Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (3)

2

Целият предобед внимавам много: на стълбището се движа плътно до парапета, гледам къде стъпвам, избягвам ъглите и острите ръбове. В голямото междучасие Алис тръгва заедно с мен, Беа и Сам; четиримата минаваме покрай футболното игрище и стигаме чак железопътната линия зад училището. Хубаво ни е да идваме тук и да пушим (учителите рядко се мяркат насам, а ако сме близо до релсите, не се виждаме от прозорците на училището); Алис обаче — тя е година по-голяма от нас тримата — обикновено обядва с приятели в столовата.

— Повече не издържам, само ме разпитват — казва Алис, когато питам как така е дошла с нас. — И ме зяпат.

Отмествам поглед от насиненото й лице. Двамата със Сам обичаме да си измисляме заплетени и абсурдни истории като обяснение за нашите травми по това време на годината. Никой не ни вярва, разбира се: учителите отегчено предупреждават да престанем да преувеличаваме, а някои съученици мърморят под нос, че сме пълни откачалки, но поне никой не задава излишни въпроси.

Алис обаче предпочита да си мълчи за злополуките. Даже и пред приятелите. Нея я боли много повече от нас двамата със Сам, когато в училище шушукат зад гърба ни. Всъщност Алис я боли от много неща.

— Пък може и аз да запаля — продължава тя след кратък размисъл.

Беа не обелва и дума, че Алис не пуши. Нито пита за синините и бинтовата превръзка, която се подава изпод копринения шал. Вместо това сяда на ръба на канавката край релсите и вади своето укулеле^[1] и пакет цигари. Всмуква бавно, задържа дима и подава цигарата на Алис. После издишва, подрънквайки на струните на своето укулеле, а лицето й се обвива в дим. Като се добави и ореолът от боядисана в яркочервено къдрава коса, изглежда така, все едно е обхваната от пламъци. Край нея русата и бледа Алис прилича на Белоснежка край Червенорозка^[2]. Макар че Алис никога не би се оприличила на героиня от вълшебна приказка.

Беа обича да повтаря, че Алис е нещо като наша огледална версия: по-скоро стъпила здраво на земята, отколкото витаеща из небесата. Винаги съм смятала, че името Алис би подхождало повече на Беа, но не ние избираме имената си. Беа е кръстена на Шекспирова героиня, а Алис — на героиня от детска книжка. Вече няма как да се разменят. Сам пък няма представа защо майка му е избрала точно това име — починала е веднага след раждането му. Колкото до мен, мама постоянно се кълне, че пълното ми име е Карамел. На моменти даже си мисля, че изобщо не се шегува.

Алис връща цигарата на Беа, тя смуква два пъти. От червилото й по филтъра остават яркочервени следи.

— Някои казват, че споделената цигара е като целувка — казва Беа и ми подава фаса. Ухилвам се и го пъхам в устата си.

— Кои по-точно? — пита Алис. За разлика от нас, Алис затрупва Беа с въпроси. Може би защото животът й в сравнение с нашия е вкоренен много по-здраво в реалността, или поне на нея така й изнася да си мисли. Тя не вярва (а и на нас го повтаря, при това с висок глас и доста често) нито в сезона на злополуките, нито на картите таро. Понякога обаче се чудя дали казва истината. Алис не зачита молбите на мама да си слага по няколко ката предпазни дрехи, но според мен го прави само защото не иска съучениците ни да я зяпат.

— Различни хора. — Беа е свикнала със скептицизма на Алис. Понякога се чудя дали не твърди къде-къде по-скандални неща и от това само заради удоволствието да я предизвиква. — Това е дълбоко интимен жест — да докоснеш с устни нещо, до което друг е допрял устни само миг преди това, да вдишаш същия въздух.

Сам посяга и взима цигарата от мен. Пръстите му бегло докосват моите.

— Това не е просто въздух. — Алис изскубва снопче трева. Едната й вежда е повдигната уж неодобрително, но тя се усмихва. — Това са тютюн и катран.

— Чудо голямо! — отвръща Беа. — Нали така или иначе ги вдишваш.

Вадя книгата си от чантата и се заглеждам в железопътните релси. Денят е още светъл, но вече гасне, сякаш се е уморил да задържа слънцето, птичите песни и зеления аромат на полето току до града. Също както тоя необикновено топъл октомври най-накрая се умори да се преструва на лято и само чака да започнат дъждовете и ветровете, за да си дойде всичко на мястото.

