Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (14)

13

Сам още спи, когато на следващата сутрин ние двете сме вече готови да тръгваме за училище. Алис думка по вратата му, но той не се показва.

— Сам е като спящ мечок — подмята майка ми, минавайки по коридора, — затова не отваряйте вратата на бърлогата!

Алис се разсмива.

Аз обаче не мога да се засмея. Мисля само за миналата нощ. Опитвам се да не го правя, но това, естествено, не помага. Все едно са ми казали да не мисля за розови слонове. Нищо друго не мога да направя — казвам си, — освен да се преструвам, че не се е случило. Но тогава отнякъде в главата ми се чува тънко гласче: Да, явно наистина много те бива в това. Размазвам това гласче като буболечка. И започвам да думкам по вратата на Сам.

— Сами — крещя, сякаш е някоя обикновена сутрин. — Измъквай си мързеливия задник от леглото! — Ревът отвътре наистина прилича на разярен мечок. — Сам! — провиквам се още по-високо.

Сам открехва вратата. Очите му мижат, косата му е чорлава и той се подпира на касата, лицето му се подава през тясната цепнатина. Имам чувството, че забелязвам неизречени въпроси в погледа му, но може да са и оправдания. Или разкаяние. Дъждът, уискито, цигареният дим като споделена целувка. При мисълта за целувка си налагам да спра. Той ми е брат, напомням си за стотен път.

— Тръгваме! — отсичам. Старая се гласът ми да звучи припряно.

Очите на Сам са тъжни като дълбоки води.

— Ъхъ — отговаря. Гласът му е уисково-пресипнал. Алис устремно префучава през площадката и се спуска по стълбите. Сам изчаква, докато се скрива от поглед. — Може ли да поговорим за секунда? — казва.

Отваря вратата малко по-широко и аз забелязвам, че е полуоблечен, бос и гол до кръста, панталоните му са свлечени ниско на хълбоците. Лицето ми пламва.

— Закъсняваме — казвам и гласът ми излиза задавено.

Алис се провиква откъм кухнята, майка ми хуква пак нагоре по стълбите към стаята си да вземе нещо забравено.

— Знаеш, че Мелани ще се бави най-малко двайсетина минути — казва Сам. — Кара, моля те.

— Ние тръгваме! — вика Алис откъм коридора.

Майка се появява от стаята с чифт чорапи в едната ръка, портфейлът и телефонът й са напъхани в превръзката на другата, а слънчевите очила висят от устата.

— Сам, ти още ли не си облечен? — изфъфля тя с дръжката на очилата между зъбите. Вземам очилата, за да не счупи или тях, или някой зъб. — Побързай, защото днес тримата ще ходите пеша на училище. Грейси ще ме вземе всеки момент.

— Ей! — провиква се още по-високо Алис. — Хора! Имам контролно първия час, така че не ме карайте да закъснявам.

Майка ми се усмихва и поклаща глава.

— Чухте я — казва и посочва Сам с портфейла. — Давай!

Сам се прибира обратно в стаята без да обели дума. Забивам поглед в затворената врата. Може да съм се застояла така с частица от секундата по-дълго, защото майка ме изпровожда със странно изражение, докато слизам тежко по стълбите.

Алис не й е казала за злополуката предния ден. Не носи ранената ръка, провесена през врата, и е обула панталона вместо полата от училищната униформа. Майка няма как да разбере, че снощи е била в болницата с извадено рамо и раздрани колене, нито че са я кърпили на толкова места. Тя само знае — или поне така си мисли, — че футболна топка е ударила Алис в лицето, докато минавала напряко през игрището след часовете.

Почти през целия път до училище Алис се жалва от садиста преподавател по политическа икономия, който изневиделица им дава контролно точно преди ваканцията. Не споменава нито вчерашната злополука, нито Ник, нито онова, което си говорихме снощи. Двамата със Сам се държат съвсем нормално един с друг. Не мога да преценя дали и ние със Сам се държим така; вече съм забравила какво е нормално.

Моят ден в училище минава мудно, но Беа буквално подскача и от вълнение не може да си намери място по време на часовете. По коридорите и в столовата все ни спират разни хора да питат за партито. Уговаряме се с някои от приятелите на Алис да се срещнем при къщата на духовете преди останалите вечерта, за да ни помогнат с приготовленията, и всичко ми се разминава много по-лесно, отколкото съм очаквала, защото съм погълната от мисълта за партито, а другото остава на заден план. Даже намерението да открием Елси е като че ли временно забравено. Не съм сигурна дали бих могла да понеса още изненади след всичко снощи.

