Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (13)

12

Когато се прибирам, майка ми седи в кухнята на тъмно (Беа не е единственият човек в моя живот, който има склонност да драматизира). Паля лампата и тя сякаш се изненадва, че съм се прибрала. Уж се държи нормално, но виждам, че е нахвърляла още черги по пода в кухнята, а когато опитвам да кипна вода за чай, се оказва, че чайникът е изчезнал безследно. Чак сега забелязвам датата на календара, окачен на вратата към градината.

Покрай свръхестествените преживявания миналата нощ, заради внезапното откритие, че през лятото Сам е целунал Беа, от злополуката на Алис и всичко онова, което Беа ми каза за Алис и Ник, съвсем съм забравила коя дата е днес. Заковавам се на насред кухнята и се обръщам към майка ми.

— Добре ли си? — питам. Глупав въпрос. Много добре ми е известно, че не е добре.

Майка ми опитва да се усмихне, но излиза по-скоро измъчена гримаса.

— Просто ме боли глава — казва. — Май ще си лягам. Не забравяй да изключиш всички уреди от контактите, преди да се качиш горе. Нали? И внимавай като отваряш тоя шкаф — изглежда, пантите на вратичката му са се разхлабили. И не доближавай прозорчето в банята.

В отговор само тъжно кимам с глава, изпращам я с поглед нагоре по стълбите и се питам къде ли се е изгубила жената, която беше толкова въодушевена от планинския преход тая сутрин. Но май знам отговора. Върнала се е мислено назад във времето в един друг, също толкова необичайно топъл октомври преди четири години, когато се случи последната трагедия.

Очите ми внезапно се пълнят със сълзи и сърцето ми се качва в гърлото. Стискам зъби преди да е успяло да изхвръкне. Поемам си няколко пъти дълбоко въздух, както майка винаги ме съветва да правя в кризисни моменти — вдишвам през носа и с цялата диафрагма, сякаш ще пея оперна ария. Не че някога съм пяла оперни арии. Питам се кой ли ще посъветва тая вечер майка ми да диша дълбоко.

Звъня на Грейси. Заварвам я да яде и когато говори, звукът от дъвченето отеква висок и изкривен в слушалката. Обеците й потракват в апарата и даже аз ги чувам.

— Днес е трийсети — казвам. Тя не възкликва Кара?, защото вече знае, че съм аз, нито пък Моля?, защото е наясно какво означава това.

— Боже — само простенва. — Съвсем бях забравила. Тя доскоро си се държеше толкова нормално. Даже изглеждаше щастлива.

— Може и тя да е забравила, поне за кратко. — А после може да е решила, че щом е забравила, още повече е влошила положението. Поне с мен е така.

Баща ми почина през първата седмица в сезона на злополуките, когато бях на осем. Майка ми се срина също като нас, после дълго не можа да дойде на себе си и все го оплакваше. Едва години по-късно престана да се крие от света на този фатален ден в началото на октомври, взе да ни води всяка година на гроба на татко и да ни разказва истории за него, та никога да не го забравим. Вуйчо Сет почина на днешния ден преди четири години и майка ми продължава да се крие от света на годишнината от смъртта му. Но ние не говорим за това. Приказваме си какъв беше Сет като жив, но никога не отваряме дума за смъртта му. Изглежда, майка ми все още отказва да повярва, че него вече го няма.

Грейси въздъхва от другата страна на линията.

— Ще й звънна — казва. — С теб скоро ще си поприказваме, Кара.

Когато затварям, се чувствам вече малко по-добре. Нали затова са най-добрите приятели, мисля си. После се сещам за всичко онова, което ми наговори Беа (Не аз, картите го казват.) и вече не се чувствам чак толкова добре.

Алис се прибира преди Сам. Наближава полунощ, но аз изобщо не съм я очаквала да се върне, нали трябваше да спи у Ник. Седя по пижама в дневната с една от музикалните компилации на Беа за компания и се опитвам да потъна в книгата, която чета. А после Алис влиза, аз зяпвам насреща й и сърцето ми слиза в петите.

