Марк Хименес
Тексаска история (11)

10

— Видях ви да тичате тази сутрин — заяви шерифът на окръг Пресидио Брейди Мун, седнал зад масивното си бюро. — Зората в пустинята е красива, нали?

Надин погледна Бук през тъмните си очила.

— Тичате на разсъмване? По кое време е това? В осем сутринта?

— В шест. Винаги тичам на разсъмване.

— Аз спя по това време.

— Да ви предложа ли по едно кафе?

— Не, благодаря — каза Бук.

— Разбира се — каза неговата помощничка. — Със сметана. Истинска, не на прах.

Шерифът се поусмихна.

— Незабавно ще поръчам на главния готвач да се заеме. — Вместо това той подвикна през отворената врата: — Роза, две кафета. С истинска сметана.

Отвърна му буен смях. После долетя глас с мексикански акцент:

— Истинска сметана? Сериозно ли говориш?

— Изтичай до магазина отсреща, там сигурно има.

Отговорът този път бе на испански и накара шерифа да се разсмее шумно.

— Вие знаете ли испански?

— Не — каза Бук.

— Неее — обади се и Надин.

— Добре.

Беше девет часа на следващата сутрин и двамата седяха в кабинета на шерифа в окръжния арест срещу сградата на съда. Бяха дошли без уговорка, но шерифът се съгласи да ги приеме. Посрещна ги във фоайето и заедно отидоха в кабинета му. Когато той им обърна гръб, Надин прошепна на Бук: „Не е гей“. Впрочем това си личеше и без нейните наблюдателски способности. Шериф Мун бе висок над метър и осемдесет и тежеше поне с двайсет килограма повече от Бук; дори и на средна възраст тялото му изглеждаше солидно като дъбов ствол. Имаше гъста, леко прошарена коса и провиснали мустаци; носеше униформа, излязла от някой уестърн, кафяви каубойски ботуши и грамаден револвер на бедрото. Миришеше на кожено седло и приличаше на Уаят Ърп.

— Значи си мислиш, че можеш да вършиш работата ми по-добре от мен? — каза шерифът.

— Моля?

Шерифът метна вестник на бюрото пред Бук. Беше новият брой на „Марфа Таймс“. На първа страница бе отпечатана снимката на Бук, направена от Сам Уокър предишния ден. Шерифът посочи вестника с грапавия си показалец.

— Тук пише, че си известен професор по право и идваш в Марфа да разбереш какво е станало с адвоката. Пише, че смъртта му може да има нещо общо с шистовия газ.

Бук вече бе прочел статията. В хотела, след като се бе прибрал от сутрешното си тичане. Бе спрял да предупреди на рецепцията, че ще останат още една нощ, и му бяха дали вестника. (Още не бе съобщил тази новина на помощничката си.) Предположението му се бе оправдало: Сам Уокър не бе устоял на изкушението да пусне на първа страница нещо по-интересно от състезанието по летни кънки. Въпреки това Бук взе вестника и прочете статията, сякаш я виждаше за пръв път. После го сгъна и го остави на бюрото. Погледна шерифа.

— Нейтън беше мой студент и стажант преди четири години. Преди шест дни ми изпрати писмо.

Докато Бук подаваше писмото на шерифа, в стаята влезе мургава жена с поднос, върху който имаше две чаши кафе, захар и истинска сметана. Тя сложи подноса на бюрото и изгледа подозрително Бук. Той шеговито вдигна ръце, после посочи Надин, която носеше цялата вина за поръчката.

— Gracias, Роза — каза шерифът, без да откъсва очи от плика.

Той провери пощенското клеймо, после извади писмото и зачете, като приглаждаше мустак и сумтеше от време на време. Кабинетът му беше просторен, спартански обзаведен и пълен с оръжия. Зад стъклена витрина блестяха съвременни карабини военен образец; по стените висяха старинни каубойски пушки и снимки на шерифа на родео. На масичката зад него имаше полицейска радиостанция. От нея долитаха прекъслечни гласове. Най-сетне шерифът вдигна очи.

— Доста сериозно обвинение.

Бук кимна.

— Мисля, че намеква за Били Боб Барнет.

— Единственият клиент на Нейтън.

— Говори ли с него? С Били Боб, искам да кажа.

— Ще говоря.

— Мислиш ли, че казаното в това писмо може да бъде мотив за убийство? Че някой не иска доказателството да излезе на бял свят?

— Струва ми се правдоподобна версия.