Най-накрая звънецът обявява края на последния час. С Беа, Алис и Сам се преобличаме в училищните тоалетни. После поемаме към къщата на духовете, нарамили чанти с маскарадни костюми и декорация, свещи и фенерчета, които Беа пазеше у тях, така че майка ми да не заподозре нищо. Носим и три бутилки вино, които Сам скъта в бюфета след последната официална вечеря у нас. Пускаме на майка ми весели есемеси, че украсяваме градината на Беа в чест на ония, които ще дойдат за „почерпка или пакост“, така че да не се усети.

От няколко дни сме се наговорили да отидем в къщата на духовете по-рано от останалите, така че да имаме малко време само за нас четиримата преди бала. Решавам, че това напълно ме устройва. Докато двете с Беа развеждаме Сам и Алис из къщата и пием вино, всичко пак ще изглежда постарому.

Когато стигаме къщата на духовете, цялото небе е вече покрито с тъмни облаци и следобедът изглежда навъсен. Днес температурата е паднала с няколко градуса и духа свиреп вятър. Той усуква шала стегнато около врата ми, заплашвайки да ме удуши. Вдигам очи към високите еркерни прозорци на голямата спалня и за миг ми се привижда някакво лице зад завесите. Примигвам и лицето изчезва.

Беа и Алис първи се покатерват по градинската порта. Когато и двете са вече оттатък, подавам на Алис трите бутилки вино през решетките и прехвърлям на Беа чантите през оградата. Тръгвам да се катеря преди Сам. Забелязвам, че ми е много по-лесно без ръкавици и с кецовете, а досега никога не съм носила кецове в сезона на злополуките. Изведнъж си давам сметка, че ако не броя оная нощ върху леда на замръзналата река, сега съм с най-малко катове дрехи, което не се е случвало през сезона на злополуките още откакто стана онова със Сет. А ето че на всичко отгоре се катеря по градинска порта от ковано желязо, за да се промъкна в някаква изоставена къща. Само ако можеше майка да ме види в тоя момент!

Точно когато съм на върха на портата, тя изведнъж започва да се клатушка. Опитвам да си избия от главата образа на разбитата глава на Сет, но се клатя доста силно за тая паянтова порта и тоя силен вятър. Докато прехвърлям левия крак — десният вече е мушнат между решетките от вътрешната страна, — губя равновесие. Вместо да се опре на решетката, левият ми крак пропада във въздуха, а от тежестта на тялото ми десният също се изхлузва. Нямам време дори да ахна. Внезапно и двата ми крака ритат във въздуха на повече от два метра над земята. Алис изпищява. Ръцете ми стискат решетките като менгеме. Опитвам да мушна крак в плетениците от ковано желязо, докато намеря по-солидна опора. Сърцето ми се е качило между зъбите и блъска, а ръцете ми започват да се потят. Хватката ми става хлъзгава.

— Кара! — изкрещява Беа. Протегнала е ръце към мен, сякаш това може да помогне.

Имам чувството, че краката ми не са мои. Отказват да ми се подчиняват, подметките се хлъзгат по решетките на портата и не успявам да напипам с крак нито една от металните плетеници, за да се закрепя. Виждам само побелелите кокалчета на пръстите, вкопчени в ръждивите решетки отпред. Портата се люлее.

— Сам, стой долу! — крещи Алис. — Ако опиташ да се покатериш, ще събориш портата.

Усещам как Сам пуска решетките. Старая се да не се паникьосвам. Опипвам напразно, докато най-накрая безпомощно увисналите ми крака намират опора. Пъхам стъпало между решетките и се прилепвам плътно в тях. Мускулите на ръцете ми горят от болка.

Оставам превита на две най-отгоре, докато успокоя дишането си, после започвам предпазливо да се спускам надолу. Най-накрая с облекчение усещам твърда почва под краката си. След замръзналата река и преживяното току-що обаче си мисля, че в момента ще е трудно да намеря твърда опора в живота. Скоро и Сам се приземява в градината и ме прегръща през раменете.

