Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (19)

18

Майка се връща в кухнята и аз я питам за Алис, но тя само поклаща глава.

— Има нужда да я оставим на мира — казва. — Има нужда от известно време. От каквото и да е. — Тя ме поглежда, но очите й са някак разфокусирани, все едно по-скоро гледа през мен. — Когато оня път ти едва не се удави — продължава, но сякаш някак отдалече, — той каза, че те е спасил. Извади те на брега. — Изглежда, не може да се насили да му произнесе името. — Той те е бутнал. — Това не е въпрос, затова не отговарям. — Той… — Майка сякаш всеки момент ще припадне.

— Мамо, къде е Алис? — питам отново.

— Тя отиде… има нужда… — неясно обяснява майка, — да осмисли… — И поема с блуждаещ поглед към коридора. Краката й тежко стъпват по стълбите. Понечвам да тръгна след нея, но Сам се обажда, все още свит на пода.

— Не ме оставяй точно сега — казва. Подпира главата си с ръце, сякаш е прекалено тежка за врата му. Цялото му тяло сякаш е станало прекалено тежко и дори не може да седи с изправен гръб. — Моля те, не ме оставяй сам точно сега.

Това вече е прекалено. Това е твърде прекалено. Сам изглежда толкова объркан и безпомощен. Сигурно има огромна разлика между това баща ти да те е изоставил и това баща ти да е чудовище. Но аз не знам какво да му кажа. Ще ми се да попитам чий нос е счупил, но съм почти сигурна в отговора. И направо не знам какво да мисля и как да се чувствам от това.

Връщам се обратно на мястото си. Поемам си дълбоко въздух, после вадя телефона. Първо набирам номера на Алис, но тя не вдига. После се обаждам на Грейси.

Още по тона ми Грейси разбира, че нещо не е наред. „Идвам“, отсича. Едно гласче ми казва, че е хубаво майка ми да си има някой като Грейси, на когото може да се опре. Пред очите ми е отново Беа, тялото й, вплетено върху дюшека с това на Карл, докато Алис бягаше от вълка. Питам се на кого би могла да се опре Алис. Питам се аз на кого бих могла да се опра. Поглеждам надолу към Сам. Той поглежда нагоре към мен. Очите му са мътни локви. Сядам на пода пред него и слагам ръце върху коленете му.

— Сами. — Имам толкова много да му казвам и толкова много, което не искам да кажа, но чувствам, че се налага. Гласът ми е заседнал в гърлото и трябва да преглътна, за да го изкарам. Не знам как да постъпя. — Дали да не помолим Беа да ни хвърли едни карти?

Сам се обляга назад и ме поглежда с тъжна, много тъжна усмивка, която вече познавам толкова добре.

— Беа не може да знае всичко, Кара.

— Ама картите…

— Беа не може да знае всичко — повтаря той категорично. — И тя е едно объркано хлапе, също като нас.

Дръпвам ръце от коленете на Сам и ги пъхам в джобовете.

— Знам — казвам с тънко гласче. — Знам.

Когато Грейси пристига, майка ми пак е слязла при нас в кухнята. Пием кафе, приготвено в микровълновата печка, и Сам постепенно започва да изтрезнява. Двамата с майка изобщо не споменават Кристофър. Но той сякаш е тук, сякаш седи на кухненската маса с нас, сякаш е призрак или розовият слон в стаята.

Сещам се за Алис, по-малка и много по-кльощава отсега, цялата опакована в дрехите си срещу злополуки — наранена, но не при инцидент. Помня как ги видях двамата с Кристофър и тая сцена се разиграва отново и отново пред очите ми. Но не като реална. Момичето в нея е по-скоро горски дух, а мъжът е целият от желязо. Железни ръце върху разлистената кожа, желязна уста, която говори лъжи. Железни зъби, желязно сърце. Метален дъх, който казва, че всичко това е плод на моето въображение. Железни ръце, които ме натискат под водата. Вече не мога да избягам от тези неща. Нямам криле. Не съм момичето фея, което подскача със сребристите си кецове.