Устните й са разцепени, а очите зачервени. Една от бузите й е станала тъмнорозова от съвсем пресен удар. Скачам от дивана и се втурвам към нея, а тя пуска чантата в краката си и само леко се олюлява, когато поривисто я прегръщам. Нещо ми подсказва, че тези нови травми не са причинени от инцидента с колата, но не знам как да я попитам.

Алис не казва нищо, аз не знам как да постъпя, затова я настанявам на дивана, отивам в кухнята и стоплям чаша вода в микровълновата, защото не знам къде майка ми е скрила чайника. Забърквам две импровизирани горещи уискита^[1] със скоча на майка ми и щедро ги гарнирам с парчета лимон, шпиковани със зрънца карамфил. Правя ги много сладки и захарта блести като брокат по дъното на чашата.

Двете седим на дивана, без да продумаме, и пием. Когато привършваме, решавам, че твърде дълго сме мълчали, затова заговарям първа.

— Алис, Ник ли… — Но изведнъж установявам, че не мога да довърша. Не съм съвсем сигурна какво искам да попитам. Даже не мога да погледна Алис в очите след всичко, което ми разказа Беа. Затова отивам в кухнята и приготвям още по едно горещо уиски.

Когато се връщам в дневната, опитвам да го кажа по различен начин.

— Като тръгнахте за болницата, Беа ми каза нещо. — Оставям високите чаши върху подложките на опакованата масичка. Алис веднага посяга към своята. — За Ник. — Вдигам бавно чашата си и отпивам, поемайки с наслада топлината.

Алис разтърсва глава, косата й се спуска като завеса пред лицето и я скрива от мен.

Гърлото ми се е свило, но аз все пак трябва да попитам.

— Ник — повтарям. Това е възможно най-близко до въпроса, който искам да задам.

— Май трябва да приключа с него.

Отварям и затварям уста няколко пъти като риба на сухо. Най-накрая успявам да проговоря.

— Какво стана тая вечер?

— Казаха, че рамото ми е наместено добре, макар че очевидно човек не може сам да си помогне. Нито да накара малкото си братче да го свърши вместо него. — Тя издава звук, подобен на смях. После, преди да съм успяла да я прекъсна, продължава. — Освен това десет шева… — Посочва дясната си ръка, на която беше отворената рана от рамото до китката. — Тук пет. — Показва ми дебелата превръзка на дясното коляно. — Чувствам се като някоя парцалена кукла, цялата съшита с конци. — Усмихва ми се криво.

— Ами това? — посочвам разцепената й устна.

Алис въздъхва.

— Ник ли беше? — Прошепвам го толкова тихо, че не съм сигурна дали Алис ме е чула.

Алис седи смълчана дълго време и вече съм почти сигурна, че не ме е чула.

— Не знам какво ти е казала Беа — проговаря най-накрая, — но не е както… — Тя замлъква за известно време. — Просто понякога има и удари. Веднъж аз отвръщам на неговия. Друг път първа посягам. Исках да се прибера след болницата, той обаче държеше да остана при него и заключи вратата, а аз го ударих. Аз започнах.

Повече не мога да мълча.

— Защото не те е пускал да си тръгнеш. И въпреки че ти първа си посегнала, явно той те е ударил по-силно. Алис… — Произнасям името й като молба, — той те е ударил, Алис. Това е вече сериозно. Това е много, много сериозно.

— Не е така, както изглежда. Той не е… Не е както ти се струва. Стана по погрешка — казва. — Нашата връзка е… бурна. — Тя се усмихва изтерзано. Това е другият термин на майка ми, който тя използва за размяната на крясъци по телефона.

— Но защо му позволяваш да се държи така с теб? Обичаш ли го наистина? — Представа нямам откъде се появи вторият въпрос, но внезапно ми се иска да разбера.

Алис помълчава малко, преди да отговори, а когато заговаря, това не е отговорът, който съм очаквала.

— Така мисля — казва полека.

У мен се надига чувство на безсилие и расте заедно с буцата в гърлото.

— Но защо…? Как…? — Искам да я попитам как е възможно изобщо да си мисли, че го обича след всичко станало, но вместо това задавам къде-къде по-лесен въпрос. — Какво изобщо означава Така мисля? Как е възможно да не знаеш?

