Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (15)

14

Когато слънцето залязва съвсем, а и четиримата сме вече с маски, костюми и следи от вино по устните, Ким и Ниъф, Мартин, Джо и Тоби ни чакат при градинската порта на къщата на духовете, готови да помагат в подготовката на партито. Щом се прехвърля през портата, Тоби нежно докосва крайчеца на моята маска.

— Харесвам костюма ти — прошепва ми в ухото. — Красив е.

Изчервявам се под маската.

Когато ги развеждаме из нашите владения, устите им зейват като пещери. Толкова често повтарят „перфектно“, че накрая смисълът на думата вече ми се губи. Прозорците ни гледат отвисоко, а иззад портала къщата сякаш се смее.

Идеята ни е украсата вътре да създава усещането за някакъв кошмарен карнавал. Провесваме прилепи по гредите, които надзъртат от порутения таван. Усукваме черни и червени ленти между колоните на парапета и покриваме с изкуствена паяжина разнебитеното стълбище, слагаме табели с надпис ВНИМАНИЕ и ОПАСНОСТ и колкото повече се замислям, толкова по-опасен започва да ми се вижда този бал, затова прогонвам тези мисли за известно време и се оставям тази нощ да ме направляват музиката на Беа и наставленията на Алис. Погледна ли Сам, още по-упорито отказвам да мисля.

— Ами голямата спалня? — пита Алис, когато всички други стаи на втория етаж са вече декорирани.

Не бързаме да й отговорим. Това е място, което не ни се ще да споделяме с другите. Тук няма украса от прилепи и паяжини, а само диплещи се завеси и свещи. Отначало даже замисляме да заключим вратите, но после решаваме, че изкушението, което ще представлява недостъпната стая на Синята брада^[1], би било твърде голямо.

— В края на краищата — казвам — това не е наша къща. Ние не сме нейни собственици и нямаме право да решаваме.

— Ако не ние, кой тогава? — Усеща се, че и Беа има особено отношение към тази стая. — Привиденията ли?

— Тогава нека оставим на привиденията да заключат вратата — казвам.

Излизаме в потъналата в мъгла градина и Беа открива един голям камък в някогашните цветни лехи, преди буренакът да превземе всичко. Дръпвам се няколко крачки назад, когато го вдига над главата си, но очите на Алис трескаво святкат. Ниъф и Сам придържат огромната градинска порта от ковано желязо, металът скърца в тъмното, а Беа стоварва камъка върху катинара на дебелата ръждясала верига. От удара обаче остава само малка вдлъбнатина. Тогава Сам взема камъка и се пробва. От удара катинарът пронизително остъргва желязната порта, но остава непокътнат.

— Дайте аз да опитам — обажда се Алис.

Взема камъка от Сам — ръцете й се изопват от тежестта му, — но тя все пак успява да го залюлее и да го стовари върху катинара; катинарът зейва счупен и пада на земята.

Надаваме тържествуващи викове. После с общи усилия разтваряме двете крила на портата, която сякаш води към ада. Пръсваме се из градината и намираме и други големи камъни, които мъкнем към къщата с все по-кални ръце. Двамата с Тоби разтваряме широко вратите на всички стаи и ги подпираме с камъните, така че цялата къща да е достъпна и гостоприемна.

— Това се очертава да стане най-якото парти за годината — казва Тоби.

— Наистина? — Подобни думи от човек като Тоби са много висока оценка.

По страните му се появяват малки трапчинки, когато се усмихва.

— Точно така.

Докато работим, Тоби ми разказва за някои от най-яките купони, на които е бил. Колкото пъти ходихме с Алис на парти, накрая то неизменно се превръщаше в пиянска оргия и пълен хаос, но историите на Тоби надминават дори това. Не съм сигурна дали трябва да им вярвам, но тайно съм впечатлена.

— Значи вашите те пускат да излизаш толкова често? — питам недоверчиво. — Как ти се получава?

Тоби се разсмива.

— Всъщност нашите са доста готини — казва. — Разбират, че съм на осемнайсет и ми се ходи по купони. Докато изкарвам оценките, които очакват от мен, ще ме оставят да правя почти каквото си поискам.

— Ама как така получаваш отлични оценки, щом си на парти всеки уикенд?

Тоби свива рамене.

