Марк Хименес
Тексаска история (5)

4

— Гладна съм, дупето ми изтръпна и мисля, че глътнах буболечка.

Беше малко след единайсет на другата сутрин. Надин Холиуел бе поискала двайсет и четири часа за подготовка, преди да напусне града. Сега носеше каска, мотоциклетни очила, риза с къси ръкави и шорти, а цялата си оголена кожа бе намазала със слънцезащитен крем, фактор 100. Седеше на по-високата задна седалка. Бук беше с джинси, ботуши, черна тениска, черна кърпа на главата и тъмни очила. Той се озърна към своята стажантка; тя бе извадила мобилния си телефон.

— Какво правиш? — извика Бук през шума на двигателя.

— Опитвам се да пратя есемес.

— Защо?

— Винаги пращам есемеси, когато карам.

— Не караш. Возиш се.

— Все тая.

Бук бе монтирал защитно стъкло, за да не гълтат (всички) бръмбари по пътя, кожени чанти за багажа им и втора седалка за Надин. Беше я взел от дома й в седем сутринта. Четири часа и петстотин километра с грамадния мотоциклет не бяха допринесли за доброто й настроение.

— Отпред има място за почивка. Ще отбия да се поразтъпчем.

— Аз имам по-добра идея. Да се връщаме!

Бяха пътували на запад от Остин по магистрала 290, после завиха по междущатско шосе 10, наричано „Каубойския аутобан“, където официалната максимална скорост беше сто и трийсет километра в час, но всички караха със сто и шейсет. Сега бяха навлезли дълбоко в безплодните сухи плата на Западен Тексас. Ако не се брояха четирите платна на шосето и вятърните електростанции — хиляди високи стълбове с турбини осейваха пейзажа от двете страни и перките им се въртяха като витла на излитащи самолети — местността си оставаше все тъй дива и недокосната от човешка ръка, както е била открай време. Бук отби от шосето. Спря и изключи двигателя. Надин скочи нетърпеливо, сякаш бе плавала по море цяла година и сега за пръв път докосваше твърда земя.

— Боже мой, не сте ли чували за коли? С климатици и музикални уредби?

Тя смъкна каската и очилата, разтръска дългата си коса и избърса потта от лицето. Бук свали тъмните очила и кърпата, после извади от чантите две бутилки вода. Подаде едната на помощничката си; тя веднага изпи половината.

— Едно фрапучино с карамел би ми дошло добре, но не съм виждала кафене, откакто напуснахме Остин.

— Едва ли ще намерите тук нещо подобно, госпожице Хъниуел.

— Прилича на пустиня.

— Наистина е пустиня. Горните покрайнини на пустинята Чихуахуа.

Тя посочи към хоризонта, където на синия небесен фон се очертаваше верига от ниски хребети с остри върхове.

— Какво е онова там?

— Планини.

— В Тексас?

Планини в Тексас. Бук бе обиколил с мотоциклета по-голямата част от щата, но не и тукашните места. Разбира се, за да опознае целия Тексас, щеше да му трябва още доста време — щатът имаше площ почти седемстотин хиляди квадратни километра.

— Колко остава? — попита Надин.

— Два-три часа.

— Гладна съм.

Бук бръкна в джоба на джинсите си и извади пакетче говежда пастърма. Подаде едно резенче на Надин. Тя пое месото с връхчетата на пръстите си и го огледа, сякаш държеше умрял плъх.

— Шегувате ли се?

— Богато е на протеини.

Тя направи гримаса и протегна пастърмата към него. Той пое резенчето и го захапа, после бръкна в другия джоб и извади десертно блокче. Подаде й го.

— Ценни въглехидрати.

Тя се вгледа в блокчето, после посочи джинсите му.

— Случайно да имате някой хотдог в джоба?

— Съжалявам.

Тя унило отпусна рамене. Остави водата върху мотоциклета, извади шишенце дезинфектант за ръце, разтърка грижливо длани, после взе блокчето и отхапа. Бук дъвчеше пастърмата.

— Пропускам си лекциите по гражданско право — каза Надин.

— Винаги можеш да учиш правила. — Бук разпери ръце. — Тук работи истинският юрист, госпожице Хъниуел — в реалния свят. Не в кабинет с климатик на петдесетия етаж.

— Аз ще съставям завещания.

— Защо? Това е скучно.

Тя сви рамене.

— Да, но не много опасно.

— Срещала ли си някога наследник, изхвърлен от завещанието?