— Сложно е, Кара. — Тя поглажда косата ми, сякаш аз съм тази, която има нужда от утеха. — Може би просто трябва да скъсам с него. Но ти знаеш — двамата с него преживяхме толкова много. И той ме разбира. Сигурно затова толкова се караме. Аз също го разбирам повече от всеки друг. Той притежава обаятелна душа. Мракът е част от обаянието. — После издава кратък звук, сякаш се присмива на себе си. — Ето че звуча като Беа. — Настанява се удобно на дивана. — Искаш ли да ти кажа една тайна?

Не съм съвсем сигурна още колко тайни мога да понеса, но все пак кимвам с глава.

— Има и друг. — В ъгълчетата на устата на Алис трепти усмивка. Двете с нея май сме вече малко пияни. Мракът ни е заобиколил и сякаш ни слуша. Тая къща взема пример от духовете. — Съвсем нов. Или по-скоро — поправя се тя, — някой познат. Някой, който винаги е бил наблизо и за когото май винаги съм знаела, че е подходящият за мен, но никога не съм допускала да го повярвам, нито да си го помисля.

Мракът започва да боцка кожата ми като карфици. Спомням си топлата длан в ръката си, като прекосявах боса заледената река, която нямаше как да е замръзнала. Спомням си как ни наблюдаваше речното корито. Проговарям, без дори да осъзнавам, че мисля на глас.

— Знам точно за какво говориш. — Казвам го изтерзано, а дъхът ми се кълби пред мен. Мога да видя как думите излизат от тялото. Виждам ги точно пред себе си.

Алис обаче не обръща внимание.

— Но съм уплашена — казва. — Не е ли налудничаво? Страхувам се да приема нещата такива, каквито са. Страхувам се да призная, че съм сгрешила. — Тя оставя чашата, отмята косата си на гърба и разхлабва краищата на превръзката. — Страхувам се да бъда щастлива.

Чак тогава осъзнавам, че Алис никога не е била щастлива, поне от дълго време насам. Тази мисъл ме разтърсва. Тя сигурно ми го е казвала, показвала ми го е по хиляди начини, но аз така и не съм я разбрала. Накланям се към нея и вземам здравата й ръка в своята.

— Съжалявам — прошушвам, защото не се сещам какво друго да кажа.

Алис обръща ръката си и сега тя е тази, която ме държи.

— Всичко е наред, сестричке — казва. — Всичко ще се оправи.

Но изглежда, вече нищо няма да е наред.

Вече не чувам майка ми на горния етаж. Чудя се дали обаждането на Грейси й е донесло някакво облекчение и това възможно ли е изобщо. Не за първи път се питам какво ли е да загубиш брат или сестра. Вкопчвам се в Алис като удавник за сламка, или по-скоро сякаш тя се дави, а аз не искам да я пусна. Най-лошият от всички. Думите на Беа бръмчат в главата ми.

— Днес е трийсети — прошепвам в косата на Алис.

Алис се дръпва и ме поглежда. Кимва.

— Знам. Как е тя?

— Зле. — Бръсвам някакво пухче от възглавницата на дивана. — А аз бях забравила — казвам тихо. — Много ли е егоистично и ужасно?

Алис разтрива ръката ми.

— Никак — казва. — Нормално е. Животът продължава.

Не за всички, мисля си.

— Сет ми липсва повече от татко — казвам на Алис. Ако бях на училище, щях да го напиша на механичната пишеща машина на Елси и то щеше да виси окачено на простора заедно с тайните на другите, само че не съм на училище. Обаче да споделиш тайните си със своята сестра и приятелка също не е лошо.

Гласът на Алис е като шепот.

— И с мен е така.

Тайните са още по-хубави, когато са споделени. Поглеждам към бинтованите крака на Алис. Ще ми се да й кажа какво са предсказали картите на Беа, да я предупредя да внимава, но много ме е страх.