— Нямам намерение да си пропилявам младостта — казва. — Ученето не е всичко на тоя свят. Така де, догодина ще кандидатствам медицина в Тринити колидж. Досега на всички пробни изпити изкарах необходимите точки. Уча здраво, но не това е единствената ми цел в живота.

Не знам какво да кажа. Устните на Тоби са плътни, а усмивката му е безгрижна. От него се излъчва енергия, която сияе като ореол.

— Не си такъв, за какъвто те смятах — казвам най-накрая.

— Ти също.

— Така ли? И за каква ме мислеше?

Тоби поруменява в светлината на фенерчетата. Това донякъде приземява излъчването му на непристъпен училищен красавец. Връчва ми огромен куп с украса и двамата се спускаме предпазливо по стълбите да декорираме кухнята. По коридора силуетите ни хвърлят дълги сенки, но кухнята е добре осветена с много повече фенерчета, така че всеки да си вижда питието. Мартин вече е купил няколко каси бира. Достатъчно благоразумна съм да не питам как е успял.

— Знам ли — отговаря на въпроса ми Тоби. — По-скоро нещо като Беа. Ти обаче изобщо не приличаш на нея.

Леко се наежвам.

— Аз пък си мисля, че съм същата като Беа. И това според мен е страхотно.

Тоби вижда изражението ми и протяга ръце.

— Не исках да те обидя — казва бързо. — Просто… мислех те за… де да знам, откачена, позьорка или нещо от тоя род. В очите на хората такива като вас двете с Беа са просто фалшиви. Но ти си абсолютно истинска. Карл беше прав за това.

Тъкмо да го скастря, че точно позьор като Карл не е в правото си да раздава присъди, когато осъзнавам, че той всъщност ми прави комплимент. Леко нервно посягам да оправя маската си.

— Карл ли? — питам, защото не знам какво друго да кажа.

Той се обръща с гръб към мен, за да провеси няколко изкуствени паяка по рафтовете, които и без това са покрити със съвсем истински паяжини.

— Да. Хлътнал е по Беа още от партито у Джо това лято и откакто разбрахме за маскения бал, все за вас приказва. Не знаех нищо за теб, нито очаквах да те харесам, но точно така стана. — Той застава с лице към мен и ме поглежда право в очите.

— Така ли?

Тоби се обляга на кухненския плот и се накланя към мен. Чудя се дали изобщо има случаи, когато не се усмихва, след това си казвам: Само дано не е, защото си мисли, че усмивката му е неустоима. После се питам откъде изобщо ми е дошло наум такова нещо.

— Така — отговаря той и кутретата ни почти се докосват върху кухненския плот. — Ти си много интересно момиче, Кара Морис. Истинска загадка.

— Загадка? — Това ми харесва. — И ти си интересен — казвам. — Така де, смятах те за банален перфекционист и натегач, който си въобразява, че може да има всичко, което поиска само защото изглежда добре.

— Значи според теб изглеждам добре, така ли?

Сега е мой ред да се изчервя.

— Нямах точно това предвид.

Мартин влиза в кухнята, нарамил още бири.

— Кара, пак ли обиждаш хората — подмята игриво.

Правя жест все едно го прострелвам, той се престорва на уцелен и уж изпуска бирите. После се изправя и внимателно оставя касите върху плота. След това оглежда кухнята.

— Сега разбирам защо сте така обсебени от това място — казва. Килва глава на една страна. — Тук сякаш постоянно се чува нещо…

Двамата с Тоби също накланяме глави, опитвайки се да чуем онова, за което говори. От горния етаж продължава да се носи приглушена музика, чуват се гласове — на Алис и Ким, — които идват от някоя от стаите. Някой тътри дюшек по пода в една от спалните. Беа си припява в салона на приземния етаж. Долавям обаче и тих шепот отдолу, под краката си. Заставам на четири крака и опирам ухо о пода. Тоби и Мартин първо се споглеждат, после и те застават на четири крака край мен. Ушите ни, притиснати в мръсните плочки, са студени.

— Чуйте — прошепвам.

И ние се вслушваме. Под нас говори реката. Затварям очи. Тя зове името ми. Звукът е като от стъпки, които ме приближават, сякаш нещо се кани да ме отнесе. Стъпките се чуват все по-отчетливо. Поглеждам и виждам Сам да стои край вратата на кухнята, нарамил куп одеяла.

