Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (18)

17

Мъкна пишещата машина чак до нас. Едва-едва я прикрепям върху дървената кутия с тайни и на всеки няколко метра спирам да я наместя, а мускулите ми парят от болка. Дъждът удря по клавишите, сякаш и той се опитва да сподели тайните си. Бих ги прочела на глас, но не говоря езика на дъжда. Вече не съм сигурна дали разбирам и реката. Тя бучи някъде наблизо, но повече не ми нашепва обратно моите тайни, нито ме вика по име. А може би никога не го е правила.

На половината път към нас кракът ми попада на рехав чакъл и аз се стоварвам на земята. Пишещата машина изхвръква от ръцете ми и се забива в калта отпред. Дървената кутия пада върху краката ми. Натежала е от твърде много тайни. Чувам как костите ми хрущят. Октомври свърши, но сезонът на злополуките явно още продължава. Вече всичко се обърка.

Изминавам останалото разстояние, като продължавам да мъкна тайните със счупен крак (може и да не е счупен, но така го чувствам, усещам го някак неестествено опънат, болезнен и чуплив, също като сърцето ми). Когато се прибирам, всички лампи са запалени и откъм кухнята се чуват високи гласове. Връхлитам като вихрушка вътре с чупливите си кости и тежките тайни и всичко останало и стоварвам калната пишеща машина върху кухненската маса, където тя продължава да звънти още дълго след като се е блъснала в опакованата дървена повърхност. Майка ми и Алис са ме зяпнали, Сам се е превил над масата и държи главата си с ръце. Може и да се е втренчил в нещо, но аз не мога да видя в какво.

— Какво е станало с теб? — Майка сочи оплесканите ми с кал дрехи, разпрания ръкав на палтото. — А това какво е? — Тя махва към пишещата машина. Очите й са ококорени, а сенките под тях са в същия цвят като косата. Понечвам да обясня, но в този момент Сам силно изпъшква и се надига със залитане от стола. Кожата му е посивяла. Отначало решавам, че това е още от грима за маскарада, но малко след това той се обръща рязко и повръща в кухненската мивка. От гърлото на Алис излиза тих задавен звук. Майка ми се стоварва тежко върху стола пред себе си. Изглежда замаяна.

— Извинете, извинете — грачи Сам. Гласът му има същия звук като чакъла, на който се спънах на път за насам. Сам си плакне устата с бутилирана вода и почиства мивката, без нито веднъж да се обърне и да ни погледне. Аз все още стоя край масата без да знам как да постъпя. Майка отпуска глава на ръцете си.

— Не се прибрахте цяла нощ — казва приглушено в дланите си. Думите й са към Сам и Алис, но сякаш говори на мен. — Нито един от вас. — Тя вдига очи. Сам свежда глава над мивката. Алис забива поглед в краката си. Опитвам да се изнижа тихомълком, но майка ме поглежда и аз замръзвам на място. — От полицията ми се обадиха в четири сутринта, че Сам и Алис са нахлули в чужда собственост. — Алис гъсто се изчервява, но не казва на майка, че ние с Беа също бяхме там. — Значи и двамата сте ме излъгали, че ще спите у Беа, за да се натряскате на някакво си парти. — Гласът на майка ми секва, но не мога да разбера дали е от яд, или от страх. Може да е и от двете. — А Сам се е сбил с някакъв съученик, който е откаран в болница със счупен нос. Родителите му имат намерение да повдигнат обвинение.

Примъквам един стол по покрития с черги под и се стоварвам тежко върху него. Сам продължава да стои с гръб към нас.

— И на всичкото отгоре дори нямаше да ми каже! — Майка ми продължава да говори на неподвижния гръб на Сам. Очите й са пълни със сълзи. — Сбиване, Сам — казва. — Какво си…? Какво е това? — Оглежда ни един по един. Лицето на Алис е цялото насинено. Двамата със Сам са още с костюмите. Кракът ми започва да подпухва в кубинката. Дрехите ми са мръсни и изпокъсани. Майка ми връща поглед върху Сам. — Какво става, Сам? — пита. — Защо постъпваш така? На какво прилича?! Това не си ти!

Приведени над мивката, раменете на Сам започват да се тресат. Отначало решавам, че плаче, но когато се обръща, устата му е разтегната в усмивка, която е по-тънка даже от синия кичур в косата му. Смее се така, сякаш в сърцето му е забит нож.

