Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (11)

10

Наканили сме се да отидем у Беа и да си направим маски за бала на Хелоуин, но когато излизаме след последния час виждаме Ник да стои пред входа на училището. Носи кафяво кожено сако и тесни джинси, а косата му е в съвършен безпорядък — твърде великолепен е, за да му подхожда огромната стъклена врата на някаква грозна училищна сграда, която гледа към паркинга. Групичка момичета след нас забавят крачка и започват да си шушукат, докато минават покрай него. Щом го виждат, момчетата от компанията на Алис изопват рамене и леко изправят стойка. А Алис се вдига на пръсти да го целуне.

— На какво дължа тази изненада? — пита с глас, който не е съвсем нейният. По-дълбок е, сякаш се опитва да изглежда по-зряла, и някак по-пресипнал, като че ли това изобщо не е Алис. Изпитвам странно усещане, когато го чувам.

Ние със Сам и Беа не засичаме Ник много често. Той не се движи с компанията на Алис (и това според мен е съвсем нормално, защото е на двайсет и две и поради тази причина е хем по-голям, хем по-умен, освен това е музикант, което тутакси го прави и несравнимо по-привлекателен). Обикновено двамата с Алис са или сами, или с приятелите му от бандата. На нейно място едва ли щях да съм особено щастлива — да се движиш с момчетата от групата на Ник означава и тълпи от мацки, които ги обсаждат след всеки концерт — Алис обаче смята, че това е част от живота на такива банди и ако Ник ще става музикант, тя трябвало да свиква. Понякога се шегува, че от ордите поклоннички на Ник не му остава време за нея. Когато казва това, през очите й сякаш ме гледат две различни Алис: едната се смее, но и малко ревнува, че гаджето й е толкова желано, и друга, която изпитва едва ли не облекчение.

Според мен никак не е лесно да ходиш с музикант, ама какво ли пък разбирам аз?! Никога не съм движила сериозно с някое момче. А когато забележа Ник да гледа Алис така, все едно само нея вижда цветно в целия черно-бял свят, тогава си мисля, че май тая работа си заслужава.

Ник нежно прегръща Алис през кръста и кимва за поздрав към нас. Навежда се да й прошепне нещо на ухото, но думите му стигат и до нас. „След половин час имам репетиция и не мога да остана дълго — казва, — но трябваше да те видя.“ Изражението на Алис омеква.

Сещам се как тя крещеше по телефона този следобед и се питам дали двамата с Ник тогава не са се скарали и сега се сдобряват. Опитвам се да отведа Сам и Беа по-надалече, за да ги оставим за малко насаме, но Беа се е заковала на място и е скръстила ръце като каменна статуя, така че не успявам да я помръдна. Поглеждам я въпросително.

— Идваш ли, Алис? — подвиква Беа.

— Само две секунди — отговаря тя и повежда Ник към далечния край на паркинга, за да говорят на спокойствие.

Не мога да откъсна очи от тях. Няма как да се е карала с Ник по телефона, мисля си, като гледам как се притискат един в друг и как Ник се стреми всяка секунда да я докосва. Чудя се дали някога ще срещна момче, което да ме докосва по този начин. Край мен Сам се прокашля. Свеждам поглед и се правя, че тикам косата си под шапката, за да прикрия червенината, която пълзи по бузите ми.

След десетина минути Ник си тръгва (но не преди да е целунал Алис толкова страстно, че учениците на паркинга замръзват на място и ги зяпват), а Алис с леко замаян вид се връща при нас.

— Всичко наред ли е с твоя възлюбен? — питам игриво.

— И защо да не бъде? — безгрижно отвръща тя, след което всички заедно прекосяваме паркинга, за да отидем у Беа.

След няколко крачки обаче спираме, защото колата на майка ми е паркирана край училищния портал. Само за един бегъл миг решаваме да се покрием и да избегнем срещата с нея, като се върнем назад покрай футболното игрище и минем от другия край на града, но самият факт, че е тук, когато трябваше да е още в студиото, не вещае нищо добро, затова всички бавно поемаме към колата.

