Марк Хименес
Тексаска история (2)

1

Един месец по-късно

— Професор Букман…

— Отговорете на въпроса.

— Но, професоре…

— Госпожице Едуардс, имате ли конституционно право да вземате хапчета, или не?

— Не ми пука.

— Не ви пука дали имате право на противозачатъчни?

— Не. — Тя сви рамене. — Аз съм лесбийка.

Бук въздъхна. Умът му подсказваше цял списък от язвителни отговори — не заради сексуалната й ориентация, а заради липсата на интерес — но той предпочете да премълчи. Дори един щатен преподавател по право трябваше да внимава на лекциите си в днешно време, когато всеки мобилен телефон и лаптоп можеше да се използва като видеокамера; днешната му лекция можеше още до вечерта да се превърне в хит в „Ютюб“. Затова той отмести очи от госпожица Едуардс и потърси сред морето от лица друга студентка, която да прояви интерес или поне желание да отговори на неговите въпроси пред стотина други студенти. Повечето бяха залегнали зад лаптопите, уверени, че професор Букман няма да използва преподавателската си власт, за да ги унижи пред колегите им. Времената на преподавателите по право с костюми и папийонки — Бук носеше джинси, ботуши и тениска (с надпис „Искам единствено Мрежата“ под картинка на хамак между две палми) — и използващи сократическия метод, за да тъпчат главите на учениците си, бяха отдавна отминали. Студентите, плащащи по трийсет хиляди долара на година (двойно повече в частните университети) изискваха по-благ и деликатен подход. Бук ги подтикваше да участват в обсъжданията, но без принуда.

Макар това да изглеждаше неособено насърчително за бъдещите юристи, той знаеше, че не всеки е склонен да търси внимание.

Госпожица Гардза обаче бе склонна.

Тя търсеше внимание. Настояваше за внимание. Седеше на първия ред точно пред Бук, за да си осигури неговото внимание. Тя вдигна ръка и гордо изпъчи гърди не за да покаже на хубавия професор женствените си атрибути, а за да изтъкне девиза, отпечатан с едри черни букви върху бялата й тениска: АКО ИСКАХ ПРАВИТЕЛСТВО В УТРОБАТА СИ, ЩЯХ ДА ИЗЧУКАМ СЕНАТОР. Несъмнено беше избрала това облекло в чест на днешната тема по конституционно право, записана в учебната програма на курса: „Правото на личен живот и репродуктивните права на жените“. Бук се възхищаваше на страстта на госпожица Гардза към социалната справедливост, но след като от осем месеца я гледаше по четири пъти седмично на първия ред с вечно размахана ръка в стремежа да изложи пред курса политическите си възгледи, вече малко започваше да му омръзва. И все пак тя си оставаше най-удобното му средство да провокира всеобщо обсъждане.

— Госпожице Гардза, имате ли конституционното право да вземате хапчета?

— Имам го и още как!

— Защо?

— Защото в делото „Гризуолд срещу Кънектикът“ Върховният съд смята, че правото на личен живот според Декларацията за правата…

Бук вдигна длан.

— Споменава ли се изрично правото на личен живот в Декларацията за правата, в първите десет поправки на Конституцията?

— Не. Но Върховният съд го открива в полусянката, в светлия кръг около Декларацията за правата…

— Полусянка? Светъл кръг? Какво е това, госпожице Гардза?

— Ами… не съм много сигурна.

— Проверете.

Докато тя тракаше на лаптопа, Бук седна на бюрото си и огледа стоте първокурсници, зайците, които вече приключваха прехода си от човешки същества към юристи — насядали пред него в амфитеатралната зала 2.138 на Юридическия факултет към Тексаския университет. Те посещаваха неговия курс по конституционно право само защото беше задължителен; трябваше им заверка, за да получат диплома. Студентите предпочитаха да проучват деветте милиона думи на данъчния кодекс и правилника за приложението му, защото животът им щеше да мине сред тези думи. Различните разрешения и забрани, правилници и указания, родени от енергично лобиране и твърде удобно оцветени в сиво вместо в черно и бяло даваха основа за адвокатското творчество.

Много юридически кариери бяха изковани по сивите граници на закона.

Но не и неговата. Той никога не бе изпитвал влечение към думите, дефиниращи печеленето на пари. След едно прочитане на Конституцията — 4543 думи, или 7591 заедно с двайсет и седемте поправки — още в първи курс Бук бе разбрал, че ще изживее юридическата си кариера сред текстовете на Джеймс Мадисън. На двайсет и две години се бе влюбил в Конституцията и тази любов продължаваше и до днес. „Ние, Народът на Съединените щати, целейки да създадем по-съвършен Съюз, да утвърдим справедливост, да осигурим вътрешно спокойствие, да обезпечим съвместна отбрана, да повишим всеобщото благосъстояние и да осигурим благата на свободата за самите нас и за нашите потомци, съставяме и приемаме настоящата Конституция на Съединените американски щати.“

Как да не се влюбиш в такива думи?

