали е нашата Елси.

Поглеждам недоверчиво страницата. Прилича на вестникарска статия, препечатана в училищния бюлетин.

— Може да е от Телеграф — казвам колебливо. — Или пък от Уестърн пийпъл. Но техните редакции са в Касълбар и Балина. Няма как да стигнем преди края на работното време. Остава само половин час.

Сам поклаща глава.

— Има едно магическо място — заявява с престорена тържественост той, — на което му викат библиотека. Не знам дали си чувала за него, но там се съхраняват книги и вестници, както и архивите на вестниците.

Плясвам го шеговито по ръката, но усещам как в гърдите ми нещо пърха от вълнение.

— Добре — казвам и посягам към телефона, за да кажа на Беа и Алис да ни чакат в града. — Давай да вървим.

Този ден малкото ни градче е по-оживено от обикновено: автобусите от Дъблин и Голуей пристигат пълни с колежани, които са си освободили петъка и се връщат по домовете за ваканцията между сроковете още със следобедния автобус в четвъртък, а родители и ученици бързат да хванат магазините преди края на работното време, за да накупят украса за Хелоуин, бонбони и сладкиши за „почерпка или пакост“ на утрешния празник. Някои дори са вече маскирани, а от два пъба се изсипват на улицата шумни компании костюмирани хора.

Когато наближаваме библиотеката, Алис и Беа вече ни чакат на отсрещния тротоар. Заобикалям маскираните пред пъба, като гледам да стоя по-далече от лактите и питиетата им. И така се блъскам в мъжа. Гърдите му издават кух звук, когато ръката ми се удря в тях.

— О, извинете — казвам, докато някакъв човек се опитва да ме закрепи на крака, но този, когото съм блъснала, се вмъква в пъба. Надниквам през витрината край широко отворената му врата и установявам, че това е същият човек — живата статуя, в когото се блъснах и оня деня, когато двамата със Сам открихме магическото дюкянче в Голуей. Сам се заковава на място зад мен. Поглеждам в сивите очи на мъжа, но не мога да различа очертанията на контактните лещи. Има нещо неестествено в блясъка на кожата му, сребърната боя за боди арт изглежда по-необичайно от обикновена. Или пък напротив — много по-естествено; прилича на кожа от метал. Мъжът се усмихва като машина и аз потръпвам. Тръгва успоредно с мен от другата страна на витрината и странните му очи откриват в тълпата първо Сам, а после и Алис, която продължава напред. Усмивката му става още по-широка. Костюмът е толкова достоверен, че даже в ъгълчетата на устата му има малки панти.

— Хайде, давай да вървим — казвам полека, хващам Сам за ръката и забързвам след Алис и Беа. Вземам и Беа за ръка и бързо ги повличам през улицата към библиотеката. Металният човек ни гледа втренчено иззад витрината. Алис изостава доста след нас. Точно преди да слезе от бордюра се обръща и поглежда за последно човека — жива статуя. Намръщва се и понечва да отвори уста, като че ли иска да се провикне към него. Сам сякаш изведнъж се спихва.

Иззад ъгъла до нас с висока скорост изхвърчава кола. Шофьорът забелязва Алис в последния момент. Осъзнавам какво ще се случи, но не успявам дори да ахна, преди скърцането на спирачки да раздере въздуха. Шофьорът опитва да спре, но вече е прекалено близо до Алис. Бронята се врязва в тялото й, то се премята през предния капак и пада върху паважа. Колата се заковава на място.

Май чувам Беа да пищи, но може и да съм аз. Всички се втурваме към Алис. За мен единственото важно е, че тя мърда. Щом я наближаваме ме плисва вълна на облекчение — Алис, изглежда, опитва да се изправи. После обаче лицето й става призрачнобяло, очите й потъват в орбитите и тя се поваля. Със светкавична скорост (и присъствие на духа, каквото аз не притежавам) Беа подхваща Алис, преди главата й да се е ударила в настилката.

Усещам смътна болка в коленете, когато се стоварвам на паважа край Алис. Клепачите й потръпват, а ръцете на Беа, която я придържа, се тресат. Сам и някаква жена, която, изглежда, е карала колата, са от другата ми страна. Отстрани започва да се събира малка група хора, които един през друг питат и дават съвети.

Посягам и потупвам Алис по бузата.

— Алис! — Гласът ми е пресипнал. — Алис! — Лекичко я плясвам и тя отваря очи. Жената с колата въздъхва с облекчение. Алис гледа объркано за секунда, после измъчено си поема дъх и издава слабо скимтене, което се превръща в ридание. Оглеждам я и разбирам защо. Цялата е обляна в кръв. Чорапогащникът й е скъсан, кожата на коленете — раздрана. Дланите и лактите й силно кървят; на дясната ръка има дълга и дълбока рана с назъбени краища, която се вижда през разкъсания пуловер. В кожата й са набити мръсотия и дребни камъчета.

