Марк Хименес
Тексаска история (35)

34

В три часа след полунощ Бук и Карла седяха в пикапа до магистрала 67, североизточно от Алпин — съвсем близо до сондаж 356 на „Барнет Ойл“. Бяха на възвишение и виждаха как долу изпомпват вредната течност в дълга колона цистерни. Бук седеше зад волана, Карла до него. Дъвчеха пастърма. Вечерният въздух бе захладнял и вятърът носеше мириса на далечен дъжд. Тази нощ Бук щеше да узнае истината на Нейтън Джоунс.

— Бау!

Карла изпищя. Бук подскочи, после се окопити и видя през стъклото на Карла да наднича нечие лице с очила за нощно виждане. Една ръка свали очилата и разкри позната физиономия.

— Биг Рик? Какво правиш тук, по дяволите?

— Плаша ви. — Той се разсмя. — От надежден източник чух, че тази нощ на тоя сондаж ще става нещо голямо. Реших да проверя лично. Знаете ли какво е?

— Мислим, че ще изхвърлят фракинг течност в пустинята.

Биг Рик отвори вратата откъм Карла.

— Направи ми място.

Тя се отдръпна и той седна до нея. Носеше раница и автомат AR-15.

— Заредено ли е това чудо? — попита Бук.

— Защо да го нося, ако не е заредено?

— Насочи го навън.

Биг Рик се подчини.

— Е, какъв ти е планът, професоре?

— Ще чакаме. Да видим къде отиват цистерните.

Карла показа видеокамерата си.

— Ще ги проследим и ще заснемем изхвърлянето. Неопровержима улика — по-добра от димящо дуло.

— Дуло си имам. А колкото до дима…

Биг Рик извади цигара марихуана и я запали. Вдъхна дълбоко, после предложи на Бук и Карла. Те отказаха.

— Недей да издишаш вътре — каза Бук.

Биг Рик подаде глава навън, издиша облаче пушек и въздъхна доволно. После извади от раницата си голям пакет царевични пръчици. Налапа цяла шепа и протегна пакета към спътниците си. Бук отказа, но Карла взе малко.

— Обичам царевични пръчици.

Бук поклати глава.

— Ама че сме екип. Професор по право, настървена екозащитничка и надрусан художник със зареден автомат и пакет царевични пръчици.

— И готов за бой — добави Биг Рик.

Карла посочи надолу.

— Гледайте!

Цистерните с отработения разтвор започнаха да напускат обекта. Наброиха петдесет камиона, които се насочиха към магистрала 67 — пътят за отпадъчните шахти в окръг Пекос — но вместо на север завиха на юг, пътят към…

— Мексико — каза Биг Рик.

След като отмина последната цистерна, Бук запали двигателя, но не включи фаровете. Зави на юг и последва червените светлинки на габаритите. Карла снимаше и коментираше. Биг Рик пушеше марихуана. Магистрала 67 зави на изток, пресече Алпин и продължи към Марфа. Далече в небето на юг над планините припламваха мълнии. Глух тътен на гръмотевици нарушаваше нощната тишина.

— Пустинна буря над Мексико — каза Карла. — Гърми и святка, но никога не вали.

Минаха през Алпин; улиците пустееха.

— Може ли да спрем и да си купим чипс? — попита Биг Рик.

— Не.

Напуснаха града и поеха по завоите из планината Чисос, после слязоха към платото Марфа. Тринайсет километра по-нататък, точно преди наблюдателницата на тайнствените светлини, цистерните рязко завиха на юг по безименен черен път, който пресичаше пустинята.

 

 

Помощник-шериф Шърли обичаше да идва на това място късно вечер, когато беше нощна смяна. Наблюдателницата представляваше открита площадка с циментов под и ниска каменна ограда; хората се събираха тук по тъмно с надеждата да видят тайнствените светлини. Но не и в три и половина след полунощ. Тя обичаше да идва точно по това време; не да зяпа светлините, а да се чука върху ниската каменна стена под звездите. Тази вечер далечните мълнии правеха момента още по-романтичен. Тя все още беше с униформената риза, значката на окръжното управление и кожения кобур, но униформеният й панталон лежеше на циментовия под. Седеше върху стената с голо дупе и широко разтворени крака. Каубой на име Коди се стараеше и вършеше много добра работа. Нощта беше хладна, но тя не усещаше студ благодарение на дебелите си бели чорапи и топлината, бликаща откъм Коди. Чувстваше как се разпалва и тялото й започва да тътне…

… но не от тръпките на оргазъм. Тътенът идваше от колона цистерни, минаващи само на трийсетина метра от нея по пътя към старото армейско летище. Каубой Коди продължаваше да се труди, докато тя гледаше как камионите — десет, двайсет, трийсет… трябва да имаше петдесет — навлизат все по-навътре в мрачната пустиня. Странно. Но и скулптурите от смачкани коли бяха странни. Тя отново се обърна към Коди и се опита да настрои отново духа и тялото си към изтървания миг, но в този момент нов автомобил свърна от магистралата и пое по прашния път към пустинята. Беше пикап; стори й се познат, а в блясъка на следващата мълния тя разпозна професора зад волана. Караше без фарове.

— Какво става, по дяволите?

— Извинявай, държах, доколкото можах — изпъхтя каубой Коди.

— Не питам за теб. За камионите.

Каубой Коди се отдръпна, за да свали презерватива — Шърли държеше на безопасния секс — а тя извади мобилния си телефон.

 

 

Шериф Брейди Мун спеше спокойно в леглото до своята вярна спътничка от двайсет и седем години. Откакто децата пораснаха и си тръгнаха, вече нямаше нощни дежурства за кърмене, преповиване или пропъждане на кошмари, а окръг Пресидио определено не се славеше с бурна престъпност. Затова телефонният звън го стресна. Той посегна, напипа слушалката и я приближи до ухото си.