— Добре ли си, сестричке? — пита тихо и сега е същият Сам, какъвто го знам открай време. Сърцето ми пропуска един удар, но аз не обръщам внимание. Всичко си е пак постарому — казвам си. — Постъпихме зле, сега той съжалява, повече няма да говорим за това. Така е най-добре.

Така съм се вкопчила в тая мисъл, че забравям да му напомня както обикновено: аз не съм му сестра. Защото, откъдето и да се погледне, не е така. Всичко си е пак постарому, напомням си отново. За добро.

Когато стигаме портала, Беа протяга ръка да натисне дръжката на вратата, но тя се отваря сама, сякаш е почувствала нашите тела, сякаш знае, че искаме да влезем. Алис се изсмива неуверено.

Отвътре къщата е сякаш друга. Дали заради тъмнината — из преддверието сенките се гонят със сноповете лъчи от фенерчетата, — или заради вятъра, чийто плач нахлува през всяка цепнатина, но този път къщата на духовете изглежда много по-призрачна (а и преди си беше доста зловеща). Алис и Сам стоят като хипнотизирани. Беа се заема да ги разведе на представителна обиколка. Когато стигаме двукрилата врата на голямата спалня, всички утихваме.

Мобилизирам целия си кураж.

— Хайде! — давам знак на Беа да хване една от дръжките. Аз посягам към другата. Двете заедно разтваряме вратата към голямата спалня и даваме път на Сам и Алис да влязат първи.

Тук нищо не се е променило. Същото е като на снимката, която направих. Тапетите по стените все така се лющят и аз почти различавам контурите на нечии лица по избелялата хартия. Дебел слой прах покрива всичко, с изключение на следите от нашите стъпки. Те са единствените в стаята.

Вдигаме фенерчетата и осветяваме дъските на пода чак до огнището по средата. Сам отронва едно тихо: „Уау!“.

Беа тръгва право към еркерните прозорци и дръпва завесите. Прахолякът се вдига на облаци над главата й. Зад завесите няма никой. Никаква Елси. Никакви призраци, само прах в светлината от фенерчетата, нашето дишане, вятърът в тишината и усещането, че нещо, че много неща ни наблюдават. Може би наистина има призраци.

Алис коленичи върху мръсния под и отваря раница, която не съм забелязала да носи. Вътре, освен CD-плеъра на батерии, който е заела за партито от Ник, има нещо, което прилича на стотина свещи, опаковани в кухненска хартия. Тя ги вади една по една и ни дава знак да й помогнем. Гласът й ехти в празното помещение. Потръпвам.

Беа и Сам подреждат свещите: малки чаени свещи, пъстроцветни свещи от магазините за сувенири, големи църковни свещи, които ми напомнят за Коледа. В светлината на фенерчетата приличат на кости. Алис върви подир нас с една от ония дълги запалки, които се използват за барбекю, и пали стотици пламъчета. Потрепващите им езичета ме правят неспокойна. Всичко в тая стая е леснозапалимо, най-вече ние.

Беа вади от раницата още четири пакета, увити в кухненска хартия. Това явно не са свещи. Подава по един на всеки и когато ги разгръщаме, отвътре се показват маските.

— Вчера ги направихме — казва Алис. — Тъй като трябваше да използваме тел, клещи и ножове, не искахме да работим у нас, а и майката на Беа има купища материали, които ни влязоха в употреба. Затова решихме да подготвим изненада.

Оглеждам моята маска на трепкащата светлина. Тя е крехка, изящна и бляскава, а пайетите по нея приличат на сълзите на статуя. В мрака изглежда синьо-кафяво-зеленикава като реката по залез. Слагам я и тя ми прилепва идеално, сякаш е моделирана по извивките на лицето ми. Край мен Сам се превръща в бандит с тая черна маска, точно като пирата от Принцесата булка^[1]; изглежда така, все едно половината му лице го няма. Маската минава през очите му, все едно през тях е прокарана цензурна черна линия, и напълно ги скрива. Зловещо. В другия край на стаята лицето на Алис сякаш е от дървесна кора и есенни листа. Кожата на Беа е люспеста.

Докосвам страните си и бляскавите сълзи по тях.

— Наистина ли вие ги направихте?

Алис кимва.

— Малко са зловещи — обажда се Сам, изричайки на глас моите чувства в момента. — Сякаш е одрано нечие чуждо лице.