— Сезонът на злополуките оставя белези — казвам вместо това. Мисля си за баща си, мисля за Сет, мисля си за последните ни загуби, за жената с колата днес, която натискаше спирачките, и какво би станало, ако не беше видяла Алис в последния момент. Мисля за това как Алис си удари главата в перилата, когато оная нощ падна по стълбището. И как никой от нас не си беше вкъщи. Тя можеше и да не дойде повече в съзнание или да не успее да се обади на Бърза помощ. Понякога оцеляването ни след инцидент сякаш е нещо повече от чист късмет.

— Не паднах по стълбите — внезапно се обажда Алис, сякаш прочела мислите ми. Вдигам поглед към нея. — Дори не бях тук. Вкъщи, искам да кажа.

Спомням си как майка се обади, как взех автобуса до болницата и как разхождахме Алис с мозъчно сътресение нагоре-надолу цялата нощ.

— Но си удари главата…

— В полицата над камината у Ник.

Сърцето ми сякаш пада в петите.

— Алис — промълвявам, защото това е единственото, което мога да кажа.

— Пак се сбихме. Той ме блъсна, аз паднах… Не че го искаше, никой няма вина за това. Просто злополука — казва, — но не защото е сезонът на злополуките. Невинаги това е причината.

Потръпвам. Имам чувството, че цялото ми тяло се тресе.

— Напротив, мисля, че е заради него.

Алис опитва да преметне крак върху крак, но бинтованите й колене не позволяват. По чорапогащника й още има петна от кръв. Лицето й се изкривява в гримаса.

— Направо не е за вярване, че не видях оная кола — казва.

— Никой от нас не я видя. — Поклащам глава. После се сещам за нещо. — Ти каза нещо, преди колата да те удари — припомням й. — Когато се блъснах в оня човек — живата статуя.

Алис повдига рамене и се отмества назад, за да се облегне по-удобно на дивана.

— Оня, с костюма на Тенекиения човек ли? Просто си помислих, че ми прилича на някого — отвръща. — Това е.

Бръсвам пухче от възглавницата на дивана.

— Стори ми се, че те чух да казваш Кристофър — казвам, припомняйки си изражението на Сам и се питам дали и той е чул същото.

— Заблудила съм се — отговаря Алис и става от дивана. — Очевидно. — Взема празните чаши от уиски с една ръка, за да ги отнесе обратно в кухнята. — Оказа се едно от ония странни припознавания, когато светлината си прави шеги с нас. — Тръгва към вратата на коридора и изпуска слаба въздишка. — Отивам да нагледам мама.

Опакованата къща действа угнетяващо, сякаш въздухът вътре не достига. Сякаш в нея е останало много недоизказано. Мисля си, че и с цялото ни семейство е същото: преглъщаме онова, което не можем да кажем, и омекотяваме всички повърхности в очакване на неизбежния миг, когато те ще ни наранят.

 

 

Сам се прибира малко по-късно. Двете с Алис пак сме в дневната, а телевизорът работи само за фон. Звукът му се чува приглушено заради облицованите с вата повърхности. Майка ми е горе с чая, който й занесохме. И двете с Алис се съмняваме, че тя изобщо ще мигне тая нощ.

Сам, още с влизането, пита Алис какво й е на лицето и тя му казва същото, което каза и на майка: злополука. Избягвам погледа на Сам. Той гледа Алис дълго и втренчено.

— Ясно — казва накрая, но по гласа му не личи да й е повярвал. — Как е Мелани? — пита, присядайки върху масичката за кафе край нас. — Днес…

— Трийсети е, да — отговаря Алис. — Тя е горе. Добре е, или поне така мисля. Доколкото може да бъде добре. — Забива поглед в тавана, сякаш може да надзърне през него в стаята на майка ни. Добива странно изражение. — Тя добре пази тайните си — казва.

Свивам вежди. Бузата на Алис е вече морава. Устната й спря да кърви, но е подпухнала и изглежда възпалена. Поглеждам крадешком към Сам и си мисля, че точно Алис едва ли има право да говори за тайни.

По всичко личи, че и Сам мисли така. Изражението му става студено.

— Да, такива сме си ние — казва. — Нали? — Тонът му е остър. Става, после пак сяда. — Мразя това! — произнася високо.

Впивам поглед в тавана също като Алис допреди малко и притискам ръце към гърдите си.