— А разполагаш ли с факти в нейна подкрепа?

— Засега не.

Шерифът пак изсумтя, после отново огледа плика.

— Печатът е от същия ден, когато Нейтън умря.

— Какво мислите за съвпаденията? — попита Надин.

— Мисля, че се случват.

— Добре. — Тя се обърна към Бук. — Може ли вече да си тръгваме?

Когато Бук се върна тази сутрин от бягането, тя си беше събрала багажа.

— Утре.

— Утре? Аз имам да уча за изпита по наказателно право.

— Сега го учиш в реалния свят, госпожице Хъниуел.

— В аудиторията е по-безопасно.

Шерифът взе кафето си, добави захар и сметана и отпи.

— Сметаната беше добра идея — каза той на Надин.

От радиостанцията долетя пращене, после висок мъжки глас; шерифът наклони глава натам.

— Роза, предай на шерифа, че имаме мъртъв мексиканец на Деветдесета. Изглежда, че е вървял бос на север и го е ухапала гърмяща змия. Кракът му е подут като балон, по дяволите.

— Роза работи по съвместителство и като диспечер — обясни шерифът. Той се пресегна назад, грабна микрофона и щракна копчето. — Ръсти, имам важен разговор с двама души от Остин. Роза ще викне граничния патрул, нека те да поемат случая. В тяхната юрисдикция е. Нали така им пише в девиза: „Опазваме границите на Америка“.

Шерифът се усмихна, сякаш ставаше дума за някаква потайна шега.

— Журналисти? — попита Ръсти по радиото.

— Какво? — отвърна шерифът.

— Да не се е върнала оная репортерка от „Венити Феър“. Беше хубавичка.

— Репортерка от „Венити Феър“ ли? Ръсти, извади си главата от задника и се хващай на работа. Щом граничният патрул поеме случая, иди в имението на Рандолф да провериш жалбата за кражба на добитък. Сигурно просто са объркали бройката.

Шерифът изключи микрофона и въздъхна.

— С тия ниски заплати няма как да привлечем хора с висше образование. — Той остави радиостанцията на масичката и пак се обърна към Бук. — Съгласен съм, че съвпадението по време е подозрително, професоре, но тук просто нямаме убийства. Обаждат ни се за мъртви мексиканци, закъсали коли, надрусани голи художници на велосипеди, ей такива неща. Голямата ни престъпност са пратките наркотици през границата — окръг Пресидио се простира на юг чак до Рио Гранде. Но нямаме тежки престъпления като в градовете.

— Познаваше ли се с Нейтън Джоунс? — попита Бук.

— Не.

— Но дойде на погребението му.

— Той беше от Марфа. Един от нас. Затова отидох. Затова бях загрижен. — Шерифът отпи от кафето си. — Ами ти, професоре? Защо толкова се вълнуваш за Нейтън Джоунс?

— Задължен съм му.

Шерифът изсумтя.

— Е, аз пък не го бях срещал. Сигурно не е защитавал престъпници.

— Занимаваше се с нефт и газ. Предимно газ.

— Напоследък това е основният поминък по нашия край. — Той допи последната глътка кафе. — Лично огледах местопроизшествието, професоре. По всичко личеше, че е било злополука. Така и написах: причина за смъртта — злополука. Всяка година имаме по пет-шест подобни катастрофи. Те са основната причина за смъртност в окръга след старостта и скуката.

— Шерифе, чувал ли си някога, че добивът на шистов газ замърсява подпочвените води?

— Не. Водата е бистра и още не съм видял някой да си подпали крана, както показват по телевизията. Пием вода от чешмата и не се налага да плащаме за бутилирана. — Той вдигна чашата от кафе. — Вода от крана.

Надин се навъси над чашата си. Шерифът забеляза това и се подсмихна.

— Но екозащитниците са плъзнали из цял Тексас. Опитват се да докажат, че има замърсяване, а това би се приело много сериозно по нашия край.

— Заради водата ли?

— Заради работните места. Шистовият газ донесе работа в Марфа, професоре, добра работа за добри момчета. Когато имаш да храниш семейство, не се плашиш от малко арсеник в питейната вода.

Очите на Надин се разшириха; шерифът се разсмя.

— Виж сега, професоре, и аз не искам да пия химикали от сондажите, но никога не съм чувал някой да се оплаква от замърсяване. А повярвай ми, хората биха ни потърсили — по дяволите, ние сме единственото подобие на власт в окръг Пресидио. Покриваме почти осем хиляди квадратни километра.