Алис изглежда поласкана от това определение, но на мен ми е някак криво, сякаш вече не съм аз самата. Ще ми се да сваля маската, но другите остават с техните, затова не я докосвам. Тя е обгърнала плътно лицето ми и под нея чувам дъха си много по-силно и отчетливо. Непрекъснато се стряскам и гледам през рамо дали някой друг не диша зад мен.

Сам гаси фенерчето и ние оставаме заобиколени от светлината на свещите. Разполагаме се на пода по средата между прозорците и вратата (сякаш се готвим да избягаме всеки момент) и започваме да си подаваме от ръка на ръка бурканчета от конфитюр, които Беа е донесла вместо чаши. Отваряме бутилка вино и ги пълним чак до ръба.

— Мястото е наистина идеално за нашия бал — обажда се по едно време Беа. Край нея Алис се усмихва под маската от дървесна кора. Чудя се дали защото отсега предвкусва реакцията на приятелите си като видят къщата, или пък магията на призрачната къща започва да й действа. Вятърът дрънчи със стъклата на прозорците, а воят му откъм долния етаж звучи като вълк, проникнал в къщата.

Отпиваме вино от чашите бурканчета и се вслушваме в този вой, а Беа ни разказва за ирландските вълци: как не чак толкова отдавна цялата ирландска земя била покрита с лесове, из които волно бродели вълци. Те скитали от бряг до бряг и понякога се превръщали в красиви, високи и снажни човешки същества, които слизали по селата да прелъстяват мелничарските синове и ковашките дъщери. Синовете и дъщерите прекарвали една-единствена нощ с вълците и се влюбвали в тях до гроб, а когато вълкът си тръгвал на следващото утро — пристъпвайки меко и безшумно на четири лапи обратно към леса — мелничарският син или ковашката дъщеря цели три години бродели из горите босоноги и треперещи да ги търсят, докато накрая не издъхвали от изтощение в коренищата на някое дърво. Тогава вълкът се връщал и си устройвал пир с тяхната плът.

До мен Сам се разсмива, може би леко нервно.

— Имаш болно въображение — казва той на Беа.

Алис, която обикновено се присмива на историите на Беа, сега започва да я разпитва за вълците и е по-скоро любопитна, отколкото язвителна, макар че при нея понякога е трудно да се различи едното от другото.

— Има ли как да се разбере, че това са вълци, а не хора? — пита.

Беа вади пакет цигари от джоба си и пали една. Пламъчетата на свещите започват да танцуват при появата на ново огънче в стаята.

— По принцип са много по-окосмени от хората. Мъжете вълци са с космати гърди, косата на всички е на дълги сплъстени кичури и имат рунтави триъгълници между краката.

Сам се задавя както отпива вино от бурканчето. Тупам го по гърба, докато престане да кашля. Алис протяга ръка към цигарата на Беа.

— Освен това вълците са страхотни любовници — продължава Беа. — Поне така съм чувала.

— От кого? — любопитствам, но Беа само се усмихва загадъчно.

— Сред хората също има страхотни любовници — казва Алис, която е много по-наясно от мен за тия неща.

— Но не и като човек вълк. — Стените сякаш се привеждат над нас, за да слушат и те, даже тежките завеси пропълзяват в посока на гласа на Беа. — Когато такъв те погледне, той все едно вижда през дрехите и даже под кожата ти. Сякаш надушва желанията ти и колко е силен копнежът да бъдеш обладан. Ще те прикове към пода, докато едва не издъхнеш от наслада, ръцете му ще оставят синини по хълбоците ти, а целувките му ще са като ухапвания, които те поглъщат цял. Няма как да се отървеш жив.

Вятърът навън се усилва и цялата къща потръпва. Сам издишва шумно.

— Виж ти — казва и гласът му звучи леко замаяно.

Не знам дали стоте горящи свещи или виното подпали пожар в гърлото ми, но усещам как под маската лицето ми пламти. Не мога да изтрия от съзнанието си образа на Сам как е застанал гол до кръста с боси крака на прага на стаята си. Внимавам да не поглеждам към него.

— Значи е достатъчно да изкараш една нощ с някой от тях и ставаш негова завинаги, така ли? — пита Алис.

— Завинаги.