Но колкото и да се стараеше — а той наистина се стараеше по един час всяка сутрин от понеделник до четвъртък — Бук не успяваше да вдъхне обич към Конституцията у тези студенти, мислещи единствено за пари. Ако Конституцията беше страница във Фейсбук, малцина от тях биха отбелязали, че я „харесват“. Неколцина биха я следили в Туитър. В днешно време явно не се котираха възвишени правни идеи като свобода и справедливост. Това бяха понятия, за които четеш в справочниците, а не права, за които се бориш в реалния свят. Днешните студенти не бяха деца, а внуци на епохата на борбите за граждански права. Родени преди двайсет и три-четири години, те бяха израснали във времена на охолство и гарантирани права, облагодетелствани от борби, водени преди тяхното раждане. И поради това се вълнуваха преди всичко от перспективите си за работа след дипломирането, като повечето се надяваха да станат добре платени корпоративни служители.

Кой друг може да плаща по хиляда долара на час?

И това бе ролята на юридическите факултети: да отглеждат екипи за елитните правни фирми. Отличните студенти бяха ценна стока в адвокатския бизнес. Обменна монета. Университетите отпращаха най-добрите и най-умните към лъскави кабинети в небостъргачите из цялата страна. В замяна адвокатските фирми спонсорираха катедри във факултетите, така че програмата да съответства на корпоративните интереси, предлагайки курсове като „Корпорации“, „Корпоративни финанси“, „Корпоративно управление“, „Корпоративно и акционерно облагане“, „Федерално данъчно облагане на корпорациите“, „Корпоративни и застрахователни закони и дейности“, „Корпоративни закони, финанси, гаранции и регулации“, „Сливане и закупуване на фирми“ и, разбира се, „Документни престъпления“.

Дори това поколение на новото хилядолетие разглеждаше правната диплома като гаранция за успех. Повечето от тях, най-вече синовете и дъщерите на работническата класа, избираха юридическото образование, защото родителите им не бяха успели да го направят. Вземаха назаем сто хиляди долара, за да финансират обучението си по право в Тексаския университет (наполовина по-евтино от Харвард), защото адвокатската диплома все още представляваше мощно средство за социален напредък в Америка, начин да изпреварят останалите. Да успеят. Да имат по-добър живот. Може би дори да забогатеят.

Другите, синовете и дъщерите на заможното малцинство, просто се нуждаеха от позиция в живота — място, където да бъдат, когато не са в някой елитен клуб.

На пръсти се брояха онези, които все още идваха в Юридическия факултет с желание да променят света. Като госпожица Гардза например. Тя изгаряше от политически амбиции.

Госпожица Гардза зачете от монитора на лаптопа си:

— Според Енциклопедията на Уебстър това е „частична или несъвършена сянка извън пълната сянка на непрозрачно тяло например планета, където лъчите от източника на светлина проникват само отчасти“.

— Сянка? — каза Бук. — Хайде да изясним: значи Върховният съд е открил право на личен живот в сенките на Декларацията за правата, където се е спотайвало почти сто и осемдесет години?

— Така казват.

— Но аз мислех, че Декларацията за правата изброява всички човешки права, гарантирани от Конституцията?

— Не е така.

— Обяснете, моля.

— Законодателите са предусещали, че десните републиканци…

— През хиляда седемстотин осемдесет и девета година?

— … ще четат Декларацията за правата като пълен и изчерпателен списък на човешките права, затова Джеймс Мадисън добавил Деветата поправка именно за да отрече подобно тълкуване.

— А Деветата поправка какво гласи?

Тя зачете:

— „Изброяването в Конституцията на определени права не трябва да се тълкува като отричане или подценяване на други принадлежащи на народа права.“

— В превод: законодателите са искали да изяснят, че народът има и други права, макар да не са споменати конкретно в Декларацията, така ли?

— Да.

— А в делото „Гризуолд“ съдът постановява, че едно от тези неспоменати права е правото на личен живот. Съдът отхвърля щатски закон, забраняващ използването на противозачатъчни средства, като заявява, че това решение — да забременее или не — е част от личния живот на жената. Че правителството няма думата в едно толкова лично решение.

Господин Бренан, също седнал на първия ред, вдигна ръка. Той се мъчеше да запише на лаптопа си всяка дума от всяка лекция на Бук и приличаше по-скоро на съдебен стенограф, отколкото на студент.

Бук кимна.

— Професоре, как го казахте след „да забременее или не“?

— Господин Бренан, не е задължително да записвате лекциите ми дословно. Просто слушайте. Или още по-добре, участвайте.

Ръцете на господин Бренан увиснаха над клавиатурата.

Както винаги, Бук отстъпи.

— Казах: „това решение — да забременее или не — е част от личния живот на жената. Че правителството няма думата в едно толкова лично решение“.