— В тая къща никога не се знае какво точно не е наред, просто усещаме, че нещо не е наред — казва Сам. — Всичко е прецакано. — Кракът му потропва по пода, сякаш той е нервен или ядосан. Посочва обвинително Алис с пръст. — И какво, по дяволите, стана с теб, като те оставих в болницата? Или и ти си пазиш тайните?

— Сам — обаждам се предупредително.

— Не, той е прав — обръща се Алис към мен и внезапно гласът й зазвучава гневно като на Сам. — Прав си — казва вече на него. — Значи искаш да си споделяме тайните, така ли? Е, добре тогава, ще ти кажа какво си мисля — ще ти кажа една тайна. — Гласът й вече е заплашителен, като ръб на отвесна скала. — Според мен това със сезона на злополуките са само врели-некипели.

Протягам ръце да я възпра, сякаш думите й са нещо материално, което може да ни застигне и нарани.

— Хайде, Алис, стига вече.

— Така си е.

Поглеждам неспокойно към вратата на дневната. Сам на влизане не я затвори и се притеснявам, че майка ще ни чуе.

Продължавам с шепот, който прилича повече на съскане.

— Ами всички тия падания, удряния и натъртвания? Какво ще кажеш за колата, която те блъсна? Ами за ръката на мама, за нейната счупена ръка? Какво ще кажеш за лавицата с книги, която се стовари върху мен? Ами за Сам в часа по физическо?

— Съвпадения — отговаря Алис. — Поне по-голямата част. Колкото до останалото… Това не са злополуки. Значи според теб оная нощ телефонът просто ми изхвръкна от ръката, така ли? Аз бях бясна. — Казва го в изблик на ярост. — И запратих лампата в стената.

Сам отваря уста да каже нещо, но аз го прекъсвам.

— Но че лавицата падна върху мен си беше чиста злополука — казвам. Съскането ми става все по-високо. — Ами всички тия рани и шевове? Какво ще кажеш за счупените кости всяка година по това време? — Сега вече говоря с нормален глас и в ушите ми той звучи като вик. — Ами колко пъти се разминавахме само на косъм, а? А когато Сам си пукна главата на плочките в кухнята? Ами когато онова стъкло се счупи и едва не ти преряза вените на китките? Ами оня път, когато едва не се удавих?

Очите на Алис са като на някой чужд човек.

— Наистина ли мислиш, че всичко това са злополуки?

По-късно ще се върна към това изречение, за да разбера какво в него не е наред, също като в картинка от детски пъзел, но сега само повишавам тон още повече.

— Какво ще кажеш за трагедиите, Алис? — питам. — За татко и дядо? Ами за Сет?

— О, така ли — изкрещява Алис. — Какво за Сет? И неговата смърт ли беше при злополука?

— Алис — меко се намесва Сам.

— Виж какво — продължава тя, — знам, че не искаш да повярваш. Знам, че никога няма да го приемеш, но това не беше злополука. Той не си удари случайно главата в оная скала.

Току-виж думите й се оказали наистина материални и наистина ни сграбчат и ни отнесат далече от обезопасената ни кукленска къща назад в миналото, чак до оная вечер преди четири години, когато в Уестпорт имаше откриване на поредната изложба на майка. Ще ни отнесат право там — по побелялото лице на Сам разбирам, че и той е там заедно с мен: вече не сме в дневната, а на кея край скалите и се подкокоросваме един друг да скочим във водата както сме с дрехите, но майка не ни позволява. Не и през сезона на злополуките, казва.

— Той не знаеше, че долу има скали — казва Сам със странен глас. — Никой от нас не знаеше.

— Точно така — натъртва Алис. — Никой от нас — тя посочва с жест трима ни — не го блъсна. Но това не беше злополука. — Тя тръска глава и говори едновременно с нас, когато се опитваме да кажем нещо. — Сет беше блъснат във водата и си удари главата. Това не беше злополука. Знам, че не ти е приятно да мислиш за това, защото Кристофър ти е баща, но…

— Това беше злополука — повтаря Сам. Лицето му е смъртнобледо, но страните му пламтят. Открояват се ярко и ми напомнят, че под тях пулсира кръв, има мрежа от вени.