Знаела съм го през цялото време. Напечатвам го на древната пишеща машина на Елси и според мен това е най-голямата от всички тайни. После поглеждам към Сам и в сърцето ми напират толкова много неща, че нито едно не може да излезе, за да стигне до клавишите на пишещата машина.

Пак се опитвам да позвъня на Алис, но тя не вдига. Пробвам да се обадя на Беа, но със същия резултат. Звъня на Ким, Ниъф и дори на Ник — макар че само при звука на гласа му кожата ми настръхва, — но нито един от тях не знае нищо за нея. Накрая двамата със Сам решаваме да тръгнем да я търсим. Майка ми и Грейси остават у нас и Грейси, като ехо от думите на майка ми по-рано, ни казва, че Алис ще се върне, когато е готова, че за днес й е дошло много. Майка ми изглежда леко поуспокоена, но двамата със Сам така или иначе излизаме. Когато външната врата се затваря зад нас, Сам си поема дълбоко въздух, за първи път тази вечер. Призракът на баща му не ни е последвал чак дотук.

Тръгваме покрай реката. Вървим смълчани, сигурно защото така призраците и спомените не могат да ни чуят. Или защото не знаем какво да кажем. Дъждът не ни се вижда чак толкова силен, че да си вдигнем качулките, но по косите ни се стичат ситни капчици. Обувките ни цапат през локвите. Левият крак ме боли всеки път, когато стъпя на него, но аз се съсредоточавам в ритмичния размах на ръцете, в ритъма на дишането си и в шума на реката и скоро всичко става поносимо. Не и болката в гърдите обаче.

Спускаме се надолу, чак до реката, Сам спира край една от пейките за пикник до големия каменен мост и пали цигара. Дръпва от нея и ми я подава. Мога да усетя вкуса на устните му върху филтъра. Страните ми се затоплят. Сам се прокашля. Когато заговаря, гласът му е по-летлив и от дима на цигарата. Каквото и да съм очаквала, че ще каже, грешала съм.

— Когато те целунах оная нощ — проронва, — ти… искаше ли го?

А аз си мислех, че иска да говорим за Кристофър. За това съм подготвена. А ето че ме изненадва. Това е съвсем нова върволица от тайни.

— Аз просто… — продължава Сам. — Не искам да стана… Той млъква, поколебава се, пак заговаря. — Не искам да съм като Кристофър. — Очите му са населени с повече призраци, отколкото самата къща на духовете. Когато отново ми подава цигарата, ръцете и на двама ни треперят толкова силно, че едва не я изпускам.

Пропускам облака дим през гърлото си.

— Разбира се, че го исках — казвам. Гласът ми е просто дъх, но знам, че Сам ще ме чуе дори през ромона на реката и шума на дъжда. — Естествено, че го исках. Ти нямаш нищо общо с него. — Гласът ми укрепва. — Нищичко. — Когато си спомням целувките му, сърцето ми започва да препуска и се пълни. Ще ми се да можех да му кажа това.

— Аз просто… — започва Сам. И отпуска ръце покрай тялото си.

Между пръстите ми забравената цигара ръси пепел върху брега. Сам прилича на объркано момче, все едно се е изгубил в гората и не знае как да се прибере у дома.

— Така абсурдно се влюбих в теб.

Пропастта, зейнала в моя свят, става още по-голяма. Скоро ще разцепи цялата вселена.

— Опитах се да го скрия. Опитах се да го предотвратя, по дяволите, опитах се да го убия, но то не ме оставя.

Клатя ли клатя глава. Вече не мисля за неговите целувки. Не гледам луничките му. Не поглеждам синия кичур в тъмната коса.

— Но аз съм ти като сестра, Сам.