Господин Бренан трескаво затрака по клавишите.

— Записах го. Значи решението по делото „Гризуолд“ е…

— Господин Бренан, това е конституционно право, а не граждански процесуален кодекс. Не се опитвате да научите конкретни съдебни правила. Опитвате се да разсъждавате самостоятелно, което, за жалост, малцина от вас ще вършат в частната си адвокатска практика.

Господин Бренан го гледаше невинно в очите. Бук отново отстъпи.

— Решението по делото „Гризуолд“ гласи, че в Декларацията за правата съществува неписаното, но фундаментално право на личен живот и една щатска забрана за употреба на противозачатъчни средства от брачната двойка нарушава това право. Което Върховният съд разшири и към небрачните двойки в делото „Айзенщад срещу Беърд“ през хиляда деветстотин седемдесет и втора.

Господин Бренан продължаваше да трака. Носеше фланелка на „Ред Сокс“ и шапка с козирката назад. Беше един от синовете на работническата класа и си бе поставил за цел да завърши сред горните десет процента от курса, да постъпи в голяма фирма, да си изплати студентския заем и да заживее по-добре от баща си, обикновен бостънски полицай. Господин Бренан не бе успял да постъпи в Харвард, затова бе дошъл да учи право на юг. Сега седеше с наведена глава и мислеше за изпитите, докато пръстите му танцуваха по клавишите.

Бук се обърна към целия курс.

— Решението по делото „Гризуолд“ е от хиляда деветстотин шейсет и пета. Осем години по-късно съдиите вземат може би най-оспорваното решение в историята на Върховния съд: „Роу срещу Уейд“. В „Гризуолд“ съдът заявява, че една жена има фундаменталното право да не забременее. В „Роу“ съдът казва, че жената има фундаменталното право да прекъсне бременността. Господин Стантън, кой е бил ответник по делото „Роу“?

Господин Стантън седеше на най-горния ред, килнал стола си към стената и облечен както се полага на богато момче. Пръстите му потропваха по мобилния телефон. Пращаше есемеси на лекция по конституционно право! Бук отново успя да се сдържи. Господин Стантън беше умен, богат и се държеше в съответствие с ролята си. Баща му беше старши партньор в голяма хюстънска фирма, която спонсорираше две катедри в Юридическия факултет. Нищо чудно че господин Стантън се държеше по-скоро като акционер, отколкото като студент. Преходът от университета към местния кънтри клуб щеше да бъде безупречно гладък за Е. Роджър Стантън-младши.

— Господин Стантън, ако имате малко свободно време, бихте ли отговорили на въпроса?

Господин Стантън не вдигна очи от телефона си.

— Извинявайте, професоре, тъкмо продавах акциите си от Фейсбук. Ответник е бил Хенри Уейд, областен прокурор на Далас.

— А кой е бил ищецът?

Без да прекъсва заниманието си, господин Стантън отговори:

— Норма Маккорви, наричана още „Джейн Роу, неомъжена бременна жена“.

— Как се казва нейният адвокат?

— Ъъъ… не знам.

— Прочетете решението.

Господин Стантън вдигна очи към лаптопа си.

— Сара Уелингтън.

— Къде е завършила право?

— Не пише.

— Някой да знае?

Никой не знаеше.

— Дори и вие ли, госпожице Гардза?

Тя разпери ръце.

— Родена съм едва през деветдесета година.

Продължавайки да изпраща съобщения, господин Стантън подметна:

— Майка ви не е ли знаела, че през деветдесета година абортът е законен дори и в Дел Рио?

— Не е смешно, господин Стантън.

Но курсът го сметна за смешно; и на тях започваше да им писва от госпожица Гардза. Тя беше родом от бедно семейство на мексиканската граница; с господин Стантън стояха в противоположните краища на социално-икономическия спектър. Бе постъпила в Тексаския университет като онеправдано момиче; завършваше го като яростна феминистка. Бук често я виждаше да агитира за правото на аборт в дискусионната зона на студентското градче. Накрая той сам отговори на своя въпрос — нещо, което често се налагаше на преподавателите по право.

— Сара е учила в нашия факултет. Дипломирала се през хиляда деветстотин шейсет и седма година. Само четири години по-късно участвала в „Роу срещу Уейд“ и станала най-младият адвокат, печелил дело пред Върховния съд.

Студентите се усмихнаха, сякаш можеха да впишат нейната победа в собствените си автобиографии. Госпожица Гардза изглеждаше особено горда. Може би като студентка по право Сара бе изгаряла от същото желание да промени света. И определено го бе променила; някои биха казали към по-добро, други към по-лошо, но никой не би оспорил, че го е променила. Бук бе спечелил две дела за обиск и конфискация пред Върховния съд. И двете бяха основополагащи — всяко дело във Върховния съд е такова — но не промениха света.

— Господин Стантън, кой закон е оспорила ищцата?