— Откъде може да знаеш?! — казва. — Откъде знаеш, че това не съм аз? Ти не си ми майка.

Двете с Алис изглеждаме еднакво изплашени (изражението й съвсем точно отразява какво чувствам в момента). Никога не съм виждала майка си толкова безпомощна.

— Сам — полека започва тя, — ти знаеш, че… баща ти…

— Точно така — прекъсва я Сам. Пак се изсмива насилено, но това прозвучава като задавена кашлица. — Баща ми. Може би трябва да му се обадиш, да му кажеш какво съм направил. Нали така? — Той впива очи в майка ми. Косата пада пред очите му. Изглежда леко обезумял. Виждам колко здраво стиска зъби майка ми и колко са сковани челюстите й. — Искаш да се обадиш на баща ми, така ли? — повтаря по-високо Сам. — А? В Борнео? Така ли? Където е с новата си жена? Нали? Така ли е?

От очите на майка ми не потичат сълзи. Изражението й е такова, сякаш отдавна чака този момент.

— Той откъде ти се обажда веднъж годишно? — пита Сам. Ръцете му са се вкопчили в мивката като в спасителен пояс.

— Не знам — отговаря майка. Гласът й е странен и някак отдалече. В другия край на кухнята Алис не смее дори да диша. Пристъпва сантиметър по сантиметър към вратата. Искам да отида при нея, но не мога да помръдна. Бузата ми гори, сякаш някой ме е зашлевил.

— Какво искаш да кажеш с това „не знам“?

Майка ми поклаща глава.

— Не знам, Сами.

Лицето на Сам започва да се гърчи в конвулсии.

— Лъжеш. През цялото време си ме лъгала.

Моето лице се е вкаменило като на статуя, дори не мога да мигна.

— Когато той… — Майка ми кашля да прочисти гърлото си. Когато пак заговаря, думите й изглеждат отрепетирани. — Баща ти не се е женил пак. Поне доколкото аз знам. И не ме е изоставил. Нас. — Тя си поема въздух. — Аз го изгоних.

— Защо? — пита Сам. — И къде го изгони? — Той сякаш плюе думите. — Едва ли в Борнео.

— Не в Борнео. — Майка ми се извръща на стола, за да го погледне в очите. — Макар че и там може да е, доколкото знам. — Толкова здраво стиска ръце, че кокалчетата й са побелели. — Сет се опитваше да ми каже — продължава сякаш на себе си тя, — но аз дълго време не чувах, защото го обичах толкова много. — Тишината в стаята е задушаваща. Едва дишам.

Изражението на Сам е сурово.

— Какво искаш да кажеш? Какво се опитваш да ми кажеш?

Сърцето ми е слязло в петите.

Майка поглежда право в Сам без да мига, сякаш е искала да каже това от години. Искала е и се е ужасявала.

— Понякога Кристофър казваше или правеше неща, които бяха много обезпокоителни, и…

— Какви неща? — прекъсва я Сам. Алис тръгва със ситни крачки към вратата. Майка не я забелязва.

— Лоши неща. — Майка докосва лицето си, сякаш проверява да не е мокро от сълзи. — Отвратителни неща. Разправяше разни работи за… — Тя поглежда към Алис. Алис престава да се измъква. — Разни неща за теб — казва най-накрая майка ми. — И за момичетата. Много, много притеснителни неща. Никак не ми беше лесно да взема такова решение — обръща се тя към Сам. — Но повече не исках да е близо до вас тримата. Не мислех, че е безопасно.

— Безопасно. — В този момент от Сам сякаш остава само празна черупка. Посивяло лице, монотонен глас, как стои край мивката, сякаш ще се хвърли в нея или ще изчезне. Но не както изчезна баща му.

— Да. Да. — Майка ми отговаря на Сам, като че ли е задал въпрос, после, когато той не казва нищо, тя продължава. — А след като Сет умря, вече бях сигурна… — Но пак не успява да довърши. — Изгоних го. Аз… издействах ограничителна заповед и той никога няма да се върне. Нямам представа къде е сега. Понякога ми се обажда, може би един-два пъти годишно, от непознат номер. Според мен е той, въпреки че винаги мълчи.

Езикът ми залепва за небцето.

