Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (2)

1

Елси я има на всички мои снимки. Сигурна съм, защото прегледах една по една и моите, и семейните фотографии от последните седемнайсет години и тя е навсякъде.

Забелязах го едва снощи, докато разчиствах снимките от последните шест месеца в телефона си. Тя е при гардеробчетата в коридора през голямото междучасие. Мярка се по краищата на снимките от училищните екскурзии. Има я във всяка училищна пиеса. Помислих си: Гледай ти какво съвпадение, Елси е на всичките ми снимки. После нещо ме накара да прегледам и останалите снимки в компютъра. И тия в дневника си. И в семейните фотоалбуми. Елси я има навсякъде.

Стои с гръб към обектива на рождените дни. Вижда се на семейните празници и на разходките покрай брега. Силуетът й се мярка дори в стъклата на прозорците и в огледалата в увеличения със зуум фон на снимки, правени у дома: тук — лакът, там — глезен, кичур от косата.

Може ли това наистина да е съвпадение? Чак пък такова съвпадение?

Елси не ми е приятелка. Всъщност Елси не е ничия приятелка. Тя е просто момичето, което приказва прекалено тихо и се навира прекалено близко в теб, с което като осемгодишна, веднага след смъртта на баща ти, си била нещо като приятелка, но което е останало далеч в миналото, заедно с парцалените кукли, със сервизчетата за чай и другите реликви от детството.

Направих представителна колекция със седемдесет и две снимки от последните няколко години и я качих на телефона, за да я покажа на Беа преди часовете. Искам да я питам дали и според нея става нещо странно, или пък светът е наистина толкова малък, че някой да го има на всички снимки на друг човек.

Още не съм показала снимките на Сам. Нямам представа защо.

На по-старите снимки домът ни прилича на кукленска къща: без коли по алеята отпред, с цветни перденца по прозорците, които им придават формата на пясъчен часовник, и кълбест дим, който изглежда завързан за комина като захарен памук или вълнена къделя. Седемгодишната аз играя с Алис на „пускам, пускам кърпа“ на пътя отпред. И ето че в ъгъла на снимката се мярка крак, подгъв на карирана пола, токче на практична кафява обувка, с каквито винаги ходи Елси.

Тези снимки са правени преди едно десетилетие; тази сутрин над комина не се кълби дим като къделя, а завеските с форма на пясъчен часовник в дневната обрамчват картината как майка ми подскача на един крак, опитвайки се да обуе ботуш на другия. Алис, вече излязла навън, потропва нетърпеливо с крака. Тя приближава до прозореца и чука на стъклото, пришпорва майка ни да побърза. Сам се смее откъм коридора, невидим заради блесналите утринни лъчи, които потапят в сянка всичко оттатък входната врата. Пъхвам юмруци още по-дълбоко в джобовете и поглеждам небето. Горе има само няколко облачета, които просто си висят, огледално мое отражение, както съм се облегнала край колата.

Алис ми е сестра. Година по-голяма от мен и милион години по-мъдра, или поне на нея така й се ще да бъде (може да е права, знам ли. Аз едва ли съм кой знае колко мъдра). Сам е мой бивш доведен брат, което е важна подробност — откакто нашите родители са разведени, той технически вече не ми е брат. Баща му беше женен за мама допреди четири години, когато се изпари като дим. Избяга с някаква биоложка-антрополог и сега изучава гибоните в тропическите гори на остров Борнео. Сам вече седма година живее с нас, така че откъдето и да го погледнеш ми се явява брат, но през повечето време си е просто Сам, изправен в сумрачния коридор, висок и с тъмна коса, която му влиза в очите.

Ясно ми е, че ще мине доста време, докато всички се качат в колата, затова измъквам ръце от джобовете и вадя телефона. Преглеждам снимките за трети път тая сутрин и като в забавните задачи със скрита картинка търся Елси на тях.

Никога не съм си давала сметка, че Елси изглежда постоянно притеснена. Челото й е набръчкано, устните й са леко свити. Даже когато главата й е обърната, косата на тила също изглежда някак тревожна. А това си е същинско постижение. Чудно как ли изглежда моята коса отзад. Не се случва често да си видя тила; за разлика от Елси, когато ме снимат, аз позирам и се усмихвам.

Когато главата на Алис е в тил (като например сега, докато барабани по прозореца за двайсети път и пришпорва майка ни, която пак е забравила нещо — телефона, чантата, главата си — и хуква нагоре по стълбите да го вземе), косата й изглежда неумолима. Боядисана е два тона по-светлорусо от нейния естествен цвят, с винаги изрядно поддържани корени, идеално пригладена и здраво стегната на кокче с втъкнати в него две игли за коса. Косата на Алис е от типа не-ми-се-пречкай.

