Марк Хименес
Тексаска история (26)

25

— Със сигурност някой не те харесва, професоре.

Шериф Брейди Мун стоеше на прага на болничната стая в регионалния медицински център на Биг Бенд в Алпин, близо до сградата на съда и предварителния арест. Алпин е най-големият град в окръг Брюстър и се намира на трийсет и пет километра източно от Марфа, но в Марфа няма болница. Бяха блъснати в окръг Пресидио, затова шериф Мун имаше юрисдикция над разследването.

— Били Боб Барнет.

— А ти какво искаш, приятел? И аз нямаше да те харесвам, ако ме беше нарекъл убиец по единствената радиостанция в града. Хората се дразнят от такива неща.

— Шерифе, Нейтън Джоунс е бил убит. От Били Боб.

Шерифът изсумтя.

— Мисля, че си прав относно убийството. Колкото до Били Боб — въпросът все още остава открит.

— Двама от неговите наемници ни последваха до Мидланд с черен пикап. Поговорих си с тях.

— Предполагам, че не е минало много добре.

— Да, не беше сърдечен разговор.

Шерифът се изкиска.

— А три часа по-късно тъмен пикап ни избута от пътя. Трябва да са били те.

Когато пикапът ги изтласка от шосето, Бук успя да удържи мотоциклета изправен из прерийната трева, докато не налетяха на железопътен насип. Мотоциклетът спря; пътниците му не. И двамата полетяха във въздуха. Бук се приземи върху ограда от бодлива тел; трябваха му само инжекция против тетанус, превръзка и десетина шева на челото. Надин прелетя над оградата, мина през една ниска акация и падна тежко в пустинята; счупи си лявата ръка и десния крак, освен това имаше рани по краката и може би сътресение. Каската защити главата й, а коженото яке я предпази от други рани по торса и ръцете. Бук обаче не бе удържал на обещанието си да я пази.

Беше малко след осем на другата сутрин и тя лежеше упоена, с превързана ръка и гипс на крака и ръката. Приличаше на малко дете. Мониторът писукаше при всеки удар на сърцето й. Бук седеше тъй близо до леглото, че можеше да докосне челото й. Мотоциклетът лежеше в каросерията на полицейски пикап, паркиран зад управлението.

— Един мексиканец на име Педро има автосервиз, южно от железопътната линия — каза шерифът. — Разбира и от мотоциклети. Искаш ли Шърли да откара харлито при него?

— Ще я придружа. Преди да оставя при някого мотора си, искам да го видя що за човек е.

Шерифът изсумтя.

— Същото разправяше жена ми за детегледачките. Значи нищо не можеш да ми кажеш за пикапа — нито модел, нито година на производство?

— Фаровете ме заслепиха. Но знам, че са били те.

— Е, няма как да бъдеш категоричен, професоре. Трябват ми доказателства. Не мога да пердаша с хватки от кунгфу когото срещна. Аз съм законът. Трябва да играя по правилата.

— Не кунгфу, а тае… Няма значение.

Надин трепна и се опита да се размърда. Очите й примигаха, отвориха се… и се спряха върху белия гипс на ръката и крака й. После зашариха из болничната стая… венозната система на здравата й ръка… писукащите монитори… шерифа… и накрая се задържаха на Бук. По лицето й постепенно се изписа разбиране. От очите й бликнаха сълзи.

— О, професоре.

Бук избърса сълзите.

— Къде съм?

— В болницата в Алпин.

Една сестра надникна в стаята и каза:

— Шерифе, търсят ви по телефона.

Шерифът излезе. Надин го проследи с поглед, после пак се обърна към Бук.

— Знаете ли какво научихме снощи, професоре?

— Какво?

— Първо, таекуондото не помага срещу тежък пикап. И второ, вече не се опитват да ни сплашат. Искат да ни убият.

— Това няма да стане.

Той отново избърса сълзите й.

