Марк Хименес
Тексаска история (23)

22

Когато Бук и Надин влязоха в редакцията на „Марфа Таймс“, Сам Уокър седеше зад бюрото си със същата шапка, но с друга хавайска риза. Той вдигна глава и се усмихна, сякаш срещаше отдавна загубен приятел.

— Привет, професоре. Определено впечатлихте нашия град.

— Явно не по най-добрия начин.

— За пръв път продадох целия седмичен тираж. Състезанието с летни кънки едва ли щеше да свърши същата работа.

— Сам, нали каза, че мога да разчитам на теб?

— Можеш.

— Ти се разприказва.

Сам стана и пристъпи към преградата.

— Професоре, предполагам, че си умно момче и знаеше какво вършиш, когато ми показа писмото. Реших, че искаш да се разприказвам, за да видиш от кой храст ще изскочи заек.

Бук се опита да сдържи усмивката си, но не успя.

— В Западен Тексас говорим бавно, професоре, но това не значи, че и разсъждаваме бавно.

— Не се съмнявам.

— Толкова усърдно размахваше онова писмо из целия град, че накрая ви взеха на мушката. Добре ли сте?

— Беше само предупредителен изстрел.

— Сигурно си мислиш, че става дума за убийство.

— Да.

— И че убиецът е стрелял по прозореца.

— Да.

— Какво ще правиш сега?

— Ще пратя послание на убиеца.

Сам свали шапката и се почеса по тила — сигурен знак, че размишлява.

— Е, другият брой излиза чак след седмица. Ако искаш да пратиш послание днес, по-добре използвай радиото.

 

 

Общинската радиостанция в Марфа излъчва от малко студио в малка сграда, както се полага на най-малката обществена радиостанция в Америка. Аудиторията й наброява по-малко от хиляда и петстотин души в рядко населената област Транс-Пекос. Сигналът на сто хиляди ватовия излъчвател покрива петдесет хиляди квадратни километра, достигащи на север до планините Дейвис, на юг до Рио Гранде, на запад до космодрума „Блу Ориджин“ и на изток до Маратон. Оттам идва и девизът й: „Радиото на необятните простори“. Надин Хъниуел почисти с мокри кърпички подлакътниците на креслото, после седна в малката приемна и се заслуша какво говори професорът по радиото.

— Едно напомняне, приятели — каза водещият. — Сега е април и не искаме да се повторят миналогодишните полски пожари, затова не хвърляйте незагасени цигари. А забраната за палене на открит огън остава в сила. Земята е суха, а вятърът силен. Ако видите пушек, незабавно се обадете в пожарната. Добре, в днешното ни предаване „Разговор в десет“ бяхме предвидили да си говорим с Вернер фон Щойбер за екзистенциализма и смачканите коли — част от поредицата разговори за творчеството на Джон Чембърлейн, но отлагаме Вернер за утре сутрин, защото освобождаваме място за един изненадващ гост, прочутия професор по конституционно право от Тексаския университет в Остин Джон Букман. Всички сме гледали как професор Букман обсъжда по националната телевизия въпросите за аборта или здравната политика на Обама, но днес не е дошъл да говори на тези теми. Дошъл е да разговаряме за убийство. Убийство в Марфа. Професор Букман, добре дошъл в Марфа.

— Благодаря, че приехте да се включа в ефир тъй неочаквано.

— Всички знаем за ужасната смърт на местния адвокат Нейтън Джоунс миналата седмица. Смятахме, че е загинал при трагична автомобилна злополука. Но вие не мислите така.

— Бил е убит.

— Защо смятате така?

— Нейтън ми написа писмо и го изпрати на пети април. Същия ден умря.

— Съвпадение?

— Не вярвам в съвпадения.

— И какво имаше в това писмо, професоре?

— Нейтън пишеше, че неговият клиент извършва екологични престъпления. Че с фракинга замърсява тукашните подпочвени води.

— Това е много сериозно обвинение.

— Така е.

— И кой е неговият клиент?

— Били Боб Барнет.

 

 

На Хайланд авеню Сам Уокър възторжено изрева:

— Дявол да го вземе, това ще продаде и следващия тираж!

 

 

— И тъй, професоре, вие получихте това писмо в Остин, преди да узнаете, че Нейтън Джоунс е мъртъв. Защо дойдохте в Марфа?

— Преди четири години Нейтън беше мой студент и стажант. Той ме помоли за помощ.

— Но след пристигането си в Марфа узнахте за неговата смърт, така ли?

— Да.

— Професоре, как може да се помогне на мъртвец?

— Като узнаеш неговата истина. Като раздадеш правосъдие заради него.

— И как става това?

— Трябва да опознаеш живота му, да разбереш какъв е бил. Аз разговарях с неговата съпруга…

 

 

Бренда Джоунс седеше у дома си и слушаше професора по радиото. Тя сложи длан върху корема си, където бе детето на Нейтън, и заплака.