Сам се обляга на мен и двамата залюляваме крака над релсите. Моите са провесени над желязото и бурените: тежки червени кожени кубинки „Док Мартин“ върху дебели чорапи на малки стъпала, които прекалено лесно могат да се потрошат. Опитвам да се съсредоточа върху изданието на Брулени хълмове с подгънати ъгълчета, но все си представям внезапно връхлитащ влак, който троши крехките ни крайници. Насилвам се да си внуша, че не вярвам в сезона на злополуките — как в един конкретен месец всяка година семейството ни внезапно и необяснимо се превръща в жертва на какви ли не злополуки. Опитвам се да се престоря, че не помня злополуките от миналото — страшните, големите, трагичните.

Неволно поглеждам Алис. Картите на Беа предсказаха, че този сезон ще е един от най-лошите. А когато се случи най-лошото, умират хора.

Сърцето ми се качва в гърлото и започва да тупка там, вместо в гърдите. Има прекалено много неща, за които се опитвам да не си спомням, и понякога няма никаква полза да се преструвам. Подвивам крака под себе си и придърпвам Сам и Алис по-навътре от ръба на канавката, по-далече от релсите. Те не питат защо, просто сядат до мен по турски насред мръсната трева, а после идва и Беа, като тихо подрънква на своето укулеле.

Връщам книгата обратно в чантата и четиримата вадим пакетите с обяда и картонените чаши с чай, които сме взели от столовата. Чаят е вече изстинал, но така поне няма да се изгорим.

Сам отпива от неговия и прави гримаса.

— Доста е хладничък — казва. — Но пък е вкусен. — Поглежда към Алис с дяволита усмивка. — Е, как ти е главата, миличка? — пита, имитирайки доста сносно гласа на майка ми.

— Уф, я стига. — Алис отмята глава и подбелва очи. — Крайно време е тя да разбере, че понякога добре съм наистина означава добре съм.

Гледам как Алис надробява сандвича си на ситни парчета и ги дъвче бавно, а цигарената угарка, от която току-що си е дръпнала, тлее в краката й. Не съм сигурна, че хващам вяра на нейното добре съм повече от мама.

— Просто е загрижена за теб — обажда се Беа.

Алис изтръсква трохите на сандвича от скута си.

— Родителите на моите приятели са загрижени дали те ще изберат добър колеж и дали няма да се натряскат, когато излизат вечер — казва. — А мама се притеснява, че съм само с един чифт ръкавици. Това не е загриженост, а чиста патология.

— Така е, права си — подкрепя я Сам с престорена искреност. — То не е като да имаш сериозна травма на главата, да си прекарала цяла нощ в болница или друго от тоя род.

Алис понечва да го скастри, но преди да проговори аз бързо скачам на крака и сменям темата.

— Приятелите ти къде решиха да кандидатстват? — питам.

Алис е от хората, които имат цял куп мимолетни познанства. Обикновено се мъкне с най-модната компания в училище, без да е особено близка с някой от тях. На обяд са неразделни, постоянно я канят по купони, но след часовете тя повечето време е с гаджето си Ник, който е по-популярен от всички тях, взети заедно.

Ник е музикант и пръстите му правят чудеса със струните. Има глас на огнено божество. Талантът му струи като ухание, което момичетата надушват от километри. Допускам, че щом твоето гадже в три сутринта ти посвещава епични балади и след всеки концерт те изкарва на сцената, нямаш нужда от повече близки приятели.

Аз, от друга страна, имам малко, но пък много доверени приятели. Беа и Сам. Признавам, наистина е доста малка група.

Алис пъха малко късче от сандвича в устата си.

— Ким иска да стане медицинска сестра — казва. — А Ниъф е писала на първо място бизнес и френски. Така че ако не вляза Информатика в Тринити колидж, ще сме двете с нея в Дъблинския университет. Той обаче е на четвърто място в моя списък.

Накрая ще се окаже, че от семейството единствено Алис не се е посветила на изкуство или литература, но според мен точно в това е чарът й.

— Убедена съм, че ще те приемат там, където си посочила на първо място — казвам.

— Стига преди това да не пукна от преумора — отвръща тя. — Известно ли ти е, че г-н Мъри ни кара да учим извънредно по два часа всяка вечер? Без да броим домашните, разбира се.