„Престани да гледаш устните му — мисля си. — Престани да гледаш ръцете му. Престани да си представяш как те прегръща.“

— Ти не си ми сестра.

Толкова съм объркана и разтърсена от всичко това, че се изсмивам високо.

— Както кажеш! — Разтварям ръце. Цигарата изхвръква от пръстите ми и пада в тревата край масата за пикник. Дъждът бързо я гаси. — Нали през цялото време разправяше, че съм ти сестра! Викаше ми „сестричке“, аз ти казвах, че не съм ти никаква сестра, а ти отговаряше: Както кажеш, petite soeur. — Накланям глава и го гледам недоумяващо изпод мигли. — В това е цялата работа.

Сам не се засмива. Усмивката ми бавно изгасва. Той забива поглед в земята.

— Така беше, защото се налагаше… Опитвах сам себе си да убедя. — Гласът му е тих. Отпускам ръце и пристъпвам по-близо, за да го чувам. — Знам, че не е редно да чувствам такова нещо — казва той. — Знам го. Затова го повтарям — за да си го напомням. Всеки път, щом почувствам… — Сам млъква и клати глава. — Всеки път, когато ми се прииска да те целуна — продължава бързо, после издава звук, подобен на смях, — което се случва постоянно, между другото… — Гласът му е странен и аз заставам нащрек. — Всеки път, когато искам да те целуна, си казвам, че ти си моята сестричка и не би трябвало да го желая, защото е извратено и нередно.

Гневът в тихия му глас ме изненадва.

— И върши ли ти работа?

Сам ме поглежда право в очите, сякаш сам себе си изпитва.

— Не.

Сам ми е като брат — ето така би трябвало да мисля. Спалнята му е през коридора срещу моята. Заедно си пишем домашните. Майка ми се грижи за него, когато е болен. Неговият баща ми беше пастрок, но се оказа чудовище. Понечвам да отстъпя назад, да поощря Сам да продължи да се старае. Искам да му кажа, че това е нередно, че той постъпва неправилно, че никой не би приел такова нещо, най-малко аз. Вместо това хващам ръцете му. Той диша бързо и плитко също като тогава, когато му позволих да ме целуне. Като тогава, когато аз го целунах. Всички тайни, от които се страхувах, са разбулени тази нощ, затова разтварям устни.

— Аз също толкова абсурдно се влюбих в теб.

Посягам и го докосвам, лекичко, прокарвам върховете на пръстите си през косата му и я отмятам от лицето. Тя тутакси пак увисва, щом дръпвам ръка. Той прави крачка към мен, предпазливо, сякаш се страхува да не нагази в калта. Дъждът ни докосва нежно, така както ръцете на Сам ме докосват. По шията, по раменете, по цялата дължина на ръцете. Одраната ми и насинена кожа пулсира с ритъма на кръвта под ръкавите на палтото. Знам, че лицето ми пламти. И бузите на Сам поруменяват. Той ме обгръща през кръста с широко разтворени длани. Отново прокарвам пръсти през косата му. Когато пристъпвам напред, това е съвсем умишлено. Затварям очи и отмятам глава назад.

Целуваме се, а водата в реката бучи в камъните и вятърът вие. Дъждът пада около нас като порой от пролетни листенца и ние не усещаме студа. Устните на Сам са топли като плуването лятно време, а вкусът им е като огън, като диво желание, като нещо изгубено и най-после открито след толкова дълго чакане. Ръцете му ме придърпват още по-плътно, моите се вкопчват в него, сякаш никога повече няма да го пусна, а той се притиска силно в мен и е тук, и е истински, и е красив. Няма как да не го обичам.

Искам целувката ни да трае вечно, но накрая дъх не ни остава. Имам чувството, че никога вече няма да мога да дишам нормално, а сърцето ми няма да спре да блъска. Тръгваме да се скрием на сушина под моста, без да преставаме да се целуваме. Откъм пътя не могат да ни видят заради землистия склон, камъкът над нас е тъмен и ние се притискаме в него, без да се пускаме един друг, но аз внезапно се препъвам в някаква неравност и падам тежко на речния бряг, точно под моста.