— Страхувам се от живота, затова се укривам в Юридическия факултет. После вие ме качвате на мотора, а сега съм в болница със счупен крак, счупена ръка, рани, контузии, драскотини, може би мозъчно увреждане… между другото, от акацията много боли.

— Съжалявам.

— Професоре, случвало ли се е и друг път?

— Да.

— Затова ли си тръгна Рене?

— Затова.

— Защо го правите?

— Алцхаймер.

— Болен сте от алцхаймер?

— Майка ми. В напреднал стадий. Вече не ме познава.

Надин се замисли задълго.

— И се боите с вас да не стане същото, нали? Затова вземате всички онези хранителни добавки и витамини, които видях в банята ви, ядете екологична храна и тичате на разсъмване с надеждата да извадите късмет от генетичната лотария.

— Майка ми има един от онези мутирали гени, които гарантират алцхаймер преди шейсет и пет годишна възраст. Беше на шейсет и две, когато се появиха първите симптоми.

— Не знаех, че има такъв ген.

— Има. Всъщност са три. Но и един е достатъчен.

Надин наведе очи и не го погледна, когато попита:

— Професоре… и вие ли имате този мутирал ген?

— Да. — Беше се проверил. Не бе казал на никого, дори на Джоан.

Помощничката му вдигна очи; бяха влажни.

— Вече загубих от генетичната лотария, госпожице Хъниуел.

— Може би ще открият лечение преди…

— Може би.

Той въздъхна.

— Това е като да знам точно в кой ден ще умра. Часовникът тиктака. Затова искам да оползотворя всяка минута. Животът ми трябва да има смисъл.

— Вие сте прочут професор по конституционно право, автор на бестселъри, сигурен кандидат за Върховния съд…

— Всичко това няма значение.

— А кое има?

— Не кое. Кой.

— Кой има значение? За вас.

— Майка ми, сестра ми, приятелите, студентите, Нейтън, Рене. — Той хвана ръката й. — И ти, Надин. Ти имаш значение за мен.

— Нарекохте ме Надин. Не „госпожице Хъниуел“.

— Да.

— Наистина ли имам значение за вас?

— Наистина.

Тя се замисли.

— Значи живеете на бързи обороти, без страх от бъдещето, защото не мислите, че имате бъдеще. Не се страхувате от смъртта, а че може да не живеете. Сега разбирам.

— Опитвам се да изживея всеки ден, като че е последен в живота ми.

— Е, професоре, вчера без малко да стане последен за вас. И за мен също. Само дето майка ми няма алцхаймер.

— А какво има?

— Нов съпруг.

Шерифът отново влезе.

— Госпожице Хъниуел, видяхте ли нещо снощи?

— Звезди. — Тя завъртя очи към Бук. — Професоре, искам да се прибера у дома. Искам да седя в „Старбъкс“, да пия кафе с мляко и да пращам есемеси в относителна безопасност.

— Не можеш да напуснеш болницата в близките няколко дни. Трябва да се уверят, че нямаш мозъчни увреждания. Ще ти оставя лаптопа. Можеш да работиш по делото на Уелч.

Тя примига, за да пропъди сълзите. Бук усети как кръвното му леко се вдига.

— А аз имам недовършена работа с Били Боб Барнет.

— Чакай малко, приятел — каза шерифът. — Ако Били Боб стои зад това, аз ще разбера и ще го арестувам. Но вземеш ли да раздаваш правосъдие в моя окръг, дори и да си професор по право, ще те хвърля в пандиза. Пет пари не давам колко си знаменит.