Младежът продължи да пише. Не вдигна очи от телефона.

— Тексаския закон, обявяващ всеки аборт за престъпен, ако не е необходим, за да се спаси животът на майката.

— И какво е решил Върховният съд?

— Че законът нарушава правото на Роу на личен живот, следователно е противоконституционен.

— Господин Стантън, къде се споменава абортът в Декларацията за правата?

— Никъде.

— Защо?

Госпожица Гардза не можа да се въздържи.

— Защото Конституцията е написана от бели расисти и женомразци, които са притежавали роби и не са позволявали на жените да гласуват!

Господин Стантън измърмори нещо за жените и приятелчетата му от последния ред се разхилиха. Бук не защити госпожица Гардза. Тя нямаше нужда от помощ. Завъртя се на стола и насочи пръст (не средния) към господин Стантън.

— Дните ти са преброени, Стантън! Апартейдът в Америка си отива. Радвай му се, докато можеш.

— Непременно. След месец ще лежа край басейна в кънтри клуба, обкръжен от бели момичета.

— И ако някое от тях забременее, богатият ти татко ще плати за аборта. Когато бедните черни или мексикански момичета забременяват, баща ти иска да раждат насила. Петдесет милиона аборта от онова дело досега — готов ли е баща ти да плаща повече данъци за издръжката на тези бебета?

Стантън-старши беше виден и много богат тексаски републиканец.

— Не, но ще го накарам да ти осигури доживотен абонамент за аборт. Бога ми, и една Ирма Гардза на тоя свят е повече от достатъчно.

Стантън-младши плесна длан с един от приятелите си. По липсата на съдийско чукче Бук подритна катедрата и редът скоро бе възстановен. Беше предупредил студентите, че неговите лекции са зона за интелектуални престрелки, също като във Върховния съд, но по-културни.

— Господин Стантън, щом Конституцията не казва нищо за абортите, как Върховният съд е решил, че жената има конституционно право на аборт?

— Открили са го.

— Къде?

— В правото на личен живот.

— Същото право на личен живот, което са открили в „Гризуолд“?

— Аха.

— Значи още едно неспоменато право, което се е спотайвало в сенките?

— Кой знае?

— Но както изтъкна госпожица Гардза, намерението на Деветата поправка е било да изясни, че има и други права, които не се споменават в Декларацията, но все пак са защитени от Конституцията. В делото „Гризуолд“ съдът отсъжда, че едно от тези неспоменати права е правото на личен живот. Господин Стантън, абортът не е ли друго такова право?

— Не. Абортът не е бил неспоменато право на хората по времето, когато се е ратифицирала Декларацията за правата. Всъщност е бил углавно престъпление във всеки един щат на Съюза.

Госпожица Гардза скочи и се завъртя към господин Стантън. Дебатът се развихряше.

— Глупости, Стантън! Върховният съд казва, че абортът не е углавно престъпление.

— Излъгали са. Единствените цитирани от съда източници са две статии, писани от юриста на една група в подкрепа на абортите, а тия статии отдавна са опровергани като изопачаване на гражданското законодателство. За да оправдаят насилственото налагане на политическите си цели над Конституцията, либералните съдии изкривяват историята, като приемат гледната точка на един пристрастен автор.

— Историята е именно гледна точка — заяви госпожица Гардза. — Обикновено я пишат бели мъже с враждебно отношение към жените и малцинствата. Правото на аборт е поредното неспоменато право от Конституцията, защото жените не са участвали в Конституционния конвент. Женските гласове не са били чувани по онова време, господин Стантън.

— Слава богу.

Което предизвика дюдюкане откъм женската половина на курса. Бук пак подритна катедрата и направи на госпожица Гардза знак да седне.

— Господин Стантън, какво е ключовото решение на делото „Роу“?

— Че правото на личен живот включва и правото на аборт.

— Не.

Господин Стантън се навъси.

— Госпожице Гардза?

— Че преди нероденото дете да бъде жизнеспособно, държавата не може да защитава законните му интереси.

— Да, съдът изказва подобно мнение, но това ли е ключовото решение по случая?

Никой не рискува да се обади.

— Хайде, хора, чели сте делото. Мислете.

Всички залегнаха зад лаптопите.

— Знам, че сте там. Можете да се криете, но не можете да избягате, поне още… — той погледна часовника на стената — … петнайсет минути. Жизнеспособността ли е ключовото решение по делото „Роу“?

— Не — обади се анонимно гласче.

— Кой го каза?

Бук потърси човешко лице сред лаптопите.

— Хайде, признай си.

Иззад един лаптоп бавно се надигна ръка.

— Госпожице Робъртс? Вие ли бяхте?

— Да…

Госпожица Робъртс надникна иззад лаптопа си на шестия ред. За пръв път проговаряше на лекция.

— Госпожице Робъртс, добре дошли в обсъждането. Е, какво е било ключовото решение по делото „Роу“?