Сам пада върху мен. Въздухът ми излиза със свистене. Той за миг добива угрижен вид, но забелязва, че съм добре, усмихва се и лекичко ме целува. Инстинктивно се извивам в дъга към него и отвръщам на целувката му, но съвсем не толкова лекичко.

Сам се навежда и телата ни се притискат, той ме целува отново и отново, все по-силно и по-страстно, топлината на кожата му ме прогаря през дрехите, а устните му върху моите са като огън и ние отново оставаме без дъх, но по различен начин. Ръцете ми шарят нагоре-надолу по гърба му, по хълбоците, после пак се връщат на раменете. Пръстите ми се заравят в косата му, сърцето ми бие до неговото. Сам се претъркулва на една страна и ме повлича със себе си и ние лежим притиснати един в друг като тайни, лице в лице, прилепили длани в дрехите на другия. Дъждът вали, но ние едва го забелязваме. Под нас има камъни, но се чувстваме така, все едно сме в пухени завивки или на дюшеците върху пода на къщата на духовете. Навън сме, изложени на влага и вятър, но все едно сме сам-сами на края на света.

Целуваме се като вълци, ненаситно, сякаш искаме да се погълнем един друг. Трудно ни е да се притиснем още по-силно, затова се изхлузваме от палтата и краката ни се усукват като чаршафи сутрин. Прилепяме се един до друг, докато накрая Сам откъсва устни от моите и заравя лице в ямката между шията и рамото ми, дишането му е накъсано и шумно. Постепенно започваме да се движим в ритъм. Сам приглушено стене. Ръката му пълзи надолу, под колана на джинсите ми и още по-надолу, много бавно. Той напасва движението на ръката с устните си и ние се залюляваме като един, устните му са върху шията ми, пръстите ми — в косата му, краката ми — преплетени с неговите. Камъните под нас ни убиват през дрехите, дишането ни става все по-тежко и трескаво, а в стомаха ми се заражда пърхане на пеперуди, докато лека-полека не изпълва цялото ми тяло и добивам чувството, че всеки момент ще се разцепя като пукнатината в моя свят.

Никога не съм предполагала, че ще се чувствам така дяволски добре, когато целият ми свят се разпада.

Когато се откъсваме за кратко един от друг, с ъгълчето на окото забелязвам някакво движение. Просветване на отсрещния бряг на реката. Сам извръща глава и също го забелязва.

— Елси? — казва с неуверен глас.

Погледите ни бегло се срещат и ние бързо се изправяме. Светлината отново проблясва, после изчезва съвсем. Със Сам като един хукваме по моста.

Светлинката ту гасне, ту проблясва пред нас, сякаш някой носи фенерче, и ние я следваме чак до полянката, където Елси беше провесила капаните за сънища, оная, с окачените по дърветата мухоловки и малката кукла върху капана, която прилича на Елси. Когато стигаме полянката, аз пускам ръката на Сам. Той се завърта в кръг, оглеждайки внимателно дърветата, но моят поглед е прикован единствено в капана върху големия камък насред полянката.

— Кара — обажда се Сам.

— Знам.

В центъра на всички капани за сънища по дърветата около полянката, на всяка мухоловка по клоните има по една малка кукла. С кестенява коса, облечена в джинси и вълна — това без съмнение е Елси. За разлика от куклата в капана обаче, тези нямат лице, а само празно картонено кръгче на мястото, където би трябвало да са очите, устата и носът.

