Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (5)

4

Майка ми цяла нощ сваля лавица след лавица от стените и никой от нас не успява да мигне. В три сутринта, когато бръмченето на електрическата отвертка пили нервите на всички, Алис идва в стаята ми.

— Спиш ли? — пита.

— Не. Кой може да спи при тая гюрултия.

— Помолих я да спре, ама тя пак е извадила оня поглед, знаеш го.

Кимвам. Знам го.

— Притеснявам се за нея, Кара. — Алис присяда на ръба на леглото. Отмествам крака да й направя място. Когато поляга, косата й гъделичка голите ми ръце. — Притеснявам се за всички нас. — Алис има същата тъжна усмивка като майка ни. Краищата на устата й са извити надолу. Ще ми се да й кажа, че аз също много се притеснявам за всички нас, но кой знае защо имам чувството, че всъщност аз нея трябва да утешавам. Алис толкова рядко говори за тия неща. Което, естествено, още повече ме притеснява.

— Съжалявам за лавицата — казва тя след кратко мълчание.

— Добре съм, честна дума. — Бръмченето на долния етаж сякаш ми пробива мозъка. — Нали е сезонът на злополуките, винаги очаквам да получа някоя и друга синина или натъртване. — Чудя се дали Алис ще скастри и мен като Сам, че споменавам сезона на злополуките. Чудя се защо дори самото му споменаване я ядосва толкова, но ме е страх да попитам. И без това е достатъчно странно, че изобщо отвори дума за това, макар и не директно.

Алис отваря уста да каже нещо, после се отказва. Клати глава.

— Все пак извинявай — казва най-накрая. Въздъхва и отпуска глава върху възглавницата.

Непохватно я прегръщам, обърната на една страна. После се протягам и взимам телефона от нощното шкафче. Бързо, за да няма време да се разколебая, показвам снимките на Алис.

Без да става, тя преглежда няколко.

— Хубави са — казва. После прибира косата зад ушите си и прехвърля още няколко. Кратко се изсмива. — Тая си я спомням. А тази — леле, двамата със Сам изглеждате толкова мънички. Кога е правена? Но по-важно е аз с какво съм облечена! Това да не са чехли Крокс?! Пфу! Къде ми е бил акълът?!

Свивам вежди.

— Алис — казвам, — я се вгледай по-внимателно. Виж кой още е на всички тия снимки.

— Кой? — Алис накланя телефона и се вглежда по-отблизо.

— Елси.

— Елси?

— Елси. — Натъртвам силно на името. То не е от най-често срещаните. — Елси… — Ровя в паметта си за фамилията. — Елси… Мърфи? Магуайър? Ще се сетя. По едно време след смъртта на татко бяхме приятелки.

И отново ме плисва вълна от срам как може да съм я забравила толкова време. Фамилията й е на върха на езика ми.

— Елси — повтарям на Алис. — Тази Елси. — Соча я на снимката в телефона. Тя е от една училищна екскурзия до Килмейнем Гаол^[1] в Дъблин преди две години. Двамата със Сам позираме в центъра на кадъра, а Елси (разпознаваема по ръкава на пуловера) се е зачела в паметната плоча край вратата на една от килиите.

— Къде? — пита Алис и клати глава. — Виждам само вас двамата със Сам.

Посочвам й лакътя на Елси.

— Ето тук. Има я навсякъде. — Прехвърлям снимките една след друга и соча Елси на всяка от тях. След няколкоминутно мълчание Алис взема телефона от ръцете ми, преглежда снимките и пак посочва оная от Килмейнем.

— Откъде си сигурна, че това е Елси — пита.

— Това е нейният лакът.

— И как разбра, че е точно нейният лакът?

— Виж — соча го. — Това очевидно е нейният пуловер.

Алис ме поглежда ядосано.

— Кара, това може да е всеки друг пуловер.

— Сред твоите познати колко души, навършили пет години, носят широки и грозни ръчно плетени пуловери? — А този изглежда точно като ръчно плетиво, изработен най-вероятно с повече любов, отколкото с умение. С бозав цвят и неравномерна плетка. — Добре тогава — продължавам и се прехвърлям на друга снимка, — ами за тая какво ще кажеш? — Направена е на парти това лято, където бяхме и ние след като дълго увещавахме Алис да убеди приятелите си да ни поканят. Алис се взира в снимката. — Това определено е косата на Елси — казвам.

Алис поклаща глава.