Но не майка ми седи зад волана. Ние и четиримата се натъпкваме на задната седалка, хълбоците ми са приклещени между бедрата на Сам и Беа, а Алис е залепнала за прозореца като размазана муха. Грейси се обръща да ни махне иззад волана и потегля. Майка ми седи отпред до нея, придържайки едната си ръка — тя е гипсирана, очевидно съвсем наскоро я е счупила, и виси на превръзка през врата. Докато Грейси шофира, двете обясняват какво се е случило.

Наближават последните дни от сезона на злополуките. Преди самия край положението винаги се влошава. Предната година по това време Алис си счупи два пръста, вратата на колата ги заклещила, докато Ник я прибирал у дома след едно парти. Две години по-рано Сам си счупи носа, докато играеше футбол. (Костта зарасна почти идеално, забелязва се само лека чупка в линията на носа, когато е обърнат в профил под определен ъгъл. Все му повтарям, че така прилича на дързък пират.) Няколко години преди това пък аз си счупих крака, а на Алис й се спука апендицита. Една година майка ми си счупи ключицата, друг път налетях боса на ботуша на умивалника в банята и ми падна нокътят.

И тук изобщо не споменавам стотиците порязвания, охлузвания и натъртвания, всички други удари и страхове в живота ни. Всички ония какво-можеше-да-стане и на-косъм-да-се-случи, главите, които едва не се разбиха в мраморните плочки, вените, които счупеното стъкло едва не преряза, белите дробове, в които едва не попада вода. Ние обаче никога не говорим за това.

Днес майка ми е била блъсната от кола. Цялата е натъртена и насинена, ръката й е счупена на две места, но, както твърди Грейси, си е чист късмет, че е още жива. Всеки път, когато го каже (а тя вече го потретва), майка ми трепва. Ние се правим, че не забелязваме. У дома се суетим около нея, а тя се опитва да ни разкара. „Добре съм — убеждава ни. — Добре съм, просто ме оставете на мира с чаша вино и някой скапан филм.“

Носим й възглавници и още възглавници, болкоуспокояващи, шоколад. Носим вино на нея и на Грейси и отмъкваме друга бутилка за нас на горния етаж за по-късно. Подбираме скапани филми, в които никой не бива наранен, освен емоционално, но и това е поради някакво глупаво недоразумение, и накрая всичко се оправя. Оставяме ги двете с Грейси в дневната и излизаме в задния двор, където клоните по върховете на дърветата се люлеят, но ние в ниското не усещаме полъха на вятъра.

Небето вече притъмнява, дневната светлина есенно време винаги ме сварва неподготвена — все ми се струва, че е много по-късно, отколкото показва часовникът. Сгушваме се в предпазен кръг и Беа свива цигара от тревата, която бащата на Мартин отглежда под техния навес. Отнема й доста време, въпреки че обикновено сама свива цигарите си. Докато я чакаме, опрели рамо до рамо, за да спрем вятъра, който набира сила и фучи покрай градината, насмита тъмни облаци над главите ни и заплашва с дъжд, аз вадя листа от голямото междучасие и заедно довършваме нашия „изящен труп“.

Веднага мога да разпозная кои редове от чия ръка са написани. Тези на Беа са брутални, остават дълго в теб. На Сам са бързореки и игриви. На Ким са прости като текст на песен. Ниъф прави препратки към стихотворения, които изучаваме в клас. Тези на Алис са натоварени с метафори и никога не разкриват смисъла докрай. Моите просто са си мои, стоят си там, скрити сред написаното от останалите.

Стихотворението е като хидра, многоглава, многоезична. Разнопосочно, разпиляно и объркващо. И още по-красиво точно заради това. Беа казва, че ще го сканира и ще го размножи, та всеки от нас да си има по едно копие.

— Няма да е същото, ако взема да го препиша на компютъра — казва. — Различните почерци са част от поезията.

Замислям се за напечатаните на пишеща машина тайни и за изчезването на Елси и питам Алис дали някой от техния курс изобщо е разговарял с нея.

— Имам предвид извън будката за тайни — казвам.

Беа за последно облизва ръбчето на готовата цигара и й вдъхва искрица живот със стара запалка „Зипо“, която е била на баща й.

Алис мисли известно време.

— Не — отговаря след малко. — Според мен тя изобщо не е имала приятели.

— Не и след теб — казва Сам.