Куклата в капана е по-голяма. Това е от ония старомодни порцеланови кукли с алени устни и истински мигли над стъклените очи, но нейните очи са извадени, а носът и устните — изстъргани. Но все още има плитка с миши цвят като на Елси и е облечена в безформена карирана пола и бяла блуза. Приликата обаче свършва дотук. Тялото на куклата е прещипано в ловджийския капан. По тревата около камъка са разпилени порцеланови късчета. Втурвам се към храстите в другия край на полянката и когато разтварям клоните, виждам, че малката кукличка Елси в капана за мишки е сполетяна от същата съдба. Капанът е захапал кукличката право през гърдите. Пред очите ми започват да танцуват дребни жълти точици.

— Кара — вика ме отново Сам и в гласа му има тревога. Приближава и ме докосва по рамото. — Какво е станало?

— Тя я е хванала. — Не съм сигурна дали го казвам на глас, или само си го помислям. Сам ме прегръща. Той не разбира. — Хванала я е — повтарям. — Тя я е хванала.

— Какво е хванала?

В този момент телефонът ми звъни. Отначало не разпознавам звука, но Сам пъха ръка в джоба на палтото ми и отговаря. Направо не е за вярване, че телефонът ми е още здрав след всичко, на което беше подложен. Разпознавам гласа на Беа от другата страна на линията, слаб и глух, но не чувам думите й. Докато Беа говори, лицето на Сам става все по-бледо. Усещам, че нещо в тона на Беа не е наред — даже от моето място го усещам. Тя обикновено не говори толкова бързо. В потока от думи има нещо френетично, но Сам не казва нищо.

— Какво? — намесвам се. Излиза по-скоро като писък. — Какво?

Сам ме хваща за ръка и двамата хукваме. Тичаме така, сякаш животът ни зависи от това, препускаме като вятър и даже дъждът не успява да ни докосне, а калта не се помръдва под барабанящите ни крака и единственото, което чуваме, са нашите собствени стъпки, думкащите в синхрон сърца и накъсания задавен звук на нашето дишане. Не питам къде отиваме; добре познавам пътя. Не питам защо отиваме там. Решавам, че не искам да знам. Не искам никога да стигаме къщата на духовете, но ние тичаме твърде бързо и скоро сме вече там. Искам да забавя ход, но Сам ме тегли след себе си.

Когато сме почти до градинската порта, звуците около нас се променят. Дъждът и вятърът плющят покрай летящите ни тела. Чува се ритъмът на стъпките и сърцата ни, който отмерва времето, дъхът ни се изтръгва от белите дробове, а отвъд всичко това, като декор в някой спектакъл, има пожар.

Беа ни чака край желязната порта. Къщата на духовете е обхваната в пламъци. Двамата със Сам се заковаваме на място и заедно с нашето накъсано дишане и пращенето на пожара (кой би могъл да предположи, че пожарът може да е толкова шумен?) Беа крещи, че се върнала за маскарадните ни костюми, когато надушила дима.

— Разгоря се толкова бързо — разказва. — Не успях да вляза. Не можах…

Къщата се разтърсва титанично. Стъклото на един от прозорците на горния етаж се пръска. В градината се посипват остри парчета. Поглеждам нагоре към голямата спалня и сърцето ми окончателно спира да бие. Зад завесите се мярка нечие лице.

— Алис — ахва Беа.

Хукваме към портала.

Предната врата зее, пантите й тлеят в червено като дяволски очи, вперени в дима и пустотата. Приближаваме къщата докъдето ни стига куражът, но пламъците са с човешки бой и бушуват, давят гърлото и са навсякъде, жегата е по-силна от тази на телата ни, по-силна от слънцето, а Алис е точно там, в центъра на всичко.

— Алис! — изкрещявам към къщата. Димът поглъща вика ми.

— Мамка му, Алис! — изревава Сам, рита стената на портала и върху нас се посипва порой от искри. Покриваме главите си с ръце и продължаваме да крещим.

— Алис, излизай оттам! — пищи Беа. Тя плаче. И тримата плачем, пищим и викаме, но гласовете ни се сливат с вилнеещия наоколо пожар.

— Тя сигурно изобщо не ни чува — казва Сам и лицето му става пепеляво.