— Все пак е октомври — обажда се Сам. — Нищо чудно, че си толкова кисела.

Алис протяга ръка и го перва по рамото.

— Трябва ви един щур купон, че да си наместите приоритетите — казва Беа.

— Права си — разсмива се Алис. — Домашното по никакъв начин не може да бъде приоритет.

— Домашното! — изведнъж уплашено възкликва Сам. И започва да рови из чантата за тетрадката за домашно. — Моля те, моля те, кажи ми, че есето за Първата световна война не е за днес.

— Дадено — весело отвръща Беа и отхапва от ябълката си, — но ще те излъжа.

— Гадост! — Сам вади от чантата учебника по история и го отваря в скута си. — Вие написахте ли си? — пита ни двете с Беа.

— Нали си наясно, че догодина няма как да преписваме домашното един от друг — казвам тъжно. — Не и ако искаме да се представим добре на изпитите като Алис. И ще трябва да предаваме домашното си в срок.

— За нищо на света — тържествено се зарича Беа.

— Е, трябва да ви кажа, че повечето от моя клас определено не предават домашното си навреме — казва Алис, докато Беа вади от чантата папката си по история и я подава на Сам. — С изключение на Тоби Хийли, разбира се.

Тоби е едно от най-харесваните момчета в училище. Има пясъчноруса коса и невиждана кожа, а щом се усмихне, му се образуват малки трапчинки. Той е сред най-добрите играчи във футболния отбор, първенец на випуска и все още прекарва всяка вечер в занималнята да учи извънредно. Не че това за мен има кой знае какво значение.

Беа ми хвърля дяволит поглед.

— Кара мисли, че Тоби е готин.

— Всички мислят, че Тоби е готин — казвам.

— Без мен — обажда се Сам.

— Всички без Сам мислят, че Тоби е готин.

— Но ти всъщност не го вярваш, нали? — пита ме Сам.

Телефонът на Алис започва да вибрира. Тя си проверява съобщенията, но оставя апарата, без да отговори.

— Готин или не, тая работа просто няма да я бъде — безгрижно отсича Беа. Понечвам да възроптая — дори съвсем бегло да се интересувам от Тоби Хийли все пак смятам, че трябва да се защитя — но Беа продължава. — По простата причина че в нашия парижки лофт апартамент има място само за трима.

Ние, тримата, със Сам и Беа сме подготвили прецизен план и често фантазираме за времето, когато ще завършим училище. После заминаваме заедно за Дъблин да учим литература и философия, което ще ни осигури необходимото образование да забегнем в Париж, където Сам ще режисира френски арт филми, аз ще прекарвам дните си из прашните книжарници, а Беа ще ни плаща наема като позира на художници (гола, естествено).

Ръгвам игриво Беа в ребрата и коригирам няколко реда в есето на Сам по история, водейки се по записките в моята тетрадка. Телефонът на Алис пак започва да вибрира.

— Гаджето ти не знае ли, че по това време си на училище? — обажда се Беа, когато телефонът накрая започва настойчиво да звъни.

— Само секунда — подхвърля Алис. Става и се отдалечава на няколко крачки, за да отговори на позвъняването. Ник завърши училище преди цели четири години; кой знае колко неща забравя човек, щом е минало толкова много време.

Беа започва да налучква някаква мелодия на укулелето. Разпознавам една особено угнетителна фолклорна песен, която тя обича да изпълнява. Г-жа О’Шогнеси, нашата преподавателка по ирландски, преди няколко седмици накара Беа да я изпее в оригинал пред класа. Оттогава г-жа О’Шогнеси и учителят ни по музика, г-н Дъфи, не спират да възхваляват „новаторския подход на Беа към традиционната музика“, но никой от фолклорната група в училище не иска укулеле в състава. Или може би просто не искат Беа.

Когато Алис се връща при нас, на лицето й грее усмивка.

— Изпратил е цветя — казва и започва да си прибира вещите в чантата. — Чакат ме в столовата. Решил, че по това време трябва да съм там. Ким разправя, че имало най-малко дузина рози в голяма стъклена ваза. Всички говорели за това.

Тъкмо се каня да попитам Алис дали има специален повод, или Ник просто е получил спонтанен романтичен пристъп, когато земята под краката ни започва да се тресе. Релсите запяват. Обръщаме се да посрещнем влака. Той прелита покрай нас със скърцане и писък като птица със змиевидно тяло. Лицата зад прозорците на вагоните се сливат. Гарата е малко по-надолу от училището и влакът за кратко забавя ход, за да направи път на друг влак да мине. В стъклата на един от вагоните сякаш зървам нас четиримата, но в отражението сме други, различни, изопачени от светлината и небето от другата страна на прозорците.