Слагам ръце върху неговите.

— Това беше на игра — казвам на Алис. — Кристофър го направи на шега. И ние сме го правили лятно време. Не помня вече колко пъти съм блъскала Сам в реката.

Ръката на Сам се протяга и стиска моята.

Изражението на Алис е непроницаемо.

— Щом предпочиташ да си мислиш така — казва тя. — Но не ми се вярва и мама да мисли като теб. И едва ли заради това ще стои будна цяла нощ.

Погледът на Сам е яростен, но очите му са пълни със сълзи. Алис скача и изхвърча от дневната, а щом излиза, къщата вече изглежда по-крехка и чуплива от когато и да било и съвсем не толкова безопасна, въпреки всичките слоеве вата.

Лягам си, но дълго време оставам будна. Главата ми се върти от изпитото уиски и от всичко, което Алис каза. И отново усещам странния бодеж по бузата си. Като че ли в нея се забиват игли и карфици. Вятърът свири зад прозореца и внезапно ми се прищява сега да съм навън. Отварям вратата да сляза долу и едва не се блъскам в Сам, застанал точно пред мен с празен поглед и разрошена коса, сякаш дълго се е въртял в леглото. Едната му ръка е вдигната, като че тъкмо се е канел да почука.

— Здрасти — казва.

— Здрасти.

Чувствам се глупаво в розовата си бархетна нощница и съм още замаяна от пиенето. Сам сочи с глава към стълбите.

— Чух те да кръстосваш из стаята — казва — и си помислих дали не искаш да изпушим по една цигара преди сън. — Навлякъл е измачкана фланела с качулка и краката му са боси. — Не можах да заспя.

— И аз — казвам. Усещам стягане в гърдите. Може пък от дима да се отпуснат.

Тръгвам след Сам и двамата излизаме през кухненската врата. Пороят блъска стъклата на прозорците, но ние намираме завет и сушина между задната врата и навеса, така че вятърът не успява дори да ни разроши косите. Той бие косо в градината и се промушва през клоните на дърветата. Светът сякаш се топи. Паля цигара с треперещи ръце и подавам запалката на Сам. Не знам какво да кажа.

— Помниш ли оня уличен артист в Голуей, когато открихме магическото дюкянче? — питам след дълго мълчание, през което само пушим. Протягам ръка и докосвам покрива на навеса. Той е ръждив и хлъзгав от дъжда.

— Уличен артист ли? — Сам кръстосва ръце на гърдите, цигарата му се озовава застрашително близо до дрехите.

— Металният човек. Живата статуя.

— А, говориш за маскирания за Хелоуин.

— Не знам дали беше костюм за Хелоуин. Сблъсках се с него и миналата седмица в Голуей. — Прекалено рязко си дръпвам ръката от покрива и ръбът на вълнообразната ламарина ме порязва, прокарвайки по дланта ми черта като линията на живота. От нея започва да сълзи кръв. Свивам дланта си в юмрук, за да не забележи Сам. Още не ми се прибира вътре. — Затова реших, че и на теб ти се стори познат.

— Преди никога не съм го виждал — казва Сам.

Дръпвам се навътре под навеса и се облягам на студената стена на къщата.

— Алис пък се припозна в него — продължавам. — Затова се спря. И затова я блъсна колата.

Сам свива рамене.

— Сигурно й е заприличал на Тенекиения човек от Магьосникът от Оз.

Не знам какво ме дърпа за езика, но продължавам упорито.

— Не ти ли заприлича на Кристофър?

Сам понечва да се усмихне, но се получава по-скоро гримаса.

— Може — казва. — Ако той беше десет години по-млад и направен от тенекия. За малко се припознах, но съм сигурен, че Мелани го познава. Тя познава почти всички улични артисти в околността. — Той рязко дръпва от цигарата. — А и не знам как изглежда Кристофър сега. — Отмята косата си от очите. — Може да е съвсем друг вече. Поне с мен е така. Ако сега ме види, никога не би ме познал.

