Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (20)

19

Подменените сестри и братът се хващат здраво за ръце. Изправят се лице в лице с железния си пастрок, който ги е държал в плен през всичките тези години, разтварят усти като едно същество и започват да крещят.

От вика им пораства гора. Тя си проправя път през каменните плочи на пода в къщата, пробива стените, разцепва основите и сякаш руши целия свят. Горският дух пуска корени, които се захващат дълбоко в основите на къщата, а самата тя се извисява високо като дъб чак до ската на покрива. Момчето привидение започва да мъждука, да изчезва и да се появява, докато накрая става почти невидимо. То се промъква незабелязано зад гърба на пастрока им и залоства вратите, така че онзи да не може да избяга. Русалката призовава морето. Тя затваря гърлото си и хрилете на шията й започват да дишат. Водата нахлува през пода на старата къща, залива килимите, започва да се плиска около первазите на прозорците и се надига, и се надига, докато не изпълва всички стаи. На момичето фея порастват криле. Те са огромни и красиви. И са пет пъти по-големи от тялото й, достатъчно издръжливи, че да издигнат нея, брат й и сестрите й чак до сестра им горския дух, която се е сгушила на покрива в гнездо от листа.

Водата изпълва къщата. Вдига се по стълбището, по което опитва да се изкачи техният пастрок, и нахлува в спалните, които са съвсем празни, ако не се брои тялото на вълка. Братът и сестрите наблюдават от покритото си с листа убежище как злият пастрок гази и затъва под тежестта на водата. Той загребва, задъхва се и се хваща за гърлото, но братът и сестрите заедно са много по-силни от него и когато зората огрява къщата на духовете и морето се оттегля, той лежи удавен в подножието на стълбището.

Заклинанието е развалено. Момичето фея разперва криле и понася сестрите и брат си над планини и океани, над гори и градове, пренася ги през границите на света на хората до мястото, където ги очаква тяхната майка. Обратно у дома.

 

 

Майка ни открива в болницата. Когато двете с Грейси пристигат, ние всички сме спасени, закърпени и бинтовани, а моето стъпало, кракът на Алис и ръката на Сам са в гипс. Беа е взела от една медицинска сестра назаем флумастер и вече драска върху гипсираните ни крайници. Обгорените места са покрити с памук и марля. Обезболяващите са се погрижили за най-страшните мехури, така че сега се чувстваме леко унесени.

— Унесени — казвам на глас. Беа веднага го изписва върху гипса ми. Унесени, носени, песенни, песен. Болката ни е песен. Тя ни разтваря, нахвърля камъчета истина вътре в нас, после пак ни зашива. Това е краят на сезона на злополуките. Синините избеляват, кожата зараства, изгарянията заздравяват. Разбитите сърца отново стават цели.

В колата на път за вкъщи Сам обляга глава на рамото ми. Седим притиснати един в друг. Беа и Алис се държат за ръце. Всички сме на задната седалка, хълбок до хълбок до хълбок до хълбок, даже един върху друг там, където е най-тясно. Малко приличаме на едно общо тяло с четири глави, осем крака, четирийсет пръста и пет счупени кости. И милион квадратни метра пееща кожа.

Майка хвърля поглед към нас в огледалото за обратно виждане. Забелязва вплетените ръце на Алис и Беа. Вижда раните, обгарянията и синините. Докосва неволно гипса на собствената си ръка. Грейси не откъсва поглед от пътя. Когато стигаме у нас, тя е тази, която приготвя чая. Рови известно време в шкафа под мивката и измъква чайника. Майка ми въздъхва и се усмихва.

— Разкажете ми сега какво става тук — казва, когато всички вече сме се настанили. Гласът й звучи почти нормално. Грейси й предлага бисквита. Седим около опакованата маса, сякаш ще играем на някаква игра. Пишещата машина е на пода в краката ми. — Кажете какво пропуснах. Запълнете белите полета.

Споглеждаме се. Известно време не проронваме и дума. Можем да го разкажем като приказка. Можем да извадим тайните от дървената кутия и да ги прочетем на глас около масата, изречение по изречение, един изговорен „изящен труп“. Можем да превърнем всичко това във вълшебна приказка.