В мрака на градината, озарен от огънчето на цигарата и светлината на кухненските прозорци иззад ябълковото дърво, си мисля за това как двете с Елси се отчуждихме в детството, или по-скоро как аз се отчуждих, а тя си остана същата. Тази мисъл ми навява странна тъга. Питам се защо не съм се сещала за Елси до онзи ден, когато я забелязах на първата снимка.

— Все трябва да има някой, с когото е разменила, знам ли, повече от две-три думи — обажда се Сам.

Всички се замисляме над това за известно време.

— Не и от нашия курс — казва най-накрая Алис. — Все пак Елси е ваша връстница, вие би трябвало да знаете по-добре.

— Не — отвръщам полека. От другата ми страна Сам и Беа клатят глава. — Винаги съм смятала, че Елси е от твоя випуск.

— Тя не е от моя випуск, Кара.

— Но тя беше в училището, още откакто ние… — започва бавно Беа. Димът се вие около лицата ни. Усещам земята много твърда под дланите си. Облизвам устни.

— Да, но беше с нас в началното училище. — Сам се навежда и изтръгва снопче трева право от центъра на малкия ни кръг. — Както и в шести клас.

Разтривам ръце.

— Сигурно е била в нашия випуск, но ние просто не сме я забелязвали — казвам. Гласът ми звучи малко неуверено. Чудя се как е възможно до такава степен да пренебрегнеш някого, когото навремето си имал за приятел. Чувствам се ужасно.

Сам всмуква дълбоко от цигарата. После издишва и изкарва дима на кръгчета. Беа тихичко се изкисква и пъха език в едно от тях. После всички изтрещяваме. Търкаляме се със смях по тревата, а аз се правя, че съм забравила, че съм забравила Елси. Сам изпуфква още няколко кръгчета и ние се надпреварваме да пъхаме език в тях. Той ни показва как става, но само Алис успява горе-долу, нейните кръгчета обаче приличат повече на тлъсти змии. Когато го казвам, всички се заливаме от смях.

— В Ирландия обаче няма змии — киска се Беа, разперила широко ръце. Губи равновесие и се блъска в Алис. Сега май се смеем повече на нея. Леко укротена, Беа се опира на рамото на Алис, разгръща листа с нашия „изящен труп“ и започва да чете на глас.

Прилича на история за привидения, написана в стихове. Строфи. Стихотворни стъпки и рими, макар никъде да няма рима. Значи само стихотворни стъпки. Тя взема по един ред от всеки и ги нанизва в едно, нещо като припев, който се повтаря през цялото стихотворение.

И нека вдигнем чаши за сезона на злополуките,

за реката под нас, в която потъват нашите души,

за раните и тайните, за призраците на тавана,

да пием пак за пътя на водата.

В здрача на градината светът изглежда като нарисуван с акварел. Край мен Сам мъждука и ту се появява, ту изчезва, превърнал се в черно-бял образ, а кожата на Алис е добила зеленикав оттенък заради храстите отзад. Косата на Беа — заплетени от вятъра къдрици — се развява във всички посоки, сякаш е под вода. Чувствам главата си олекнала, лекомислена и някак странна.

Когато става прекалено студено и вече няма с какво да правим димни кръгчета, се прибираме вътре. Майка ми е още в дневната с Грейси. Двете се смеят на нещо, а гласовете откъм долния етаж звучат като от много далече. Качваме се на пръсти по стълбите.

Решаваме да спим всички в една стая. Тъй като на Алис е най-голяма, примъкваме през коридора първо моя матрак, после и тоя на Сам (не без известни затруднения) и ги натикваме вътре. Опитваме да сме тихи, за да не заподозре майка ми нещо, но на нея по-скоро не й пука какви ги вършим горе, стига кожата и костите ни да са здрави. Което ни дава относителна свобода да вършим лудории.

Най-накрая, когато нашите матраци и пухените завивки са вече в стаята на Алис, смъкваме и нейния матрак от леглото, така че подът се оказва целият покрит. Навличаме пижамите, сядаме по турски, наметнати със завивки и барикадирани с възглавници, и прекарваме така почти цялата нощ в пиене, клюкарстване, кискане, като старателно избягваме полузабравените спомени.