— Какво…? — обаждам се. Не знам какво ще следва по-нататък. Думата увисва в тишината като карфица в буря. В главата ми пак се появява оня свистящ звук. Спомням си шамара в коридора; спомням си ръцете върху раменете си, които ме натискат под водата; спомням си как ми казаха да забравя.

— Значи ти си била. Ти си го направила. Ти си го изгонила. — Гласът на Сам е задавен. Сякаш не е проговарял от хиляди години. Сърцето ме боли за него. Поглеждам към Алис. Сърцето ме боли за всички нас.

— Страх ме беше от него — казва майка. Като повтаряш разни неща, това помага да ги запомниш. — Заради нещата, които говореше понякога. Не исках това да е истина. Не исках да изляза права, но не можех да рискувам. Не исках на някой от вас да се случи нещо.

Точно по средата на кухненската маса се отваря пукнатина. Пишещата машина и кутията с тайните са се оказали прекалено тежки за нея. Разцепват плота. Пробиват дупка в пода. Цялата стая се цепи на две. И става голяма като живота. Отварям широко уста като бездната, отворила се пред мен, и го казвам.

— Вече е било прекалено късно.

Очите на Алис са ококорени много по-широко, отколкото изобщо е допустимо за нечии очи. Има вид, сякаш ще се разпадне. Сякаш е била прекършена и по пръстените на нейната душа може да се разбере колко стара е била.

— Вече е било прекалено късно — повтарям. — Вече се е било случило. Видях го веднъж в стаята на Алис. — Алис клати глава. Майка ми я поглежда така, сякаш я вижда за първи път. — Той ми удари плесница и каза, че било само плод на моето въображение. Повярвах му, защото… — Млъквам. — Повярвах му. Попитах го пак за това след няколко седмици и той…

— Натисна те под водата. — Гласът на Алис е шепот. Очите й казват, че не е знаела, че аз знам. Иска ми се да й кажа, че досега и аз самата не го знаех. Започва да ми се гади, вината се надига в гърлото ми като жлъчка.

— Истина ли е? — Лицето на майка е по-сиво от това на Сам. Алис ни оглежда един по един и още преди да успеем да я спрем, изхвърча през вратата. Майка ми хуква след нея. Сам се надвесва над мивката и отново повръща, но този път не от алкохола, който все още циркулира в кръвта му. После се свлича покрай кухненския шкаф на пода. Гледам втренчено подир Алис и не смея дори да мигна.

 

 

Той винаги беше много мил с нея, след това. Понякога й купуваше хрупкави солени бисквити, друг път списание „Ел“. Понякога казваше на мама да не я тормози за домашното. Тази сутрин отиде чак до patisserie^[1] в съседното на наетата от тях лятна къща селце, за да й купи специално pain au chocolat^[2], нейните любими. Но не донесе нищо за Сам, нито за Кара.

Алис не разбираше как може да е такава жега през октомври. Сам, Сет и Кристофър ходеха голи до кръста през цялото време; Сет — нисък здравеняк, широкоплещест и рус, почернял от слънцето също като местните и целият в татуировки. Кристофър си оставаше блед, колкото и време да стои на слънце, а окосмяването по гърдите му — черно като косата на главата — се открояваше върху бялата му, бяла кожа.

Мама и Кара също страдаха от жегата. През цялото време стояха по бански, обличаха се само за да отидат на вечеря в селцето — тогава мама си слагаше любимата лятна винтидж рокля и си прибираше косата, боядисана в синьо, за да е в тон с водата, в небрежно кокче. Алис знаеше, че под боята косата на мама е тъмноруса като нейната и като тази на Сет, но не помнеше за своите тринайсет години някога да я е виждала в естествения й вид.

„Алис, ела във водата, страхотна е“, извика я мама, влязла на няколко метра навътре от брега. Средиземно море беше гладко като езеро, а мама приличаше на русалка, носеща се по повърхността. Малко по-нататък Сам и Кара цвърчаха и се плискаха. Кристофър се мажеше с плажно масло до самата вода.

„И тук си ми е добре.“ Алис си сложи слънчевите очила и разгърна списанието.

„Ще се опечеш, каза мама. Поне се съблечи по бански. Пиеш ли достатъчно вода?“

Алис не вдигна поглед от списанието. „Добре съм, мамо.“

Кристофър влезе във водата и двамата с мама ту се отпускаха на повърхността, ту плуваха и се целуваха. Алис упорито беше забила очи в списанието.