— Ако на някой му стане студено или иска да си полегне — пояснява. Не пита защо лазим по пода. Нещо ми подсказва, че вече знае. Чудя се какво ли е казала реката на Сам. Той ме поглежда как лежа на пода край Тоби и лицето му добива суров вид, а изражението става непроницаемо. Усещам как нещо се обръща в стомаха ми, като нож в рана, но не помръдвам. Усмивката на Тоби не таи нищо скрито и очите му не са тъжни, но най-вече и преди всичко той не ми е брат. Сам бавно се обръща и си тръгва, оставяйки ни да лежим върху мръсния кухненски под.

 

 

Когато първите гости започват да прииждат, а музиката набира скорост — компилациите на Беа изпълват къщата като топъл газ въздушен балон, — аз се прокрадвам на горния етаж и махам камъните, подпиращи двете крила на вратата в голямата спалня. Затварям ги и прилепвам чело в олющената боя на дървените панели. Впивам пръсти в дръжката.

— Моля ви, затворете се — шептя в пролуките. — Останете си затворени, затворени, затворени.

Представям си звука на моя глас като ключ в ключалката или като пирон, който потъва в дървото, но знам, че не съществува нито ключ, нито пирон за тая стая (всъщност за нито една от стаите). Шумът долу все повече нараства. Постоянно прииждат хора. Отпивам голяма глътка от нечия бутилка уиски, която съм отмъкнала от долу. Изгаря ме чак до петите. Така по-лесно мога да забравя някои неща.

Долу палят факлите. Мракът се свива в ъглите, но се е притаил като вълк, готов за скок. Музиката препуска и се задъхва като сърна, погната от вълци. Танцува навсякъде и никой не може да й устои и да не затанцува с нея.

Тоби ме настига край вратата на кухнята. Вече си е облякъл костюма. Носи маска на клоун, наполовина червена, наполовина бяла. Звънчетата по нея пеят. Хваща ме за ръка и с танцова стъпка ме повежда към балната зала. Настигаме Ким и Ниъф, които отпиват от бурканчетата от конфитюр. Маската на Ниъф я прави да изглежда като акробат — фина и изработена от нещо като порцелан. Ким е черна котка. Те се залавят за нас и всички продължаваме заедно с танцова стъпка — котки, акробати, клоуни и феи, — като по пътя вземаме с нас и други създания: прасета, вълци, панди, викториански кукли и венециански веселбари с чисто бели маски като призраци.

Хората продължават да прииждат. Всички, които сме поканили, че и много други струят през портата от ковано желязо като буен поток. Пият в кухнята, танцуват в салона, качват се по порутеното стълбище, отначало страхливо, а после, с напредването на нощта и нарастването на купчината празни бирени бутилки, все по-безстрашно. Когато минавам от там по-късно, вече виждам как някой даже се пързаля по перилата.

На къщата това й харесва. Всички тия диви танци, дънещата музика, шляпането на толкова много подметки по пода, пияните тела, подпрени по стените или едно в друго, устните, които срещат едни други, и ръцете, които докосват разни други места в тъмните кътчета и върху прашните дюшеци из по-малките стаи на горния етаж. Къщата се отдава на пиршеството. Стените пулсират като сърца, дъските по пода стенат, стълбите пъшкат, а спалните горе шепнат сладки безсмислици.

Вече съм пияна. В един момент съм с Беа в запуснатия салон и двете разказваме на приятелите на Ниъф, скупчени около нас, за призраците на тавана и за лицата зад прозорците, а в следващия съм вече на горния етаж с Джо и Карл, с Тоби и Мартин и се опитвам да прекъсна пиянските им разговори за спорт. После двамата с Мартин се озоваваме в една от спалните и Беа бута Карл настрани, защото той се люшка прекалено близо до нея, а после двамата с Тоби сме на горната площадка на стълбището и си говорим за семействата си, после сме на площадката с Ким и нейни приятели и танцуваме така, сякаш на света няма нищо друго, освен танци, а в преддверието долу ми се привижда момиче с миша коса и кръгла якичка като на Питър Пан, която се подава от безформения пуловер, но когато се втурвам по стълбите, него вече го няма. Викам високо името на Елси, но в отговор чувам само музиката. Покрай мен плуват лица с маски. Скитам се из къщата и търся Елси, но попадам само на моите приятели. Като че ли единствено Сам не е никога в стаята, където съм и аз. Това също ми помага по-лесно да забравя.