Но не го правим. Вместо това разказваме на майка цялата истина. За къщата на духовете, за партито, за Ник. По някое време майка ми се разплаква, но сподавено, сякаш да не ни прекъсва.

Само историята на Елси разказваме като приказка. И само аз знам как завършва тя. Тайни и духове закрилници. Майка винаги ми е казвала, че някъде тук ще си намеря смъртта. Беа, Алис и Сам свеждат глави, но сега майка ми изглежда така, сякаш е видяла призрак.

— И аз имам да ви казвам нещо — проронва. — Но първо ще задам един въпрос.

Започвам да нервнича. Има само една тайна, която не сме й споделили. Поглеждам крадешком към Сам. Косата му се спуска пред очите.

Майка ми се обръща към Алис.

— Ти ли запали пожара? — пита.

По бледото лице на Алис розовеят петна, бретонът и веждите й са опърлени. Очите й са кървясали, по страните й има следи от сълзи. Тя поглежда майка ми право в очите и поклаща глава. После ни оглежда един по един.

— Не — отговаря. — Не.

Беа издиша шумно. Сигурно си е задавала този въпрос още откакто е видяла пожара. Подобна мисъл изобщо не ми е минавала през ума. Сам гледа Алис така, сякаш вижда през нея.

— Заспала съм — продължава Алис. — Отидох в къщата на духовете, запалих няколко свещи, пийнах уиски и съм заспала. Когато се събудих, навсякъде около мен гореше. — Ръката на Беа е върху коляното на Алис — разбирам го от начина, по който се е килнала на стола. Алис отмята опърлената коса от лицето и си поема въздух. — Но не избягах, докато все още можех. — Майка ми притиска устата си с ръка. Алис поглежда Беа, после нас двамата със Сам. — Радвам се, че дойдохте за мен — казва.

— И никога повече няма да опитваш… няма да направиш такова нещо, нали? — Гласът на майка ми е като на старица. Този път Алис още по-решително поклаща глава. Обещава. Слага ръка върху ръката на майка ми и отново се врича. Грейси добавя още бисквити на масата.

— Какво искаше да ни кажеш? — питам майка ми, когато устите ни са вече пълни с трохи. Чаят е млечно сладък и създава уют. Разлива топлина надолу в гърдите ми чак до стомаха. Майка ми се мръщи и разрошва пурпурната си коса да бухне. Тя провисва на кичури около лицето й. После майка ми посяга и докосва пишещата машина в краката ни.

— Не знам как да… — започва, после си поема дълбоко въздух и подхваща пак отначало. — Всичко започна с първата злополука — казва.

Всички се надвесваме напрегнато напред. Сезонът на злополуките е нещо признато, нещо, за което понякога се говори, но никога не е бил обясняван.

— Всичко започна с първата злополука — повтаря майка ми. — Три години преди Алис да се роди.

Очите на Грейси гледат угрижено. Разбирам, че явно тя не за първи път чува тази история. Не зная дали да се ядосам, или да се почувствам облекчена.

— Когато бях съвсем млада — разказва майка, — имах дъщеря. Още преди теб, Алис. С баща й се запознах на едно парти и тогава го видях за първи и последен път.

— Какво?! — възкликваме в един глас. Дори не се споглеждаме, до такава степен сме шокирани.

Майка ми внезапно добива скръбно изражение.

— Почина още преди вие да се родите. Даже не беше навършила две годинки. Минавахме през река — тя хукна напред, мостът се продъни и тя падна във водата. — Гласът на майка ми звучи така, сякаш е напълно отделен от тялото. Сякаш ни разказва приказка, нещо, което не е станало в действителност. — Течението я отнесе. Опитах се да я стигна, но вече беше твърде късно. Намерихме я чак надолу по реката — там има една къща, където водата минава отдолу. Открихме я изхвърлена на брега. Не се беше удавила, но така и не се събуди. Почина от пневмония месец по-късно. Не съм… — Майка ми млъква. — Това беше най-страшният момент в живота ми. Няма как другояче да го опиша. А после срещнах баща ви и животът изведнъж пак започна. Като някакво ново начало.