Младежите идваха във факултета без ни най-малка представа какво е да бъдеш адвокат. Не ставаше дума да седиш в лъскав кабинет по осем часа на ден и да вземаш хонорари за десет. Да бъдеш адвокат означаваше да помагаш на хора в беда. Истински хора, не богаташи.

Бук твърдо държеше да научи помощниците си, че законът не се намира в сборниците с прецеденти, а в света извън аудиториите. Те идваха при него като студенти по право; тръгваха си като юристи.

— Професоре, може ли да ви попитам нещо?

Той сдъвка пастърмата и кимна.

— Защо правите това? Прочетохте онова писмо, после скочихте на мотоциклета и потеглихте през пустинята. Отгоре на всичко помъкнахте и мен. Защо? Какво толкова ви вълнува Нейтън Джоунс?

— Той беше мой студент преди четири години.

— На колко студенти сте преподавали? Няколко хиляди? С какво е по-особен от другите?

— Беше и мой стажант.

— За колко време?

— Един месец.

— Познавали сте го един месец преди четири години, а сега зарязвате всичко, за да му помогнете?

Бук се вгледа в далечния хребет и си припомни Нейтън Джоунс.

— Той ми спаси живота.

Тя се навъси.

— Как?

— Дълга история. А ни чака още много път.

Тя го изгледа замислено и дояде десертното блокче. После каза:

— Следващия път вземете с шоколадова глазура.

Бук си върза отново кърпата и преметна крак през седалката.

— Готова ли си?

— Не.

Но въпреки това тя надяна очилата и каската, после се настани зад него. Бук запали двигателя, включи на скорост, подкара покрай табелите с надписи „Забранено паленето на огън“ и „Вода за продан“ и излезе на черната асфалтова лента, водеща към далечния хоризонт.

* * *

Преди сто и трийсет години Хана Мария Стробридж гледаше същия далечен хоризонт от частния железопътен вагон на съпруга си. Той се казваше Джеймс Харви Стробридж и изграждаше линии за железниците в Галвестън, Харисбърг и Сан Антонио. Негово дело бяха и релсите, по които се движеха този ден. Хана бе пътувала с частния вагон от Калифорния до Тексас; през 1869 г. дори бе посетила Промонтъри Пойнт в Юта за церемонията по случай откриването на първата трансконтинентална железопътна линия.

По онова време Джеймс работеше за Централната тихоокеанска железница, която изграждаше линиите, източно от Калифорния.

След малко Хана откъсна поглед от хоризонта и сведе очи към книгата — „Братя Карамазови“, най-новия роман на Достоевски. Тя обичаше руските романи и раираните поли.

Два часа по-късно влакът спря до някакво водохранилище, оградено от три планински вериги. Хана нямаше представа къде се намират, защото спирката нямаше име. Като строител на железниците, нейният съпруг имаше абсолютното и неограничено право да наименова всяко безименно съоръжение. Поради липса на фантазия обаче той бе прехвърлил тази власт на съпругата си.

— Е, Хана, как ще наречеш това затънтено кътче?

Тя се позамисли и си припомни слугинята от книгата на име Марта Игнатиевна. Разбира се, „Марта“ бе английският превод; на руски името беше…

— Марфа.

Така и стана.

* * *

— Ето как градът получил името си — каза Бук.

— Увлекателно — долетя откъм задната седалка.

Разположено на шестстотин и четирийсет километра западно от Остин, на триста и двайсет километра югоизточно от Ел Пасо, на сто километра северно от Рио Гранде и на хиляда и шестстотин метра над морското равнище, пустинното плато, наричано в разговорния език el despoblado — безлюдното — а от геолозите „платото Марфа“, е по принцип неподходящо за заселване. За добитъка не е много зле, ако има дъждове. Ако няма, става негостоприемно и за животните. Но човек се стреми да засели всяка празна територия и хората се опитаха да го сторят в Марфа, Тексас.

Когато се слиза от изток надолу към платото, още отдалече се виждат планинските вериги Дейвис на север и Чинати на юг; между тях се простират обширни пожълтели пасища. А точно по средата има групичка дървета, сгушени едно до друго, сякаш се подкрепят взаимно срещу безмилостния вятър, брулещ равнината. Дърветата, посадени от първите заселници, предлагат единствената сянка в радиус от сто и петдесет километра и очертават границите на град Марфа. Когато се приближиш, виждаш как розовият купол на окръжния съд наднича над дървесните корони, сякаш все още дебне за индиански набези. Но този ден нямаше препускащи из равнината диви команчи; само един преподавател по конституционно право се задаваше с мотоциклет към града, придружен неохотно от младата си стажантка.