— Дано да е нещо важно.

— Важно е.

Беше Шърли.

— Кое време е?

— Три и половина.

Племенницата му разказа какво е видяла току-що от наблюдателницата.

— Проклети аматьори. Ще си докарат белята с тая игра на детективи. Не може да излизаш с кунгфу срещу наркокартелите. Впрочем ти за какъв дявол си била там?

— Пазех покоя на окръг Пресидио.

— Е, обуй си гащите и веднага идвай в града.

Тя се разсмя и затвори. Той остави слушалката и разтърка лице. Роднини. Ако бяха само цистерните, щеше да позвъни на граничния патрул и да им прехвърли топката. Но Карла и професорът го накараха да седне и да каже на жена си: „Скъпа, трябва да отскоча до границата“, както някой друг би казал, че отива до магазина. Тя изпухтя и се обърна на другата страна.

 

 

Караха по старите самолетни писти.

— Минават напряко през старото военно летище — каза Карла. — Заобикалят града, за да не се зачуди някой любопитен граничен полицай какви са тия цистерни, тръгнали към Мексико посред нощ. Като отминат на юг, пак ще излязат на магистралата.

Над платото Марфа тътнеха гръмотевици. Телефонът на Бук иззвъня.

— Здрасти. Не мога да заспя. От самота.

Беше Кармен Кастро.

— Виж, Кармен… ще ти се обадя по-късно. В момента съм малко зает.

— С жена ли?

— Не е чак толкова опасно.

Кармен въздъхна.

— Нали обеща да се прибереш.

— Задържаха ме.

— Всяка вечер ходя на стрелбището, за да се боря със сексуалната си незадоволеност.

— Ами… щом ти помага.

— Започва да става скъпо. Изгърмях над две хиляди патрона. Искаш ли да правим телефонен секс?

— Ъъъ… моментът не е подходящ.

Кармен изстена.

— Обади ми се.

Бук затвори.

— Кармен? — подхвърли Карла.

— На колко години е? — заинтересува се Биг Рик.

— Може ли да не се разсейваме?

Биг Рик смукна дълбоко от цигарата, после подаде глава навън.

* * *

Граничен полицай Уесли Кръм преследваше нелегални имигранти през пустинята, близо до магистрала 67, на около шейсет километра южно от Марфа и трийсет километра северно от границата. През очилата за нощно виждане преброи петима мъже и пет жени. Без съмнение семейства. Странен звук в нощната тишина го накара да спре и да се обърне към магистралата. Гледката се оказа също тъй странна: дълга колона цистерни се точеше на юг като птиче ято наесен. Само че сега бе късна пролет, тъй че трябваше да отлитат на север. Птиците, не цистерните.

— Накъде отиват, по дяволите?

— Зарежи — каза Анхел. — Дай да хванем тия тук.

— Ти винаги искаш да ги пуснем. Защо точно сега държиш да ги гоним? Гледай.

Уесли посочи и Анхел се обърна да види. Далеч зад последната цистерна идваше пикап с изгасени фарове. Но с очилата за нощно виждане Уесли различи големия картоф, нанизан на антената.

— Познавам този картоф. Това е колата на Карла. И професорът. Може в крайна сметка да не е от добрите. Хайде да проверим.

— Стига, Уесли, дай да се погрижим за нарушителите.

Точно в този момент мина още един пикап с изгасени фарове. Следваше колата на Карла.

— Кой пък е тоя, дявол да го вземе? Слушай, Анхел, тия са си наумили нещо, а в четири часа сутринта няма как да е за добро.

— Просто цистерни, Уесли. Отиват на юг, не на север. Няма да пренасят дрога към Мексико. Дай да си гледаме работата.

— Точно това правя.

Уесли изтича към патрулния джип, паркиран до шосето. Анхел поклати глава, после пусна манерката, която държеше, и извика към мексиканците в пустинята:

— Вода! Вода!

Анхел Акоста се втурна след Уесли Кръм.

 

 

Двайсет минути по-късно, малко преди градчето Пресидио, цистерните завиха на запад покрай реката. Бук насочи пикапа след тях. В светлината на зачестилите мълнии отляво се различаваше Рио Гранде.

— Гладен съм — каза Биг Рик. — А вие?

— Ще прекосят реката — каза Карла.

— Как? — изненада се Бук. — Тук е дълбоко.

— Само няколко километра по-нагоре Рио Кончос от Мексико се влива в Рио Гранде. Нататък коритото е сухо заради бентовете в Ел Пасо. Ако не беше мексиканската вода от Кончос, Рио Гранде щеше да пресъхне чак до Мексиканския залив.

— Знам едно денонощно кафене в Пресидио — каза Биг Рик. — Можем да спрем и…

Бук го погледна и вдигна пръст пред устните си.

— Шшшт.

 

 

Граничен полицай Уесли Кръм караше джипа. Керванът от цистерни пътуваше на юг. Карла и професорът ги следваха с изгасени фарове. Вторият пикап следваше Карла и професора пак с изгасени фарове. Уесли и Анхел следваха цялата проклета процесия. И Уесли се питаше: кои са добрите, кои са лошите? На границата често е трудно да се разбере.

— Прав ли съм, Анхел?

— Да, прав си.

— Мисля, че отиват на запад и ще прекосят реката над устието на Рио Кончос.

— Така изглежда.

— Можем да включим фаровете и сирената, да изпреварим цистерните и да се опитаме да ги спрем.

— Това е единият вариант. Колко оръжие имаме?

— Недостатъчно.

— Точно така.

— Значи да ги следим?

— Да ги следим.