Някъде в периферията на съзнанието ми продължава да се рее мисълта за подменените деца, които все се явяват в моите сънища. Представям си ги как пристигат на тяхното парти, което много прилича на нашето, само дето е много по-диво и опасно. Там не присъстват човешки създания. Затворя ли очи, почти ги виждам — човешките им маски са свалени и те влизат на място, пълно със странни мрачни създания. Виждат привидения, елфи, феи и великани, виждат огромни получовеци и същества, които приличат по-скоро на котки или коне, или дребни танцуващи кучета, виждат малки деца с остри зъби и червени очи. Онова, което не виждат обаче, е, че са следени. Точно зад тях в тъмната рамка на вратата е очертан силуетът на техния пастрок.

След това всичко ми се размазва. Маските бързо се сменят и проблясват. Невинаги познавам кой е зад маската. Прегръщам през кръста едно момче, което мисля за Тоби, но когато то се обръща и ме измерва с поглед установявам, че е от долните курсове. Разминавам се с Беа в салона, но после тя изведнъж се озовава в преддверието. Мяркам част от карирана пола, която изшумолява зад ъгъла, но когато се втурвам натам, в стаята е пълно само с непознати. Музиката понякога звучи като писък. Алис ме прегръща и ми се извинява, че е имала тайни от мен и не щеш ли, точно тогава се появява будката за тайни, разположена в предната стая, която навремето сигурно е служела за кабинет или библиотека. Ким е седнала в нея също като Елси в училище, а подпийнали хора печатат тайните си на пишещата машина и ги пускат в дървената кутия.

Беа седи и трака на машината. Щом приключва, издърпва листа и ни показва написаното, вместо да го пусне в кутията. Там пише: Понякога си мисля, че на майка ми й се иска никога да не се бях раждала. Подхвърля листа във въздуха и той плавно се спуска върху прашния под.

— Невъзможно — казва Алис. После взема Беа в прегръдките си. — Никой не би си го помислил дори. — Целува я по бузата и в този жест има такава интимност, че ми се ще да заплача. Сещам се за устните на Сам (мисля за устните на Сам много по-често, отколкото е редно момиче да мисли за устните на бившия си доведен брат) и нещо ме жегва в сърцето, като че е прободено. Възможно ли е, питам се, при някоя злополука да нараниш сърцето си, както може да си изкълчиш китката? Ако е така, то сезонът на злополуките ме нарани и изпочупи и отвън, и отвътре.

Оставям най-добрата си приятелка и сестра си с техните тайни и отново се запилявам из претъпканите стаи. Все още се надявам да открия Елси, но ми става все по-трудно да се сетя защо я търся. В кухнята се е появило още уиски. Докопвам бутилката и откривам Мартин, Джо и Тоби. Маската на Мартин е наполовина огън и наполовина лед. Върху тази на Джо има имитация на диамант с формата на топка за жонглиране. Тоби се присъединява към нас и четиримата пием уиски. Но нищо не помага на раненото ми сърце.

— Не гледай така тъжно — казва Тоби с вечната си усмивка. — Току-що вдигна най-якото парти, на което някога съм бил, а още няма полунощ. Хората с години ще приказват за него.

Пия направо от бутилката.

— Не съм тъжна — казвам. — Налегнала ме е меланхолия. — После се сещам за една споделена като целувка цигара, за пъхнатите в дървената кутия тайни, за едно преизпълнено с грешна любов сърце. Но какво изобщо е любовта, казвам си. — Тази вечер пия, за да забравя.

— Кое да забравиш? — пита Мартин.

Изкисквам се.

— За да забравя моята меланхолия! — провиквам се и разпервам широко ръце, част от уискито се разплисква по ръката ми и Тоби го облизва. Езикът му ме гъделичка, а устните му мляскат като за целувка. Забранявам си всякакви мисли за покапал по брадичката ми сос от пица и очи като речни води. Очите на Тоби са несложно кафяви, без никакви нюанси. Виждам ги ясно през отворите на маската. Тоби винаги се усмихва. Аз също му се усмихвам.

За кратко пак всичко пред погледа ми се размазва. Мяркам Сам от време на време, понякога даже сме в едно и също помещение, но по-често се реем безцелно наоколо като другите маскирани, които танцуват. Уискито ми сгрява стомаха и отпуска сърцето ми. Това е най-якото парти, мисля си. Горе някакви хора играят на шише. По пода са пръснати свалените им дрехи. Гола плът до още гола плът. Обръщам им гръб и се връщам с танцова стъпка по стълбите.