Бук намали скоростта, когато навлязоха в града по Сан Антонио стрийт и продължиха покрай универсалния магазин откъм северната страна и порутените кирпичени къщи откъм южната. Окръг Пресидио се водеше за най-бедния в Тексас и това му личеше, ако не се брояха обновените сгради на няколко художествени галерии. Бук спря пред единствения червен светофар в града, после посочи синьото небе, където беззвучно се рееше жълт делтаплан. Надин посочи на юг към една стара бензиностанция на ъгъла, преоборудвана в пицария; по лицето й се изписа изражението на дете, зърнало дядо Коледа в търговския център.

— Пица!

— Първо да поговорим с Нейтън Джоунс. Може би той ще обядва с нас и ще ни разкаже историята си.

— За кога имате уговорена среща?

— Нямаме.

— Защо?

— По-добре е да дойдем ненадейно. Нейтън си падаше по драматизма, сигурно е чел твърде много романи на Гришам.

— За ваше сведение: ако ме е накарал напразно да се друсам шест часа на мотоциклет, ще го пребия като зла мащеха.

В огледалото за обратно виждане Бук зърна как зелено-бял джип на граничната полиция спря зад мотоциклета и примига с фаровете. Той изключи двигателя и свали стъпенката. Мургавите минувачи побързаха да се отдалечат. Двама полицаи със зелени униформи и кобури на пояса слязоха от колата и лениво се приближиха към него. И двамата бяха млади; единият беше бял и приличаше на побойник; смуглият му партньор изглеждаше хрисим. Побойникът огледа мотоциклета.

— Това „Харли класик“ осемдесет и девета година ли е?

— Осемдесет и осма.

— Сам ли го реставрирахте?

— Да.

— Тюркоазено и черно, харесва ми. И черни кожени чанти със сребърен обков. Супер. Какъв е двигателят?

— Еволюшън V-2.

— Дявол да го вземе, разкошна машина.

Побойникът огледа с възхищение мотоциклета, после насочи вниманието си към Надин на задната седалка и накрая отново към Бук.

— Мексиканец ли сте?

Бук го изгледа гневно.

— Приличам ли на мексиканец?

— На индианец приличате, но по тия места вече нямаме индианци, само мексиканци.

Мургавият полицай направи измъчена физиономия. Той пристъпи пред колегата си. Или играеше ролята на доброто ченге, или наистина се притесняваше от своя партньор.

— Изглеждате ми познат. Къде съм ви виждал?

— По националната телевизия, малоумници такива! — извика възмутено Надин. — Той е прочут.

— На кого викаш „малоумници“? — засегна се побойникът. После се обърна към Бук. — Вие да не сте от сериала „Ергенът“?

В очите на мургавия полицай изведнъж просветна разбиране; той се усмихна широко.

— Не, това е професор Букман. Гледам го всяка неделя сутрин. За мен е чест да се запознаем, сър. Аз съм полицай Анхел — Ан-хел — Акоста.

— Джон Букман. — Стиснаха си ръцете, после Бук посочи с палец към задната седалка. — Моята стажантка Надин Хъниуел.

— А това е моят партньор Уесли Кръм. Простете му лошите маниери, професоре, отгледали са го пустинните скорпиони.

— Много смешно — обади се Уесли.

— Заради местното изкуство ли идвате в Марфа? — попита полицай Акоста. — Сандъците на Джъд. Смачканите коли на Чембърлейн. Флуоресцентните лампи на Флавин.

— Ъъъ… да — каза Бук. — Затова сме дошли.

Полицай Кръм задържа поглед върху спътничката на Бук.

— И аз имам флуоресцентни лампи в моята каравана — ухили се той. — Ако искате да ги видите…

Надин въздъхна.

— Малоумник.

Усмивката на полицай Кръм мигновено изчезна.

— Желая ви приятен престой, професоре — каза полицай Акоста. — Bienvenidos.

Бук включи двигателя, пресече кръстовището и зави наляво по Хайланд авеню. В огледалото видя как двамата полицаи подхващат оживен разговор.

— Малоумници, а, госпожице Хъниуел?

— Както ги виждам, така ги наричам.

Бавно продължиха по Хайланд авеню, очевидно главната улица на града. Тя свършваше пред съдебната сграда, която се извисяваше над ниските къщи наоколо. Отминаха кметството, после редица преустроени магазини, заети сега от местната обществена радиостанция, издателство „Марфа Бук“ и магазин за ръчно изработени бижута. По фасадата на една от сградите бе изписано със спрей: Истинската ос на злото са САЩ, Великобритания и Израел. Група общински служители с четки се готвеха да замажат надписа, явно не твърде популярен в Западен Тексас.

