Марк Хименес
Тексаска история (10)

9

Уесли Кръм извърна глава и извика на партньора си:

— Анхел, тичаш като педал, по дяволите! Побързай, изплъзват ни се!

Минаваше полунощ и двамата пак гонеха нелегални имигранти из пустинята. Уесли носеше очила за нощно виждане, които му позволяваха да засича бегълците, тичащи през храсталака. Не бяха чак толкова добри като приборите на безпилотния самолет, но все пак му даваха предимство в гонитбата на нарушителите. В момента преследваше двама мъже и две жени — без съмнение съпруг и съпруга, водещи децата си да живеят в Америка. Шанс да се докоснат до американската мечта: безплатно образование, безплатно здравеопазване, безплатна благотворителност и какво ли още не на гърба на работливите американски данъкоплатци. Голям удар. Първата им работа бе да забременеят и да родят бебе — американски гражданин с абсолютно същите права като Уесли Кръм — което им гарантираше удължен престой в САЩ. Затова Уесли смяташе работата си за борба с дефицита: всеки мексиканец, когото хващаше и връщаше отвъд реката, се равняваше на четири или пет мексикански бебета, които федералното правителство нямаше да издържа. По дяволите, ако хванеше достатъчно имигранти, можеше самостоятелно да оправи скапания национален бюджет.

Уесли Кръм беше трийсетгодишен и работеше в патрула от дванайсет години. Беше израснал в Марфа и искаше да остане тук, но в града нямаше работа. Повечето му съученици се бяха преселили в Одеса и работеха на нефтените находища. Уесли успя да постъпи в Агенцията за митническа и гранична охрана, сега прикрепена към Министерството за вътрешна сигурност. По онова време не се изискваше служителите да говорят испански. Сега в граничния патрул наемаха латиноси като Анхел.

Партньорът му беше странна птица. Четеше книги. Слушаше градската радиостанция. Знаеше разни неща. Харесваше живописта и художниците. Три години по-млад от Уесли, Анхел бе израснал в Пресидио и отиде да учи в колеж. След завършването се върна да работи на границата. Двамата се различаваха като нощта и деня, но успяха да си изградят здраво партньорство, което изтрая през петте години работа на Анхел в патрула — пет години по-дълго от която и да било друга връзка в живота на Уесли. Разбира се, всички харесваха Анхел Акоста. Той просто си беше такъв. Двамата работеха в сектора Биг Бенд, който обхващаше около четиристотин хиляди квадратни километра, включително седемдесет и седем окръга в Тексас, цяла Оклахома и осемстотин километра от Рио Гранде. Което им гарантираше гонитба на нарушители всяка нощ. Уесли обичаше пустинята нощем. Той спря и изчака партньора си. Анхел дотича запъхтян. Двамата се спогледаха през очилата за нощно виждане.

— Остави ги, Уесли. Те просто търсят работа.

— Да не те е прихванала някоя от ония ексцентрични кризи, дето чух да ги обсъждат по телевизията?

— Екзистенциални. Пак ли гледаш доктор Фил?

— А ти?

— Когато си нощна смяна, със сигурност можеш да вършиш и нещо по-полезно през деня.

— Например?

— Ами… опитай се да четеш.

— Да чета?

Все едно му предлагаха да се заеме с йога.

— Просто не виждам защо гоним тези хора, когато те само си търсят работа.

— За да запазим нашата. Затова ги гоним. Анхел, в окръга няма достатъчно работа за хора като нас, особено като мен. Или ще гоним нарушителите, или оставаме на социални помощи.

— Можем да работим на сондажите.

— Човече, ловенето на емигранти е далеч по-леко от сондьорския занаят. А държавната служба е по-сладка от каквото и да било в частния сектор.

Анхел сви рамене.

— Така си е.

— Добре. Минаха ли ти колебанията?

— Да, струва ми се.

— Чудесно. Ония приятели са се струпали на стотина метра северно от нас. Ти заобиколи от изток, аз от запад. Спипваме ги и ги пращаме обратно в Чихуахуа.

Двамата се насочиха към пустинята.