— Нейтън пише, че има доказателства.

— Намери ги. — Шерифът прибра писмото в плика и го плъзна по бюрото към Бук. — На твое място не бих размахвал това писмо из града, професоре. Застрашаваш работата на много хора. Тукашният народ не обича да му се бъркат разни пришълци.

— Не го чувам за пръв път.

— Аз пък не искам да ти е за последно.

Двамата се спогледаха.

— Може ли да видя доклада от аутопсията? — попита Бук.

Шерифът пак изсумтя, което явно му беше основно средство за общуване.

— Разбираш ли, професоре, не беше останало кой знае какво за аутопсия.

 

 

— Огънят навярно вдига много висока температура.

Бук, Надин и шерифът стояха на полицейския паркинг в северния край на града. Пред тях се разстилаше прерия чак до планините Дейвис. Пикапът на Нейтън Джоунс — или поне каквото бе останало от него — беше пред тях. Беше срязан почти наполовина и обгорял до стоманената рамка. Бук сякаш чу писъците на Нейтън Джоунс, пристегнат към седалката.

— Предполагам, че е заспал.

— Не го ли е събудило друсането по назъбената ивица?

Повечето тексаски магистрали имаха назъбени ивици по краищата — бразди, издълбани в асфалта, които да разтърсват колата, ако шофьорът кривне от пътя. Предвидени като предпазна мярка за невнимателните шофьори, те бяха опасни за мотористите. Бук винаги внимаваше да не ги застъпва с мотоциклета.

— Явно не. Сигурно е карал със сто и петдесет в час. Задрямал, изгубил контрол, изскочил от пътя и се блъснал в петролна сонда. Сместа от бензин и нефт лумнала с адски пламък. Добре че нямало вятър, инак сигурно щеше да изгори половината окръг. — Шерифът изсумтя. — Гаден начин да си отидеш. Е, няма хубава смърт. Имам снимки от онази нощ, ако искаш да ги погледнеш.

— Не, благодаря.

Бук искаше да помни Нейтън Джоунс като млад студент, а не като овъглен труп.

— Къде е станало?

— На изток от града, северно от магистрала шейсет и седем, малко след центъра за наблюдение на тайнствените светлини.

 

 

Всяка вечер оптимистите се събират край един каменен насип на петнайсет километра източно от Марфа, до южната част на магистрала 67. Когато падне нощ, те се качват на насипа и гледат на юг. Взират се над пистите на някогашното военно летище и мрачната пустиня към планините Чинати и платото Мичъл, разположено между проходите Марфа и Паисано.

Надяват се да видят светлините.

През 1883 г. един млад каубой разказал, че е зърнал загадъчни блясъци между проходите, и оттогава „тайнствените светлини на Марфа“ привличат към това място туристи от цялата страна. Малцина ги виждат — червени, зелени, оранжеви или жълти сфери — да се реят над равнините, да прелитат насам-натам и дори да се гонят. Другите не успяват. Но това не пречи на туристите да идват пак и пак. Деветдесет години тайнствените светлини бяха символ на Марфа — докато не се появи Доналд Джъд.

Наблюдателният център е откъм южната страна на магистралата. Нейтън Джоунс бе умрял откъм северната страна. Бук намали скоростта на мотоциклета и направи обратен завой. Бавно подкараха по банкета, докато стигнаха място, където високата прерийна трева беше изпепелена като от горски пожар. Бук спря и изключи двигателя.

— Тук е изскочил от пътя.

Слязоха от мотоциклета и последваха следите от гуми по обгорената земя. Тук-там се търкаляха ситни парченца от автомобила. Вятърът духаше откъм Мексико.

— Пикапът се е извъртял и е блъснал странично сондата.

Спряха при сондата. Още не беше поправена. Бук виждаше сцената като на кино. Нейтън Джоунс кара по мрачния път, задрямва, после се стряска, когато пикапът напуска асфалта и изскача на грапав терен, изпада в паника, рязко завърта волана, колата се плъзва настрани, удря се в сондата, избухват пламъци, отекват писъци.

— Нейтън Джоунс е умрял точно тук.

Младежът, който някога бе спасил живота на Бук, бе загубил своя на мястото, където стояха в момента. Дълго мълчаха. После Бук се завъртя към магистралата. Нейтън бе изминал доста голямо разстояние, след като бе излязъл от пътя.

— Трябва да е карал ужасно бързо.

— Като Джеймс Дийн — каза Надин.