— Това е къдрава кестенява коса. Всяко второ момиче в тази държава има къдрава кестенява коса. Ти също си с къдрава кестенява коса.

— Но не и такава — нито е толкова дълга, нито е толкова сплъстена, нито е… миши цвят. Косата ми не е миши цвят.

— Добре де — съгласява се Алис. — Извинявай, не исках да обидя косата ти. Твоята определено е не-миша.

— Тук не става дума за моята коса! — възкликвам. — Въпросът е, че Елси я има на всички мои снимки. И че тя ме преследва или пък… или… или е някакво откачено съвпадение, или самата аз откачам, каквото очевидно си мислиш за мен в момента.

Алис нежно ми се усмихва.

— Изобщо не мисля, че откачаш, Кара. Просто смятам, че винаги си имала развихрено въображение, в което няма нищо лошо.

Подбелвам очи. Тонът й е леко покровителствен, което съвсем не ми е по вкуса.

— Освен това — продължава тя леко усмихната, — според мен прекалено много време се мотаеш с Беа Кивлан. Но и в това няма нищо нередно.

— Ти не си…

— Според мен — продължава Алис, сякаш изобщо не ме е чула — за всичко си има рационално обяснение. Елси учи в нашето училище, живее в същия град, който — сигурно си забелязала — не е многолюден и шумен метрополис. Ето защо я има на доста от твоите снимки.

— На всички мои снимки — поправям я.

— Но само на някои може категорично да бъде разпозната.

Отпускам глава на леглото, готова да се откажа от спора.

— Но ако наистина смяташ, че те преследва — продължава Алис, — тогава защо просто не я попиташ?

Изпуфтявам към облаците по тавана.

— Защото тя днес не беше на училище.

Алис се измъква от леглото, кривейки лице от болка заради натъртванията. Те почти съвпадат с моите, освен синината на лицето. Тя е свалила грима преди лягане и сега синината прилича на нощно небе, само дето е по-люта.

— Тогава утре поговори с нея за това.

Тя леко се засмива и се връща в стаята си, сякаш в нейния свят нещата са толкова прости.

 

 

Когато тази нощ най-после заспивам, сънувам хлапетата, които ми се стори, че мярнах във влака. Момичето с костюм като гора, високата русалка с люспеста кожа, мъждукащото момче-привидение и дребничкото момиче фея с кецове „Конверс“. Но в съня ми това вече не са костюми, а собствената им истинска кожа. Пътуват с влака на парти в някаква странна стара къща, където празнуват Хелоуин всички подменени^[2]. Най-дребното момиче, онова с крилцата, държи поканата. В нея пише гостите да дойдат облечени като самите себе си и да изоставят всекидневната си маскировка. Затова момичето фея е с крила, а момичето горско дърво е свалило човешката си маска и е станало крехко и чупливо, също като стара брезова кора, покрита с листа. Момичето русалка е показало своята опашка и е оставило люспите й да блещукат на светлината, а момчето в черно-бял костюм мъждука и просветва като от кинолента на ням филм.

Старата къща, накъдето пътуват, е пълна с хора, които всъщност не са хора. Това са зверове с човешки очи, които стоят на два крака. Има гущероподобни, големи колкото кон, има мъждукащи привидения, дребни гномчета, високи и стройни феи и гоблини с щръкнали снопчета коса. Има великани, които трябва да се превият на две, за да минат през вратата, и странни рибоподобни създания, идващи от морските дълбини. Всички стаи гъмжат от същества, които са свалили маскировката и вече не приличат на хора, но в същото време са някак много повече човеци в сравнение с който и да било от нас.

На следващата сутрин двамата със Сам планираме да отидем на пазар в Голуей. Ще ми се да поканя и Алис, защото предния ден ми беше приятно да е с нас през голямото междучасие, но когато ставам, тя вече е отишла у Ник. Беа, която обикновено е постоянно с нас, сега е при баба си и дядо си в Балина за уикенда. Затова двамата със Сам се качваме сами на автобуса.

В центъра на града е многолюдно и шумно, но този шум не е като воя на електрическа отвертка в три сутринта, нито като звука на падащо по стълбите тяло, нито като ужасяващото ахване-писък, каквото понякога Алис издава насън и което ме кара да се чувствам така, все едно някой ме е потопил във вана с ледена вода. Звуците тук са пълнокръвни, естествени. Хората говорят, децата пищят, кучетата лаят, краката трополят по паважа, уличните музиканти пеят, продавачите по сергиите се пазарят и всичко е толкова живо, че чак да те заболи.