Но лявата ръка на Алис е онова, което ме възпира да я вдигна от земята. Рамото й е извадено от ставата. На пръв поглед няма голяма разлика, но положението е зле — буца на мястото, където би трябвало да има само равна линия. Потискам пристъпа на гадене.

Дишането на Алис е трескаво и плитко.

— Всичко е наред — обажда се Сам иззад мен. — Всичко е наред — ето, подай ми ръка.

Някаква жена се отделя от тълпата край пътя.

— Аз съм квалифициран парамедик — казва. — Мога ли да помогна?

— Ние също — отвръща Сам, без да погледне жената. Майка още от осемгодишни ни кара ежегодно да посещаваме курсовете за оказване на първа помощ. Само за минути можем да превържем рана, да направим импровизирана шина и да наместим изкълчена кост. Алис пребледнява, но подава ръка на Сам.

Той я хваща за китката, а с другата ръка я стиска здраво точно под рамото. Внимателно, докато цялото тяло на Алис трепери в ръцете ни, изправя лакътя и бавно опъва ръката й към себе си, докато ябълката на раменната кост не влиза с тихо пукане обратно в ямката.

Алис прехапва устни да не изкрещи, после тялото й се разтриса.

— По-добре ли си? — прошепвам. Тя кимва, но очите й гледат празно.

Хвърлям поглед през улицата, където продължават да се суетят някакви хора. Чудя се дали металният човек все още ни наблюдава иззад витрината. Внезапно едната ми страна изтръпва, сякаш някой ме е зашлевил. Свивам вежди и разтърсвам глава, после прилепвам студена длан о бузата, за да я охладя.

Сам, Беа и жената парамедик внимателно издърпват Алис към тротоара, а през това време виновната за злополуката чупи ръце и се извинява вече за кой ли път. Алис все повтаря „Всичко е наред, всичко е наред“, но когато опитва да се изправи отново й причернява и тя тежко се опира на Беа.

— Трябва да те закараме в болницата — казва Беа и Алис пак кима.

Мери Дейли, притежателката на магазинчето за вестници и списания отсреща, ни кани да влезем и ние настаняваме Алис на един стол до щанда. После тя предлага на Алис шоколад и нещо газирано.

— Заради шока — уточнява.

— Да повикам ли линейка? — обажда се жената парамедик.

Алис й отговаря с внезапно укрепнал глас.

— Не, всичко е наред, приятелят ми живее надолу по тази улица. Той може… — Млъква, останала без дъх от болката. — Той може да ме закара.

Размотавам шала от врата си и правя от него клуп за ръката на Алис.

— Не е ли по-добре да повикаме Грейси? — обажда се Сам.

— Не — бързо отговаря Алис. — Не искам да тревожа мама. Ще се обадя на Ник да ме прибере.

— Алис, според мен трябва да извикаме линейка — казва Беа.

Мери Дейли и жената парамедик кимат одобрително.

— Не — повтаря Алис. После сяда по-изправено на стола и отмята дългата си коса на гърба сякаш да докаже, че може да се справи. — Добре съм.

— Алис…

— Преживявала съм и по-лошо. — Алис се изсмива сухо. — Знаете го по себе си.

Дали защото Алис споменава сезона на злополуките, макар и не пряко, но Беа повече не настоява. Вместо това взема нейния телефон, избира номера на Ник и опира апарата до ухото на Алис.

Докато тя говори, двамата със Сам правим каквото можем да почистим и дезинфектираме замърсените рани. Тълпата се разпръсва и накрая до щанда оставаме само ние. Тъй като стоим съвсем близо до Алис, чуваме и двете страни в телефонния разговор.

— Къде беше снощи? — са първите думи на Ник, още щом отговаря на обаждането.

— Здрасти, Ник — казва Алис с привидно небрежен тон, — току-що преживях злополука и не искам да безпокоя мама. Сега свободен ли си? Ще ме закараш ли до болницата?

Но Ник сякаш изобщо не я чува.

— Къде беше снощи, Алис?

Алис спуска косата си като завеса пред лицето и се навежда напред, сякаш това би могло да ни попречи да чуваме.

— Бях с Кара и Беа, просто останахме у нас.

Ник снишава глас, но аз пак различавам отделни думи.

— Уговорката беше да си с мен.

— Ник, съжалявам. Мама си счупи китката и трябваше да остана у дома. — Алис също снишава глас, но тонът й е мек, докато неговият реже като с нож. Край мен Беа скръства ръце и изръмжава гневно.