 

 

Професорът и шерифът си бяха тръгнали и Надин Хъниуел лежеше сама в болничната стая. Тя се разплака. Но точно когато навлизаше в етапа на мощните ридания и самосъжалението, си спомни за Лесли Бенедикт от „Гигант“ и сцената с барбекюто, където тя припадна от топлината и гледката на печения телешки мозък и всички решиха, че е твърде слаба, за да оцелее в Тексас. Би могла да избяга обратно при баща си във Вирджиния — също както Надин в момента отчаяно искаше да се обади на татко си в Сан Франциско да дойде и да я прибере. Но Лесли не го направи. Вместо това на другата сутрин стана с твърдото решение да бъде силна и непоколебима и да отглежда добитък заедно с Бик.

Елизабет Тейлър беше само на двайсет и три години, когато бе пристигнала в Марфа, за да изиграе ролята на Лесли Бенедикт в „Гигант“. Надин също беше само на двайсет и три и сега се намираше в Марфа, за да изиграе ролята на помощничка на професора. И двете бяха дошли от Калифорния в Тексас. И двете бяха отседнали в една и съща стая на хотел „Паисано“. И двете бяха паднали по очи в прахта на тази пустиня.

Лесли Бенедикт бе намерила сили да се изправи.

Надин нагласи леглото в позиция за седене, избърса сълзите и натисна бутона за повикване. Когато сестрата влезе, Надин каза:

— Моля, подайте ми очилата и онзи лаптоп и извадете системата от ръката ми.

Сестрата се усмихна.

— Охо, май вече се чувстваме по-добре. Готови ли сме за закуска?

— Готови сме. Двойна порция. И голямо кафе. С истинска сметана. Плюс шишенце дезинфектант за ръце. Чака ни работа.

 

 

— Малко си груб с момичето — каза шерифът. — Да я караш да работи със счупена ръка и крак.

— Това ми е работата — да закалявам студентите, за да оцелеят като адвокати.

— Изглежда, не си успял с Нейтън Джоунс.

Шерифът откара Бук до Марфа. Дъвчеше тютюн и плюеше в пластмасова чаша; във ветровито време беше рисковано да се плюе през прозореца.

— Шефът на Нейтън в Мидланд каза, че в кабинета му намерили марихуана.

Шерифът изсумтя.

— Разбира се, може и да е излъгал — добави Бук.

— Защо да лъже?

— За да ме накара да си тръгна.

— Май не само той иска да си вървиш.

— Почти всички, с които се срещнах, искат да се махна… освен теб.

— Аз бавно уча. — Шерифът плю в чашата. — Между нас казано, обичам да сменям темпото. А и двамата с теб имаме един занаят — да търсим истината.

— Намираш ли я понякога?

— Не тъй често, както бих искал. Значи мислиш, че Нейтън Джоунс може да се е пристрастил към наркотиците?

— Може би.

— Няма да е първият. Случва се и на най-добрите. Дяволът само дебне някоя клета душа да потърси убежище от света или някое алчно сърце да се устреми към богатството. Твърде много изкушения и пари. Някои хора просто не намират сили да останат отсам бариерата. Дори пазители на закона. Шерифът преди мен беше бивш морски пехотинец, метър и деветдесет, носеше черни ботуши и бяла каубойска шапка, приличаше на Джон Уейн в лошо настроение. Типичен представител на реда, работеше здравата в местната ударна група срещу наркотиците, арестува сума ти дилъри… чувал ли си за ударните групи?

— Всъщност да.

— Изтърваха ги от контрол. Както и да е, той беше корав мъжага, мислеше се за двойно по-умен от всички в окръга. Половината окръг го обожаваше, другата се боеше от него. Точно както той искаше. Мислеше, че окръг Пресидио му е бащиния. Случва се, ако изкараш двайсет години като шериф.

— Ти откога си шериф?

— От шестнайсет години.

— Внимавай да не те сполети същото.

— Всеки ден си го мисля, професоре.

Той намали скоростта и подкара плътно покрай банкета, като оглеждаше голата местност и сумтеше от време на време. Бук бе научил, че сумтенето е част от речта на шерифа, но има предимно риторичен характер, тъй че не се налагаше да му отговаря.

