Марк Хименес
Тексаска история (8)

7

Стажантката на Бук си миеше зъбите след всяко хранене, за да се предпази от кариеси и заболявания на венците, или поне така му бе казала. Когато тя слезе отново, двамата минаха през двора на хотела, пресякоха Тексас стрийт и продължиха на юг по Хайланд авеню покрай редица магазини с обновени фасади. На първата витрина имаше изящно дървено бюро; върху стъклото беше изписано: Еван Хюз, Проектиране и производство на мебели, а малко по-долу: Марфа, Тексас — Бруклин, Ню Йорк. Следващата витрина стоеше празна, но след нея имаше магазин, наречен „Разни работи“, който продаваше разни работи. До бордюра бе паркирана стара катафалка, изрисувана с мотиви от Дивия запад — коне, говеда и стрелящи каубои; на радиатора бяха монтирани дълги рога от бизон.

— Странно — каза Надин.

Изведнъж тя спря и огледа ръката си, после бръкна в платнената чанта и извади аерозол. Напръска ръцете, краката и шията си.

— Микроби ли? — попита Бук.

Тя вдигна флакона пред очите му.

— Комари. Те пренасят западнонилския вирус и причиняват епидемии.

— През април?

— Предпазливостта никога не е излишна.

Надин му предложи флакона, но той отказа. Сега вече тя бе готова да продължи напред по тротоара. Разстоянието до следващата пресечка беше заето от белосана кирпичена сграда с вградени в стените декоративни плочки и изискана ограда от ковано желязо. Над входа имаше голям черен надпис: „Брайт Билдинг 1931“. Сградата приютяваше ресторант с червена врата, наречен „Мая“, клон на местната Национална банка и галерия на фондация „Ейн“. Вътре бяха изложени картини на Мария Зерес и Анди Уорхол.

— Да хвърлим едно око — предложи Бук.

Влязоха в галерията. В полупразната зала имаше три творби на Анди Уорхол по мотиви от „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи. На едната стена висеше голяма черно-бяла скица, изобразяваща Исус на Тайната вечеря. На отсрещната стена бе закачен същият образ, но в цветове. Трети Исус беше изрисуван до културист и отдолу имаше надпис: „Бъди някой с тяло“.

— И това е странно — каза Надин.

— Странното е да видиш изложба на Анди Уорхол в Марфа, Тексас — каза Бук.

— Пак го правите.

— Кое?

— Измисляте си имена.

— Нищо не измислям. Анди Уорхол е прочут художник.

— Мъртъв ли е?

— Да.

Излязоха тъкмо в момента, когато двама младежи нахълтаха енергично, сякаш влизаха в модно нюйоркско кафене; и двамата носеха айфони, кецове, тесни джинси, бели тениски — на едната имаше надпис Какво щеше да стори Доналд Джъд?, и барети като на ченгето от филма „Френска връзка“.

— Гейове — каза Надин, когато стъпиха на тротоара.

Продължиха на юг и срещнаха тълпи младежи, потънали в оживени разговори по електронните си устройства. Бук каза „Здрасти“ на следващата групичка и вместо отговор получи недоумяващи погледи. С по-следващата опита „Привет“, но този път дори не го погледнаха. Младежите носеха очила с черни рамки, раздърпани дрехи, меки шапки и бомбета, колоритните им прически стърчаха като таралежови бодли, а кожата им беше нашарена с татуировки и пиърсинги. Вървяха хванати за ръка — точно толкова популярна гледка в Западен Тексас, колкото да видиш стадо говеда по Пето авеню в Ню Йорк. Държаха се надменно като творците от Художническия квартал в Остин, сякаш полагаха усилия да демонстрират, че Господ ги е надарил с гениалност; тоест държаха се точно като студенти по право в Тексаския университет.

— Пак гейове — каза Надин.

— Престани.

— Само казвам.

— Недей.

Тя направи гримаса.

Северно от железопътната линия имаше стара фабрика за вълнени платове. Сградата беше превърната в художествена галерия, излагаща творби на Джон Чембърлейн. Влязоха вътре, където ги посрещна млад уредник с розова тениска. Той им обясни разположението на експозицията, после ги остави да обикалят сами.