Госпожица Робъртс приличаше на плаха гимназистка, която никога не е излизала на среща и внезапно футболният герой на училището я кани за абитуриентския бал. Тя хвана кичура коса, увиснал пред лицето й, и го отметна зад лявото си ухо. Намести очилата си с показалец. Въздъхна дълбоко, после заговори едва чуто сред стихналата аудитория.

— Че според Конституцията едно неродено дете не е живо човешко същество в който и да било момент преди раждането. Както казва съдия Стивънс, то е, цитирам, „развиващ се организъм“. Следователно Конституцията не предлага каквато и да било защита на нероденото дете.

— Правилно. Моля, продължавайте.

— Четиринайсетата поправка гласи, цитирам, „никой щат няма право да лишава личността от живот, свобода или имущество без съответния съдебен процес, нито пък да отказва на което и да било лице под негова юрисдикция съответната закрила на закона“. Тоест, ако нероденото дете беше „лице“, Роу щеше да загуби делото, защото Четиринайсетата поправка изрично би защитила правото му на живот. И така, за да открие правото на аборт, Върховният съд е трябвало най-напред да отсъди, че едно неродено дете не е „лице“ според Конституцията. Точно така са решили: нероденото дете не е живо човешко същество и поради това абортът не е отнемане на човешки живот.

След осем месеца лекции по конституционно право госпожица Робъртс най-сетне бе открила, че има дар слово. Поредната малка победа на професор Джон Букман.

— Следователно?

— Следователно, ако нероденото дете не е живо човешко същество, то какво расте в майчината утроба — зеленчук ли? Кучетата и котките също не са лица според Конституцията, но имаме закони, които ни забраняват да ги убиваме за забавление. И това решение изглежда особено жестоко, вземайки предвид по-ранното решение на Върховния съд, че корпорациите отговарят на определението за лице според Четиринайсетата поправка и следователно имат право на пълна конституционна закрила.

Господин Стантън се обади от последния ред:

— Както казва моят старец, „корпорациите и те са хора“.

Което предизвика нов смях. Бук пак подритна катедрата.

— Колеги, това е важно. Госпожица Робъртс напипа нещо. Слушайте. — Той се обърна към госпожица Робъртс. — Значи според Конституцията корпорациите имат повече права, отколкото едно неродено дете?

— Да. Фактически един камък има точно толкова конституционни права, колкото и едно неродено дете.

— Почти сте на финала, госпожице Робъртс. Сега ни кажете защо е толкова важно това конкретно решение.

— Защото ни кара да се питаме дали сме важни. Кара ни да се питаме за мястото си в цялостната картина. Дали човешките същества заемат особено място във Вселената, или сме просто животински вид, еволюирал до по-високи познавателни способности, отколкото, да речем, шимпанзетата? Когато нашият най-висш съд заявява, че човешките същества нямат абсолютно никакви права, преди да се родят, това отпраща нероденото дете към същия конституционен статус като някой червей, домат или…

— Камък?

— Да.

— И вие смятате, че сте по-важна за Вселената от камъка.

— Надявам се.

— Какви са възможните правни последствия от това решение?

— Ами ако нероденото дете има генетичен дефект? Може ли правителството да принуди жената да абортира, за да избегне разходите по бъдещото лечение на това дете? Ами ако правителството реши да се пребори с бедността, като наложи задължителни аборти както в Китай? Обществените училища в Ню Йорк дават на осмокласнички хапчета за аборт без разрешение на родителите им. Когато нашият най-висш съд заявява, че неродените човешки същества не са „лица“ според Конституцията и могат да бъдат убивани безпрепятствено, но корпорациите, които произвеждат оръжия за убийство на милиони живи хора, са „лица“ с конституционни права, аз питам: кои са тези хора? Защо имат правото да решават кой е човек и кой не? Кой ги е избрал за Господ? Откъде знаем, че са прави? Ако са прави, то кои сме ние и какво е мястото ни във Вселената? Нима човешкият живот не е нищо повече от биологична случайност? Нима нашият живот не е по-важен за Вселената от някое прегазено животно на магистралата? Имаме ли значение? Или сме само материя?

— А ако грешат?

— Значи здравата сме се осрали, образно казано.

Студентите я зяпнаха втрещено. С изключение на госпожица Гардза. Тя изгледа свирепо госпожица Робъртс.

— Какво, сега на Сара Пейлин ли ще се правиш? Искаш жените пак да прибягват към закачалки за дрехи и отрова?

Госпожица Робъртс не трепна под изпепеляващия поглед на госпожица Гардза.

— Правила съм аборт, госпожице Гардза. Бях изна…

Тя наведе глава и в аудиторията настана неловко мълчание, докато господин Стантън не се обади от последния ред:

— Госпожице Гардза, вие сте жива реклама за свободата на абортите.

Надигнаха се одобрителни възгласи.

