Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (6)

5

В понеделник сутринта преди часовете отиваме в библиотеката. Снимката на магазина с маскарадните костюми е запаметена в телефона ми и ми се ще да разбера какво има да ни каже Елси по тоя въпрос. Разказала съм предварително всичко на Беа. Докато вървим към библиотеката, тя е необичайно мълчалива.

Около будката за тайни в библиотеката се е събрала малка тълпа. Това обикновено се случва след някое шумно парти на шестокурсници (тогава будката се превръща в нещо като изповедалня за тия с разбитите сърца, за безнадеждно влюбените, за махмурлиите и отчаяните) или когато местен вестник публикува материал за самата будка („Онлайн артпроект на ученици за колективна взаимопомощ“ или „Свързани чрез неизказаното: юноши, тайни и изкуство“). Когато навалицата се разотива, двете с Беа приближаваме, но също като и в петък Елси я няма на обичайното й място пред древната пишеща машина.

— Къде е Елси? — питам момичето, което е заело нейното място. Името му е Ким Бренън, приятелка на Алис с права лъскава коса и идеално изтеглена очна линия. Малко съм изненадана да я видя тук: приятелите на Алис обикновено не са почитатели на библиотеката.

— Коя? — пита Ким.

— Елси. Момичето, което обикновено е в будката.

— А! — Ким свива рамене. — Нямам идея.

— Но тя винаги е тук — обажда се Беа.

— Но не и днес — отвръща Ким. — Очевидно.

— Е, знаеш ли поне къде може да я открием?

Ким поклаща глава.

— Каза ли ти нещо, когато те остави в будката?

Ким започва да заплита косата си на плитка.

— Г-ца Бърн ме помоли днес аз да поема будката. Предполагам, че може да питате нея. — Тя стяга края на плитката с оръфано ластиче. Щом я пуска обаче, то веднага се изхлузва. — Но едва ли ще ви каже нещо. Съмнявам се, че е наясно кой точно би трябвало да върши тая работа. — Тя неопределено посочва към кутията с тайни. — За учителка е доста странна.

Беа се обляга с лакти върху масата пред Ким и добива зловещото изражение на дърта вещица.

— А не сме ли същите и всички ние? — произнася само с дъх. Винаги ме изненадва как Беа успява да каже или направи точно онова, което според нея изисква моментът. Ким обаче не изглежда особено впечатлена. Приятелите на Алис не са много наплашени от Беа.

— Искаш ли да оставиш някаква тайна? — леко нетърпеливо пита Ким.

Беа поклаща глава, сякаш иска да каже, че няма защо да споделя скришом своите тайни — целият й живот е като на длан, заедно с тайните. Затова не й е нужна анонимността на напечатания текст и прикритието на малката дървена кутия.

Аз сядам пред пишещата машина, а Ким разгъва папките, които ми осигуряват уединение и ме изолират както от нея, така и от останалите в библиотеката. Прокарвам пръсти по клавишите. Дългият клавиш на интервала е протрит по средата от толкова много пръсти. Дървената кутия с тайни е на пода край мен. През отвора успявам да надникна как започва една от тях. Там се казва: Изневерих на гаджето и не съжалявам. Мога само да се догаждам за съдържанието на бележката отдолу, в която май става дума за липсата на вяра в Бог. Гледам втренчено празния лист пред себе си, докато Беа прави комплименти на Ким за съвършената й очна линия. Искаш ли да оставиш някаква тайна?, пита Ким, но аз не мога да реша точно коя от всичките си тайни да избера.

Зяпам пишещата машина, а в главата ми е бяло поле. Пиша: Боя се, че нямам никакви тайни. Поглеждам Беа и се сещам как Сам си тананикаше нейните песни на пристана. После отивам на нов ред и пиша: Боя се от моите тайни. След това се замислям за сезона на злополуките, за картите на Беа и тревожното лице на Елси на всички мои снимки, отново отивам на нов ред и леко трескаво записвам: Боя се от тайните на всички останали. Пръстите ми за малко не се заклещват в дупките между клавишите.