След шушукането зад гърба и втренчените погледи в училище, след обезопасените с вата ръбове у дома това място е като някакъв друг свят. От неговата яркост и оживление в гърлото ми засяда буца. Тук навсякъде има остри ръбове и гъмжи от народ; има натоварен трафик и толкова много непознати, има животни и неравности по пътя, но когато тръгваме от автогарата към центъра, а Сам върви до мен и целият свят наоколо е толкова истински, аз се чувствам в безопасност, както не е било от седмици.

Из пешеходните калдъръмени улички хората са наизлезли навън и се хранят под тентите на барчетата, сякаш още е лято или се намират в някоя средиземноморска страна. Необичайно топло е за октомври, но туристите не свалят палтата. Ярко оцветените сгради са по-ярки от всякога в изумителната светлина, каквато има само през сиромашкото лято, когато дърветата са в пламъци, въздухът е кристален, а топлината превръща в огледало всяка гладка повърхност.

Двамата със Сам прекарваме близо час в книжарницата на Чарли Бърн, където аз откривам екземпляр на Тайната градина^[3] за две евро и томче с поезията на Силвия Плат^[4]. Сам рови из секцията с графични романи втора употреба, но всички добри заглавия са вече разпродадени. Затова си купува плътно подчертан екземпляр на По пътя^[5] и книга за филмите на Хичкок^[6], на която липсва корицата.

После, натоварени с торби с книги, ние заобикаляме тълпата туристи пред магазините за сувенири и си купуваме сладолед в малката сладкарничка на ъгъла. Майка ми ни засипва и двамата с есемеси на всеки половин час, за да е сигурна, че сме добре. Ако не отговорим на секундата, започва да звъни. В сезона на злополуките сме се научили да отговаряме на секундата.

След като отговаря на петия есемес на майка ми, Сам ми разказва съня си от предишната нощ — стара ферма насред полето, за която бил сигурен, че е пуста, но въпреки това постоянно му се мяркали лица зад прозорците. Разказвам му за хлапетата, които ми се струва, че съм видяла в нашето отражение в прозореца на влака, и за съня с подменените брат и сестри.

— Призрачни влакове и подменени — обобщава той. — Доста зловещи сънища. Всичко е заради Хелоуин.

Разделяме се, за да дадем път на многолюдно семейство, което крачи точно по средата на улицата, после пак се събираме. Връзките на кубинките му са ужасно дълги и той ги е кръстосал около глезените за по-безопасно, но те са се разхлабили и се влачат по земята, докато върви. Притеснено ми е да не се спъне в тях и да падне.

— Изобщо не ми беше хрумнало — казвам и започвам да пресмятам. — Пада се точно след шест дена. — После се сещам за съня и за вчерашната забележка на Беа по въпроса за наместването на приоритетите и ме осенява идея. Кацва съвсем оформена право в шепата ми. — Трябва да си организираме парти — заявявам на Сам.

— За Хелоуин ли?

— Точно така.

— И какво — казва, — само ти, аз и Беа ли?

— Не. — Присвивам очи срещу него. — Истинско парти. Като онова, на което ходихме с Алис през лятото. Като партитата, за които Тоби Хийли и компания непрекъснато говорят. Такова парти трябва да си направим.

Сам отхапва крайчето на фунийката и започва да смуче сладоледа през него.

— Никой няма да дойде на нашето парти — казва — и накрая пак ще сме само ти, аз и Беа.

— Не е задължително. — Сещам се за Алис, която дойде да пуши с нас оттатък футболното игрище. — Беа е права. На хората им трябва нещо, за да се поразсеят от ученето, пробните изпити и кандидатстването в колежа. Знам двама от нашия випуск, които със сигурност ще дойдат. А ако придумаме Алис да покани приятелите си, които на свой ред ще поканят техните приятели, ще се събере наистина голяма тълпа.

Прекосяваме моста при Испанската порта и тръгваме надолу към пристана. Сам ме гледа с присвити очи, отблясъците на слънчевите лъчи по водата заслепяват и двама ни.

— Не че съм против идеята — казва, — но според мен повечето хора вече са поканени на други места. Сама каза, че Хелоуин е само след шест дни.

Моята идея обаче расте и набъбва в главата ми като балон.

— Не и ако нашето парти стане по-добро — казвам и усещам как въодушевлението в гласа ми нараства. — Не и ако измислим някаква история около него.

— История?