 

 

— … и с най-добрия му приятел…

 

 

Джими Джон Дейл издуха в кърпичката малко кръв от носа си. Седеше сред празни бирени кутии, празни кутии от пица и заредени оръжия. Щурмова карабина „Бушмастър AR-15“ с пълнител за трийсет патрона. Пушка-помпа „Уинчестър“, дванайсети калибър. Револвер „Смит & Уесън Магнум 357“ — нито едно оръжие не беше излишно в неговия квартал, близо до мексиканската част на града, южно от железопътната линия. Той се намести по-удобно на раздрънканото кресло в караваната. Пестеше за първоначалната вноска за малка къща от същата страна на линията; нямаше начин да си позволи жилище откъм северната страна. Гласовете на дечурлигата, които играеха навън и бръщолевеха на испански — често имаше чувството, че живеят в щата Чихуахуа, а не в Тексас — долитаха през тънката стена тъй ясно, сякаш стояха до него и от това чукът в главата му блъскаше още по-силно. Тия хлапета вечно захвърляха играчки, велосипеди и скейтбордове из празното пространство между караваните. Той допи бирата и метна кутията към кошчето в кухничката, но не улучи и си помисли: „Майките им би трябвало да ги научат да си подреждат нещата“.

Никога не бе предполагал, че ще живее с мексиканци, но друго не можеше да си позволи; самите мексиканци вече не можеха да си позволят да живеят в мексиканския квартал, затова продаваха на белите, които пък не можеха да си позволят да живеят в квартала отвъд линията, превърнат вече в предградие на Ню Йорк. Проклети сбъркани художници! Дявол да го вземе, ако не искаше да остане цял живот сам, сигурно трябваше да се ожени за мексиканско момиче. Всички бели момичета изчезваха от града веднага след гимназията — повечето постъпваха в колеж, другите си намираха работа или работещ съпруг в големия град. Би било ужасно да има тъща мексиканка.

Майката от съседната каравана се разкрещя по децата на испански. Джими Джон засили радиото и потърси нещо обезболяващо.

 

 

— … и научихме, че е бил следен из града.

— От кого?

— Тя не знаеше. Затова поговорих с шерифа…

 

 

Шериф Брейди Мун седеше в кабинета, вирнал каубойските си ботуши върху бюрото, а помощник-шериф Шърли тренираше бързо вадене на оръжие срещу въображаем противник. Мун въздъхна и поклати глава. Племенницата му се правеше на шериф от Дивия запад, а професорът се правеше на следовател.

— Трябваше да отглеждам добитък — каза си той.

 

 

— … и отидох на местопроизшествието. Посетих старши партньора на Нейтън в Мидланд. И се срещнах с Били Боб Барнет.

— Показахте ли им писмото на Нейтън?

— Да. Всички отрекоха да са знаели за твърденията на Нейтън. Бях стигнал до извода, че смъртта му е била просто трагична случайност, но снощи…

— Какво стана снощи?

— Някой простреля прозореца в „Паисано“.

— Убиецът ли?

— Кой друг?

— Пострада ли някой?

— Не. Помощничката ми се изплаши.

— Но вие не?

— Случвало ми се е и преди.

— Не се съмнявам. И тъй, професоре, защо пожелахте днес да дойдете в радиото?

— Защото имам послание за убиеца на Нейтън.

— Какво е то?

— Идвам за теб. Ще те намеря. И ще те предам на правосъдието. Заради Нейтън.

 

 

В кметството Уорд Уивър въздъхна тежко, като че бе изтървал изгодна сделка с имот. Може и наистина да беше така; просто още не го знаеше.

— Дявол да го вземе, убийство в Марфа. С тия приказки ще подплаши всичките хомосексуалисти.

 

 

Карла Кент караше стария си пикап форд на юг по шосе 17 от Форт Дейвис. Прозорците бяха свалени, радиото работеше. Професорът нищо не разбираше от Западен Тексас, досущ като онези нюйоркски художници. Разликата беше, че те само дразнеха местните със своите картини и демонстрацията на сексуалните си предпочитания; не ги наричаха убийци. Местните не приемаха подобни забележки. И носеха оръжие.

 

 

— В Марфа има убиец — каза професорът по радиото. — И аз ще го намеря.

 

 

В кабинета си, две пресечки северно на Хайланд авеню, Били Боб Барнет грабна радиото и го запокити към отсрещната стена. Не се беше ядосвал толкова, откакто третата му бивша жена взе вилата в Аспен. Той измъкна кутийката за лекарства и глътна хапче за кръвно. Изсекна се в кърпичка, после размаха пръст срещу двамата бивши футболисти и настоящи телохранители, седнали от другата страна на бюрото.

— Следете го. Не го изпускайте от поглед.

 

 

— Дявол да го вземе, Роско, Букман говори по радиото! Нарече най-големия ми клиент убиец!

Както повечето преуспели адвокати, които дават много пари на съдиите и бившите си преподаватели, Том Дън държеше да получава по-специално отношение в съда и университета. Затова, след като чу професора по радиото, той грабна телефона и набра номера на декана на Юридическия факултет.

— Убиец ли защитаваш? — попита декан Роско Чеймбърс.

— Какво? Не. Той се занимава с нефт и газ. Но твоят професор го нарича убиец.

— Е, и? Какво искаш да направя?

— Извикай го обратно в Остин. Разкарай го от главите ни, по дяволите.

— Той е редовен преподавател, Том. Което означава, че нищо не мога да направя, освен ако не завърже сексуална връзка с малолетна.

— От колежа ли?

— Не, от гимназията. А той е знаменит. Пресата го обожава. Поднася им хубави теми в стил „Индиана Джоунс“. Казвам ти, човекът е недосегаем.

— Може би.