Когато поглеждам листа, установявам, че съм направила грешка: върнала съм се в началото на реда, както се пише на компютър, но вместо да изтрие предходното изречение, машината е написала второто върху него, а третото — върху първите две. Тайната ми не се чете. Въпреки това сгъвам листчето и го пускам в кутията.

И тъй като има още няколко минути до биенето на първия звънец, оставям Беа и Сам пред кабинета по английски и отивам при г-ца Бърн в кабинета по изкуство. Заварвам я да подготвя малкото студио за първия час.

— А, Кара — посреща ме тя, когато най-накрая успявам да привлека вниманието й. — Как е майка ти?

Г-ца Бърн купи няколко от графиките на майка ми и само заради това знае коя съм; в четвърти курс изкарах една седмица на курс по изкуство, за да разбера дали искам този предмет да фигурира в дипломата ми, но скоро се отказах за всеобщо облекчение. Майка ми може да е художник, но аз умея да нарисувам само човече с глава и тяло от кръгчета и чертички за крайници.

— Както винаги — отвръщам, стараейки се да не мисля как майка ми развинтваше и смъкваше лавица след лавица оная нощ. Тръскам глава и питам г-ца Бърн дали знае къде е Елси и дали утре ще бъде на училище.

— Елси, Елси — повтаря разсеяно тя, сякаш не е много сигурна за кого точно става дума. В същото време е навряла глава в шкафа с материали и рови из него. — А, ето го — промърморва и измъква руло паус.

— Елси. Будката за тайни — опреснявам паметта й. Чудя се дали за всички художници е присъщо да са толкова отвеяни.

— А, да, някой ме питаше за същото онзи ден — отвръща тя, пъхайки отново глава в шкафа. — Пратих една шестокурсничка да се заеме. Тази… как й беше името… Кейт?

— Ким.

— Разбира се, че е Ким, извинявай.

— Ясно. — Привеждам се към шкафа, сякаш това би й помогнало да ме чуе по-добре. — Само че аз не търся Ким, а Елси. Обикновено тя е в будката за тайни.

Телефонът на г-ца Бърн започва да звъни откъм другия край на стаята.

— Проклятие — мърмори тя. — Съжалявам, Кара, трябва да вдигна, очаквам обаждане. — Когато тръгва към телефона, помъква и кутия с бои със себе си.

— Разбира се, но поне не знаете ли дали Елси е болна и кога ще се върне?

— Елси? — повтаря тя и бърчи вежди. — О, ами не, боя се, че не знам.

— А знаете ли къде живее? — питам.

Г-ца Бърн стига до катедрата, като продължава да ме гледа с леко смутено изражение, сякаш не е съвсем наясно какво точно я питам.

— Не — отговаря, вдигайки телефона. — Не знам. Но съм сигурна, че някоя от нейните приятелки би могла да ти даде адреса. Или номера на мобилния.

Благодаря на г-ца Бърн, като не смятам за необходимо да уточнявам, че Елси няма никакви приятелки, нито мобилен. Поне аз никога не съм я виждала с мобилен телефон, което е твърде необичайно за училище, пълно с маниаци, които в часовете тайно пишат есемеси под чина и пускат музиката да гърми от телефоните им през голямото междучасие.

Вмъквам се в часа по английски точно когато звънецът бие и заемам обичайното си място до Беа край прозореца. Сам е на чина зад нас, сам.

— Е? — пита Беа, докато г-н Конъли призовава класа да запази тишина.

— Нищо. — Стоварвам учебниците върху чина с глух удар. — Нищичко.

Сам се надвесва толкова напред, че дъхът му ме гъделичка по врата.

— Не ти ли каза поне защо отсъства?

Извръщам се леко назад и разпервам ръце.

— Явно тя изобщо не помни коя е Елси, какво остава да знае къде може да е. — Усещам как някъде под гръдната кост се образува възел. Имам чувството, че от нерви всичко ми трепери.

