Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (17)

16

Елси стои зад пишещата си машина. Отпред върху дървената кутия, където пускаме тайните, има някакво сложно на вид съоръжение, което нищо чудно да е и ловен капан. Поне е достатъчно голямо, за да се улови в него дребно животно. Направено е от желязо, жица и пружини. И сякаш жужи. Неволно пак задавам същия въпрос на Елси.

— Какво се опитваш да уловиш?

Не е изненада, че Елси не отговаря.

— Искаш ли да оставиш някоя тайна? — пита вместо това.

Поглеждам към капана върху кутията. Поклащам глава.

— Вярваш ли в духове? — пита тя. — В духове закрилници.

Сещам се за една тайна отпреди няколко години — Елси тъкмо беше отворила будката си за тайни. Тогава написах, че ми се ще наистина да има духове, както Беа вярва, защото тогава баща ми и Сет би трябвало да са все още някъде около нас. Написах и че всъщност не вярвам в себе си. Сега обаче не знам какво да кажа.

— Понякога си мисля, че полудявам — казва Елси. — Понякога си мисля, че и аз съм дух. — Усмихва се, но усмивката й изглежда насилена. — Ето, това го бива за кутията с тайни. — Тя прикляква и пише тая тайна на пишещата машина.

— Дух ли? — питам, докато тя пише.

— Дух — отговаря, без да вдига поглед. — Дух закрилник. Нещо от този род.

Искам да я попитам как е възможно да не е сигурна дали е дух, или не, но после се сещам за всички неща, които съзнанието ни отхвърля, за всички спомени, които крие от нас, за всички тайни, които пази.

Елси седи по турски на пода пред пишещата машина. С едно плавно движение се присъединявам към нея. Двете с капана и пишещата машина образуваме кръг, сякаш ще казваме молитва. Опирам длани в прахта.

— Помниш ли как висяхме в библиотеката? — питам Елси. Тя се усмихва. — Всяко междучасие прекарвахме там и четяхме ония исторически книги с многото картинки. Древните гърци с техните бели тоги, римляните с броните, амазонките с голите гърди, жертвоприношенията на ацтеките.

— Всички са мъртви — казва Елси. — Няма ги вече. Също като баща ти.

— Така е. — Ще ми се да прокарам пръсти по бръчките на челото й. Още не мога да реша дали ме е страх от нея, или искам да я закрилям. Помня какво казаха картите на Беа за Елси. Тя има нужда от нас, за да открие пътя към дома. — Ами твоето семейство? Те изобщо къде живеят?

— Татко е мъртъв — казва. — Също като твоя. — Тя натраква и тая тайна на машината. Пуловерът й е износен. Косата й стърчи от разрошената плитка. Изглежда толкова притеснена.

Неволно започвам да разсъждавам на глас.

— В нашето семейство имаме много тайни. Всички.

Елси записва и това. Тропането на клавишите е като ударите на сърце.

— Беа сякаш е в непрекъснат възторг от света наоколо — продължавам, — но и тя като нас е просто едно объркано момиче. Баща й ги е зарязал, а майка й — тя непрекъснато се мъкне с някакви превземки от театъра и се прави на десет години по-млада, което обикновено включва и лъжите, че никога не се е омъжвала и няма дъщеря. Беа е много самотна. — Докато говоря, Елси непрекъснато пише на машината. Имам чувството, че пламъчетата на свещите около нас трепкат, макар нито една да не е запалена. Стените целите са потънали в сянка.

— Сестра ми е все тъжна. Тя е… според мен навремето е била много зле наранена и сега излиза с момчета, които я нараняват, а понякога дори сама се наранява. Май на нея изобщо не й трябва сезон на злополуките. На майка ми обаче — да. Има нужда от обяснение за всички злини, които са я сполетели. Които сполетяха всички нас. Смъртта на татко и на Сет — той беше неин брат и най-добрият й приятел, също като Сам за мен, предполагам, само че… — Млъквам за секунда. — Само че не е точно така. Навремето — да, но когато бяхме съвсем малки. — Иска ми се да млъкна, но не мога. Устата ми сама се движи и думите продължават да се сипят от нея. А Елси не спира да пише. И на всеки нов ред връща барабана така, сякаш разфасова месо. Или дере кожи.

— Нещата се промениха много бързо. — Размишлявам, докато говоря, но мислите изпреварват думите ми. — Или просто аз много бързо разбрах, че те непрекъснато се променят. Сам, той… Той е мой бивш доведен брат, но ти това го знаеш. Когато баща му замина, той беше… съсипан, гневен.