— Като тая в съня ми — обяснявам. — Когато всички свалят човешките си маски и пристигат в истинския си образ. Това пак ще е маскен бал, но всеки ще трябва да се яви такъв, какъвто се чувства отвътре. Така че всичките ни демони да излязат наяве. — Жестикулирам с фунийката разтопен сладолед. — Е, това не ти ли звучи по-яко от всяко друго парти?

Сам се усмихва, но си личи, че не е съвсем убеден.

— Вярно, ама…

— Може да подготвим луксозни покани като за истински бал. В тях ще пише, че приканваме всички да свалят човешките си маски и да дойдат като самите себе си, без да се преструват на хора. — Заковавам се на място и сграбчвам рамото на Сам. — Маскарад! Ще заменим човешките си маски с такива, които най-добре изразяват истинската ни същност. Кой би отишъл на някакво тъпо Хелоуин парти, когато може да присъства на маскарада на подменените!

Сам се разсмива и слага ръка върху моята.

— Е, аз определено бих отишъл на такова парти.

— Наистина? — Буквално подскачам на място от възторг, а стоим толкова близко, че има опасност да настъпя Сам. — Ние можем да го направим, можем. Ако Алис убеди приятелите си…

— Ако ние успеем да убедим Алис…

Свивам рамене и двамата продължаваме.

— Според мен идеята може да й хареса. — Сещам се за насиненото лице на Алис вчера в голямото междучасие. Тя избягва приятелите си. Спирам за секунда да си подредя мислите. — Мисля, че ще е доволна поне веднъж хората да приказват за нещо друго, не за нашите злощастия — казвам съвсем тихо.

Сам обаче ме е чул, кимва замислено. После в погледа му светва искра.

— И тогава — казва, докато двамата дояждаме сладоледа и бършем лепкавите си ръце с хартиени кърпички, — Ник може да ни пусне да го направим у тях.

— Да! — изписквам. — Сам, ти си гений!

Ник и четиримата му приятели от бандата живеят в къща под наем в покрайнините на града. Повечето къщи там са необитаеми — никой не ги е купил, нито живее в тях — затова и няма много съседи, които да протестират срещу репетициите на групата до четири сутринта или да се оплакват от дивите купони през уикендите. А тази година Хелоуин се пада в петък. Така че майка ми изобщо може и да не разбере.

— Знам, знам — скромничи Сам. — Какво да ти кажа, просто съм блестящ.

Двамата се хващаме за ръце и пресичаме пътя, за да избегнем ято видимо разгневени лебеди. Платната на яхтите при устието на реката тихо плющят на вятъра. Когато стигаме края на пристана, заварваме там група деца, които разчертават по паважа с цветни тебешири квадратите за игра на дама. В небето кръжат чайки и май на всяка пейка има по някоя двойка, която се целува. Стигаме чак до самата вода, сядаме на каменния вал, който гледа към простора на Атлантика, и Сам започва да си подсвирква една от моряшките песни на Беа — доста неприлична пиянска песен, — а аз се смея и му викам пиян моряк.

— Ще трябва да си купя по-хубава шапка — казва той и докосва непокритото си теме, сякаш там има шапка. И сигурно не би останал гологлав, ако майка ни беше видяла да излизаме тая сутрин; но и без това сме навлечени с прекалено много дрехи в това необичайно топло време — с тежки кубинки, с шалове, с по два пуловера един върху друг. Трудно е да се отърва от гласа на майка, който кънти в главата ми, дори когато нея я няма. Ако не съм достатъчно навлечена, я чувам как казва: Нали ще сложиш още един пуловер, Кара? Иначе направо ще си намериш смъртта навън.

— Вярно — казвам на Сам. — Един умел моряк има нужда от прилична моряшка шапка. — Прокарвам пръсти в хоризонтална линия по предницата на жълтия си пуловер. Ръката ми стига до избродирания слънчоглед. — Харесва ли ти моята раирана моряшка фланела?

— Това е най-раираната моряшка фланела на всички морета. — Сам прокарва още въображаеми райета по гърба на пуловера ми. Даже през всичките катове дрехи усещам как пръстите му гъделичкат плешките ми. Прищява ми се да се притисна към тях.

— Трябва да си намерим и девойки — казвам. — Един моряк не си е заслужил хляба, ако на всяко пристанище не го чака по една девойка.

Сам сваля ръка от рамото ми и се опира на земята отзад.