— Гей — прошепна Надин.

Бук въздъхна, после се обърна към помощничката си.

— Защо го правиш?

— Кое? — отвърна тя с невинна физиономия.

— Тая игричка на хомо-хетеро.

Тя сви рамене.

— Не е игра, а въпрос на оцеляване в Сан Франциско. За момичетата. Разбирате ли, тъкмо хвърлиш око на някой страхотен мъж, а се оказва, че той харесвал момчета. Може да стане страшно неудобно, особено ако побързаш да се съблечеш.

— Така изглежда.

— Няма да повярвате колко пъти ми се е случвало.

— Да се събличаш ли?

— Да си падна по гей. На вас случвало ли ви се е?

— Да си падна по гей ли? Не.

— А да хлътнете по лесбийка и да не разберете?

— Ако не съм разбрал, откъде ще знам, че се е случило?

— Типичен отговор на преподавател по право. Разбира се, шансовете да намериш нормален мъж в Сан Франциско са почти същите като да срещнеш гей в Западен Тексас. — Тя погледна уредника. — Или може би не.

Джон Чембърлейн не беше гей. Бе имал четири съпруги и трима синове и се славеше като автор на скулптури от автомобилна стомана. Брони, врати, калници — той ги мачкаше и усукваше, създавайки масивно модерно изкуство. Една от неговите скулптури бе продадена за четири милиона и седемстотин хиляди долара малко преди смъртта му. Двайсет и две негови творби бяха изложени в сградата, където сега стояха Бук и Надин. Тя се вгледа в скулптура от смачкана стомана, наречена „Чили Терлингуа“.

— Това изкуство ли е?

— Ами…

— Именно. Тоя Чембърлейн тук ли живее?

— Умрял е.

— Така си и мислех.

 

 

— Марфа се намира на същата надморска височина като Денвър — каза Бук. — Затова въздухът е по-хладен.

— Но в Денвър имат „Старбъкс“ — отвърна стажантката му. — Затова бих предпочела да съм в Денвър.

Продължиха по Хайланд авеню, докато стигнаха пред сграда с надпис „Марфа Таймс“ върху стъклената витрина. Под надписа имаше залепена обява за мерките срещу възникване на полски пожари.

— Издателите на провинциални вестничета знаят всичко за всички… и обменят информация. Даваш им малко, те ти дават много.

— Като леля ми.

— Във вестникарския бизнес ли е?

— В клюкарския. Ако искам майка ми да узнае нещо, казвам на леля. Така става по-бързо.

— Е, ако искаш да знаеш какво става в някое малко градче, четеш местния вестник. А ако искаш да размътиш водата, пускаш статия във вестника.

— А ние искаме ли?

— Какво?

— Да размътим водата.

— Да, госпожице Хъниуел, искаме.

— Струва ми се опасно.

— Възможно е.

Отвориха мрежестата врата — вътрешната врата беше подпряна с голям камък — и прекрачиха в малък офис, разделен по средата с висока до кръста дървена преграда. Зад бюрото от другата страна седеше застаряващ мъж, отметнал назад глава, явно за да вижда по-добре компютърния екран. Той се озърна към тях, после продължи да пише. След малко стана и се приближи. Напомняше музикант от „Бийч Бойс“ на турнето по случай петдесетгодишния им юбилей; косата му беше бяла, очите сини, а ризата хавайска. Носеше червена шапка с надпис МАРФА. Бяха го видели да прави снимки на погребението на Нейтън Джоунс. Той протегна сухата си ръка над преградата.

— Професор Букман, предполагам.

Ръкуваха се.

— Сам Уокъл… собственик, издател, репортер, словослагател, печатар и доставчик. Пиша вестника отпред и го печатам отзад. На това ви мирише — на мастило.

— Джон Букман. И стажантката ми Надин Хъниуел.

— Добре дошли в Марфа. — Сам Уокър се засмя. — Ама миналата неделя здравата притиснахте Макконъл и Шумър. Харесва ми, че нямате фаворити.