Очите на Елси стават огромни. Тя сякаш изсмуква думите ми с пишещата машина, сякаш ги изяжда за закуска, сякаш това са единствените думи, които чува от година насам.

— И в него все още има тая… тая… то не е тъга, а по-скоро… Знам ли… сякаш през повечето време не е тук. Сякаш ту се появява, ту се губи от поглед и като че ли се бои да не изчезне съвсем. Както изчезна баща му.

Пишещата машина отново звънти. Давам си сметка, че всичко това е много странно, все едно става насън, но ми убягва защо е така, затова продължавам да разказвам, като че ли всичко си е в реда на нещата, сякаш правя това всеки божи ден — да разкривам своите тайни и тайните на близките си пред някакво чуждо момиче, с което навремето бяхме нещо като приятелки. Сякаш не съм направила снимка на съвсем празна стая, на която после и то се е появило.

— Видяла си много повече, отколкото си мислиш — казва Елси.

— Сега говориш като Беа — отговарям. — Беа е най-добрата ми приятелка — продължавам. — Гледам винаги да е близо до мен, все едно съм намерила съкровище, но май сега тя е влюбена в Алис, а мене ме е страх да не остана сама.

— Ами Сам? — пита Елси, докато пише. — Нали си имаш и него?

Клатя глава.

— Ех, де да беше така.

Щом чувам какво съм казала току-що, запушвам устата си с ръка. Пръстите на Елси летят по клавишите на пишещата машина. Искам да й кажа да спре, искам да смачкам последните изписани листа, но не мога да проговоря.

Когато изговарям поредната тайна, гласът ми е станал на шепот.

— Аз го обичам. Сам. — Затварям очи и усещам устните му върху моите. — Влюбена съм в него. — Докосвам устните си и продължавам да шепна. — Но не мога да му го кажа и ще трябва да продължа да се преструвам, че не е така.

— Не може да се преструваш, че любовта я няма — отсича Елси. Казва го като човек, който има сведения от първа ръка. Поглеждам я. Надвесила се е над пишещата машина, както правеше всяко междучасие в училище. Миша коса, блуза с висока яка. Жилетката й е отворена, отпред има големи червени копчета. Две от тях липсват.

— Понякога нямаш ли чувство… — питам Елси, когато стаята отдавна е притихнала след последния удар на пръстите й върху клавишите. — Чувството, че всичко, което си направила, е било погрешно. — Притискам прашните си длани към гърдите. — Ето точно тук. Едно такова усещане, сякаш светът ти всеки момент ще рухне.

Раменете на Елси провисват.

— Непрекъснато.

Поглеждам пишещата машина пред нея, поглеждам капана върху дървената кутия за тайни.

— Ами ти какви тайни имаш? — тихо питам Елси. Не очаквам да ми отговори. — Какво се опитваш да уловиш?

Елси обръща пишещата машина към мен. Тя издава ужасяващ стържещ метален звук, когато я плъзга по пода.

— Като малка — започва, — още преди двете да станем приятелки, преди… отпреди да имам спомени, имаше един глас.

Поглеждам пишещата машина и отпускам пръсти върху клавишите. После пак вдигам поглед и Елси продължава да говори.

— Женски — казва. — Той идваше при мен и ме питаше разни неща. Дали си мисля за нея, дали я помня, дали съм щастлива, здрава и читава. Запиши това — казва ми Елси.

Аз го записвам. Пиша: Чувам един глас още от дете. Той ме пита дали съм щастлива, здрава и читава. А аз не съм.

— Идваше при мен всяка седмица, мислеше ме всеки ден, а после започна да мисли и за някой друг — за друго малко момиченце. По-късно и за още едно. След това и за едно момче. Идваше при мен с три деца в сърцето и в началото ме молеше да ги пазя. Теб да пазя.

Спирам да пиша.

— Мен ли?

— Продължавай да пишеш — прошепва Елси. — Идваше при мен всяка седмица и ме молеше да те пазя. Чувстваше се много уплашена. И все още е уплашена, така си мисля. Тогава разбрах, че това ми е работата — да те пазя. Затова не откъсвам поглед от теб. Но веднъж в годината заминавам. Отивам да търся.

— Какво? — Започвам да си променям мнението. Не мисля, че Елси е дух, или поне не точно дух, но дух или не, според мен си е чисто луда. Пръстите ми замират върху клавишите. — Елси, това какво общо има с мен?

Елси сочи към пишещата машина, подканя ме да продължа да записвам.