Изглежда, че тия пререкания с Ник не са за първи път. Според майка ми той е ужасно несигурен в себе си за човек с такава огромна популярност, но Алис казва, че това не било въпрос на несигурност, а просто ревност. Просто любов. Не знам нищичко за тоя вид любов, но си мисля, че ако си така обсебен от някого, накрая започваш да приличаш малко на тиранин. На това, тяхното, майка му вика фишечен романс.

Алис потръпва, докато Сам затваря с няколко лепенки раната на ръката й, която не спира да кърви.

— На улицата сигурно има счупени стъкла — казва той полугласно.

Но Ник явно го е чул, защото пак заговаря и тонът му вече е съвсем различен.

— Добре ли си, любов? — казва на Алис в телефонната слушалка.

— Блъсна я кола — обажда си високо Беа, почти в слушалката.

Алис отново потръпва.

— Добре съм — отвръща на загрижените звуци, които се носят откъм Ник. — Просто някой трябва да ме откара до болницата. Сега съм в магазинчето за вестници срещу библиотеката.

— Тръгвам.

Когато Алис оставя телефона, изглежда още по-бледа, но въпреки това се обръща към Беа с твърд глас.

— Не вдигай врява — казва.

Ник пристига пет минути по-късно. Алис се изправя на мига, в който той влиза.

Всеки път, когато видя Ник, се стъписвам от това колко е красив. Косата му е тъмна и се спуска на вълни до линията на челюстта, а очите му винаги са някак екзалтирани. Висок е, широкоплещест и пращи от енергия.

— Е — казва Беа с непроницаем глас, — хайде да вървим.

Ник я поглежда, а тя мести очи във всички посоки, за да не го погледне директно.

— Аз ще я закарам — казва той. — И няма нужда да чакате с нас в болницата. — После се обръща към Алис и нежно я погалва по бузата. — Хайде, любов, тръгваме — казва. — Дай да те закърпим.

— Идвам с вас — обажда се Сам. — И без това по-късно имам среща с Мартин в града.

Ник не изглежда особено доволен, но все пак неохотно се съгласява.

— Дадено, човече — казва. — Ще те оставя пред болницата. Но с нея вътре влизам само аз.

Беа свива вежди, а Алис сковано се усмихва. Благодари с целувка на Ник и се обръща към нас с Беа.

— Не вдигайте врява — повтаря. — И не казвайте на мама. Ще нощувам у Ник, за да не я тревожа. А вие се прибирайте — казва накрая. — Ник ще се погрижи за мен.

— Да, убедена съм — мрачно мърмори Беа. Поглеждам я остро. Тя свъсено изпровожда колата с очи.

Когато автомобилът на Ник се скрива от поглед, претичвам през улицата (като се оглеждам внимателно и в двете посоки, преди да пресека). Стигам библиотеката точно когато библиотекарката се кани да затваря.

— Не, не, не — възкликвам, препречвайки й пътя. — Спешно трябва да открия една статия — продължавам бързо. — Няма я онлайн, а наистина е много важно и знам, че библиотеката утре не работи, а не мога да отида до Балина или Касълбар, защото съм на училище, а после е Хелоуин, пък и не съм сигурна в кой точно вестник е статията и ще трябва да проверя и в двата, а не мога да чакам до понеделник, така че ви моля да ми дадете пет минути.

Библиотекарката повдига вежди.

— Библиотеката затваря, скъпа — казва. — Трябвало е да си подготвиш домашното по-отрано, щом е толкова важно.

Беа изниква зад мен.

— Не става въпрос за домашно — намесва се тя. — Но наистина е важно. Свързано е с наша приятелка. Има статия отреди две години за падналия мост, който градският съвет трябваше да възстанови. Не може ли да я потърсим само за няколко минути?

— Боя се, че не може — отвръща библиотекарката. — Трябва да прибера сина си от тренировка в и петнайсет. — Тя пуска ключовете в джоба си и поема към паркинга. — Но щом ви трябва информация за моста и е чак толкова спешно, ако побързате, още може да заварите някого в кметството. Те би трябвало да имат копия от всички публикации по въпроса.

Двете с Беа буквално политаме към кметството. Пристигаме пред централния вход, останали без дъх, точно в мига, когато мъж в сив костюм обръща отвътре табелата на вратата от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО. Беа започва да чука по стъклото, а аз се опитвам да го убедя да поговори с нас, но той само поклаща глава, посочва табелата ЗАТВОРЕНО и изчезва някъде навътре в сградата.

— Мамка му! — тропвам ядно с крак.

Поглеждам Беа, но нейното внимание е изцяло погълнато от телефона. После вдига глава.

— Още пътуват — казва.

Въздъхвам и обръщам гръб на кметството.

— Алис ще се оправи — опитвам се да успокоя Беа. — Както каза и тя, преживявали сме и по-лошо. Освен това си има Ник, който да се погрижи за нея.