— Той знаеше ли? — прошепва Алис.

Майка ми свежда поглед.

— Казах му след няколко години… Но за вас… така и не успях да намеря точните думи. Затова, момичета, ви дадох моята фамилия, не тази на баща ви. Исках по някакъв начин да сте свързани с нея, въпреки че не можех да ви кажа.

— Как й беше името? — питам.

Майка ми се усмихва тъжно.

— Не се вторачвайте прекалено в него, но то е една от причините, да ви разказвам всичко това — казва.

— В кое да се вторачваме? — обажда се Сам.

Майка ми слага ръце на масата, обърнати с длани нагоре, сякаш ни предлага всичко на тоя свят.

— Името й беше Елси — казва.

— Елси. — Не мога да кажа дали сърцето ми спира да бие, или пък ускорява три пъти ритъма си. — Коя е тая река? Нашата ли е? — Соча към външната врата, соча някъде извън къщата, надолу по пътя през полето, където тече реката, соча към брега, осеян с маси за пикник, надолу покрай калните пътеки към мястото, където реката изчезва за кратко под една къща и отново излиза на повърхността от другата страна на градината. — Открила си я в градината на оная къща — говориш за къщата на духовете, така ли? Там, където беше партито? И където аз видях Елси? — Едва дишам. — Каза ли й да се облече дебело? Каза ли й, че там някъде ще си намери смъртта?

Усмивката на майка ми е все така тъжна, но в погледа й се чете, че знае за какво говоря.

— Всички майки го казват на децата си.

— Казала си го на Елси.

— Както съм сигурна, че и майката на приятелката ти Елси й го е казвала.

Поглеждам към Беа, Сам и Алис за подкрепа.

— Според мен те са едно и също, мамо. Поне аз мисля така.

Майка ми се пресяга през масата и докосва бузата ми.

— О, миличка — казва, — много добре разбирам защо предпочиташ да мислиш така, но това си е чиста случайност. — Отблъсквам ръката на майка ми. — Това просто е момиче със същото име.

Вадя телефона и отварям папката със снимки. После го оставям върху масата и всички се скупчват около него.

— Виж — казвам. — Погледни. — Но когато започвам да прехвърлям снимките една по една, не намирам онова, което търся.

Търся Елси на всяка от снимките. Нея я има там, да, но само на някои. Не на всичките. На снимките с класа, при гардеробчетата, в столовата или на училищните екскурзии. Никога цялата Елси обаче. Само кичур миша коса тук, практична кафява обувка там, следа от грозна жилетка някъде на фона.

— Но тя беше навсякъде. — Прехвърлям снимките ту напред, ту назад, все по-бързо и по-бързо. — На всички снимки я имаше.

Майка ми слага успокояваща ръка върху моята.

— Мисля, че семейство Малой в другия край на града имат дъщеря на твоята възраст — казва.

— О, да — тихо се обажда Грейси. — Почти съм сигурна, че името й е Елси. Има логика да е във вашето училище.

— Да, но…

Грейси обаче не ме чува.

— Шарън Малой — казва. — Тя е фризьорката ми.

— Ама…

— Съвсем наскоро се преместиха в Корк — продължава Грейси. — Поне така чух.

Майка ми кимва. Аз клатя глава.

— Не. — Ужасно ми е неприятно, че Сам и Алис изглеждат разколебани. — Нали казваш, че е паднала в реката, но не се е удавила, а е починала чак месец след това. Кога се случи? На коя дата?

Майка ми поклаща глава.

— Не знам… Стана в самото начало на сезона на злополуките. Знам ли. Първата седмица на октомври. Но тя почина на трийсет и първи. — Казва го така, сякаш никога няма да забрави тази дата.

— Но това е… това е сезонът на злополуките! — Умолително разпервам ръце. — Едно и също всяка година.

— Кара…

— Не! Не. Тя беше при реката. Тя заложи капаните. Тя беше в къщата на духовете. Тя ни закриля, знаеш го много добре. — Гласът ми се извисява. Не че съм го искала. — Ето защо го има сезона на злополуките. Тя го каза — заминава да търси, по един месец всяка година. Затова стават злополуките. — Удрям с юмрук по масата. — Точно заради това стават злополуките. — Юмруците ми думкат глухо върху опакованото дърво.