Ония сякаш са се дегизирали за маскен бал. Червенокосата, която прилича на Беа, май е с костюм на русалка, люспеста кожа и всичко останало, както си му е редът. Представям си как на лицето й има залепена морска звезда, а покритата с пайети рокля завършва с рибешка перка. Другото момиче е с къса светлокестенява коса като моята и е качило крака върху масичката между нея и русалката. Като че ли носи необикновена полупрозрачна рокля с цвета на локва нефт и е обуто в сребристи кецове „Конверс“, а на раменете му са прикрепени синьо-зелени крилца на фея. Крилцата са се смачкали в седалката отзад. Момичето до русалката — на същото място като Алис край Беа на тревата — изглежда е с костюм на горски дух: по лицето му и роклята от мъх са прикачени листа, а в дългата руса коса са вплетени вейки и дребни цветчета. Момчето в тая компания седи до момичето фея и изглежда като току-що слязло от екрана на някой ням филм. Кожата му е сивкава и май е наложило цилиндър на водевилно-цирково конферансие върху черната си коса. Малко съм разочарована, когато влакът отминава, защото тая гледка е страшно красива.

— Чудя се накъде ли са тръгнали — казвам на Беа, която също изпраща влака с поглед.

Както пише есемес с едната ръка, Алис се изправя, премята чантата си през рамо и се втурва към училището.

— Кои накъде да са тръгнали? — пита разсеяно Беа, зареяла поглед подир Алис. После започва да пренастройва укулелето с поредица шумни подрънквания на струните.

— Хлапетата във вагона, който мина току-що — казвам.

Двамата със Сам поглеждат след отминаващия влак, но вагонът с хлапетата в карнавални костюми, естествено, е вече далеч.

— Какви хлапета? — пита Сам.

Беа свива рамене.

— Даже не разбрах, че вътре има някой. — Тя просвирва пробно няколко акорда. — Видях само нашите отражения в прозорците.

Обръщам рязко глава след влака, но него вече го няма. Сигурно започвам да халюцинирам от недоспиване. Сещам се за миналата нощ в болницата; за сестрите, които вече ни познават по име, и как трябваше непрекъснато да разхождаме Алис, да й задаваме въпроси, да я държим будна. По ръбовете на последната рана, където клинът е залепнал за кожата от кръвта, коляното леко смъди.

От тук нататък ми е трудно да се съсредоточа в час. Когато звънецът бие в три часа, тръгвам подир Сам и Беа към салона по физическо, но вместо да си облека спортния екип, започвам да моля г-н Смит, учителя по физическо, да ме освободи от час заради навехнатата китка. Мрънкам, докато той не разрешава да се прибера у дома. Беа, която очевидно няма никакво желание да обикаля тичешком вонящия на пот мръсен салон, мрачно ми махва на тръгване, а аз поемам съвсем сама към нас в огрения от слънце следобед.

Къщата ни е на два километра извън града, все по шосето; пътят минава покрай частни постройки и жилищни квартали, поля и земеделски стопанства, после следва тесен черен коловоз, очертан с жив плет и варосани къщички. Ние обаче най-често се прибираме у дома покрай реката. Малко встрани от шосето има алея, която на места прилича повече на горска пътека, но иначе е съвсем представителна, с маси за пикник и мостчета, които водят към гората на отсрещния бряг.

Любимото ми място, на което обичам да се заседявам, е близо до най-малкото мостче — прости дървени греди през реката; отдавна чакаме кметството да построи истински каменен мост. Вместо да се прибера право у дома, аз се спускам по склона, сядам на брега на реката и вадя цигара. Земята под мен е твърда и песъчлива. Отвъд реката всичко е в жълто и червено, а окапалите листа са сухи, трошливи и блазнещи. Има нещо в есенните листа, което просто те приканва да стъпиш върху тях. Чувам ги да шептят по вятъра. Свалям двата чифта ръкавици, така че цигарата да не ги прогори, и се заседявам за известно време — цветно петно върху по-сивия от двата бряга, — като пуша и се опитвам да не мисля за картите на Беа.