Най-накрая заспиваме като кутрета от едно котило. Аз отново сънувам подменените. В съня ми те са безсилни и отпаднали; твърде дълго са прекарали в света на хората. Горският дух, момичето като зелено дърво, навремето е било способно да накара стеблата да растат и да заякват, а цветята да цъфтят. Тя е била влюбена в момче, когото мислела за човешко същество, но той се оказал преобразен вълк. И ето че сега нейното листно сърце е разбито и тя е забравила езика на дърветата.

Русалката, момичето като море, навремето е можела да призове дъжда да завали, да накара водата да се покаже изпод земята, да спре сълзите. Но сега очите й са пресъхнали и гърлото й е като пустиня. Момчето привидение, което мъждука като образ от ням филм, навремето е имало способността да изчезва и да се появява пред очите, да изчезва и да се появява за реалността. Можело е да се промъква безпроблемно в чуждите разкази, музика, сънища. Но сега усеща, че неговото собствено сърце изчезва. Момичето фея, онова, от чиито плещи растат криле, навремето е можело да лети. Сега обаче е приковано към земята, танцува със сребристите си кецове и жадува за небето.

Пробуждам се с чувството, че съм паднала, докато се опитвам да полетя. Оказва се, че съм се озовала в дупката между два матрака. Алис и Беа са под една завивка, а когато поглеждам към Сам, той също е буден.

— Не мога да заспя — прошепва. — Ще дойдеш ли да се поразходим? — Слага пръст на устните си и тръгва към вратата.

Навличаме кубинките и палтата направо върху пижамите и излизаме навън. Поспирам за момент в коридора и открехвам вратата на дневната. Майка ми и Грейси са потънали в дълбок сън — майка ми е на дивана, а Грейси се е свила в креслото. На масичката за кафе има няколко празни бутилки вино, а навсякъде по пода са разхвърляни празни обвивки от шоколадови бонбони. Усмихвам се и тихичко притварям вратата.

Двамата със Сам тръгваме към реката. Нищо не си казваме. На половината път дърветата скриват светлината от предната веранда и Сам ме хваща за ръка. Не сме взели фенерче, а небето е покрито с облаци, но ние все пак виждаме къде вървим. Нощта е топла сякаш е лято, но над главите ни се събират облаци, заплашвайки отново да ни върнат в есента. През този октомври във времето има нещо зловещо, но поне е сухо и меко, а нападалите листа хрускат под краката ни и в това полусънно състояние всичко ми се вижда съвършено.

Наближаваме реката и сваляме кубинките още преди тревистият склон да се е спуснал надолу към водата, вземаме обувките в ръце и продължаваме босоноги. На отсрещния бряг дърветата си шушукат с листа някакви свои си тайни, а може би ги споделят с нас, но ние не познаваме техния език. Даже вятърът е топъл.

Сам се заковава на място малко преди да стигне брега и когато и аз забелязвам какво го е спряло, двамата просто стоим неподвижно, вперили поглед в реката.

Реката е замръзнала. Водите й са неподвижни. От време на време някоя вълничка избива през леда като през дупка от изваден зъб, но иначе цялата повърхност е като лавица от матирано стъкло. Сам изпуска обувките и посяга към ръката ми.

Това не може да е истина — мисля си. — Това трябва да е сън.

И всичко е като насън, ръката на Сам, хванала моята, милувката на въздуха по страните ми, топлата трева под босите ми крака, светлите ивици по облачното небе, замръзналата река в тази необичайно топла нощ. Няма как да не е сън.

Затова не се поколебавам нито за миг, когато сънуваната ръка на Сам хваща здраво моята сънувана ръка и двамата тръгваме по леда. От студа пръстите на краката ни изтръпват. Кожата ни залепва за леда като за лейкопласт, но ние въпреки това продължаваме. Насред реката избухваме в смях. Стоим лице в лице, държим се за ръце и се смеем ли, смеем, сякаш сме самата река и бълбукаме също като нея, когато не е замръзнала. Поглеждаме босите си крака върху ледената кора на водата и когато очите ни отново се срещат, те са широко отворени и сме толкова близо един до друг, че в един бегъл миг решавам как сега Сам ще скъси и малкото разстояние, останало между устните ни, и ще ме целуне — и в този кратък миг ми се ще наистина да го направи.

Замръзвам като водата под краката ни. Сам ми е като брат. Откъде ми дойдоха тези мисли?! Опитвам да се отърся от тях, но продължавам да виждам само луничките по неговата кожа.