— Оказа се, че води двоен живот. С един каубой от Алпин прехвърляли наркотици през границата. Прекарвали цели пикапи с кокаин през реката — на север от нашия окръг Рио Кончос се влива в Рио Гранде. По-нагоре често пресъхва, особено в сушав сезон като сегашния. Складирали стоката в конски фургони на терена за местния панаир. Изкарвали по милион от всяка пратка. Явно не е искал да се надява само на пенсията. Една нощ двайсет души от Агенцията за борба с наркотиците го спипаха на местопрестъплението. Сега е във федерален затвор. До живот.

— Лош начин да остарееш.

— И аз тъй мисля. Вече никога няма да види залеза в Западен Тексас, да хапне пържола в „Реата“, да пийне студена бира в горещ ден. Човек може да живее без много неща, но без тия е най-тежко.

— Ами сексът?

Шерифът изсумтя.

— Извинявай, че ще те разочаровам на толкова крехка възраст, професоре, но вече си тръгнал по надолнището на секса.

— Денят става все по-лош.

Вместо отговор получи поредното сумтене.

— Така или иначе, откакто художниците дойдоха в града, употребата на наркотици скочи рязко нагоре. Дрогата винаги е минавала оттук, нали сме само на сто километра от границата. Не мога да сторя кой знае какво, то е работа на граничния патрул и Агенцията за борба с наркотиците. Но сега доста наркотик остава в града. А това вече е моя работа.

Той плю.

— Ние се наричаме „марфенци“. — Шерифът посочи с палец през рамо. — Онези от Алпин и Форт Дейвис ни викат „марфанатици“. Завиждат ни за славата. А не би трябвало. Щото, дявол да го вземе, ни дойде до гуша от адвокати, артисти и авантаджии.

— Трите А.

— Със Сам Уокър ли си разговарял?

— Да.

— Той е добър човек.

— А кметът?

— Търговец на недвижими имоти.

— Изглежда щастлив, че художниците са пристигнали в Марфа.

Шерифът плю.

— Сигурно, нали заради тях рине парите с лопата. Виж сега, някои хора смятат, че градът е място за живеене. Други си мислят, че е място за правене на пари. Кметът вярва, че някой ден Господ ще погуби тия хомосексуалисти, но междувременно няма нищо против да направи тлъста пачка от тях. Мен лично не ме интересува какво вършат двама възрастни, стига да е на закрито. Ако решат да се женят, ще река: защо пък хомосексуалистите да нямат правото да си съсипват живота като всички нас? — Шерифът се разсмя.

— Значи се погаждаш с художниците?

— Опитвам се да се погаждам с всички. Лесно ми е да харесвам хората, такъв съм си по характер. Май затова съм избрал тая професия. Но да ти кажа честно, онези хич не са лесни за харесване. Цепят се от останалите, не искат да живеят в истинската Марфа. Не искат да ядат с нас, да живеят с нас или да пазаруват с нас. Не искат децата им да седят с каубойчета и мексиканчета, затова основават свои частни училища, дето не можеш да им платиш таксата с цялата си годишна заплата. Носят шапки и тениски с надписи „Какво би сторил Доналд Джъд?“, но Джъд не беше такъв. Той записа децата си в общинското училище както всички останали. — Шерифът плю. — Надявахме се да имаме магазин на „Уолмарт“, но те не искат — много е плебейско за техния вкус. Така ни виждат — плебеи, дребни хорица, неспособни да различат модерното изкуство от класиката. Сякаш, щом са дошли от Ню Йорк, не ни дължат нищо освен презрение.

— Не сте само вие.

— Опитваш се да си дружелюбен, казваш им „здрасти“, дори ако са момчета и се държат за ръце, а те не отвръщат нито „здравей“, нито „майната ти“, просто те гледат, като че току-що са чули виц за теб, и пак се захващат с шантавите си айфони, айпади и разни други джаджи. — Той въздъхна. — И жена ми си взе един.