Долу ме пресреща Тоби и ние се смесваме с навалицата от танцуващи в преддверието, той ме е прихванал плътно, а аз не се дърпам. Крилата ми трепкат в такт с музиката. Горещият въздух в преддверието се смесва със студените пориви на вятъра всеки път, когато някой отвори вратата, и раздвижва крилете ми, сякаш летя.

Джо, Мартин, Ниъф и Сам танцуват пого в ъгъла. Поглеждат към нас и ни махат, но двамата с Тоби само преминаваме покрай тях, въртейки се във валсова стъпка като фигурки върху музикална кутия. Когато стигаме под свода на стълбището, той ме целува. Целувката му има вкус на уиски и нищо чудно — изпили сме толкова много. Ще ми се да му се изплъзна и да продължа да танцувам, но вместо това отвръщам на целувката. Струва ми се, че много дълго стоим впили устни един в друг. Не е неприятно (подозирам, че Тоби има богат опит), но дълбоко в себе си чувствам, че не това е целувката, за която копнея.

Най-накрая се откъсвам от него и го моля да ми донесе питие, преструвайки се, че отивам до тоалетната. Вместо това хлътвам в прашния кабинет, където Ким още седи в будката за тайни, а купонджиите танцуват, пишат на машината и си говорят. В другия край на стаята Сам блъска юмрук в стената. Джо и Мартин го хващат за ръце и го повличат навън, а аз се притаявам, докато тримата не се скриват от погледа ми.

Усещам нечия ръка върху рамото си, казвам си Сам, но когато се обръщам, виждам Беа. Пита дали съм добре и аз се насилвам да се ухиля широко, но тя докосва бузата ми под маската и пръстът й става мокър от сълзите. Мисля си, че усмивката ми сигурно изглежда странно, окъпана в сълзи и бляскава от броката.

— Прекалих с уискито — обяснявам с извинителен тон. Алис, която е до Беа, късо се изсмива.

— Знам за какво говориш — казва. Почти крещим, за да надвикаме музиката. Тя пулсира в слепоочията ми. Сякаш сърцето ми бие там. Сякаш хиляди юмруци блъскат старите гипсови стени. Алис и Беа бавно валсуват в кръг около мен. Поглеждам към Ким. Искам да напиша една тайна, но не зная дали ще намеря точните думи. Спомням си как преди малко Алис ми се извиняваше, че има тайни от мен, и ми се ще да й кажа, че аз също имам тайни от нея, но когато се обръщам, съзирам вълк на вратата.

— Алис — казва той.

Алис сепнато се обръща. Сваля ръце от раменете на Беа.

— Ник?

Ник се е костюмирал за маскарада. Лицето му е вълча муцуна, коженото му яке е покрито със снопчета козина. Зъбите му са остри и май ми се привижда опашка, която помахва отзад.

— Алис — повтаря той. Гласът му е дрезгав, сякаш цяла нощ е пял. Пял е за Алис. Може пък накрая да се окаже сирена^[2].

Беа се опитва да прикрие Алис с тялото си.

— Мислех, че обеща да… — казва полугласно с настоятелен тон, но Алис я прекъсва.

— Какво правиш тук, Ник? — казва с оня леко ленив маниер на зряла жена. Заради маската погледът й изглежда мрачен. Тя още повече снишава глас. — Мисля, че снощи се разбрахме.

— Просто исках да бъда заедно с теб, любов. — Зъбите на Ник изглеждат много остри и много бели в зле осветеното помещение. Той протяга ръка към Алис, сякаш я кани на танц.

— Не се тревожи — прошепва Алис на Беа и опира длан ниско отзад на кръста й.

Очите на Ник се присвиват иззад вълчата маска. Ръцете му са все така протегнати напред с обърнати нагоре длани. Алис пристъпва напред и ги взема в своите.

Беа понечва да тръгне към Алис.

— Недей — казва, но го произнася прекалено тихо.

— Недей — казвам и аз, но Алис вече я няма.

Лицето на Беа е непроницаемо. Изглежда синкавобледо на светлината на свещите. Или може би зеленикаво, като океан. Тя се отпуска върху малкото писалище, а Ким, която е станала свидетел на цялата сцена, се опитва да я утеши, което на мен май не ми е по силите. Ким обяснява на Беа, че Алис просто е излязла да поговори с него и че дори още да не са скъсали, ще го направят тази вечер, затова искат да останат малко насаме. Беа не я слуша. Мисля за гласа на Ник, който е като на сирена, и се чудя кой от тях има право. Сещам се как Алис говореше за неговата тъмна страна. Стаята се върти пред очите ми.