— Неприемливо, господин Стантън — каза Бук. — В тази аудитория сме културни юристи, способни да спорят без грубости. Кое е моето абсолютно правило за поведение?

— Да оставаме културни по всяко време.

— Вие го нарушихте. Извинете се, моля.

Господин Стантън се престори на разкаян.

— Искрено се извинявам за грубостта, госпожице Гардза.

Тя се завъртя към него.

— Майната ти, Стантън.

Той вдигна ръце.

Първия път, когато студент бе изругал на негова лекция, Бук го бе изгонил от залата. Сега, осем години по-късно, дори не мигна. Вече не се стряскаше от нецензурни думи — в аудиторията, по коридорите, всъщност на всички обществени места. За това поколение те бяха част от речта, също като „здрасти“ за поколението на Бук. Мръсните думички си бяха пробили път от спортните съблекални до Юридическия факултет. Използваха ги спортисти, артисти, служители и дори вицепрезиденти. Те вече бяха общоприет начин на изразяване. Свобода на словото. Дори Върховният съд бе излязъл с решение, че правителството не може да съди телевизионна компания, задето певецът Боно изтърсил нецензурна приказка по време на раздаването на някакви награди. Бук често се питаше дали създателите на Конституцията са предвиждали, че един ден Първата поправка ще даде конституционна защита на подобен език.

— Не е много любезно, госпожице Гардза — каза Бук. — Знам, че темата е емоционална. Но като юристи ние трябва да запазваме хладнокръвие, докато другите го губят. В тази аудитория сме юристи, а не протестиращи.

— Но само едно решение на Върховния съд ни дели от забрана на абортите в Америка — каза госпожица Гардза.

— Кой ви го каза?

— Байдън. Каза го по телевизията.

— Греши.

— Той е вицепрезидент.

— И все пак греши.

— Но върховен съдия Скалия иска да забрани абортите.

— Не, не иска. Скалия каза, че по негово лично мнение щатите могат да разрешават аборт по желание. Консервативните съдии не смятат, че има конституционно право на аборт, но никога не са казвали, че Конституцията забранява аборта или че нероденото дете е „лице“ според Конституцията. Никога не са оспорвали ключовото решение по делото „Роу“, че според Конституцията абортът не е отнемане на човешки живот.

— Сигурен ли сте?

— Аз преподавам конституционно право, госпожице Гардза.

— Професоре — обади се господин Бренан, прекъсвайки за момент усърдното тракане по клавишите, — смятате ли, че Върховният съд е взел правилното решение по делото „Роу“?

— Господин Бренан, в тази аудитория няма значение какво смятам аз. Важното е какво мислите вие. Важното е да мислите. Не ме интересува дали сте съгласни или не с делото „Роу“, а само да мислите по случая. Като изследователи на Конституцията, ние се интересуваме повече от разсъжденията на Върховния съд, отколкото от неговите решения, от мисловния процес, а не от това кой е загубил делото.

— Глупости.

— А, госпожица Гардза застъпва обратното мнение. Във всеки случай ние можем да не се съгласяваме с решенията на Върховния съд, но докато тълкуват Конституцията, съдиите действат в рамките на своите правомощия. Ако допълват Конституцията обаче, те узурпират властта на народа.

Стантън-младши побърза да се намеси:

— И точно това са извършили с делото „Роу“. Съдът не може да тълкува думи, които дори не съществуват.

— Госпожице Гардза, не е ли логично твърдението на господин Стантън? Ако създателите на Конституцията…

— Бели мъже.

— Да, знаем, госпожице Гардза. Ако създателите на Конституцията са искали да дадат на жената правото на аборт, не биха ли го записали в Декларацията за правата?

— Тяхната мизогинистична ценностна система им е пречела да осъзнаят тежкото положение на жените, също както расистките убеждения не са им позволявали да освободят робите.

— Добре. Да допуснем, че е вярно, че нашите бащи-основатели поради своето възпитание, религиозни убеждения, възгледи за мястото на жените в обществото… по каквато и да било причина са били неспособни да включат в Конституцията правото на аборт. Сега да прескочим в хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Жените имат правото да гласуват, използват противозачатъчни, следват право. Щатите либерализират законите за аборта. Защо Върховният съд просто не е казал на Роу: „Съжаляваме, но Конституцията не засяга аборта. Следователно трябва да се обърнете към своите щатски власти, за да променят закона“. Не е ли това най-правилното действие на съда, за да спази демократичните процедури?

— Промяната на петдесет щатски законодателства би отнела десетилетия, а без национално право на аборт бедните жени като Роу би трябвало да пътуват до други щати, за да извършат операцията. Мнението на Върховния съд е закон за страната. То го променя само за миг във всичките петдесет щата. Ей така. — Тя щракна с пръсти.