Пресякоха Ел Пасо стрийт и Надин отново посочи с пръст.

— Гледайте, „Фуд Шарк“!

Под голям навес, засенчващ множество маси за пикник, бе спрял сребрист камион с надпис „Фуд Шарк“. Край гишето отстрани чакаха неколцина клиенти. Под навеса имаше оставени велосипеди, а покрай бордюра бяха паркирани чуждестранни хибриди; на задната броня на една от тях бе лепнат стикер: „Какво би сторил Доналд Джъд?“. Откъм северната страна на навеса минаваше железопътна линия; бариерата падна и Бук натисна спирачките. Замигаха червени светлини, в далечината се раздаде свирка на влак и след малко през центъра на Марфа прелетя товарна композиция, устремена към Ел Пасо. Влакът на Хана все още минаваше през града, но вече принадлежеше на „Юниън Пасифик“.

Когато бариерата се вдигна, Бук пресече линията и продължи по Оук стрийт покрай бръснарница „Куинтана“, клона на щатската агенция за закрила на децата и спортната зала „Желязно сърце“. Извън оживлението под навеса центърът на Марфа тънеше в тишина — нито клаксони, нито сирени, нито скърцане на спирачки, нито каквито и да било градски звуци. Нямаше автомобилно движение, а и пешеходци почти не се мяркаха. Нямаше тичащи за здраве, таксита, велорикши или улични търговци, както в центъра на Остин. Градът сякаш бе обявил сиеста. От другата страна на Тексас стрийт се издигаше сграда с макет на сондажна кула върху покрива; в края на Хайланд авеню се белееше двуетажният хотел „Ел Паисано“.

— През петдесетте години тук са снимали „Гигант“ — каза Бук. — Всички звезди били настанени в този хотел.

— Това филм ли е?

— Не си ли чувала за „Гигант“?

— Не.

— Епична сага за преминаването на Тексас от животновъдството към петрола.

— Звучи вълнуващо.

— Класика. Рок Хъдсън играе едър земевладелец.

— Не съм го чувала.

— Той почина. Джеймс Дийн играе ролята на ратай, който се превръща в нефтен магнат.

— И него не съм го чувала.

— Не си чувала за Джеймс Дийн?

— Има ли го в Туитър?

— Той е мъртъв.

— Е, значи затова не го знам.

— Ами Елизабет Тейлър? Тя играеше съпругата на земевладелеца.

— Да не е онази руса кинозвезда, дето едно време имаше вземане-даване с Клинтън и после се самоуби.

— Сигурно имаш предвид Мерилин Монро. Тя ходеше с Кенеди. Умря от свръхдоза приспивателни.

— Не съм я чувала.

— И тя е мъртва.

— Как да ги знам, като са мъртви?

— Ами Доналд Джъд?

— Вече си измисляте имена, нали?

— Не.

— Той кого е играл в „Гигант“?

— Никого. Художник, живял е тук, в Марфа.

— Чакайте да позная. И той е мъртъв, нали?

Пред затвореното кино „Палас“ Бук зави надясно по Линкълн стрийт и спря пред едноетажна сграда срещу съда. На белосаната фасада имаше малка табела: АДВОКАТСКА ФИРМА „ДЪН“, а отдолу бе добавено с по-дребни букви: МИДЛАНД-ЛЪБОК-АМАРИЛО-МАРФА. Слязоха от мотоциклета. Бук свали тъмните очила и кърпата и изтръска прахта от тениската и джинсите си. Надин махна каската и защитните очила и приглади косата си. Влязоха в адвокатската фирма и попаднаха в добре обзаведена приемна. От двете страни започваха коридори. До стената в дъното имаше голямо бюро. Зад него седеше секретарка с наведена глава. Приближиха се. Тя беше облечена в черно. Избърса сълзите от зачервеното си лице с книжна кърпичка, после си издуха носа. Накрая вдигна очи към Бук.

— Добре ли сте? — попита той.

— Погребение. — Тя отново избърса очи. — Днес следобед.

— Съжалявам за загубата ви.

Тя кимна, после с усилие си възвърна професионалното изражение.

— С какво мога да ви услужа?

— Аз съм Джон Букман, идвам при Нейтън Джоунс.

Професионалното изражение се изпари; младата жена се навъси озадачено.

— Нейтън? Но… точно него погребваме.