Беа пише бързо. Накрая измъква рязко листа от барабана на машината. Ким понечва да я скастри да внимава повече, но прехапва устни. Беа вдига високо тайната, така че всички да можем да я прочетем. Там пише: ЛЮБОВТА НИКОГА НЕ СИ ЗАСЛУЖАВА. Тя оставя листа да падне на земята. После хваща кутията и разпилява съдържанието й във въздуха, освобождавайки тайните в нея, които се разлетяват из стаята като големи хартиени прилепи. В мрака думите достигат до нас.

Понякога си мисля, че откачам, девствена съм, не съм девствена, аз съм лъжец, не харесвам момичета (а съм момче), не знам дали съм момиче или момче, Няма бог, Около нас има само призраци, ЛЮБОВТА НИКОГА НЕ СИ ЗАСЛУЖАВА, Вълците са истински, влюбена съм в погрешния човек, страхувам се, че не мога да обичам, от две години не съм си дояждала яденето, сама се нарязах (никой не знае), бившият ми доведен брат е чудовище.

Тръгвам с подкосени крака, проправям си път сред тия тайни, излизам от стаята и се упътвам към външната врата. Тя е черна като нощта навън. Струва ми се, че отвън (или пък в отразеното в стъклото на портала преддверие?) виждам подменените брат и сестри, мокри като дъжда.

Скитат се из навалицата и търсят злия си пастрок, преди той да ги е открил. Знаят, че това ще е може би последният им шанс: могат да го разпознаят само без човешката маска, а това е единствената нощ в годината, когато всички от тяхната порода са самите себе си. Но мощта им отслабва с всеки изминал ден, в който са далече от дома. Страхуват се, че няма да имат достатъчно сила да го победят.

Лека-полека, заобиколени от други подменени като тях, те се превръщат в себе си. Кичурите в косата на горския дух се преплитат като вени, хрилете на русалката пулсират от двете страни на шията, момчето привидение постепенно избледнява до черно-бяло, а момичето фея вече може да движи крилете си. Те търсят из стаите на огромната къща — има стотици като тях, някои големи, някои дребни, а други така добре прикрити, че човешки очи никога не са ги виждали. И в една от тези стаи се натъкват на вълка.

Горският дух изпищява.

— Какво има? — пита момчето вълк. — Не ме ли обичаш вече?

Усещам върху кожата си пареща плесница, очите ми се отварят, главата ми рязко се отмята и аз се озовавам право пред железния човек. Сигурно случайно ме е ударил по бузата. Поглеждам в очите му, но те са празни като дупките на вълчата маска. Сещам се, че желязото е отрова за феите.

— Ти си злият пастрок — казвам на металния човек, но гласът ми се цеди като шепот.

Той отново ме зашлевява по бузата.

— Това са само твои фантазии, ясно? — сопва ми се. — Да не съм те чул повече да говориш такива работи. Нали не искаш да се превърнеш в малка лъжкиня като сестра си? И не ме карай повече да го повтарям.

Кимвам с малката си главица.

— Ясно — казвам неуверено, но с усмивка. Въображението ми наистина е развинтено. — Разбира се, Кристофър.

Някой блъска рамото ми както се спуска шумно по стълбите и аз се сепвам. Пред мен няма никой. Няма никакъв железен човек. Пред очите ми е мътно и в главата ми цари хаос. Прекалено много уиски, мисля си. Казвам си: Чудно къде ли е Елси. Питам се дали наистина е тук в тая навалица. Качвам се горе, но не съм сигурна дали я търся, или искам да си полегна. Чувствам се като някой сомнамбул. Вече не знам кое е реалност и кое — не.

В една от стаите група четвъртокурсници са се скупчили около дъска за спиритически сеанси. Пламъчетата на свещите потрепват. Струва ми се, че чувам някой долу да пищи. Откъм банята се разнася задавен звук от повръщане. В някоя от другите стаи шумно играят на „Истина или предизвикателство“. В ъгъла върху смъкнат от леглото дюшек двама се целуват, вплетени един в друг като морски водорасли. Струва ми се, че забелязвам пластмасовата маска на Гай Фокс^[3], с която беше Карл, но сега тя виси от зеленикавосиня люспеста ръка, после обаче си казвам, че сигурно съм се объркала. В дъното на горната площадка Тоби и няколко негови приятели пушат и се смеят. Тоби ме кани с жест при тях, но аз се вмъквам в последната от малките спални. Вече не знам кого търся. Мисля си за Елси. Мисля си за Сам. Мисля си за Алис — и тя изведнъж се появява, притисната между Ник и стената.