— Хомосексуалист ли?

— Не, айпад. Вечер в леглото чете книги на него, представяш ли си?

Той плю.

— Джъд ни даде сандъците. От тия млади художници не видяхме друго освен среден пръст. Организираха онази изложба „Здравей, амфетаминова лаборатория на открито“ и я наричат изкуство. Турнаха в центъра надпис „Ос на злото“ и го наричат свобода на словото. Кажи ми, какъв е смисълът да се перчиш така пред хората? Да знаеш, не си падам по десните републиканци и тяхната липса на толерантност, но тия хора ме научиха, че и лявата нетолерантност не е стока. А те са абсолютно нетолерантни, да знаеш.

Шерифът посочи нагоре.

— Орел. — Той се загледа как птицата бавно кръжи в небето, после каза: — Понякога адски ми се ще Джъд да беше отишъл в Ню Мексико, вместо да дойде в Марфа. Нали разбираш, в тоя град една рецепта за виагра не могат да ти изпълнят, но пък в „Гет Гоу“ можеш по всяко време да си купиш сирене, наречено гауда. — Той помълча. — Е, ти си знаеш дали ти трябва виагра.

Той плю.

— Мръщят се на американското сирене. Непременно им трябва френско, затова и онази фукла отвори магазин за екологични стоки и докара всякакви гадории. Та това е само сирене, дявол да го вземе. Граждани, какво да ги правиш? Първо си мислят, че ще е много шик да живеят в пустинята, после искат всичко, от което са бягали.

— Такива са хората.

— Сигурно. Разбира се, да искаш специален вид сирене е безобидно. Но да се опитваш да отнемеш работата на хората може да бъде опасно.

— Значи художниците са против фракинга?

— Поднесеш ли пламък към газа, някой ще си изпати. Те сякаш не разбират какво означава да имаш работа. Не опира само до парите или до това къде ще бъдеш. Става дума за самата ти същност. За смисъла на живота. За това, че си нещо на този свят. Какво ще остане от мен, ако ми вземат значката? Или от теб, ако престанеш да преподаваш? Хората ще ме гледат и ще си мислят, че съм обикновен тъп каубой. За теб ще си казват, че си хипар с мотор. Работата ни дава смисъл. Казва ни какво представляваме. Отнемеш ли на човека това, не му оставяш нищо. А тия художници се опитват да причинят точно това на местните.

— Какво знаеш за Карла Кент?

— Защо питаш?

— Изглежда, че има връзка между смъртта на Нейтън, изкуството, художниците и фракинга, а госпожица Кент с точно по средата.

Шерифът изсумтя.

— Е, тя пристигна преди около година. Идва и си отива, понякога стои по няколко месеца. Чух, че отсядала в един от онези вигвами. Чудя се какво ли е да спиш във вигвам. Хубава мацка, но вечно сее неприятности.

— А ти си в епицентъра на този конфликт.

— Аха. Нещо като арбитър на мача между старата Марфа и новата Марфа.

— Според теб какво ще стане?

— Рано или късно — надявам се да е рано — художниците ще се отегчат и ще си тръгнат… към следващата Марфа.

Шерифът удари спирачки. Бяха се върнали на местопрестъплението. Там, където пикапът изтласка Бук и Надин от пътя. Слязоха и тръгнаха към железопътната линия, която вървеше успоредно на пътя. Предишната нощ Бук не бе видял нищо освен подскачащия лъч от фара на мотоциклета. Сега виждаше всичко. Къде са напуснали шосето, краткия път до насипа, телената ограда, където се бе приземил, и ниската акация, която бе смекчила падането на Надин, но счупи крака и ръката й.

— Санитарите видели голям зор, докато те измъкнат от бодливата тел — каза шерифът. — Разправят, че от челото ти шуртяла кръв като от заклано прасе.