— Нямам.

— Така и си мислех.

— Откъде разбрахте, че съм в града?

— Вестите от „Паисано“ се разнасят бързо. Знаем кой е в града още преди да стигне до стаята. Напоследък пристигат всякакви знаменитости. Миналата седмица Робърт Редфорд беше в града, долетя да види галериите. И Куейд… не онзи, дето игра в „Редник Джо“.

— „Редник Джо“?

— Не, другият. Той и жена му пристигнаха, купиха сграда до мебелния магазин на Еван Хюз и се канеха да си я обзаведат за жилище, но после ги погнаха наемниците от Холивуд и те се изнесоха към Канада.

— Наемници от Холивуд ли?

— Така разправят. Разбира се, не съм сигурен дали е било точно така. Във всеки случай той не плати по договора, собственикът си върна имота, а после от шерифството конфискуваха всички останали вещи и ги разпродадоха на уличен търг.

— Както виждам, винаги знаете какво става в града.

— Живял съм седемдесет и две години, професоре, и всичките освен четирите в колежа бяха тук, в Марфа, а от половин век седя на това място, наблюдавам и осведомявам. Тъй че съм в течение на нещата. Разбира се, не е чак толкова трудно, след като в окръг Пресидио имаме по-малко от един човек на квадратен километър. Толкова хора не могат да създадат кой знае какви новини.

— Днес Марфа по-добро място ли е, отколкото когато създадохте вестника?

— Различно. „По-добро“ е гледна точка, а не факт.

— Говорите като вестникар от старата школа.

— Е, стар съм си.

— Това ли е единственият вестник в града?

— В окръга. Седмичен. Следващият брой излиза утре.

Сам вдигна от бюрото две разпечатки с варианти на първата страница.

— Седмицата не беше богата на новини, та се чудя кое да сложа на челно място. Имам една статия за възстановяването на шампионата по летни кънки в Марфа и друга за намирането на един тон марихуана, укрита в булдозер. Вие как смятате, професоре?

— Летните кънки.

— И аз така мислех.

— Господин Уокър…

— Сам. Значи идвате да видите сандъците на Джъд и флуоресцентните лампи на Флавин?

— И един мой бивш студент, Нейтън Джоунс.

Сам направи гримаса.

— Ужасно тъжна история. Женен, очакваше и дете.

— Познавахте ли го?

— Не го бях чувал до миналата седмица. Сигурно е бил от кротките, за да не го познавам. Лоша злополука на магистрала шейсет и седем. Хората тук карат прекалено бързо, по дяволите. Естествено, когато обядваш на сто и петдесет километра от работата, трудно се спазват ограниченията за скорост, дори да са сто и трийсет километра в час.

— Написахте ли некролог или статия за злополуката?

— И двете. Ще излязат в утрешния брой.

— Ще разрешите ли да ги прочета днес?

Сам сви рамене.

— Разбира се. Защо не?

Той отиде до бюрото си и се върна с две кратки статии. Сложи ги върху преградата. Бук зачете първата.

МЕСТЕН ЮРИСТ ЗАГИВА ПРИ АВТОМОБИЛНА ЗЛОПОЛУКА

Нейтън Джоунс, двайсет и девет годишен, юрист от адвокатската фирма „Дън“ в Марфа, загина при автомобилна злополука на магистрала 67, на петнайсет километра северно от града. В четвъртък около единайсет часа вечерта шериф Брейди Мун разследва злополуката и съобщи, че Джоунс очевидно е заспал, излязъл от пътя, загубил контрол над колата и се блъснал в петролна сонда. Резервоарът на пикапа избухнал. Джоунс загинал на място. „Превишената скорост е допринесла за нещастието“, каза шериф Мун. Джоунс се връщал в Марфа от Мидланд, където имал работа. Томас А. Дън, старши партньор във фирмата в Мидланд, съобщи, че е потресен от смъртта на Джоунс. „Той беше отличен млад адвокат и чудесен младеж. Ще ни липсва.“

— Симпатично момче — каза Сам.