Беа дъвче върха на химикалката.

— Май Ким ще се окаже права — казва. — Трябва да си признаем, че г-ца Бърн е доста отвеяна.

Мрачно свивам устни.

— Това едно на ръка. Но… ми е някак тъпо. От години не съм говорила с Елси — нито съм се сещала за нея — а ето че около нея витае една огромна въпросителна, и то точно в момента, когато изчезна.

— Кара — спокойно се намесва Сам, — минали са едва три дни. Помисли си само. Сигурно лежи вкъщи с настинка.

— Така е. — Нервният възел е заседнал като огромен залък, който не мога да преглътна. Думите му ме подсещат за Алис. Според мен за всичко си има рационално обяснение. — Просто искам да поговоря с нея.

— Значи тогава утре ще поговорим с нея.

— Да, ама…

Отпред, пред черната дъска, г-н Конъли шумно се кашля. Няколко души от класа започват да хихикат.

— Кара? — казва той с тон, сякаш не ме вика за първи път.

— Съжалявам, да? — Изотзад се разнася още по-силен смях. Усещам как Беа се извърта на мястото си, за да види кои точно са тия.

Г-н Конъли въздъхва отчаяно.

— Бих искал да се върнеш при нас, моля — уморено казва той. — Часът започна и очаквам да прекратите личните разговори. Ще ви помоля също да спрете с това хихикане отзад, г-н Джоунс. Наистина не виждам какво му е смешното.

Беа се обръща напред с доволна усмивчица.

— И така, Кара — обявява на висок глас г-н Конъли с изражение на чисто и непокварено понеделнишко утро, — както вече казах, бихте ли започнали от четвърто действие, първа сцена, за да видим какво има да казва това окървавено дете призрак за бъдещето на тана на Кодор.

След като всеки от нас тримата прочита по един откъс от „Макбет“^[1] и идва ред на Стивън Джоунс от последния чин, а г-н Конъли изглежда така, сякаш с радост би убил някой от учениците си срещу чаша кафе, аз преценявам, че вече е безопасно съвсем лекичко да се наклоня към Беа. Тя дращи нещо в тетрадката и очевидно не обръща внимание на каква гавра е подложено Шекспировото слово на един от последните чинове.

— Донесе ли поканите? — питам я крадешком.

Двамата със Сам още вчера сме разказали на Беа по телефона за моята идея за маскен бал и оттогава говорим само за това. Даже Алис смята хрумването ми за страхотно, най-вече защото Ник може да ни предостави къщата си за партито. Роклите, които двамата със Сам купихме за нея и за Беа, паснаха идеално. Снощи Алис пробва нейната и направо се разсмя от удоволствие колко добре й стои.

Като ме чува, Сам проточва врат напред.

Г-н Конъли ни поглежда остро и ние се смълчаваме за кратко, докато Ема Макнамара срича своя откъс. Беа тихичко измъква тетрадка, която явно е посветена изцяло на партито. Прелиства няколко страници със скици на маски и компилация от песни, с които да озвучи купона. Зловещи фолклорни песни за вещици, напеви за удавени моряци, черни котки и среднощни танци със замаяна от уиски глава. После Беа вади купчина украсени с дантела луксозни покани, които явно е изработила със собствените си ръце.

— Сърдечно ви каним на маскен бал „Черна котка, уиски и луна“ — започва да чете тя с благоговеен тон. — Всички знаменити партита трябва да си имат име.

Сам се протяга и разрошва и без това чорлавата коса на Беа.

— Идеално — казва.

Усмивката, с която я дарява, остава горчив привкус в устата ми.

Преди последния час Сам ме подсеща, че имаме извинителна бележка от майка да не участваме в лабораторните опити по химия този месец. Учителката по химия, г-жа Дилейни, клати неодобрително глава, но връща бележката на Сам и ни освобождава от часа, а ние изоставяме Беа, която седи пред редица със спиртници, над които се вият високи бледи пламъци.