Беа само свива вежди. По целия път до нас изражението й е като буреносен облак. Спираме край реката до дървеното мостче, което вече е поправено. Облягам се с лакът на масата за пикник и зарейвам поглед над водата. Ще ми се да можехме да поговорим с някого за Елси. Имам нужда някой да ми напомни, че тя е истинска.

Беа мърмори под нос нещо за шибаняците музиканти. Когато я питам защо така изведнъж е намразила Ник, тя ми напомня за вечните караници между тях двамата с Алис, за неговите обаждания в три сутринта, за това как Алис е паднала по стълбите, след като е била с него същата вечер, и за безбройните случаи, когато той я е наказвал с мълчание по една или друга причина. Докато Беа изрежда всичко това, на мен неясната досега картина сякаш започва да ми се изяснява.

— Най-силната страна на Ник е сексът — внезапно казва Беа. Пали цигара и подава и на мен. Когато пуши, устните й изглеждат тънки и строги. — Страшно го бива и, най-важното, знае как да накара Алис да се чувства добре.

Идва ми да потъна в земята от неудобство, докато говори. Никак не ми е комфортно да се ровя в сексуалния живот на сестра си.

— Ами, това е… — Всъщност не знам какво е това.

— Но най го бива в манипулацията на емоционално ниво.

Устните на Беа се присвиват, като оформя звуците. Кимвам полека и казвам, че и аз съм го забелязала. Вечното му мусене, начинът, по който се кичи със своята популярност като с ярка вратовръзка, която би удушила всеки друг. Беа снишава глас и започва да говори на повехналата трева под пейката.

— Алис ми каза нещо — прошепва. — За Ник. — Подритва туфите трева. — Малко преди лятната ваканция отишла на един купон на шестокурсници, изпонапили се, започнали да играят на „истина или предизвикателство“ и предизвикателството за тях двете с Ким било да изтичат на улицата само по бельо. — Кракът на Беа рита нервно пейката. — На следващата сутрин — продължава — Алис отишла при Ник, разказала му всичко и казала, че следващият път и той трябвало да дойде с нея. На него обаче никак не му харесало, че тя пие без него и че хората са я видели по бельо.

Цигарата виси забравена между пръстите ми, тръскам настрани стълбчето пепел и си дръпвам. Беа довършва историята.

— Така че двамата първо се скарали жестоко, после се сдобрили и накрая правили секс. — Нататък тя продължава малко по-забързано. — Той обичал да я връзва. — Пак ми идва да се сгърча от неудобство. — Тя по принцип нямала нищо против, само дето оная сутрин той я завързал за един стол в неговата спалня и я зарязал така.

Толкова рязко си поемам въздух, че димът започва да дразни гърлото ми.

— Я чакай… какво?!

— Излязъл да купи цигари — казва Беа. — Излязъл за цигари и я оставил така здраво завързана, че не успяла да се освободи, колкото и да опитвала. — Зяпвам Беа с увиснала челюст. — След три часа — гледала будилника върху скрина — той се върнал.

Примигвам бързо няколко пъти, за да прогоня тоя образ от главата си.

— „О, казал и даже се усмихвал, съвсем те забравих“.

— Но как…? — заеквам. — Защо не…? Той откога…? Тя защо е още с него? И в момента са пак заедно. Защо я пуснахме? — Налага се да млъкна, за да си поема дъх. — Защо не ми е казала? — Гласът ми прозвучава много по-пискливо и отчаяно, отколкото го познавам.

Беа не отговаря. Вместо това вади картите. Разстила ги пред нас върху масата за пикник.

— Бедите я привличат — казва Беа. — Защото така поне знае, че са право пред очите й, а не се притаяват някъде на скришно. За разлика от теб.

— От мен ли?

— Така излиза от това тук. — Тя посочва една от картите. — Ти си позволяваш да виждаш само добрите неща, но това… Виждаш единствено онова, което е безопасно, което би искала да видиш.

— Какво искаш да кажеш?! — Думите й са като плесница. — Не е вярно — промълвявам едва-едва. Не мога да преценя дали съм засрамена, или по-скоро възмутена. — Не е вярно, Беа. Защо изобщо говориш такива неща?

— Не аз — Беа поклаща глава, — картите го казват.

— Да бе! — Усещам как устните ми се свиват, все едно съм лапнала нещо горчиво, или пък всеки момент ще се разплача. Изобщо не съм разбрала кога Беа е станала първа приятелка с Алис и знае всички нейни тайни. Не разбирам защо това изобщо ме вълнува, след като чух такива неща за сестра си от устата на Беа. В гърлото ми е заседнала буца, която не ще да помръдне, колкото и усилено да преглъщам. Двете едновременно захвърляме фасовете на земята и аз ги размазвам с върха на кеца. Червилото на Беа остава по земята петна като от кръв.