Към некролога имаше снимка на Нейтън.

ДЖОУНС, НАТАНИЪЛ УИЛЯМ, 29 г., отиде при своя Бог и Спасител на 5 април. Нейтън е роден на 12 февруари 1983 г. Израснал в животновъдното ранчо на семейството си, западно от Марфа. Завършил местната гимназия, после следвал английска литература в Тексаския технически университет. Постъпил в Юридическия факултет на Тексаския университет в Остин и се дипломирал през 2009 г. Член на Тексаската адвокатска асоциация и адвокатската фирма „Дън“ в Марфа. За него скърбят съпругата му Бренда, която очаква първото им дете, и родителите му Уилям и Една. Погребалната служба се проведе в Първа баптистка църква, а тялото бе положено в местното гробище.

— Това е единственият проблем на седмичното издание — каза Сам. — Понякога покойникът вече е под земята, преди да излезе некрологът. Но поне имаше хубаво погребение.

— Видяхме те там. Отишъл си, макар да не си го познавал.

— Когато един град има само две хиляди жители, всяка смърт е важна. По нашия край, професоре, хората не са лесно заменяеми.

За разлика от студентите по право, помисли си Бук.

С Нейтън бяха загубили връзка скоро след дипломирането му. Бук смяташе, че също като родителите си трябва да обучава студентите на необходимите умения за живот в правния свят, за да могат да оцеляват самостоятелно. След време студентите оставят факултета и преподавателите зад гърба си. Рядко имат контакти с тях освен случайното ръкостискане на някой семинар. Понякога се връщат в студентското градче за спортни събития и ако им провърви в живота, правят дарения. Ако много им провърви, техните фирми спонсорират отделни катедри. А ако станат баснословно богати, могат да купят правото да кръстят на свое име някоя сграда или терен в университета. По тази причина във факултета имаше атриум „Зюсман Годфри“, павилион „Джоузеф Д. Джамейл“, център за правни изследвания „Джамейл“, съдебна зала „Крафт Ейдман“ и атриум „Робин К. Гибс“. Бившият му стажант не бе станал богат и прочут адвокат. Той просто се бе върнал у дома в Марфа. А сега животът му бе свършил. Бук не можеше да прогони усещането, че има неизплатен дълг към Нейтън Джоунс.

— И направих няколко снимки на погребението — каза Сам.

— Защо?

— Един живот свършва. Заслужава си да бъде документирано. За да не забравят хората.

— Имате ли снимка на опечалените?

Сам се върна до бюрото и донесе разпечатка на компютърна фотография. Остави я на преградата пред Бук.

— Кои са тези хора? — попита Бук.

Сам посочи лицата с пръст.

— Това е съпругата… родителите му… тези трябва да са адвокати, кой друг ще носи костюм?… шерифът… Сади, съдебната секретарка… други местни жители.

— Може ли да я взема?

— Разбира се. — Сам вдигна очи към Бук. — Ти се интересуваш от смъртта му, може би предполагаш, че не е злополука?

— Защо смяташ така?

— Просто се надявам на по-интересна тема от летните кънки.

— Съжалявам, но ще те разочаровам.

— Тогава какво ви води в Марфа?

— Дойдохме заради изкуството и искахме да се видим с Нейтън, но научихме, че е мъртъв.

— И идвате точно когато го погребаха?

— Съвпадение.

— Аз лично не вярвам в съвпадения.

Надин възмутено вдигна ръце.

— Ама какво имате всички против съвпаденията?

Сам взе от бюрото си дигитален фотоапарат.

— Може ли да ви снимам?

Той посочи стената, където висяха снимки на знаменитости. Бук сви рамене. Предполагаше, че Сам Уокър може да бъде техен приятел в Марфа, а не беше изключено да им потрябват приятели. Сам направи няколко снимки, после подаде фотоапарата на Надин.

— Ще ме щракнеш ли с професора?

Сам заобиколи преградата и застана до Бук. Надин направи снимката и му върна фотоапарата. Той отиде до бюрото си и взе една книга.

— Ще ми подпишеш ли книгата? Искам да кажа твоята книга.