Косата на майка ми е с цвят на патладжан. Като шофира, пада върху раменете й на безразборни чупливи кичури, а като клати глава, се люшка около лицето й. Косъмчета от нея полепват по покритите й с гланц устни; тя ги плюе, когато говори. Днес маникюрът й е в същия цвят. По което и да е друго време на годината, шофирайки на път за училище, тя щеше да се пресяга през Алис на предната седалка, да си оправя косата, да си плюнчи върха на пръста, за да разнесе по-добре сенките за очи, или да отпива кафе от термочашата така както други подръпват от цигарата, но сега наближава краят на октомври и Алис снощи падна по стълбите, затова мама се е вкопчила във волана с побелели от стискане кокалчета и с пурпурен маникюр и не откъсва поглед от пътя. Не би ни карала с колата на училище, ако не смяташе, че ходенето пеша е още по-опасно.

— Как ти е главата, миличка? — пита тя Алис. Прави го за трийсет и втори път тая сутрин (и за осемдесет и девети, откакто се върнахме от болницата снощи). Сам драсва още една резка с червена химикалка върху ръката си. Всеки път, когато майка ми я попита това, устата на Алис се свива още повече.

Сам се накланя към мен.

— Залагам десетачка, че Алис ще започне да крещи още преди да са станали сто — прошепва в ухото ми.

Протягам ръка да скрепим облога. Хватката му е здрава и топла. Отправям мислена молба Алис да устиска, докато стигнем училището.

— Нали всички си взехте ръкавици? — обажда се мама. — Сам, ще ти дам извинителна бележка за часа по химия. Нали не ви е студено? Изпихте ли си витамините тази сутрин?

— Разбира се, Мелани — отговаря Сам. После се обръща към мен, ухилен до уши. Алис няма как да удържи на такава масирана атака. Мама си позволява да й хвърли само бегъл поглед, преди отново да прикове очи в пътя. Алис внимателно пристяга копринения шал, за да скрие бинтованата си глава. Сложила си е опушени сенки за очи, което донякъде смекчава зловещата синина на слепоочието. Прилича на гадателка от приказките, облечена в училищна униформа.

Стигаме светофара на кръстовището преди училище. Косата на мама се усуква около врата — тя трескаво върти глава, опитвайки да обхване с поглед всички посоки, преди да пресечем. Минаваме със скоростта на охлюв. Останалите шофьори надуват клаксоните.

Когато най-после стигаме училищния паркинг, майка ми разкършва пръсти и подава ръка на всеки от нас. После сваля слънчевите очила и ни раздава пакетите с обяда.

— Много ще внимавате, нали? — Тя развълнувано стиска рамото на Алис. — Как ти е главата, миличка?

Устните на Алис сякаш изчезват. Тя надава безмълвен крясък и без да погледне майка ни, изскача от колата, втурвайки се към училището. Аз тръшкам гръб в седалката.

— Печеля, сестричке — изкисква се Сам.

С неохота му подавам десетачката, докато слизаме от колата. Махаме на мама за довиждане и тя предпазливо потегля.

— Не съм ти сестра — напомням му.

Той обгръща раменете ми с ръка.

— Както кажеш, petite soeur — отвръща.

Въздъхвам и клатя глава.

— Много добре знам, че това означава „сестра“, Сам. В един и същи клас сме по френски.

Сам поема към гардеробчето си да вземе учебниците за първия час, а аз тръгвам да търся най-добрата си приятелка.

Беа седи в дъното на библиотеката, нейните карти таро са разстлани на тясната маса отпред. По традиция всяка сутрин си гледа на карти, за да разбере какво я чака през деня. Беа никак не обича изненадите. И едва ли би я изненадало, че малка група третокурсници на няколко маси от нея се кикотят и шушукат зад гърба й; затова не й казвам за тях. Освен това съм почти убедена, че Беа е способна да изпепели с поглед всеки, който дръзне да покаже неуважение към нея.

Свалям един от двата чифта ръкавици от сгорещените си ръце (още не е за шапки и ръкавици, но мама не би допуснала да прекрачим прага без тях) и си придърпвам стол, за да седна на масата срещу Беа. Опирам брадичка върху облегалката.

— Елси я има на всички мои снимки — казвам.

Двете с Беа автоматично поглеждаме към прозореца в отсрещния край на библиотеката. Обикновено по това време сутрин Елси вече е отворила своята будка за тайни. Зайците винаги пристигат първи при нея, още преди звънецът за проверка да е ударил, още преди пазачът да е отключил помещението с гардеробчетата и библиотекарката да се е показала от кабинета си, за да ни каже да влизаме в час. Идват един по един, напечатват своята тайна на древната пишеща машина на Елси и се изнизват тихомълком от библиотеката с наведени глави, уж превити под тежестта на чантите. А кутията на Елси лека-полека започва да прелива от тайни, които не могат да бъдат изречени гласно. Тази сутрин обаче Елси я няма. Нищо чудно да се е успала.

Беа се обръща към мен.

— Какво искаш да кажеш?

Вадя телефона и показвам. Обръщам й внимание на косата с миши цвят, на практичните обувки и тревожните бръчки по челото на Елси на всички снимки.

Беа дълго ги оглежда. Най-накрая вдига очи. Веждите й са сключени, устните образуват тънка линия.

— Кара, това е… — Тя леко поклаща глава.

— Малко по-откачено от обикновено, нали? — Опирам чело с върховете на пръстите и затварям очи.