Тогава ми хрумва една налудничава мисъл: Това не е сън. Това не е сън и аз само преди миг едва не целунах Сам. Това не е сън и аз стоя насред замръзналата река в разгара на сезона на злополуките.

Точно тогава ледът започва да пращи.

Надавам слаб писък. Вкопчваме се още по-здраво един в друг. Няколко удара на сърцето стоим вкаменени като статуи, като същински ледени фигури, но когато ледът отново започва да пука, двамата предпазливо тръгваме към брега. Стараем се да разпределим правилно тежестта си. Пристъпваме внимателно. Ледът пращи. Тръгваме по-бързо. Ледът още по-силно пращи. След малко вече тичаме, все още вкопчили ръце, краката ни са премръзнали и се хлъзгат, а пукането се множи като музикални ноти и Сам политва да падне, но аз го дръпвам, докато най-накрая стигаме тревата на брега, където се поваляме задъхани, все още вкопчили ръце.

Обръщаме се по гръб и впиваме поглед в ясното нощно небе. Стъпалата ни все още опират леда. Не се питаме Ама това истина ли е?, не се споглеждаме окуражително и не казваме Винаги така става, нищо не си казваме и Сам не понечва отново да ме целуне. Ако изобщо някога се е опитвал.

Осъзнаваме го на мига, щом се изправяме: намираме се на отсрещния бряг на реката. Докато сме тичали, някак сме обърнали посоката. От тази страна дърветата са се привели и ни гледат сякаш сме деца, които са станали за смях. Всъщност е точно така. От другия бряг кубинките ни махат с връзки. Вятърът се усилва.

— За нищо на света няма да мина пак през реката — казва Сам. Гласът му е дрезгав, като че говори насън.

— Може да отидем до големия мост и там да пресечем — казвам. — Но без обувки…

— Или така, или ще се удавим.

— Никога не съм си падала по давенето.

Сам целува кокалчетата на ръката ми, която държи.

— Хайде, сестричке — казва, — давай да си ходим у нас, че да свършва тая откачена нощ.

— Не съм ти сестра — напомням му и го повеждам през гората, защото е много по-лесно да вървим по пътеката, отколкото по камъните край реката.

Пътечката ни отвежда при полянката на Елси. Капаните за сънища още са тук. Въртят се на вятъра като танцуващи екзотични птички. Сега обаче перата им са проскубани от природните стихии и липсват нанизи и мъниста. Но по дърветата висят други неща, различни. Много нови неща. Тръгвам към едно от тях, за да го разгледам по-отблизо. Сам, естествено, върви след мен и още сме хванати за ръце. „Хартия?“, проговаря колебливо.

Прилича на листове кафява хартия, стотици, заковани на всяко дърво.

— По-скоро е шкурка — казвам, като оглеждам текстурата.

Той протяга ръка и пипа един от листовете. Когато я дръпва, пръстите му са станали лепкави.

— Мухоловки.

Едно лято, още когато бяхме малки, майка ми разпродаде картините си много успешно и всички заминахме на почивка в Пиренеите. Наехме малка къщичка край едно градче и прекарвахме дните в планински преходи, а вечерите — в ловене на мухи: посипвахме шепите си със захар за стръв. Майка ми мразеше мухите. Беше провесила мухоловки по таваните в стаите и над всяка врата, а косата на Кристофър, който беше най-висок от всички, залепваше по тях заедно с мухите. Поглеждам Сам крадешком и се чудя дали в момента също си спомня онова лято, но той още стои вторачен в мухоловките, потънал в мисли.

— Определено нищо не схващам — казва накрая.

— И аз така. — Продължаваме нататък и оставяме полянката далече зад нас. Мухоловките лъщят мазно по дърветата и капаните за сънища се люлеят на вятъра. В изнежените ми от постоянното носене на обувки крака се впиват съчки. — Така ми се иска да разбера къде е тя сега.

— Ще трябва да я открием, Кара — казва Сам. — Сериозно говоря.

— Зная — прошепвам. Така се радвам, че мисли като мен. Изпитвам внезапен порив да говоря за Елси, кръвта ми пулсира с това желание. — Трябва да я намерим час по-скоро.