Бук се разписа на титулната страница.

— Четох онази статия за теб в „Ню Йорк Таймс“ — каза Сам. — Как хората ти пишат с молби за помощ, а ти тръгваш на тия приключения или кръстоносни походи, както ги нарекоха… Но снимката не беше добра.

Бук реши да се довери на Сам Уокър.

— Сам, мога ли да ти вярвам?

Сам се приведе напред.

— Разбира се.

— Нейтън Джоунс ми прати едно от тези писма.

Бук извади писмото и го подаде на Сам. Журналистът огледа плика от двете страни, после измъкна листа и зачете. Лицето му се сгърчи. Той бавно сгъна писмото, прибра го в плика и го подаде на Бук, сякаш искаше да се отърве час по-скоро.

— Забелязах клеймото — каза Сам. — От деня, когато умря. Още едно съвпадение.

Бук кимна.

— Значи идваш в Марфа, защото той е написал това писмо, но го заварваш мъртъв. Твърди, че някой го следи и че жена му се страхува. Няма как да не се усъмниш.

— Да, така е.

— Видя ли доказателствата му?

— Не още.

— Това ще е голяма история — замърсяване на подпочвените води. Дано да не е истина.

— Заради водата ли?

— Защото нещо подобно може да взриви целия град.

— Или да докара нечия смърт.

— Като нищо!

Сам за дълго се вгледа в Бук.

— Професоре, може ли да те питам нещо?

— Казвай.

— Защо толкова те е грижа за Нейтън Джоунс?

— Задължен съм му.

Сам бавно кимна.

— Шерифът казва, че е било злополука.

— Вярваш ли му?

— На Брейди Мун ли? Честен е до глупост.

— Знаеш ли кой може да е клиентът на Нейтън?

Сам посочи един едър плешив мъж на снимката.

— Трябва да е Били Боб Барнет. Иначе защо ще посещава адвокатско погребение? Видна фигура в местния добив на шистов газ. Преди пет години пристигна тук от Одеса. Офисът му е отсреща, няма начин да сбъркате — на покрива има сондажна кула.

— Досетих се. Значи този господин Барнет е важна личност в града?

— Може да се каже. Дори два пъти.

— Защо?

— Защото дава онова, което открай време не ни достига и всички желаят: работни места. Преди да дойде в града, имахме почти двайсет и пет на сто безработица, по дяволите. А сега клони към нула. Все още сме беден окръг, но не чак толкова. От което човек се чувства едва ли не забогатял, след като толкова време е бил беден.

— Добре, разкажи ми за Марфа.

Бук бе споделил сведения със Сам Уокър и сега Сам също искаше да сподели с него. Повечето юристи виждат всеки разговор като възможност да отработят техниките си за разпит на свидетел на противниковата страна; Бук обаче бе усвоил едно умение, което повечето юристи така и не придобиват: да слуша другите. Сам пристъпи до стената и посочи една стара черно-бяла фотография. Съдебната сграда се извисяваше над града.

— Това е Марфа към края на деветнайсети век, само около осемстотин жители. После построили съда и градът станал окръжен център. Започнал да се разраства. По време на Мексиканската революция правителството настанило тук кавалерията. Нарекли го „Кемп Марфа“, след това сменили името на „Форт Д. А. Ръсел“. Към хиляда деветстотин и трийсета година вече сме имали почти четири хиляди жители.

Сам потупа с пръст друга фотография в рамка, изобразяваща униформени ездачи.

— Така изглеждал фортът по онова време. През Втората световна война правителството изградило там лагер за военнопленници и докарало няколкостотин немци от африканския корпус на Ромел. Според Женевската конвенция пленниците трябва да бъдат държани при същите климатични условия, в които са били заловени, тъй че ги прехвърлили от пустиня в пустиня. Казват, че се държали добре и не се опитвали да избягат. Отглеждали зеленчуци и рисували стенописи по фасадата на казармата си. Можеш да идеш да я погледнеш. А на летището, източно от града, обучавали млади пилоти. От магистралата не се вижда добре, но с „Гугъл Ърт“ още можеш да различиш пистите. Това бил върховният ни момент, в града живеели пет хиляди души.