Алис ме сграбчва за ръцете, преди пак да съм блъснала по масата.

— Кара — казва, — много от тези случки не са злополуки.

Завъртам се в кръг. Оглеждам опакованата и подплатена къща. Вътре в мен се надига някакъв бяс. Втурвам се към стената. Съдирам уплътнението. Свличам парцалите от дръжките на вратите. Пълня ръцете си с вата и парчета опаковъчна хартия с въздушни мехурчета, смъквам ги със замах. Разопаковам масата, оголвам острите ръбове на кухненския плот. Ноктите ми се чупят, обгорената кожа ми се опъва, гипсираният счупен крак ми тежи, но аз продължавам. Разкъсвам парцалите, с които е омекотено всичко. Раздирам афганистанските черги. Не съм разбрала кога и останалите са се присъединили към мен, но съм в дневната и заедно с Алис събличаме ъглите на стените, със Сам късаме парцалите в коридора, майка ми и Грейси включват тостера и отново инсталират газовите котлони.

Беа се смее със смеха на вещица, изнамира отнякъде канап — заключен някога в чекмеджето заедно с ножовете за гравиране — и го опъва из цялата къща, усуква го около всички стърчащи пирони, драпира с него рамките на картините. После вади най-острите игли от кутията с шивашки принадлежности на майка ми и пронизва с тях хартиената кожа на всичките ни тайни. Когато къщата ни отново става остра, твърда и опасна, тайните са всичките на показ, точно на височината на очите, където вече е невъзможно да бъдат скрити, да бъдат игнорирани.

Всички стоим в коридора и дишаме тежко. Четем тайните си на глас. Броим синините. Ядем препечени филийки. Пием още чай. Когато се смеем, смехът ни кънти. Къщата също е цялата на показ и изглежда малко по-реална.

Скоро идва утрото. Слънцето се надига мокро и нерешително иззад кухненския прозорец. Дърветата в дъното на градината танцуват под дъжда. Не сме мигнали. Кофите за боклук отвън преливат от парцали и опаковки. Майка ми и Грейси отиват в дневната да си починат и ни казват да лягаме.

Качваме се горе, пак сваляме матраците от всички легла и ги примъкваме в стаята на Алис. Отнема доста време заради счупените крайници. Беа сяда край Алис пред нейната тоалетка и подстригва опърлената й коса. Отрязаните кичури падат върху килима като есенни листа.

Двамата със Сам лежим един до друг край стената и ги наблюдаваме. Вземам гипсираната ръка на Сам в шепите си. По гипса има изписани думи, завъртулки, тайни. Твърд е на пипане. Несъзнателно целувам върховете на пръстите на Сам, отраженията на Алис и Беа ни поглеждат и разбират всичко.

— Е — казва най-накрая Алис, — така си и знаех.

— Картите никога не лъжат — обажда се Беа. Сам се изчервява. Ето какво ги е питал, значи.

Беа се усмихва, сякаш отдавна е очаквала това, но Алис ни гледа странно. Решавам повече да не се преструвам.

— Нали не смяташ, че е откачено? — питам я.

— Мисля, че е абсолютно откачено — казва Алис. Сам хапе устни. — Но не смятам, че е нередно.

— Хубаво — обажда се Сам. — Защото наистина не е. — Главата му е вирната, сякаш се е упражнявал пред огледалото как да го каже. — Ние нито сме роднини, нито… Ние просто… просто живеем в една къща.

— И имате една и съща фамилия, и сте отраснали заедно — добавя Алис, но се усмихва. После свива рамене. — Ще ми трябва време да свикна. А и не се знае какво ще си помисли мама…

— Не й казвай. — Гласът на Сам изпълва стаята.

Алис се сепва.

— Нямах такова намерение — казва полека. — Но тя ще се досети.

Поглеждам ръцете си върху ръката на Сам. Поглеждам в очите му с цвят на речни води. Надигам се внимателно и закуцуквам надолу по стълбите. Сядам пред пишещата машина. Скрила съм листчето с тази тайна, когато Беа окачваше останалите, но сега отново я записвам. Печатам внимателно, така че мастилото да не се размаже.