— Аз желая само една девойка — казва и започва да тананика със затворена уста друг от моряшките напеви на Беа. После се обтяга назад, подпрян на лакти, и запява с поглед, устремен към небето. Аз оставам седнала с лице към морето.

Сам от дълго време не е споменавал за момиче, а аз тайничко се радвам, защото нашето трио си ми харесва такова, каквото е и не ми трябват усложнения. После съзнанието ми отчита, че Сам пее една от песните на Беа. Беа? Нима харесва Беа?, мисля си и кой знае защо изведнъж денят ми се вижда по-студен. Притискам ръце в гърдите.

— Студено ли ти стана? — пита Сам. — Защото съм готов да се обзаложа, че там долу е доста по-студено. — Той посочва към водата и прави движение, сякаш се кани да ме бутне.

Правя гримаса и удрям рамо в неговото, после двамата известно време се боричкаме наужким, сякаш искаме да бутнем другия във водата, а аз опитвам да не мисля за това как неговият съвършено дрезгав глас напява песните на Беа. Опитвам се да не мисля и защо се опитвам да не мисля за това.

Когато тръгваме обратно към спирката на автобуса, улиците са вече много по-оживени. Пред музикалния магазин някаква жена кара кученцето си да скача и да се превърта във въздуха и дори да прави задно салто под звуците на недодялан стар валс. Наоколо се е събрала тълпа от туристи и местни семейства, която ръкопляска. Кученцето е с черно-белия костюм на тъжния клоун Пиеро^[7], по който има следи от сълзи, а дантелената яка на ситни къдри явно му е неудобна.

Продължавам да зяпам през рамо, докато Сам ме тегли напред по улицата, и внезапно се блъскам в някого. Този някой е висок и гръдният му кош издрънчава на кухо, когато се удрям в него. Опитвам да спра и да се извиня, но Сам бързо си проправя път през навалицата, а ръката му е пъхната под лакътя ми. Обръщам се да огледам човека, но успявам да зърна единствено отражението му във витрината на близкия магазин. Прилича на някой от уличните артисти, които се правят на живите статуи из града, но точно него не съм го виждала по-рано. Костюмът му малко прилича на Тенекиения човек от Вълшебникът от Оз. Боядисан е със сребърен спрей, също и обувките, шапката, даже кожата. Преди Сам да е успял отново да ме помъкне след себе си, забелязвам странни подробности в отражението във витрината. Металният костюм на мъжа е безупречен. Явно ноктите на ръцете му са със сребърен лак и носи сиви контактни лещи. Даже бялото на очите му сивее. Създава усещането, че е боядисал в сребристо дори най-дребните болтчета на механичните си стави. Нещо в него ми се вижда познато. Започвам да ровя из чантата за дребни монети, за да ги хвърля в кутията пред него, но когато пак се обръщам, там вече няма никой. Потръпвам и бързо продължавам напред.

На половината път към автобусната спирка в една малка пряка Сам забелязва табела на магазин за парти артикули и ме повлича за лакътя натам, свивайки от главната улица.

— Сами, ще изпуснем автобуса.

— Друг ще дойде — отговаря. — Хайде да потърсим разни неща за партито.

Досега никой от двамата не е забелязвал това място. Витрината на магазина е мръсна и безлична, но вратата е широко отворена. Влизам след Сам.

Вътре сякаш попадаме в избухнал наяве детски сън. Има клоунски перуки и обръчи, прилепи и паяци, маски на вещици от силно набръчкана гума, има Дядо Коледа и великденски зайци, всякакви приспособления за първоаприлски шеги и всичко това е така безразборно нахвърляно на купчини, че сякаш всички празници на годината са наблъскани в това малко помещение.

Сам ликуващо започва да рови наоколо.

— Е, каква искаш да бъдеш на тоя маскен бал? — пита. — Каква ще си, като свалиш дегизировката? Какво има под твоята маска на човек?

Поклащам глава и вземам нещо, което зловещо напомня на препариран гарван.

— Препаратор на животни.

— Е, това определено е зловещ костюм.

Наоколо не се вижда нито собственикът на магазина, нито продавач или друг клиент, но аз все пак заставам съвсем близо до Сам и му прошепвам, че това е най-странният магазин, който някога съм виждала. В това време Сам ровичка из кош с изкуствени очни ябълки.

— Всичко тук изглежда толкова истинско.

Когато я смъквам от рафта, една от гумените маски на вещици на пипане даже много прилича на човешка кожа. Бързо я връщам на мястото и изтривам ръце в пуловера.