— И какво стана после?

— Спечелихме войната. Армията си вдигнала чукалата, немците се прибрали у дома. Закрили форта, останала само една част, използвана от граничния патрул срещу контрабандата. Спирали вноса на бира и уиски. Смешно, нали, в сравнение с днешните пратки с кокаин и хероин?

Той размърда клечката за зъби.

— После дъждовете спряха. Седем години без дъжд през петдесетте. Голямата суша. Унищожи животновъдството и местната икономика, доколкото изобщо я имаше. Кореняците се принудиха да продадат добитъка, после земята. Единственото облекчение на страданията беше, когато пристигна снимачният екип на „Гигант“. Тогава бях на петнайсет. Вълнуващи времена. Наеха местни статисти, а хората определено се нуждаеха от пари. Моите родители участваха в сцената с барбекюто, когато Рок довежда Лиз отново в Тексас. Извън снимките екипът се смесваше с местните хора, вечер пиеха заедно в „Паисано“… аз, както всички останали, ходех всяка вечер в балната зала да гледам заснетото през деня. Мислех си, че Джими Дийн е най-страхотният тип, когото съм виждал. Почнах и да се реша като него. Нямах представа, че е гей. И за Рок Хъдсън не подозирах, докато не умря от СПИН.

Надин ахна.

— Боже мой… Бик Бенедикт е бил гей?

Сам я погледна с учудване, явно се питаше дали говори сериозно.

— Тя гледа филма в „Паисано“ — обясни Бук.

— Ясно. Боя се, че наистина е бил, госпожичке.

— Ужас! Това не го очаквах.

— Както и да е, „Гигант“ ни позволи да забравим бедите си за няколко месеца. Когато си събраха багажа и влакът напусна града, сякаш гледахме погребението на Марфа. От тогава до днес населението намалява. Хлапетата завършват гимназия, после напускат града. Според последното преброяване сме спаднали до хиляда деветстотин осемдесет и един постоянни жители. Още малко и ще се превърнем в град-призрак. Последният да изгаси лампите.

Сам свали каскетчето и се почеса по главата.

— Това е било преди Джъд.

Сам посочи снимката на брадат старец.

— Доналд Джъд. Голям художник от Ню Йорк, през седемдесет и трета реши да се пресели в Марфа. Искаше творбите му да останат завинаги тук. Наричат ги „инсталации“. Джъд купи пустеещи сгради на Файланд авеню. Имаше богат избор — местния клон на Националната банка, хотела „Круз“, магазина „Сейфуей“, фабриката за вълнени платове. Обнови ги и ги превърна в ателиета и галерии.

— Вече видяхме изложбата на Чембърлейн в старата фабрика.

Сам размаха клечката за зъби.

— Аз съм широко скроен човек. Всъщност обикнах сандъците на Джъд, дори взех да харесвам лампите на Флавин. Но части от смачкани коли? Изкуство ли е това?

— Видяхте ли? — завъртя се Надин към Бук. — Не съм единствената неверница.

— После Джъд купи форта. Хиляда и четиристотин декара. Превърна артилерийските погреби и казарми в галерии, монтира произведения на открито — шейсет големи бетонни кутии, най-шантавото нещо, което съм виждал, точно на терена, където някога Патън е играл поло. Интересен човек беше Джъд. Харесваше гайди. Не знам защо.

— Ти познаваше ли го? Лично?

— Да. Много пъти сме разговаряли. Казваше, че се е преселил в Марфа, защото мразел нахлуването на шоу бизнеса и търговията в нюйоркското изкуство. Искал да избяга от онзи свят. А ако искаш да избягаш от света, бога ми, точно тук е твоето място. От тук до Ел Пасо — почти осемдесет хиляди квадратни километра — няма и трийсет хиляди жители. Джъд живееше усамотено и местните не му досаждаха. По дяволите, не знаехме кой е и не ни пукаше. Той се влюби в Тексас, купи хиляди декара, южно от града, и ги нарече „Лас Касас“. Там е погребан, умря на деветдесет и четири. Лимфома. Когато почина, все още бяхме призрачен град. Без работни места, без знаменитости, без предприятия, „Паисано“ беше с дъски на прозорците, туристите идваха не да гледат изкуство, а заради слуховете за НЛО. По Хайланд авеню нямаше нито една открита витрина освен галериите на Джъд.