Влюбена съм в Сам.

Измъквам листа от барабана на пишещата машина и го окачвам на канапа в коридора точно на нивото на очите, право пред кухнята, така че всеки да може да го види.

 

 

По-късно отиваме при реката. Изоставяме всичките си катове дрехи в кънтящата къща и с накуцване-ходене-препъване се спускаме край водата като същински подменени, сякаш още не сме привикнали съвсем към човешката си обвивка.

Повеждам Сам, Беа и Алис покрай брега към счупеното мостче. Стоим, загледани в бързея, хванати за ръце, и крещим ли, крещим към отсрещния бряг. Птиците се разлитат от дърветата. Рибата се изпокрива в подмолите. Кучетата се разлайват. Реката се надига да ни погълне, но вместо това отмива всичките ни тайни. Ония, които бяха залепнали за небцето. Ония, които ни пречеха да говорим. Дърветата на отсрещния бряг се отърсват заедно с тях.

Замислям се за полянката, където се крият дърветата. Мисля си за ловния капан, за капаните за сънища и мухоловките по клоните. Мисля си за всичките малки Елсита. Тя има нужда от нас да й помогнем да намери пътя към дома.

Разказвам на останалите за какво си мисля.

— Няма как да минеш реката с тоя гипс — казва Беа. Раменете ми провисват. Тогава Беа ме целува по бузата и се ухилва. — Почакай тук само секунда. — После нагазва в реката и прецапва от другата страна. Реката засмуква босите й крака. Когато се връща, държи полите на роклята си като престилка. Вътре са всички малки кукли.

 

 

Няколко дни по-късно майка ни показва гроба й. В присъствието на майка я наричаме малката Елси, но в сърцата си знаем, че тя е колкото нас. Оттогава ходим понякога на гроба. Носим цветя, пушим цигари и пием уиски от плоските манерки. И всеки път на тръгване оставяме по една малка кукла край надгробния камък.

Градският съвет възстанови моста: яка и стабилна каменна дъга над реката. В средата му има малка гравирана табелка, чийто надпис гласи: В ПАМЕТ НА ЕЛСИ МОРИС.

Може би се нуждая от това просто да ме помнят, каза тя, така че ние я помним. Всеки път, когато минаваме по моста, си спомняме за нея.

Мисля си, че усещането е като да се давиш, ако така си намериш смъртта. Мисля как Сет си удари главата в скалата. Мисля си за ръцете, които ме натискаха под водата. Мисля си за Сам в тайните, за Алис в пожара, за майка ми в спомените. Мисля, че всички ние се давим по един или по друг начин.

Понякога се взирам внимателно в снимка, която току-що съм направила, и откривам там следа от миша коса, практична кафява обувка, дантелена якичка, карирана пола. Тревожните бръчки са заменени от полуусмивка. Случват се и злополуки. Костите ни се чупят, кожата ни се цепи, сърцата ни биват разбити. Ние горим, ние се давим, ние оставаме живи.

Тия дни след часовете се връщаме у дома по дългия път, покрай останките на къщата на духовете. Тя вече не е запусната. Във всяка стая работят дърводелци. Чуваме ги още от километър разстояние. Те чукат, хлопат и режат с електрически триони, които ръсят стърготини върху следите от нашите крака по пода. Понякога си представям как се промъквам там и открадвам я дръжка на врата, я ключ, я някоя панта, я стъкло от прозореца. Но вече няма останал нито един прозорец, пък и сигурно много ще ме е страх. Има думи, които няма как да замажеш с боя отгоре.

Вървим покрай реката, заслушани в песента на дърводелците. Сядаме на моста на Елси и пием лимонада, приготвена от майка ми. Денем я подправяме с лавандулова вода. Вечер понякога я доливаме с краден джин. Сам и аз, и Беа и Алис седим плътно сгушени един до друг.

Вдигаме бурканчетата от конфитюр, които използваме за чаши. Произнасяме тост за реката и заедно казваме думите.

Да пием пак за пътя на водата.