— Няма ли как да се развали заклинанието?

Беа се разсмива.

— Това не е заклинание, Алис. Много по-лошо е.

— Много по-лошо ли? — Очите на Алис са станали на пламъчета. Беа отново пълни бурканчето й с вино и Алис го пресушава все едно е вода.

— Задръж малко, Алис — обажда се Сам и аз протягам ръка да я възпра. Нейните очи гледат диво и това няма нищо общо с маската от дървесна кора (с тия маски, както сме замаяни от виното и в светлината на свещите сигурно всички изглеждаме малко диви тая вечер). Когато бутилката пак стига до мен, вече е празна. Главата ми започва да се върти и съм готова да повярвам, че привиденията пият заедно с нас. Иначе как бихме могли да пресушим цяла бутилка толкова бързо?

— Ами ако излезеш права? — обръща се Алис към Беа, тонът й е твърд и сериозен. — Ако наистина е имало вълци в човешки образ, които прелъстявали хората, а после ги чакали да паднат мъртви, за да пируват с плътта им? — При тези думи тя избухва в смях и даже Беа вече изглежда разтревожена. — Какво ще кажеш това да е истина? Как би могла да го предотвратиш? Щом не е заклинание, тогава как ще го спреш?

За първи път Беа не знае какво да каже. Тя посяга към чантата си и вади картите. Размесва ги и ги разстила по пода пред нас. Очаквам Алис да подбели подигравателно очи или да каже, че само се е пошегувала, но вместо това тя се втренчва в картите напрегнато също като Беа. Поглеждам Сам крадешком. Той също ме поглежда. Дали и аз имам същия тревожен вид като него? Питам се какво ли подозира за Ник.

Беа се взира в картите близо минута, след това проговаря.

— Трябва да убиеш вълка. — После сякаш се съвзема. — Метафорично — уточнява. Поглежда към Алис. — Говорим метафорично, нали така?

— Така ли? — откликва Алис. — Ти ми кажи, Пазителко на привиденията, Повелителко на картите, Върховна вещице. — Тя нетърпеливо удря с длани в пода и веднага след това изкрещява. Лявата й ръка е попаднала на нещо заседнало между дъските. Измъква го. Още едно голямо червено копче.

— Целувката на вещицата — прошушва Беа.

Алис се взира в копчето, после го пъхва в джоба на джинсите си. Сещам се за първото копче, което аз открих и което сега лежи сред хаоса от всякакви дреболии на нощното ми шкафче. Алис посяга зад себе си и вади втора бутилка вино от моята чанта. Измъква тапата и вдига шишето над главата си.

— За вълците! — провиква се и рязко отпива. После подава бутилката на Беа, която жадно я поема.

— За призраците! — Устните на Беа оставят червени следи по гърлото на бутилката, виното оставя червени следи по устните й.

Поемам бутилката и отливам от виното на пода.

— За реката под нас!

Подавам шишето на Сам, а той само ме гледа. Подканям го с жест да го вземе. Дори когато го вдига за тост, пак не сваля очи от мен.

— За нашите тайни! — провъзгласява.

Изведнъж усещам, че се задушавам. Беа тържествено кима, а Алис рязко се изсмива. В стаята става жежко и въздухът не достига. Навън сякаш се извива буря. В главата ми също вилнее буря. Дъждът малко наподобява музика. Започваме да се поклащаме в ритъм както си седим. Дланите ми са потни. Свалям палтото, после пуловера, размотавам шала.

— Свалете си обувките — внезапно казва Беа. После скача и изхлузва със замах ботинките си на вещица. — Вслушайте се в привиденията — чуйте колко им се понрави нашият вълчи разговор. — Босите й крака тропат по пода и цялата къща стене. — Чуйте! — крещи Беа и гръмогласно се смее. Алис става след нея и сваля малките си обувки с лодка деколте. Започва да потропва по пода с боси ходила. Къщата скърца и пука, сякаш им отговаря.

Двамата със Сам също си сваляме обувките, защото не ни е в характера да противоречим на Беа. Не и когато прилича на същинска вещица. Косата й е огромна и заплетена, всеки кичур стърчи в различна посока изпод бавно нажежаващите се люспи на маската. Лицето й прилича на море, очите й са перли. Роклята се е наелектризирала и е прилепнала по тялото; двете с Алис са се хванали за ръце и отмерено удрят крака по пода, а той се тресе.