— Не идваха ли хора да гледат творбите му?

— Джъд бягаше от рекламата, както амишите бягат от модерния свят. Живееше като монах в ранчото си, без ток, без топла вода, без хора. Както казах, беше дошъл тук, за да избяга от света, не да го кани при себе си.

— И какво стана? Сградите по Хайланд авеню вече не пустеят.

— След като Джъд умря, кметът и другите едри риби в града, хората от играта…

— Коя игра?

— Играта на пари.

— А ти не я ли играеш?

Сам Уокър разпери ръце, сочейки тясното помещение.

— Моята медийна империя. Човече, издавам този вестник, защото историята на Марфа и областта трябва да бъде съхранена. Смятам го за важно. За мен това не е бизнес — по дяволите, най-често едва успявам да си покрия разноските. Сигурно и за теб конституционното право е нещо повече от заплатата.

— Така е.

— Кметът ми предложи да се включа, но аз отказах. Не произвеждам новини, само ги съобщавам.

— Може би трябва да се срещна с кмета.

— Тръгнеш ли из града, той сам ще те намери. Надушва знаменитостите като ловджийско псе. Роден е с таланта да целува задници.

— Врагове ли сте с него?

— Врагове? Не. Ако търсиш такива, иди в Хюстън или Далас. Ние с кмета просто гледаме света от различни ъгли. Както и да е, той и онези момчета се събраха и решиха да продадат „концепцията Марфа“, както се изразяват — да привлекат вниманието насам чрез изкуството. Всъщност би трябвало да го нарекат „мита Марфа“. Но националните медии се хванаха на въдицата, налетяха в градчето и известиха артистичния свят, че тук е голямата работа. Нямаме лекар, зъболекар, аптека, киносалон, „Макдоналдс“, „Уолмарт“…

— „Старбъкс“ — вметна Надин.

— … но Марфа била голямата работа! Не го разбирам. Е, всички клъвнаха и тогава ни налетяха Трите А.

— Трите А ли?

— Адвокати, артисти и авантаджии. Така ги наричат местните, Трите А — пришълци, дошли с една цел. Да заграбят града. Най-напред се появиха адвокатите — тия двулични богати копелета долетяха от Далас и Хюстън с личните си самолети, навириха нос, като че те са открили изкуството на Джъд и почнаха да купуват на безценица стари кирпичени къщи и сгради в центъра. После пристигнаха артисти и художници от Ню Йорк, предимно гейове, което доста стъписа тукашните каубои.

— Казвах ви — обади се Надин.

— Сега сме като Лос Анджелис, само че тъпкани с художници вместо с актьори. Всеки, който прави кафе, продава сладолед или сервира по заведенията, е творец, очакващ да бъде открит.

— В Марфа?

— Това е като тукашен вариант на „Америка търси талант“. Всички са млади и модерни, мразят Буш, но в крайна сметка отчаяно искат да са богати като републиканци и прочути като онази Кардашян.

— Клоуи ли? — попита Надин.

— Не. Другата.

— А, Ким.

— Просто минават и заминават като влакове. Но донесоха на града малко разнообразие. Отвориха онези лъскави заведения с френска и италианска кухня. Има едно ресторантче, наречено „Мая“…

— Минахме покрай него. С червена врата, в Брайт Билдинг.

— Собственичката е от Род Айланд. Една нюйоркчанка дойде тук да проектира костюми за филма „Ще се лее кръв“, реши да остане и откри магазин за дрехи и платове. Други пришълци откриха още ресторанти, галерии, бижутерски ателиета, книжарница, магазин за здравословни храни, кафенета, барчета с жива музика и онази бална зала „Марфа“, дето я наричат „пространство за мултимедийно изкуство“. Сега, след като тук са изложени шедьоврите на Джъд, Флавин и Чембърлейн, казват, че Марфа е новата Мека на изкуството, затова артистичните сноби от Ню Йорк прииждат като на религиозно поклонение.