Припомням си Сам като тринайсетгодишен, със сплъстената, дълга до раменете коса, с мършавото тяло, с дръзките и самоуверени очи, с мутиращия глас, който се колебае като кораб в бурно море, и се усмихвам. После поглеждам седемнайсетгодишния Сам пред себе си. Стоя в жълтата светлина на кухненския прозорец пред бившия си доведен брат и истински се вглеждам в него. Виждам синия кичур в тъмната му коса, луничките по скулите, изгризаните до живеца нокти. Виждам широките му рамене и едрите квадратни длани. Виждам усмивката му, която ту се появява, ту изчезва като призрачен образ от ням филм. Вглеждам се в очите му с цвят на речни води, те поглеждат право в моите и сърцето ми леко прескача.

— И знаеш ли какво — казва Сам, — даже съм много доволен, че е така. Не знам какво щях да правя, ако приличах на него.

Тонът му ме стъписва.

— Но той ти е баща, Сам.

— Да — отговаря. — И каква полза? Нали си отиде. — Допушва цигарата и пъха ръце дълбоко в джобовете на жилетката. — Не ме обича, не му пука за мен. И никога не му е пукало. С години се самозалъгвах, но нищо не мога да променя, така че… — Той тръска глава и повдига вежда, сякаш това изобщо не е от значение, сякаш не е кой знае какво. — Така че го мразя. — Но зад тая повдигната вежда и това привидно равнодушие се крие нещо друго — усещам го. Надига се като буря. После той пак заговаря, тихо и бързо, сякаш има нужда да се отърве от нещо, но не може да го каже. — Според мен Алис е попаднала на някаква следа.

Усещам, че ми е проличало колко съм шокирана.

— Много мислих за това — продължава той. — Наистина. Премислям всичко отново и отново: как замина, защо не взе нищо със себе си, защо се обажда само веднъж годишно, защо така и не се върна, поне за някой празник. Не мислиш ли, че има нещо, което не се връзва? — Очите му, вперени в моите, гледат почти умолително. Не зная дали умоляват да се съглася с него, или да му докажа, че греши.

— Не знам, Сам — казвам най-накрая. — Според мен е по-скоро калпав човек и за никого не му пука.

Очите на Сам са тъмни в студената нощ. Очи като притъмняла след залез река.

— Сигурно си права. — Той изглежда някак облекчен.

Опитвам се да не разсъждавам за онова, което каза Алис тази вечер. „Това е било злополука — мисля си. — Стана в сезона на злополуките. Всичко е заради него.“ Но не съм сигурна дали си вярвам.

Сам се обляга на стената на навеса и пали нова цигара. Поглеждам порязаната си длан, тя вече не кърви. Шумно изпуквам с кокалчетата на пръстите в стаеното мълчание, което думите ни оставиха след себе си. Край мен Сам издухва три съвършени кръгчета дим. Протягам врат към едно от тях и преди да е отлетяло в нищото, прокарвам език през него, също като снощи в градината, преди двамата със Сам да се спуснем към реката и тя да се окаже замръзнала. Сега това ми се вижда толкова отдавна.

Като разкъсвам кръгчето цигарен дим, сякаш развалям някаква магия. Сам ми се ухилва и последните няколко часа изчезват забравени. Изкисквам се. Въздухът е студен и от него езикът ми пресъхва. Усещам вкус на дим, на дъжд и на разкашкани есенни листа. Сам дръпва отново от цигарата и след малко се появяват нови три кръгчета, които плуват над главите ни. Като дете, което се сили да спука всички сапунени мехури, прокарвам език подред и през трите. Сам издухва още няколко, после започва и той да ги къса с език, като че това му е дарба по рождение. Смеем се приглушено, за да не разбудим цялата къща. Тя е притихнала и изглежда някъде много далече.

Тръгвам подир едно от кръгчетата, което се понася встрани. То е деформирано и разтеглено и когато се протягам да го стигна с език, губя равновесие. Едва не се търкулвам по задната стълба в шибаната от бурята градина, но Сам ме сграбчва през кръста, дръпва ме обратно под прикритието на навеса и двамата пак се заливаме от смях.

Внезапно осъзнавам, че сме много близо един до друг. Ръцете на Сам са още около кръста ми. Той мирише хубаво. В тъмното косата му е съвсем черна и едва виждам очите му.