Според Сам обаче това магазинче е безценна находка.

— Ето — казва и ми подава чифт криле. Те все едно са взети от разтегната до човешки ръст пеперуда, на която после са откъснали крилете. Свикнала съм с обичайните летателни приспособления, изработени от жица и тюл, каквито човек може да намери в магазините за играчки или за карнавални костюми; ония с ластичните презрамки, които обикновено ти се врязват в раменете. Но на гърба на някоя рокля (това е аксесоар, който върви единствено с рокля, поне аз така си представям) тези криле биха изглеждали меки и еластични, почти жилави и като всичко останало в този магазин са прекалено реалистични, за да ми е спокойно с тях.

— Красиви са — казвам и двамата със Сам застиваме от възхита. Цветът на крилете е странно синкаво-кафеникаво-зеленикав и се променя при всяко мое движение, сякаш реагира на светлината. След миг си давам сметка откъде ми е познат този цвят: същият като очите на Сам. Връщам ги на мястото им и отстъпвам назад. — Не съм много сигурна, че тук ми харесва — казвам.

— Я не се дръж като плашлив заек — отвръща той и размахва пред носа ми черен заек играчка. — Ще ти взема тия криле. Така ще приличаш на момичето фея от твоя сън.

С известна неохота пак вземам крилете. Сещам се за момичето фея и нейните сребристи кецове. Вкъщи имам такива.

— Наистина ми харесват… — казвам колебливо. Сам обаче стои с гръб към мен. Когато се обръща, вече е с цилиндър и папийонка. — Що за място е това? — питам.

Сам клати глава. На стената зад него, сякаш облечени от човек невидимка, висят старо, проядено от молците сако, раирани панталони с черни тиранти и чифт бели гети. Когато ги посочвам на Сам, очите му светват.

— Водевилно зомби? — предполага той.

Поклащам глава.

— Мъждукащо момче привидение от ням филм.

Когато схваща, че говоря за момчето от съня си, той смаяно поклаща глава.

— Това не е магазин за карнавални костюми — казва, — а истинско вълшебно магазинче.

Завъртам се в кръг, оглеждайки се за продавач сред бъркотията.

— Магическо магазинче — поправя се Сам.

В мига, в който зървам нещо като старомоден касов апарат върху една маса в дъното на магазина, иззад посипана със звезди завеса се появява възрастна жена. Сивата й коса е сплетена на плитки, усукани около главата като в някоя средновековна картина, а тялото й е увито в разноцветни шалове. Зад гърба ми Сам промърморва нещо като „ама, разбира се“, което според мен ще рече, че тази дама напълно подхожда на обстановката в магазина.

Започваме да си проправяме път натам през рафтовете, сандъците и кошовете. Зад масата, където е касовият апарат, има стойка с окачени на нея рокли. Тутакси хвърлям око на една от тях. Тя е зеленикавокафява на цвят и като че ли е направена от морски водорасли и още мокра рибарска мрежа. Край нея виси друга, сякаш ушита от листа и горски мъх. Цялата настръхвам. Свалям роклите от стойката и мълчаливо ги показвам на Сам.

Знам, че едва ли ще се сети за другите две подменени момичета от съня ми, но на него веднага му хрумва за Беа и Алис.

— За Алис и Беа ли са? — пита. — Перфектно!

После взема роклите от ръцете ми и ги подава на възрастната жена, заедно с крилете, цилиндъра и даже гетите. Жената не проронва и дума, докато сгъва покупките и ги слага в две големи хартиени торби. След това натиска някакви копчета по стария касов апарат и надрасква цената върху парче хартия. И все се усмихва, докато излизаме от магазина. На тръгване се обръщам да видя името на магазина, за да го запомня за някой друг такъв случай, но над вратата няма никаква табела и не мога да различа магазинчето сред останалите вехти малки постройки по улицата.

Спирам насред пътя и бързо правя снимка с телефона. В автобуса показвам снимката на Сам. Увеличаваме я колкото позволява дисплея на телефона и най-накрая успяваме да различим някакъв манекен с роба на маг зад една от витрините по уличката.

— Ето го. — Сам ми сочи пурпурната завеса със звезди.

Аз обаче съм по-заинтригувана от жената с разноцветните шалове, която стои зад витрината и гледа право в мен. Зад нея, почти скрит в сянката, има някой друг. Безмълвно посочвам тази фигура на Сам. Тя е размазана, но въпреки това не може да има съмнение. Това е Елси.