Беа гледа на карти таро и пали свещи за духовете на умрелите. Твърди, че навсякъде около нас има магия, и се смее, когато съучениците ни й викат вещица. Това тук обаче е нещо съвсем различно.

Беа отново преглежда снимките, прехвърля ги една по една, спира, докосва екрана на телефона и се взира отблизо.

— Според теб това нещо реално ли е? — питам иззад събраните си длани. — Или ме мислиш за луда? Само, моля те, не казвай и двете.

Беа нищо не казва. Вместо това събира със замах картите и бавно започва да ги реди една по една върху тясната маса между нас. Изучава ги, след това поглежда първо мен, после пак тях. Когато най-накрая приключва, изражението й е такова, каквото отдавна не съм го виждала.

Беа оглежда вълнената ми шапка и втория чифт ръкавици, който още не съм свалила, дебелите чорапи, които съм намъкнала, и клина, който нося под униформената пола, лейкопласта на пръста и ластичната превръзка около китката, долавя смесената миризма на ехинацея^[1] и безпокойство, която се стели около мен като някакъв странен скръбен облак.

Беа въздъхва и кимва; тя е наясно.

Дошъл е сезонът на злополуките, който всяка година идва по едно и също време. Счупени кости, раздрана кожа, разцъфнали синини. Преди години мама се опита да ни държи под ключ, опакова всички остри ръбове в къщата с дунапрен и марля, навлече ни с по няколко ката анцузи и ръкавици, забрани всякакви режещи предмети и открити пламъци. Всички се събрахме на бивак в дневната и живяхме така осем дни, докато накрая внимателно подбраната храна за вкъщи — доставена до самия ни праг и допусната от майка ми само от немай-къде, защото тя така и не можа да измисли как да готви, без да пали газовата печка — ни докара хранително натравяне, което ни прати в болница за двайсет и четири часа. Сега всяка есен се запасяваме с превръзки и обезболяващи, барикадираме се и се готвим за неприятности. Не излизаме от къщи без най-малко три ката предпазни дрехи. Защото ни е страх от сезона на злополуките. Страх ни е от това колко лесно злополуките се превръщат в трагедии. Вече доста сме се напатили.

— Снощи Алис падна по стълбите — казвам на Беа. — От горе чак до долу. И си пукна главата в парапета. Каза, че звукът бил като изстрел от някой филм, само че по-глух.

— Божичко.

— Вкъщи по това време нямаше никой. В болницата казаха, че е получила мозъчно сътресение и трябва на всяка цена да я държим будна, непрекъснато да я караме да се движи.

Очите на Беа стават огромни.

— Тя добре ли е?

— Сега е наред. Мама днес не искаше да ни пуска на училище, но Алис настоя. — Свалям шапката и си разтривам скалпа, после опитвам някак да си пригладя косата. Аз не се боядисвам като Алис (и за разлика от нея не съм руса), пък и прическата ми е прекалено къса, за да я изправям с преса, затова моята непрекъснато растяща и подстригана по момчешки, като на горски гном, коса щръква на пухкави кестеняви кичури всеки път, щом сложа шапка.

Беа покрива с длани ръцете ми. Дясното й кутре се провира през плетката на шапката, която държа.

— Защо не ми се обади? — пита. После, сякаш за да отговори на собствения си въпрос, връща поглед към картите. Прокашля се колебливо, преди да заговори. И накрая го казва. — Според мен… тоя път ще е зле, Кара.

Опитва да срещне погледа ми, но аз съм забила очи в картите. Трябва ми минута, за да събера кураж, преди да попитам.

— Колко зле?

Бея внимателно докосва ръката ми през ръкавицата. После отговаря тихо.

— Ще е един от най-лошите.

Обръща една от картите към мен. На нея има пронизано от мечове легло. Тръпки ме побиват. Коляното ми среща крака на масата и ме прорязва остра болка. Поглеждам надолу и виждам, че клинът и чорапът са раздрани от огромен гвоздей, щръкнал от дървото. По ръбовете на отвора се образуват капки кръв. Усещам как очите ми се насълзяват.

Беа става и ме прегръща. Ухае на смесица от цигарен дим и тамян.

— Всичко ще бъде наред — прошепва ми в ухото. — Ще се погрижа нищо да не ти се случи. Обещавам. По силите ни е да променим това. И съвсем не мисля, че полудяваш. Ние двете ще си поприказваме с Елси. Тя май днес не е на училище, но утре ще говорим с нея. Нещата ще се подредят.

Потискам пристъпа на паника, който се надига в гърлото ми. Вадя от училищната чанта пакет хартиени кърпички с пиратски мотиви. Попивам кръвта от клина, като се старая да движа китката колкото може по-малко. Не ми се ще да напомням на Беа, че на мен вече ми се е случило нещо, пък дори да е само разпорена от гвоздей кожа и изкълчена китка — китката изкълчих, когато снощи слизах от колата. Обикновено е така: все нещо изниква, какви ли неща не се случват, но винаги става от зле към по-зле. Поглеждам през рамо към ъгъла в библиотеката, където Елси обикновено разполага своята будка за тайни. Празната маса изглежда като изваден зъб.