— Ставайте, ставайте! — крещи Беа.

Сам бавно се надига. Подава ръка да ми помогне да стана. Поколебавам се за миг, преди да я поема. Все пак я поемам. И оставям ръката си в неговата секунда по-дълго от необходимото, само и само да му покажа, че вече всичко е наред, случилото се е забравено и нещата пак са постарому. Каквото и да означава това.

Беа ни кара да й подадем чашите си бурканчета и ги пълни догоре с вино. После вдигаме нов тост.

— За сезона на злополуките! — произнася Алис без дъх.

На мен самата дъхът ми засяда в гърлото. Изпод вратата нахлува особено силен пристъп на вятъра и стаята изведнъж се изпълва с танцуващи светлинки. Сам изкрещява. В центъра на спалнята, в овъгления почернял кръг на пода, сред прашните останки на онова, което някога е било изгорено тук, лумва огън.

Алис надава нечленоразделен писък, Беа се залива от смях като обладана от духове. Опитвам се да намеря обяснение: сигурно пламъкът на някоя от свещите е дал огън на струпаните по пода прах и мръсотия, казвам си, но всъщност всички сме наясно, че това е магия. И когато Беа се впуска да танцува около огъня, ние всички я следваме, както децата са последвали Вълшебния свирач^[2]. Тя започва да нарежда като сомнамбул.

Рецитира напевно и монотонно нашето стихотворение — оня „изящен труп“, който заедно съчинихме в градината. Научила го е наизуст. Подхваща припева, който състави с по едно изречение от всеки от четиримата и го повтаря дотогава, докато не започва да звучи като молитва, като заклинание, сякаш ни свързва завинаги чрез собствените ни думи.

И нека вдигнем чаши за сезона на злополуките, нарежда, ние повтаряме движенията й, а стъпалата ни шляпат в прахта по пода заедно с нейните. За реката под нас, в която потъват нашите души. Беа вдига чаша и ние приветстваме лумналия огън заедно с нея. Кожата ми настръхва, сякаш са ме полазили милион гъделичкащи крачета. За раните и тайните. Алис вдига чашата си над главата и виното се сипе отгоре й като дъжд. За призраците на тавана. Къщата пищи. Да пием пак за пътя на водата.

Внезапно музиката гръмва по-силно, въпреки че никой не е увеличавал звука. Редуват се песни, които никога не съм чувала, а доста добре познавам музикалните компилации на Беа. Стаята е огромна. Мятаме се из нея като диваци. Пламъците изпъстрят кожата ни с петна.

Танцуваме до премаляване, блъскаме се, останали без дъх. Хлъзгаме се и връхлитаме един върху друг и всеки път, щом телата ни се срещнат, наоколо се разхвърчат електрически искри, макар в къщата да няма ток. Вкопчваме се един в друг, махаме с ръце един около друг и така всички се движим в едно. Крайниците ни са се преплели, но ние някак продължаваме да танцуваме. Ние сме чудовищни, ние сме величествени. Превърнали сме се в едно огромно същество, превзело нощта. Имаме осем крака, четири туптящи сърца, хиляди капчици пот върху хилядите тънки косъмчета, пръснати по цялото ни гигантско тяло.

Припяваме в един глас, а музиката е звукът на нашия танц и е толкова силна, че замижавам да заглуша останалите шумове, а после изведнъж усещам нещо като целувка върху спуснатите си клепачи и едно тънко гласче прошепва: „Събуди се събуди се събуди се“. Когато отварям очи, с нас има още някой, който диша, когато аз дишам, и се движи, когато аз се движа. Поглеждам и това е Елси.

Изпищявам.

Алис се препъва в нещо и се просва на земята и Беа също се разпищява. Сам се втурва да помогне на Алис, но пада и се удря зле. Единият му крак попада в огъня и наоколо се посипват искри. Къщата вие. Грабвам училищната си раница и я запращам в огъня. Достатъчно голяма е да потуши пламъците. Вятърът навън е стигнал кресчендо, еркерните прозорци внезапно се разтварят, а свещите цвъртят и умират под дъжда, който нахлува заедно с вятъра.