— Нали каза, че когато си целунал Беа — започвам бавно, все още в обръча на ръцете му, — си искал да докажеш, че картите грешат. — Сам кимва леко. — Е, получи ли се? — питам.

Сам ме гледа право в очите.

— Не — отговаря.

Знам, че няма да ми каже, но въпреки това питам.

— Какво ти казаха картите?

Сам понечва да се усмихне. Свивам непохватно глава между раменете. Разтварям ръце и леко докосвам раменете на Сам.

— Топъл си.

Сам кратко се засмива. Кашлям да си прочистя гърлото.

— Е — продължавам някак неловко, все още чувствайки ръцете му около кръста си, — добре ли си прекарахте с Мартин в града?

— Помотахме се из залата за електронни игри, поиграхме. После му казах за магазинчето, където открихме маскарадните костюми, и той поиска да го заведа. Обаче така и не успях да го открия.

— Как така не си успял? Нали беше малко встрани от търговската улица.

Сам свива рамене. Ръцете му все още ме обгръщат. Установявам, че ми е малко трудно да се концентрирам върху онова, което казва.

— Нямаше го.

— Затворено ли беше?

— Не, все едно изобщо не го е имало.

Кожата ми леко настръхва.

— Не ти ли се струва, че тия костюми са прекалено съвършени? — казва. — Ти и сега понякога изглеждаш така, все едно си с крила.

Прокарва ръце по гърба ми нагоре към плешките. И така още повече ме придърпва към себе си. Сега лицето му е само на сантиметри от моето. Навежда глава и опира чело в моето. Двамата облизваме едновременно устни като в огледално отражение.

Сам ме целува. Отначало е само бегло докосване на устните, опрени глави, недостиг на въздух. Колебаем се като че ли сме на прага на нещо. Сърцето ми думка силно. После устните ни се впиват. Очите се затварят, устните се открехват и Сам много бавно плъзга език в устата ми, а когато го докосвам с моя, той удължава целувката, обвива ръце около кръста ми и плътно ме притиска към себе си. Нашите усти сега са целият свят за мен. Топли устни, нежни езици, бавно дишане, дива ненаситност. Пръстите ми се заравят в косата му. Сливаме уста с уста, гърди с гърди, колене с колене, сякаш сме един човек. Усещам целувката с устните си и в съзнанието си, усещам я като див копнеж на сърцето, като пеперуди в стомаха и като силна болка, която плъзва надолу, чак до пръстите на краката. Чувствам я във всеки удар на сърцето и във всяко натъртено място по тялото си. Никога не са ме целували така.

После телефонът вътре иззвънява. Три часът сутринта, а той звъни, сякаш идва краят на света. Двамата със Сам отскачаме един от друг като противоположни магнити. Обръщам се на пети и се втурвам в кухнята да вдигна телефона.

Ник е.

— Кара? — казва. — Може ли да говоря с Алис?

Даже не се замислям.

— Не — отговарям.

— Тя не си вдига телефона — продължава той, като че ли изобщо не ме е чул. — Но реших, че може да е още будна.

Сърцето ми продължава да блъска. Чувам някой да слиза по стълбите. Стъпки и удари на сърцето. Сам стои като сянка на кухненския праг. Вратата към градината е отворена и оттам навява студен въздух из цялата къща. Ръцете на Сам притискат устата му.

Алис влиза в кухнята и посяга да вземе телефонната слушалка. Пръстите ми автоматично се впиват в нея. Тя я дърпа, но аз не пускам.

— Обади се на мобилния — казва тя с наведена към слушалката глава, така че той да я чуе. Мобилният й на секундата започва да звъни.

Клатя глава.

— Алис, не.

Погледът, с който ме измерва, е едновременно тъжен и свиреп. Обръща се и тръгва обратно нагоре по стълбите, говорейки тихо по телефона с Ник. Само гледам подире й, защото не мога да помръдна. Сам се е изправил зад мен, но и той не помръдва. Вцепенено тръгвам нагоре по стълбите към стаята си, без да се обръщам назад. Чак когато лягам, забелязвам, че продължавам да стискам телефонната слушалка.