Бялата тениска на Бук беше изцапана с кръв.

— А малката има късмет, че е била в безсъзнание, инак щеше адски да я боли.

Бук усети как гневът се надига в гърдите му. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои.

— По дяволите — каза шерифът, — тая земя е изсъхнала като прахан. Ако дойде някоя буря, една мълния може да подпали цялото плато. И преди да изгасне пожарът, като нищо ще стигне до Форт Уърт. Направо библейско бедствие.

Шерифът коленичи и изскубна няколко стръка прерийна трева; те се разпаднаха в ръката му.

— Миналата година по това време пожарът в Рок Хаус пламна на три километра западно от града и тръгна към пустинята. Ако вятърът духаше на изток, а не на север, щеше да отиде по-голямата част от центъра, жилищата, галериите. Но духаше на север и пострада Форт Дейвис. Цял месец горя, изпепели милион и двеста хиляди декара, уби много добитък. Конете не можеха да изпреварят пламъците. — Той поклати глава. — Да ти се доплаче, като видиш овъглени коне. Обявихме повишена пожарна опасност, но пришълците мятат през прозорците незагасени цигари, защото никога не са виждали полски пожар и не могат да си представят какво е да видиш как насреща ти идва стена от огън. Когато вятърът духа с осемдесет километра в час, нито човек, нито кон може да избяга от пламъците.

— Може ли някак да се предотвратят пожарите?

— С молитви за дъжд.

Бук обиколи мястото. Пустинята се простираше безмълвно наоколо и утринният въздух ухаеше свежо. Тревата хрущеше под ботушите му. До един храст зърна нещо. Наведе се и го вдигна — пластмасово шишенце дезинфектант за ръце. Стисна го здраво в юмрук, сякаш се готвеше да удари някого.

— Трябва да се видя с Били Боб Барнет.

— Виж, професоре, аз водя разследване на убийство. Съставям списък на заподозрените…

— Включително Били Боб?

— Той е номер едно.

— Тогава го арестувай и го пъхни зад решетките.

Шерифът се усмихна.

— Сега говориш като човек, чиято приятелка е пострадала, а не като преподавател по право, който ни учи какви конституционни правила трябва да спазваме — прочитане на правата, основания за арест, нарушена процедура — всички тия тънкости на закона, които само дебнат да ни препънат в реалния свят. В аудиторията звучи чудесно, но тук, навън, не е много приятно, когато жертвата лежи в болница, а злодеят ни се присмива, нали? Правилата са измислени, за да ни сложат спирачка, да гарантират, че ще хванем когото трябва. Но сега ти приемаш нещата лично и искаш да бързаме. Защото мислиш, че той го е направил.

— И как ще реагираш?

— Няма да се перча, а ще разследвам — и ти също няма да се перчиш в моя окръг. Ще изградя обвинение и ще докажа, че е бил той. Ще се върна в участъка, ще позвъня на господин Барнет и ще си уговорим среща. После ще го разпитам и ще огледам черния пикап на неговите момчета да видя дали има следи, че са ви изтласкали от пътя. А сега, професоре, или ще работим заедно, или ще си вървиш у дома. Разбрахме ли се?

— Лично ще се погрижа за Били Боб Барнет.

Шерифът плю.

— О, разбирам. Прочутият специалист по право обича да работи сам. Препуска из страната, спасява хората, изкоренява злото. Сам с верния си мотор. Помага на всички, но не иска помощ от никого, нали? Защото е страшно умен и корав. Е, първо на първо, професоре, момичето е в болница точно защото ти се опита да си играеш на самотен каубой като Юл Бринър във „Великолепната седморка“. Факт. Ще трябва да се примириш с този факт. И второ, дори Юл Бринър нямаше да се справи без мексиканците.

— Какво трябва да означава това?

— Че няма нищо лошо човек да се нуждае от помощ. А ти се нуждаеш, приятел, и още как.