Лицето на Ник е заровено в косата на Алис, ръцете му я опипват. Презрамките на роклята й са скъсани и раменете и гърдите й изглеждат прекалено разголени, прекалено студени в тази тъмна стая. Тя е хваната като в капан между тялото на Ник и олющените посивели тапети и ръцете й явно са като заковани към тялото, защото е цялата напрегната като пружина. Маската й се е килнала. Вълчето лице на Ник е на пода пред мен. Очите му сега са празни дупки. Няма уста, но продължава да шепти: Ако ще го правиш, поне ми дай последен шанс, знаеш, че и ти го искаш и щом наистина си решила да сложиш край ми дължиш едно последно…

Върху големия черен прозорец отпред виждам размазаното отражение на света отвън. Притварям очи и почти различавам подменените на тяхното парти.

Те се споглеждат един друг и осъзнават, че са немощни. У дома силата им е ярка и непроменлива като лятно слънце, но тук, в света на хората, всичко, което почувстват или направят, ги изтощава. Братът и двете сестри не знаят дали ще имат сили да помогнат на листатата си сестра. Но са сигурни в едно — трябва да опитат. Застават редом с нея, хващат се за ръце в кръг около нея, превръщат се в едно същество, всичките заедно.

Алис казва: Край, Ник, казах, че това е краят и го изрича така, сякаш го повтаря за петдесети път. Алис казва: Хайде, Ник, престани, моля те и аз се втурвам към него и изкрясквам право в ухото му.

Братът и сестрите на горския дух й вдъхват сили. Тя събира цялата си съпротивителна мощ, отхвърля и последните останки от човешкото си прикритие, протяга най-острата си клонка и пронизва с нея любовника вълк право в сърцето. Той пада кървящ на пода.

Ник изкрещява при моя пронизителен вик и покрива ушите си с длани. Вкопчвам се в китките му и изпищявам отново, а той се обръща и побягва в нощта. Алис понечва да се втурне след него по стълбите и през тълпата долу. Опитвам се да я хвана, да я задържа, да я прегърна, но тя се отскубва и хуква. Побягва след Ник и аз се чудя дали не сгреших, дали всичко не е само плод на моето въображение (наистина имам развинтено въображение). Питам се дали Беа не е права. Сещам се за боядисаните в синьо голи крака на Беа, преплетени с друг чифт крака върху дюшека, и за маската на Гай Фокс, която се люлее в ръката й. После съобразявам, че има само един начин да се излезе от къщата, затова Алис тръгна след Ник, иначе няма как да се махне. Трябва да се спусне по стълбите долу. А момичето върху дюшека твърде много прилича на море. Трябва да е подмененото момиче русалка от съня ми. Любовта никога не си заслужава. Това може изобщо да не е била Беа. Мозъкът ми се е превърнал в гъста супа.

Всички са се разбягали и аз няма къде да отида. Пробвам вратата на голямата спалня (смътно си спомням, че не съм влизала тук, откакто я затворих), но се оказва залостена. Насилвам я с рамо, тя обаче не помръдва. Свивам рамене и тръгвам обратно към приземния етаж, където се озовавам по задник, защото пропускам стъпало и се изтърколвам бум-бум-бум по гръб надолу по стълбището. Смея се. Смея се на падането си. Смея се на сезона на злополуките, на инцидента, при който Алис е ударила главата си в полицата над камината у Ник, на инцидента със синините по краката й, на инцидента с нарязаните й ръце. Смея се на злополуката със счупеното стъкло преди няколко години и на това как то беше успяло да пререже китката й в съвършено права линия. Смея се на злополуката, при която Сам удари с юмрук стената в стаята на тайните. Смея се на злополучния ден, в който едва не се удавих. Смея се на злополуката, довела до смъртта на вуйчо. „Сет също го е знаел, мисля си. Затова онзи го е бутнал.“ После се питам откъде ми хрумна тази мисъл. И преставам да се смея.