— Трябва да направим нещо — прошепва Беа. — Аз вече се обадих на пожарната, но… — Тя млъква насред думата и ме поглежда. И двете знаем, че пожарната ще пристигне твърде късно. И без да пророним и дума, Беа, Сам и аз влизаме в горящата къща.

Стените вътре са направени от пламъци. Тапетите се бръчкат и навиват като криле. Дървото навсякъде пращи и се пука. Въздухът е само дим, който се вие чак до голямата спалня, и ние тръгваме подир него, следвайки го като насочващ сигнал, който ще ни отведе при Алис. Цялата къща скърца и стене, затова се придвижваме предпазливо, все едно внимаваме да не стъпим на пропаднало стъпало, все едно пазим тишина да не ни чуе някой горе. Все едно се боим да не подплашим Алис като сърна.

Стъпка по стъпка, като едва проходило дете, ние се качваме нагоре и на едно от стъпалата дървото поддава, кракът ми пропада в празното пространство, а сърцето ми се качва в гърлото, аз стискам очи и чакам да падна, но Беа, която е зад мен, ме сграбчва за колана на джинсите и ме дръпва обратно в най-здравата от всички прегръдки. Сам спира, обръща се и поглежда през зейналата в стълбището дупка, където щях да падна, а очите му се разширяват от страх. Не казвам нищо, защото ми е ясно, че всички трябва да продължим нагоре.

Уловени за Сам и прикрепяйки се една друга, двете с Беа прекрачваме липсващото стъпало и най-накрая се озоваваме на горната площадка, където димът е гъст и черен. Вдигам яката на пуловера върху носа и устата си, както съм виждала да правят по филмите. Така всичко става още по-нереално и затова като че ли по-малко опасно. Тримата се промъкваме през горящата площадка, заставаме пред празната каса на вратата на голямата спалня и се опитваме да дишаме.

Алис е вътре. Все още е с маскарадния си костюм и стои пред дупката на огнището, единственото място в къщата, което не гори. Нямам представа как все още се държи на крака, димът е толкова гъст. От него се превивам на две и кашлям.

— Алис! — крещим. — Алис!

Тя обаче не помръдва. Къщата пъшка и стене, както когато танцувахме в нея, но сега не нашите крака тропат по пода, не нашите тела се опират в стените, не нашите сърца отмерват времето. Това е музиката на болката, това е музиката на жегата, това е музиката на не-ми-пука, която иска да ни погълне.

— Алис! — изграчвам името й. — Алис, ела тук! — Тя обаче не ме чува. Очите й са затворени, а там, където стои, изпод кубинките й хвърчат искри. Всяка искра просветва като картина върху стените. Те пулсират в оранжево сред пламтящия мрак, сякаш са живи. Не мога да откъсна очи от тях. Вълкът посяга към Алис и аз понечвам да изкрещя, но пламъкът, който ближе стените, внезапно лумва и го превръща във факла. Чувам воя му, докато става на въглен. Беа диша тежко до мен, Сам хваща ръката ми. Огънят убива нашите демони, но не го прави както се полага. Заедно с тях ще убие и нас самите.

Поглеждам старото огнище и цялото тяло ме боли от внезапно връхлетялата ме тъга. Имам чувството, че тя е способна да удави даже пламъците. Давя се, кашлям и отново викам Алис по име и този път тя отваря очи и поглежда право в мен; плаче толкова неудържимо, че сълзите отмиват саждите по лицето й.

Прекрачвам прага и влизам в стаята. Сам и Беа тръгват след мен, но в този момент също като по филмите една горяща греда пада и им препречва пътя; оказвам се хваната в капана на спалнята, заедно с Алис и с пламъците. Сам и Беа прегракнало крещят отвън, но се чуват като от много далече, сякаш са под вода или пък аз съм под вода. Пристъпвам предпазливо по нажежения под към Алис.