Сам сякаш се позамисли над собствените си думи.

— Странно как се развиха нещата. Бяхме призрачен град на стари фермери, стари мексиканци и стари сгради, само с две заведения за хранене, но какво толкова, не можеш да се храниш на повече от едно място наведнъж, нали така? Бяхме тук, защото тук ни е мястото. После Джъд дойде, защото мястото му вече не беше в Ню Йорк. Двайсет години правеше тук изкуство, създаде си дом, превърна се в истински тексасец… в деня, когато си купи онова ранчо, аз му казах, че това е мечтата на всеки местен — да притежава част от Тексас. Днес, двайсет години след смъртта му, кметът и Трите А взеха нещо истинско и го превърнаха във фалшиво, преобразиха този град в нещо средно между изискан колеж и вилна зона за богаташи, а изкуството на Джъд — в търговията и шоубизнеса, които мразеше. Марфа е един проклет панаир, а ние просто поддържаме въртележките за туристите.

Сам отново се обърна към снимката на Доналд Джъд.

— Днес Дон не би желал да живее тук. Всички нюйоркчани го последваха — по дяволите, сега имаме повече янки, отколкото добитък. Долитат със самолети през уикендите, плащат по двеста бона за кирпичени къщи, струващи двайсет, защото си мислят, че са симпатични, после увеличават тройно размера им и ги превръщат в имения зад високи стени, сякаш живеят в Гуадалахара и наоколо дебнат наркокартели. Вдигат цените на имотите до небесата и пъдят местните. И което е най-смешното, нюйоркски либерали, дето се правят на много загрижени за бедните и мексиканците, си строят от чиста прищявка трета или четвърта къща, а изхвърлят от Марфа точно бедните и мексиканците. Казвам им го, а те само се усмихват и вдигат рамене, сякаш не зависи от тях. Като времето.

Сам зачовърка с клечката между зъбите си.

— Преди Трите А този град беше мирен, почти без конфликти, само нормалните дрязги между бели и мексиканци — все пак сме в Тексас — но по принцип всички си гледаха работата и се разбираха.

— А сега не?

— Дори никак. Сега имаме конфликт. По дяволите, направо гражданска война. Бели срещу мексиканци. Мексиканци срещу граничния патрул. Художници срещу каубои. Хомосексуални срещу хетеросексуални. И всички сме в разпра с майката природа, опитвайки се да живеем сред тази пустиня. Сега почнахме да се караме и заради шистовия газ.

Сам махна с ръка на един минувач отвън.

— От местните само господин Барнет ли се занимава с добив на шистов газ?

— Доколкото знам. Той е голямата клечка в Марфа. За него работят кажи-речи всички освен граничните полицаи и художниците. Закупи правата за добив, нае хора за сондите и почна да дупчи. Дава добри пари — някои момчета бяха безработни от години, а сега изведнъж могат да си купят нови пикапи. Той превърна Марфа в привлекателно място. А шистовият газ ни донесе печалби.

— Тогава къде е проблемът?

— Проблемите. Множествено число. Имаме екозащитници и художници, които се опитват да спрат добива, защото мислят, че ще докара края на света. Имаме и фермери, които са против прокарването на тръбопроводи. Газът не може да се превозва с цистерни като петрола, затова Били Боб слага тръби. Ако хората не искат да продават — а те не искат — той ги осъжда да си отстъпят земята, което явно е законно в Тексас.

— Така е.

— Ама че закон!

— Били Боб водил ли е дела за отчуждаване?

— Да.

— Това едва ли му е спечелило приятели.

— Нито един.

— А какво е твоето мнение за господин Барнет?

— Моето мнение ли? Той е просто един от задниците. — Сам се озърна към Надин. — Да ме прощаваш за израза. — Той пак погледна Бук. — По тия места не се шегуваме с чуждата земя. Може да бъде опасно.