Потъваме в мрак. Къщата притихва. Пропълзявам до отсрещния край на стаята и пипнешком откривам фенерчетата. Светлината им ни се вижда слаба след свещите и заревото на огъня, а под маските изглеждаме толкова бледи. Беа държи Алис в прегръдките си, а Сам куцука болезнено към тях, клатейки глава. Паля и четирите фенерчета — по две във всяка ръка, които пръскат светлина по тавана и по стените — и когато всички озаряват дружно спалнята, виждам, че сме сами. Ако изобщо някога е било другояче.

Не знам кой започна. Може да е била Беа, залюляла Алис в прегръдките си. Може да е била Алис, натъртена от падането. Може да е бил Сам, паднал край дупката, където само допреди минута гореше огънят. Сам е с един леко опърлен чорап и един подпухнал пръст, нищо чудно да е изкълчен. Може да съм била аз. Може да е била Елси, макар че не мога да я видя и се налага да приема, че нея я няма тук (ако изобщо някога я е имало). Някой започна с малко стреснат смях, после изведнъж всички се заливаме от смях. Отначало хихикаме, после се кискаме, после смехът се усилва и се превръща в стремглаво веселие. Неговият звук отеква в тавана, блъска се в стените, подскача бързо и леко около нас, докато Беа не започва да се търкаля по пода и да се превива от смях, а на Алис за малко да й потекат сълзи.

Минава доста време, докато успеем да си поемем дъх. Сам куцука наоколо и отново пали свещите, макар да го предупреждавам, че това не е много добра идея.

— Всичко е наред, сестричке — отвръща той и идва до мен. Очите му са тъмни под маската.

— Не съм ти сестра. — Гласът ми е пресипнал и много тих. Сам отваря уста да каже нещо, но после се отказва и свива рамене. Гласът ми притихва още повече. — Сега ти трябва да отговориш: Както кажеш, petite soeur — подсказвам. Сам се усмихва и не мога да преценя дали това е обичайната му усмивка, или е тъжна усмивка, маската успешно прикрива лицето му. Вече не мога да разпозная кой, кой е.

Беа се надига от пода и ни подбира като стадо към вратата на голямата спалня. Те двете с Алис вземат фенерчетата, ние със Сам събираме колкото свещи можем да носим и се упътваме към банята, където огледалото е напукано и прашно и където лъчите от фенерчетата и пламъчетата на свещите се отразяват така, че цялото помещение засиява. Беа рови из чантата за голямата кутия със сценични гримове на майка си, която е заела за тази вечер. После настанява Алис на една табуретка и започва да рисува по ръцете и краката й шарките на дървесна кора. Предлагам на Сам да стегне с превръзка пръстите на ударения си крак, така че да обездвижи тоя, който се е подул. Понечвам да извадя болкоуспокояващите от чантата, но той ме спира.

— Може да е от виното — казва, — но нищо не усещам.

Алис гледа втренчено отражението си в огледалото, а аз гледам втренчено нея. Ръкавите й са навити, така че Беа да може да изрисува и ръцете. Синините по тях са като пачуърк от нови и избеляващи кръпки; има драскотини като от котешки нокти, които, казвам си, може да са от катеренето по желязната порта. Но видът им е като отпреди дни, даже седмици. Примигвам. Светът изведнъж се размива по краищата. Превързвам пръстите на Сам, пием вино, а Алис взема четката за грим и боядисва краката на Беа в синьо, докато Беа рисува по нейните.

Когато Алис и Беа са гримирани, всички се връщаме в голямата спалня, за да си облечем костюмите. Беа и Алис бъбрят и се смеят, помагайки си една на друга за копчетата и циповете, после тичат до банята да погледнат прашните си отражения. Алис използва лепило за изкуствени мигли, за да покрие с люспи лицето на Беа, Беа лепи дребни листенца по лицето на Алис. Двете са като земя и вода. Пасват си идеално. Сърцето ми се свива от това.

Когато всичко е готово, Алис е вече същата оная девойка от древногръцкия мит, която се превърнала в дърво. Кожата й е кора, а подобните й на вейки ръце сякаш започват да се разлистват. Прилича на гора, която тъкмо се връща към живота, и то танцувайки. Какво ли чудо е да се сдобиеш с крака, след като толкова години си бил дърво. До нея Беа е морето. Има хриле от двете страни на шията и те сякаш се отварят, вдишват и издишват, щом се раздвижи, а люспите по лицето и маската й блещукат. Ръцете са увити в копринена мрежа, върху кожата е залепен корал.