— Кара — прошепва тя. Едва я чувам през трясъка и стенанията, през пукането и пращенето, през охкането на умиращата постройка. Протягам ръка да й помогна да се измъкне, но вместо да дойде при мен, тя ме завлича още по-навътре в стаята.

Някъде откъм прозореца се разнася силно свистене и цяло парче от стената се срутва с тътен на пода. Сега пожарът звучи като вятър. Вие и пищи и аз не мога да чуя какво казва Алис, но устните й се раздвижват и аз разбирам: „Танцувай с мен“.

Дръпвам я силно за китката към вратата.

— Хайде, Алис! — опитвам да изкрещя, но гласът ми излиза задавен.

Алис се полюшва, сякаш ще припадне всеки миг или се кани да ми се изплъзне, затова я прихващам през кръста и я помъквам към вратата. Двете вървим със залитане и препъване, все едно танцуваме под звуците на пламъците, следвайки песента на пищящата къща, която се руши около нас.

Край вратата Сам и Беа протягат ръце и плачат, а сълзите, премрежили очите им, горят по-ярко от пожара. Сякаш дори различавам в тях като в калейдоскоп нашите отражения; като в диско топка, която се върти ли, върти над празното огнище, докато всичко останало в спалнята става на пепел.

Искам да се затичам, но сякаш съм под вода, а мъртвото тегло на Алис ме тегли към дъното. Стаята никога не е изглеждала толкова голяма. Алис трепка и се извива в ръцете ми. Тя е с клюн, има криле и опашка. Тя е дърво, планина, пейка в парка. Направена е от дърво и от огън и аз знам, че в нейните ръце аз също треперя; усещам го, усещам мравките по гърба си, пълзенето на тия насекоми, болката като от хиляди иглички, която скоро става непоносима и аз отварям уста и изкрещявам с цяло гърло, а къщата крещи заедно с мен.

Таванът се продънва. Отгоре ни се посипва градушка от тлеещи греди, които сякаш нарочно ни удрят по главите и гърбовете. Изпускам Алис и тя пада на пода. Насред спалнята, насред почернялата дупка на огнището лумва огън, подпален от парче гипс от тавана, от духовете изпод покрива и от задушливия дим. Той гори в бяло. Той реве. Той раззейва къщата като уста.

Ръката на Алис посяга към мен в този огнен мрак и аз я грабвам и побягвам към вратата, къде тичайки, къде лазейки на колене, когато къщата започва да се тресе като при земетресение. Сам повръща край вратата превит на две, с ръце върху коленете. Беа го изправя и го дръпва от пътя, докато двете с Алис прескачаме горящата греда и изхвръкваме на площадката, повели след себе си пламъците, които прогарят дрехите и кожата ни.

Стълбището се люлее. Вкопчваме се в парапета и не се пускаме чак до долу, като си помагаме един на друг да прескочим липсващото стъпало, кашляйки и пръскайки слюнка в гъстия черен дим. В мига, в който двете с Алис стигаме най-долното стъпало, парапетът поддава и цялото стълбище рухва на пода. Поваляме се един върху друг в горящото преддверие.

Алис се подхлъзва. Костите на стъпалото ми стържат като пантите на парадния вход, които тлеят в оранжево през димната завеса. Беа и Сам подхващат Алис и ние със залитане се промъкваме през преддверието, което никога не ни се е виждало толкова безкрайно, а къщата около нас се покланя, замеря ни с парчета от овъгления таван, с дървени трески, въглени и пепел и бълва талази черен дим отгоре ни.

Когато изпълзяваме през парадния вход, пожарът облизва кожата ни и ние крещим, а къщата на духовете ни изплюва в градината, направо под дъжда, където се поваляме върху мократа трева да потушим пламъците по дрехите си и да охладим обгорената си кожа. После се потътряме към огромната градинска порта и се просваме край нея, опърлени и грохнали, и наблюдаваме отдалече как се разпада къщата на духовете.