— Всички ви пазех — казва го, сякаш се разбира от само себе си. Вдигам поглед от малките метални клавиши и забелязвам сълзи в очите й. — Сигурно не съм си свършила добре работата — казва.

— Но защо ще…? — Сега, когато имам шанс да задавам какви ли не въпроси, не знам какво да я питам.

— Всяка година трябва да заминавам за месец, трябва да ходя да търся — казва. — Не че ви изоставям — добавя бързо. — Все още се опитвам да ви пазя, винаги съм някъде наблизо. Просто… понякога отсъствам за известно време.

Замислям се и си давам сметка, че наистина има моменти, когато Елси явно не е била близо до нас — най-вероятно по време на сезона на злополуките, — но после започвам да се съмнявам в силата на паметта си. Нямам вяра на нещата, които си мисля, че помня.

— Не съм го искала — казва Елси и думите й са като ехо на онова, което казах по-рано на Беа. Гласът й звучи странно. — Уморих се — проронва. — И… имам чувството, че се провалих с всички вас.

Записвам тази тайна. Имам чувството, че се провалих с всички вас. Не съм сигурна това тайна на Елси ли е, или моя.

Аз имам чувството, че се провалих с Елси — защото не я помнех, защото не успях да я открия досега. Взирам се в тревожните бръчки по челото й, които вече са ми така близки. Тя изглежда толкова притеснена, винаги е така угрижена.

— Щом ти пазиш нас, тогава теб кой те пази? — питам.

Елси изглежда изненадана, после се усмихва.

— Може би няма нужда някой да ме пази — казва. — Може би се нуждая от това просто да ме помнят.

Може би се нуждая от това просто да ме помнят, пиша аз. Когато думите изпълват страницата докрай и пишещата машина звънливо я изплюва, отивам да пусна тоя лист с тайни в дървената кутия, но капанът ме спира.

— Но какво търсиш? — отново питам Елси. Сещам се за капаните за сънища и капана за мишки, за мухоловките и мрежата за пеперуди. Гледам втренчено ужасяващия капан пред себе си. — Какво се опитваш да хванеш? — казвам.

Елси сякаш присвива рамене и посочва към прозореца.

— Мама винаги казва, че тук някъде ще си намеря смъртта. — Тя маха капана от дървената кутия. Тежък е, но тя е по-силна, отколкото изглежда. — Искам ти да я поемеш — казва.

— Кое да поема?

— Кутията с тайните. — Елси побутва кутията към мен. — Стига да я искаш.

Намръщвам се и бутвам обратно към Елси пишещата машина и кутията. Усещам как крайниците ми треперят.

— Тя си е твоя — казвам. — Като тръгнем на училище след ваканцията, ти пак ще се върнеш в библиотеката, учениците ще записват тайните си, а ти ще ги окачиш като пране по коридорите в края на срока и всичко ще си е постарому като досега. Аз не знам как да се справя с това.

Елси поклаща глава. Произнася името ми кротко, като подсещане. Сякаш знае, че аз знам, че нея вече я няма. Сякаш знае, че аз знам, че всичко е вече различно.

— Аз няма да се върна на училище — казва ми Елси. После се усмихва и най-сетне усмивката й стига и до очите. — Имам намерение да намеря смъртта си, ако ще ме убива.

Смехът ми изненадва мен самата.

— Не предполагах, че си забавна.

Елси се разсмива заедно с мен. Звукът на нейния смях подскача из стаята.

— Наистина ли си дух? — прошепвам, докато смехът ехти навсякъде около нас.

— Не знам — отвръща Елси. — Трудно е да се каже.

— Вярно ли? А пък човек си мисли, че това е съвсем очевидно.

— Колкото и да е странно, не е. — Елси се надига от пода и взема ужасяващия си капан. В ръцете й той изглежда огромен и тежък. — А може да съм просто едно откачено и объркано момиче. Може просто да съм видяла теб и прекрасното ти семейство и, отегчена от самотния си живот на единствено дете, съм тръгнала подире ти като кутре, което иска да го осиновят.

— Но ние никога не сме те виждали. — Елси вече си тръгва, а аз не успявам да се вдигна от мястото си. Дъските на пода скърцат, сякаш се опитват да ме задържат. — Теб те има на всичките ми снимки, а аз така и не съм те забелязвала.

— Ти и за много други неща се правиш, че не ги забелязваш.

Елси си тръгва и все едно никога не я е имало. Прахът на мястото, където доскоро седеше, е недокоснат, а когато се опитвам да открия снимката й в телефона си, нея също я няма, сякаш никога не я е имало. Нищо чудно през цялото време да съм си приказвала сама.