— Но, госпожице Гардза, подходящият път към пълното право на аборт не е ли чрез поправка на Конституцията? Конституцията е допълвана двайсет и седем пъти, за да се добави Декларацията за правата, да се отмени робството, да се даде право на глас на жените и хората от всички раси, да се въведе подоходен данък, да се въведе и отмени сухият режим. Защо не и абортът?

— Защото върховните съдии са знаели, че десните религиозни откачалки ще блокират една конституционна поправка, гарантираща на жените правото на аборт.

— Но не е ли това същината на демокрацията? Ние, народът, сами да определяме правата си.

— Не и когато републиканците ми отричат тези права.

— Но какво правите при демокрацията, когато не можете да убедите мнозинството, че трябва да притежавате определено право?

— Постъпвам като Роу — карам Върховния съд да ми даде правото, което искам.

— Значи в една нация от триста и двайсет милиона девет неизбрани от народа съдии във Върховния съд могат да заобиколят демокрацията, като изтеглят някои решения от демократичната процедура и ги обявят за конституционни?

— Да. И за успех са необходими само петима съдии.

— Но като изключва аборта от демократичната процедура, Върховният съд не опорочава ли политическата мисъл в Америка? Абортът дори не е бил тема за политически дебати преди делото „Роу“. Сега той е лакмусов тест за съдии и политици и поляризира нацията. Делото „Роу“ не реши, а разпали политическия спор.

— То дава на жените правото да контролират репродуктивните си решения също като мъжете.

— О, да — подметна господин Стантън от последния ред. — Много ни е добре на нас. Като излъже момичето, че е на хапчета, после плащаш осемнайсет години издръжка. И няма как да го обясниш на баща си.

В аудиторията отново настана неловко мълчание.

— Добре, да продължим. През хиляда деветстотин деветдесет и втора, след две десетилетия протести, политически борби и спорни съдебни номинации, Върховният съд отново разглежда важно дело за аборт — „“Планирано майчинство" срещу Кейси". Съдът обявява за своя цел да сложи край на битките „за“ и „против“ аборта в страната. С пет срещу четири гласа е препотвърдено решението от делото „Роу“, но на щатите се дава малко повече свобода в регулирането на абортите. Решаващото мнение на съдия Кенеди призовава американците да уважават решението им и да приемат правото на аборт като национален закон. С други думи: „Вярвайте ни, знаем си работата“.

Госпожица Робъртс отново се включи в мелето.

— Как да вярваме на тия хора, когато Кенеди може да пише подобни глупости? — Тя зачете от лаптопа си: — Цитирам. „В самото сърце на свободата стои правото на човека да определя собствените си представи за съществуването, смисъла, Вселената и тайнството на човешкия живот.“ Сериозно? Може да е само мое мнение, но не мога да си представя Джеферсън или Мадисън да изричат подобни високопарни щуротии.

Господин Стантън подметна от последния ред:

— В колежа съм изричал и по-високопарни щуротии, но бях надрусан. Записах ги на видео, пуснах ги в „Ютюб“ и получих сто хиляди одобрения.

— И въпреки това дойде тук да следваш право?

— Заради богатия татко — вметна госпожица Гардза.

Господин Стантън и приятелите му се поздравиха с приятелско блъскане на юмруците.

— Такъв ли беше Кенеди, когато работехте в кабинета му? — попита господин Бренан.

Работата на Бук при съдия Кенеди му бе спечелила популярност сред конституционните юристи, защото Кенеди често играеше решаваща роля в най-важните решения, вземани често с пет срещу четири гласа.

— Влязох в екипа преди десет години, след делото „Кейси“. Кенеди тъкмо се опитваше да усмири воюващите по темата за аборта. Той уважава Върховния съд и иска хората също да го уважават.

— Твърде късно — каза госпожица Гардза. — Ние не сме глупаци. Знаем, че Конституционният съд е просто поредното разклонение на политиката.

— Само политика ли е Конституцията?

— Професоре, всичко е само политика.

Бук се почувства така, сякаш току-що му бяха казали, че неговата първа любов му е изневерила. Конституцията да е само политика? Върховният съд да е също тъй пристрастен като Конгреса? Госпожица Гардза навярно прочете мислите му.

— Единствената разлика между Конгреса и Върховния съд е там, че можем с гласуване да изхвърлим републиканските негодници от Конгреса.

— Господин Стантън…

Стантън откъсна очи от телефона си.

— Госпожица Гардза греши, нали?

— В много отношения, професоре.

— Аргументирайте се.

— Първо, тениските й почват да овехтяват. Второ, тя…

— Относно твърдението, че Върховният съд е разклонение на политиката.

— Ясно. Върховният съд се смята за политически оцветен, защото в делото „Роу“ съдиите подкопаха устоите на демокрацията. Ние, в Америка, не сме свикнали да вдигаме бурни протести и да подпалваме градове, когато „нашите“ загубят някои избори. Организираме се за следващите. Хората обаче не получиха правото да гласуват по въпроса за аборта.