Сет се тръшна върху хавлиената кърпа до нея. Смушка я по коляното с фотоапарата си. „Комант але-ву, мад-мо-азел Алис?“, пита на изкълчен френски. „Не сте ли в настроение за плуване?“, каза после малко по-сериозно.

Алис сви рамене и поклати глава. Сет посочи с глава плуващата щастливо мама. „Хубаво е човек да я види поне малко по-спокойна по това време на годината, каза. Така нещата изглеждат почти нормални.“

„И Кара го повтаря непрекъснато“, каза Алис и остави списанието.

Голямо убеждаване падна, докато навият мама да отидат на почивка край морето в сезона на злополуките. Сет се опита да я вразуми, че сезонът на злополуките едва ли ще ги последва толкова далече, но теорията му бързо беше опровергана. Още първата вечер масата в кухнята на наетата къща се стовари върху краката на Кара. На втория ден Сам стъпи върху морски таралеж и мама цял час вади от крака му дребни бодли със стерилизирана игла. Предишния ден Алис беше ухапана на три места от оса. Но въпреки всичко мама не изглеждаше чак толкова зле, както ставаше обикновено по това време на годината.

Сет продължаваше да гледа съсредоточено мама и Кристофър.

„Харесваш ли го?“ Алис изведнъж се усети, че го пита това. Прехапа устни, но думите вече бяха излетели. Сет я измери с внимателен поглед.

Сет беше от ония възрастни, които не говорят високомерно и покровителствено и винаги я приемаше насериозно. Освен това никога не се правеше, че не разбира за кого говори тя, само и само да я накара да повтори въпроса.

Понякога Алис си мислеше да каже на Сет. Вече беше репетирала и точните думи. „Може би това просто е плод на моето въображение… Не знам дали не полудявам, но… Не знам дали е редно да го казвам, но…“

Алис почеса ухапания си от осата крак, а Сет пак зарея поглед към водата.

„Харесвам го, каза безгрижно. — Добър е за майка ти.“

Алис нищо не отговори. Знаеше, че Сет е прав. Сега бяха в разгара на сезона на злополуките, а майка й плуваше в морето — е, Средиземно море нямаше вълни, акули или други опасности, затова пък имаше морски таралежи, а мама обикновено се боеше от всичко през сезона на злополуките. И въпреки това даже окото й не трепна, когато Кара дръпна Сам под водата.

До нея Сет се изкиска. „А и Сам е страхотно хлапе“, каза.

Алис се загледа към Сам и Кара във водата. И двамата бяха на дванайсет, но изглеждаха много по-малки. Водеха се доведени брат и сестра, но приличаха на близнаци. Сет вдигна фотоапарата и направи няколко снимки. Той беше прав, помисли си пак Алис. Знаеше, че на снимките ще изглеждат като семейство. Мама и татко, двете сестри и братът, любимият вуйчо. Всичко е хубаво, всичко е нормално и те са щастливи.

Сет внезапно се обърна и пак погледна Алис. „Защо?“, попита, а веждите му леко се свъсиха. „Ами ти харесваш ли го?“

Дъхът на Алис заседна в гърлото. Опита да убеди сама себе си, че Сет просто й връща въпроса, който тя беше задала на него, но заради начина, по който я гледаше — леко загрижен, но не и изненадан, — й се прииска да му каже и повече.

Във водата мама се смееше. Кристофър кръжеше около Сам и Кара, правейки се на акула. Алис погледна крадешком към Сет, който, изглежда, още очакваше отговора й. Тя сви рамене, сякаш това не беше от значение. И въпреки това Сет отмести поглед от нея — сгушена върху хавлиената кърпа и облечена от глава до пети — към Кристофър във водата и вече наистина беше намръщен.

„Сет! Сет!“ провикна се Кара. „На помощ! Акулата ще ни хване!“

Сет помаха на Кара. „Почакайте, ей сега ще ви спася“, извика, но преди да се надигне от кърпата, се приведе и надзърна в очите на Алис.

„Сигурна ли си, че всичко е наред?“, попита.

Алис нищо не отговори, но се насили да се усмихне и да кимне. Алис нищо не каза, но й се стори, че вижда в очите на вуйчо си недоловим знак, че е разбрал.