Тази сутрин Сам прещипа пръста си на вратата на гардеробчето. Сега нокътят му е посинял и е целият на петна. Притискам силно с длан синините по лявата си ръка. Болката избухва като пламък. Докато се спускаме към реката, Сам с половин уста се жалва, че с тия отсъствия ще изкараме слаби бележки на лабораторните упражнения този срок, но аз тайничко се радвам, че съм далече от неуравновесените химикали и открития пламък.

По средата на пътя към нас се препъвам и едва не падам по очи, но Сам ме подхваща и ме изправя на крака. Бинтованият му пръст е загрубял и леко подпухнал на мястото, където го прещипа вратата на гардеробчето. Внезапно се сещам за куклата в капана за мишки, която приличаше на Елси.

— Искам да ти покажа нещо — дръпвам Сам за ръката и ние тръгваме обратно към града покрай реката, чак до големия каменен мост, от който рибарите хвърлят въдици през лятото. Там срещаме семейство с две малки деца, които идват откъм отсрещния бряг. Чантите на децата са големи почти колкото тях самите, но те препускат, сякаш изобщо нямат товар на гърба.

— Защо не минахме по нашия мост? — пита Сам.

— Той падна — отвръщам просто. Сам само ме поглежда втренчено, но нищо не казва. Прекосяваме моста и тръгваме покрай брега на отсрещната страна на реката.

— Значи не си била наблизо, когато мостът падна, така ли? — пита горчиво Сам.

Трепвам.

— Точно там бях — признавам. — Но не казвай на мама.

Сам спира за секунда и стиска очи.

— Добре съм — казвам му и го подръпвам за лакътя да продължим към гората.

Сам върви до мен, но изражението му е странно. Казва нещо, но е толкова тихо, че не го чувам. После си прочиства гърлото.

— Е — продължава с нормален глас, — къде отиваме сега?

Пътьом му разказвам за мишия капан, за куклата, която изглежда досущ като Елси, и как е била заложена като примамка вътре.

— Сигурно ще ти се види откачено, но според мен тя самата я е заложила там. Просто не разбирам защо.

По погледа на Сам не личи, че ме мисли за луда и това ми действа доста успокоително.

— Покажи ми я — просто казва той и аз соча през дърветата към полянката, като обяснявам, че е съвсем наблизо.

Щом стигаме полянката, двамата се заковаваме на място с втренчени погледи.

— Същото ли беше, когато дойде за последно? — прошепва Сам.

— Не — отвръщам също шепнешком. Не съм съвсем сигурна защо шептим, но така ми се вижда редно. Около полянката, провиснали от клоните на всяко дърво, се люлеят талисмани, на които им викат капани за сънища. Може да си ги купиш на всеки съботен базар в Голуей: замрежени с цветни конци малки обръчи, от които висят нанизи с мъниста и пера. Има поне петдесетина, всеки с различна форма и цвят. Полюляват се на височината на човешки ръст.

— Що за място е това? — Сам посяга сякаш да докосне един от капаните за сънища, но после отпуска ръка.

Усещам как в гърлото ми засяда буца. Едва мога да дишам. Сърцето ми блъска в ребрата и кожата по ръцете ми настръхва.

— Елси го е направила. — Започвам да се въртя в кръг, а дърветата препускат около мен, докато накрая капаните за сънища се превръщат в размити петна. Чувствам как сърцето ми думка в ушите.

— Но защо?

— Не знам. — Спирам да се въртя и затварям очи. Трябват ми няколко секунди, докато си възвърна равновесието, докато дишането ми се успокои и възстановя нормалния си пулс. Хващам Сам за ръката и го повеждам към храсталака, където открих капана. Разгръщам клонките и вече можем да го видим съвсем ясно: обикновен капан от дърво и тел, върху който седи малка кукла.

Сам се разсмива, но този смях е по-скоро недоверчив, отколкото весел.

— Коя е тя?

Сърцето ми сякаш пада в петите.

— Не знам — отговарям.