Преплитайки крака, излизам в градината, където реката бяга също както мен. Музиката и тук е оглушителна. В тревата са набучени факли и макар да е леденостудено, сред буренака има налягали. Тръгвам с неуверена походка към задната страна на къщата, където градината е още по-дива и обрасла и стигам до самия край на имота — там реката отново излиза на повърхността. Проправям си път през къпинака и храстите чак до водата и тя ме посреща като мой единствен приятел.

Сядам на брега и потапям пръсти във водата. Спомням си как плувах в езерото едно лято, майка ми и Сам седят на изкуствения плаж, а Кристофър ни учи да плуваме. Алис се чувства неудобно в банския и се е потопила чак до брадичката. Спомням си как задавам невинни въпроси за нещо, което съм видяла, а Кристофър ме зашлевява по бузата (или пък това е друг спомен). Водата пълни дробовете ми, а ръцете, които ме натискат надолу, треперят. После хиляди извинения и сладолед, три големи топки в двойна фунийка.

После, оттатък водата, виждам Елси.

Държи мрежа за пеперуди и гледа право в мен. Знам, че трябва да отида при нея. Реката тук е плитка, прилича по-скоро на поток и аз прецапвам от другата страна. Излизам на отсрещния бряг и сигурно изглеждам като някакво заблудено извънземно: мокро и крилато, маскирано и меланхолично.

Елси ме гледа, сякаш не знае какво да прави с мен. Поглеждам се. Чорапогащникът ми е целият в кал, обувките ми жвакат и аз пристъпвам от крак на крак. Цялата съм в синини. Усещам как гримът ми се размазва от потта. И аз не знам какво да се правя. Поглеждам Елси — тревожното й лице, практичните кафяви обувки, карираната пола, безформения пуловер, ръцете й, стиснали мрежата за пеперуди.

Питам я: Какво се опитваш да уловиш?

Елси ме поглежда много сериозно. Сърцето ми внезапно се свива. Сякаш с този от всички възможни въпроси, които искам да й задам, съм пропиляла последния си шанс и друг такъв случай няма да имам.

Някой отзад ме вика по име. За миг си мисля, че е реката, но после виждам Беа. Когато пак се обръщам, Елси вече я няма, но аз не съм и очаквала да се застои. Ще ми се да бях попитала защо я има на всичките ми снимки. Ще ми се да я бях попитала дали някой знае отговорите, които търся. Отражението ми във водата е изкривено.

— Кара! — провиква се отново Беа. В гласа й има нещо, което не мога да определя. Сякаш всеки момент ще изпадне в паника. — Кара, връщай се обратно!

Прецапвам отново реката. Беа се втурва към мен. Държи чантите ни в ръце. След нея тичат и други хора. Всички са потни и задъхани, всички са с маскарадни костюми, но някои са по-скоро разсъблечени, отколкото облечени, всички носят пликове и бутилки и всички бягат. В градината цари хаос от маски.

— Какво става? — Стигам до Беа, тя ме хваща за ръка и ме помъква след себе си. Обаче не хукваме към широко разтворената порта, а към оградата. Тя изглежда много по-висока от портата. — Чакай малко — казвам на Беа. Опитвам се да я задържа. — Нали не искаш да се прехвърлим от тук?

— Някой е повикал полиция — казва тя, останала без дъх. — Трябва да се разкараме от това място.

Чак сега се сещам за сирените, които помислих за част от песента.

— Мамка му — процеждам и помагам на Беа да вдигне чантите ни и да ги прехвърли от другата страна на оградата. — Къде са Сам и Алис?

— Не успях да ги открия. Ниъф първа чу сирените. Двете с Ким се измъкнаха, но мисля, че Сам беше в кухнята… — Беа замълчава да си поеме въздух и започваме да се катерим. Пъхаме крака между решетките и пълзим нагоре сантиметър по сантиметър. — Джо и Мартин също не ги видях — казва задъхано. — Може да са избягали преди мен.

Думите й малко ме поуспокояват, но после допускам грешка и поглеждам назад към къщата. От тоя хаос от маски, бутилки, торби и бягащи хора, преследвани от полицаите, ми прилошава. Когато скачаме от другата страна на оградата, повръщам в канавката. После двете с Беа се хващаме за ръце и побягваме към къщи. Аз съм мокра до кости, цялата треперя и крилете ми се тресат. Под маската съм студена като камък. Може би изобщо не съм човешко същество.