Госпожица Робъртс се намеси отново:

— Както казва Скалия в становището си по делото „Кейси“, цитирам, „преценките за общочовешки ценности трябва да бъдат гласувани, а не налагани“. И още: „хората знаят, че техните преценки за общочовешките ценности са не по-лоши от преподаваните в който и да било юридически университет — а може би и по-добри“. Това ми харесва.

Госпожица Гардза отново изгледа свирепо колежката си.

— Сега Скалия ли цитираш? Господи, Лиз, осем месеца дума не си обелила, а сега не млъкваш. Цитирай ето това. — Госпожица Гардза размаха среден пръст.

— Неприемливо, госпожице Гардза. Извинете се, моля.

— О. Приемете шибаните ми извинения, госпожице Робъртс.

Такива бяха представите на госпожица Гардза за откровеност.

— По-културно, хора. Това е аудитория, а не заседателната зала на Върховния съд в ден за вземане на решение. Госпожице Гардза, изложете възраженията си срещу тезата на господин Стантън. По възможност без използване на среден пръст.

— Две поколения жени са израснали с пълен контрол над репродуктивните си решения, разчитайки както на противозачатъчни, така и на аборт. Ако мъжете гласуват по нашето право на аборт, те ще ни го отнемат. После ще ни отнемат правото да използваме противозачатъчни. Защото мъжете отчаяно искат да контролират жените — живота ни, свободите ни, работата ни, заплатата ни, сексуалната ни дейност, телата ни и най-вече утробите ни.

— Повярвайте ми, не бих и припарил до утробата ви — провикна се Стантън-младши.

Целият курс се разсмя. Но не и госпожица Гардза.

— Стантън, ти просто си бесен, защото жените спечелиха правото на аборт.

— Бесен съм, защото либералните съдии извратиха Конституцията — подправиха я!

— Откъде знаеш?

Господин Стантън посочи Бук.

— Той го казва в последната си книга.

Нов взрив от смях.

— Откъде знаете, че съм прав? — попита Бук.

— Защото вие сте там долу и преподавате, а ние сме тук горе и си водим записки.

Отново смехове.

— Откъде знаете, че не съм поредният щатен преподавател, който пробутва личните си политически убеждения на зависимите от него студенти?

— Защото не преподавате във филологиите.

Целият курс се разсмя и дружно въздъхна от облекчение, когато звънецът удари. Всички станаха като един и почнаха да си събират нещата. Бук се провикна:

— За следващата лекция прочетете делото „Национална федерация за независим бизнес срещу Себелиъс“, наричано още „Обамакеър“.

Тълпата студенти се разцепи като Червено море пред Моисей. Половината се устремиха към вратата. Другите обкръжиха Бук и го обсипаха с въпроси, поднасяйки за автограф екземпляри от най-новата му книга „Конституционно право: Защо конституционното право е най-голямата измама, извършвана някога срещу американския народ“. В момента тя заемаше първо място в класацията на „Ню Йорк Таймс“ за нехудожествена литература.

— Професоре, ще надпишете ли книгата за майка ми? Името й е Шери.

Той се разписа с маркер. Веднага му протегнаха нова книга.

— Надпишете книгата за баща ми. Казва се Кен.

Надписа я. Една студентка протегна електронния си четец.

— Надпишете ми киндъла.

— Киндъла ли?

— Заредила съм дигиталния вариант на книгата.

Той се подписа върху четеца. Момичето застана до него, извади телефона си и изпъна ръка напред.

— Може ли да се снимам с вас? За татко. Той казва, че когато влезете във Върховния съд…

Бук неведнъж бе влизал в списъците за потенциални кандидати.

— … ще вкарате онези смахнати копелета в правия път.

Тя щракна снимката.

— Татко никога не пропуска да ви гледа по телевизията в неделя сутрин. Много му хареса вашата реплика вчера в „Насаме с нацията“…

Бук бе участвал по сателитна връзка от местното студио в Остин.

— … като казахте на онзи сенатор, че не сте нито либерал, нито консерватор, републиканец или демократ, а просто последният убеден последовател на Джеферсън в Америка.

— Не беше само реплика.

Студентите си тръгнаха. Бук събра записките си, излезе от аудиторията и тръгна по тесния коридор, задръстен с бъдещи юристи, които шумно споделяха колко изгодни предложения са получили от големи адвокатски фирми. Преди тринайсет години той бе крачил по коридорите на Харвардския юридически факултет с надеждата да постигне нещо важно в живота си, може би дори да промени света. Не и да забогатее. Парите никога не го бяха вълнували. Бе открил, че в живота не му трябват много материални неща. Живееше в малка къща, близо до студентския град. Купи си мотоциклета на старо и го обикна. Никога не бе имал кола, а костюм вече не носеше. Вещите не означаваха нищо за него. Делата бяха всичко. И той ги вършеше неуморно.

Защото знаеше, че няма много време.