В детството, много преди Елси да отвори будката за тайни, слизах на това място, ако наоколо нямаше никой, за да споделя моите тайни с реката. Понякога имах чувството, че почти я чувам как ми ги нашепва обратно.

Понечвам да разкажа какво ми пророкува днес Беа и колко се боя това да не се окаже наистина лош, най-лошият сезон на злополуките, ако изобщо е възможно такова нещо — все пак ми е трудно да си представя кое може да е по-лошо от онова преди четири години, което всички се опитваме да забравим, — когато внезапно между стволовете на дърветата отсреща ми се привижда силует. Присвивам очи срещу слънцето, за да го разгледам по-добре, но него вече го няма. Ставам и се спускам близо до реката, бомбетата на обувките ми почти влизат във водата. Мога да се закълна, че видях между дърветата да се мярка коса с миши кафеникав цвят.

Смуквам за последно от цигарата, хвърлям фаса в кошчето край пейката и хуквам по мостчето. Стигнала съм до средата, когато то започва да пука. Спирам. Минавала съм тук поне хиляда пъти. Мостчето е още отпреди да се родя, но е здраво; времето само го е закалило. Пристъпвам внимателно. Ново пукане, този път по-силно. После, във вихрушка от гора и вода, мостчето пропада.

Вкопчвам се в парапета като удавник за сламка, а мостчето полита към водата. Падането е кратко. Средният му участък рухва долу и засяда между два камъка. Водата се плиска около краката ми, дълбока е до кръста, но аз все още стоя изправена насред реката, подпряна на парапета.

Цялата се треса, но не от студ. Добре съм — казвам си строго. — Добре съм. Дишам дълбоко, докато най-накрая се съвземам и мога да продължа. Предпазливо, стъпка подир стъпка и с натежали от водата крака, преминавам през останалата част от падналия мост до другия бряг на реката.

Покатервам се по склона. Останала без дъх, тръгвам към гъсталака, където ми се стори, че мярнах Елси. По подметките ми залепват мъх и клечки. Кубинките жвакат на всяка крачка. Разтварям сплетените клонки и надниквам към малката полянка оттатък. Тук е мрачно, засенчено от дърветата. Светлината е слаба и неестествена, пълна с шепоти.

— Ехо? — Чувствам се като момичето от филмите на ужасите, на което ти се ще да изкрещиш от салона веднага да си плюе на петите и да тича колкото му държат краката. Сърцето ми леко изпърхва. — Елси?

Струва ми се, че долавям слаб звук откъм храсталаците в другия край на полянката. Всичко останало е неестествено притихнало. Не мога да чуя нито хрущене на сухи листа, нито ромона на реката отзад.

— Ехо? — обаждам се пак. Тръгвам на пръсти към храсталака. Листата изшумоляват, когато наближавам. — Елси? — Протягам ръка и рязко дръпвам клоните, все едно свалям лейкопластова лепенка. Но там няма нищо. Нищо друго, освен малка кутия, натикана в най-отдалечения край на храстите. Заставам на четири крака и навирам глава между клоните. Вейките се заплитат в косата ми. Раздухвам листата, за да ги разкарам от лицето си, и в тоя момент забелязвам капан за мишки, прикрит с купчина пепелив мъх.

Известно време оглеждам внимателно терена, опасявайки се, че съм попаднала твърде близо до дупката на някой гризач, но после забелязвам нещо вътре в капана и то (слава богу) не е умряла мишка, нито парче швейцарско сирене със съвършено оформени дупки като в анимационните филмчета за Том и Джери. Това е кукла.

Има вид на направена от мукава, жица и парцали, също като гватемалските кукли-талисмани срещу тревоги и грижи, които майка ми е провесила в една торбичка на огледалото за задно виждане в колата. Само дето тая кукла е същинска Елси. Има снопче вълна с миши цвят за коса и бледа парцалена кожа, облечена е с карирана пола, която много прилича на училищната ни униформа, и размъкнат червен пуловер, какъвто Елси носи извън училище. Има си даже якичка ала Питър Пан, която се подава от пуловера. Измъквам се заднешком и бавно се изправям.

— Елси? — викам я. — Елси!

Никакъв отговор. Над полянката подухва слаб ветрец и кожата на краката ми настръхва под мокрите пластове дрехи. Или поне аз така си казвам — че е от студа и влагата, а не заради тая мукавена кукла, заложена като стръв в капана.