Чувствам се нелепо до тях. Като някаква детска фантазия, издокарана в майчините дрехи. Горнището на роклята ми с богата тюлена пола е направено от няколко съшити копринени шала и се притеснявам, че е прекалено разголено. Все подръпвам краищата, опитвайки да се прикрия. Това ме подсеща за снимките на Алис като малка — винаги ходеше на плаж облечена от глава до пети, всички останали тичахме само по шорти и бикини. Цялата съм покрита с брокат и с ципести криле. Чорапогащникът ми е прекалено прозрачен, маската ми е твърде пъстра и всичко по мен е някак твърде ярко и неестествено. Другите изглеждат почти зловещи; само аз съм миловидна и крилата.

— Скоро и другите трябва да пристигнат — казва Алис и поглежда на телефона си колко е часът.

Беа я дръпва за здравата ръка.

— Ела долу с мен — казва. — Започваме да украсяваме.

Гледам да не се обиждам, че не изчакват и нас със Сам, а се спускат с тропот само двете по паянтовото стълбище.

Сам се прокашля зад мен.

— Ще ми помогнеш ли да се гримирам? — пита.

Обръщам се и си позволявам да го огледам както се полага. С този костюм кожата му сякаш мъждука, сякаш той не е съвсем от нашия свят. Синият му кичур е временно боядисан в черно, той ми протяга кутията със сценични гримове на майката на Беа. Идеята да си боядиса кожата в сиво е на Беа — така щял да стане черно-бял, сякаш наистина току-що е слязъл от лентата на някой ням филм.

Топвам една от четките на Алис в сивата боя, а той затваря очи. Нанасям боята върху клепачите му, покривам пръснатите по бузите лунички. Сърцето ми блъска в ребрата, сякаш иска да изхвръкне. Следвам бавно контурите на лицето му, сякаш опитвам да го науча наизуст — извивката на скулите, наболата по челюстите брада, почти съвършената права линия на счупения някога нос. Това, че е със затворени очи, облекчава задачата ми. И я превръща в нещо като целувка.

Ръката ми трепери, докато прокарвам четката по устните му. Когато приключвам, той се облизва и бърчи нос от вкуса на боята. Отваря очи и се усмихва.

— Това е истински сценичен грим — казвам и думите излизат плахи, — така че няма толкова лесно да се изтрие.

Сам впива поглед в мен.

— Добре — прошепва. — Хубаво.

Все още стоя плътно до него с четка в разтрепераната си ръка. Сам посяга и взема четката, внимателно, после ръката му обхваща моята и остава там. Отново облизва устни и аз пламвам при спомена за снощната ни целувка. Но се сещам за разкаянието, което зърнах в очите му тази сутрин и как ме изгледа майка, когато се застоях пред стаята му миг по-дълго, сещам се за Както кажеш, petite soeur и как вече всичко би трябвало да е пак постарому. Лицето ми пламва още повече, но тоя път от срам.

Измъквам ръката си от хватката на Сам и бързо отстъпвам назад като шумно кашлям.

— Трябва да помогнем за украсата — казвам бързешком.

Сам не помръдва. Ръката му все още стиска въздуха, където доскоро беше моята ръка. Той бавно я отпуска.

— Кара — промълвява.

— Само да взема някои неща — казвам с писклив и леко истеричен глас. Намирам си някакво оправдание да не го гледам, да не съм близо до него, като събирам разпилените ни по пода дрехи и ги набутвам по чантите.

Сам грабва маската си, оставена върху една от чантите, преди да я затрупам с дрехите. Щом си я слага, очите му изведнъж потъмняват и той се превръща в бандит, който обира влакове, в морски пират, в отмъстител с маска. И малко прилича на привидение. Усещам погледа му, макар да избягвам да го поглеждам директно в очите. Когато най-после събирам вещите ни, тръгвам бързешком към вратата.

— Кара — чувам гласа на Сам зад гърба си. — Може ли да поговорим за това, което стана?

Сърцето ми сякаш се търкулва надолу по стълбите. Насилвам се да се обърна и да го погледна.

— Знам, че беше грешка — казвам и думите ми прозвучават някак дребнаво. — Съжалявам. Няма за какво повече да говорим.