Марк Хименес
Тексаска история (20)

19

— Заради теб ме уволниха, скапано копеле.

— Господин Кунц, баща ми беше полицай. Честен полицай. Вие сте позор за униформата. Не, по дяволите, вие сте позор за човешкия род. Но не се тревожете, че ще останете без работа. Тревожете се по-скоро, че ви чака затвор. Знаете ли какво става с подкупните ченгета в затвора?

Бук обърна гръб на Бъстър Кунц. Да обърнеш гръб на подкупно ченге е грешка, дори в съдебната зала. Той не видя как Бъстър посегна към глезена си, измъкна от кобура револвера и стреля.

Първото писмо бе пристигнало преди четири седмици в понеделник — деня, когато Нейтън Джоунс започна работа като стажант при Бук. Първата му задача беше да чете и да отговаря на текущата поща — предимно покани за лекции, предложения за книги, препоръки за работа и коментари по важни процеси. Не и писма, търсещи правосъдие.

— Професоре — каза Нейтън, когато Бук се върна от лекции, — би трябвало да прочетете това писмо.

През 80-те години бюрократите, ръководещи войната срещу наркотиците във Вашингтон, мечтаеха за „регионални ударни групи за борба с дрогата“. Идеята беше чрез координация на полицейската работа извън административните граници да се подобри борбата срещу разпространението на наркотици в САЩ. Финансирани от федералните власти, управлявани от щатите и осигурени с местен персонал, ударните групи получаваха правото да водят война с наркотиците из цяла Америка. Но федералното финансиране бе „целево“: колкото повече арести извършваш, толкова повече средства получаваш. Също като селскостопанските субсидии. Ако субсидираш царевицата, получаваш повече царевица; ако субсидираш арести за наркотици, получаваш повече арестувани наркодилъри.

Днес хилядата ударни групи в САЩ извършват по два милиона ареста всяка година. А главният начин за „трупане на бройки“, както наричат играта на арести, е да наемеш опитни агенти под прикритие от други места, които да пристигнат с фалшива самоличност и да заловят наркодилъра при продажба. Тези агенти се прехвърлят от група на група. Те не са рицари идеалисти; в занаята ги наричат „нашите цигани“.

Бъстър Кунц беше от тях. Той се смяташе за нещо като Мръсния Хари, макар да бе нисък и набит, а не висок и слаб като Клинт Истууд. Но не можеше да му се отрече, че бе мръсен. Значката му даваше власт, а властта подхранваше самочувствието му. През лятото на 2007 г. Бъстър пристигна в едно малко градче в Южен Тексас. За по-малко от дванайсет месеца проведе тайни операции, които доведоха до ареста и осъждането на петдесет и трима млади мексиканци с ограничени познания по английски — всичките за „доставка на контролирани вещества“, тоест търговия с наркотици. Петдесет и трима наркодилъри в градче с население от три хиляди души. Неговите показания бяха единствените аргументи в съда. Прокуратурата не представи допълнителни доказателства — нито видеозаписи от наблюдение, нито аудиозаписи, нито телефонни разговори или снимки. Нищо освен уверенията на полицай Кунц, че е купил наркотици от обвиняемите. Но тези думи бяха достатъчни, за да убедят в нуждата от осъдителна присъда както съдията, който се бореше за преизбиране, така и съдебните заседатели, твърдо решени да изкоренят престъпността в своя град. Майката на един от обвиняемите видя Бук по телевизията и му изпрати писмото.

Бук се обърна към новия си помощник.

— Господин Джоунс, отиваме в Южен Тексас.

— Аз… професоре… бих предпочел да се откажа.

— Защо?

— Ами… четох, че по ония места е опасно заради наркокартелите.

— И какво?

— Страхувам се.

— Няма от какво да се страхуваш, господин Джоунс.

— Вие не се страхувате. От нищо. Дори от смъртта.

— Страх ме е, че може да не живея.

— И аз.

— Не, ти се страхуваш от смъртта, господин Джоунс.

Една седмица по-късно Бук и Нейтън Джоунс пристигнаха с мотоциклета в Южен Тексас. Нейтън бе проучил в интернет Бъстър Кунц. Миналото му бе, меко казано, противоречиво. Бъстър беше наемник в борбата срещу наркотиците, прехвърляше се от градче на градче, навсякъде постигаше голям брой присъди и продължаваше по-нататък. Но зад него все оставаха подозрения, че има навика да лъжесвидетелства — един осъден бе освободен от затвора, когато близките му представиха видеозапис с дата и час, доказващ, че е бил на работа по времето, когато уж станала сделката; друг излезе на свобода, защото се оказа, че бил задържан в чужбина за шофиране в нетрезво състояние точно в деня, когато Бъстър твърдеше, че е направил покупката. Първата им среща с Бъстър Кунц не бе твърде сърдечна.

— Искам да поздравя полицай Кунц за неговата храброст при изкореняването на търговията с наркотици в нашия град. Великолепната му дейност доведе до още двайсет и два ареста…

Прокурорът (на когото предстоеше преизбиране) провеждаше пресконференцията на стъпалата пред съда, за да обяви най-новите победи във войната срещу дрогата. Полицай Кунц стоеше до него и се наслаждаваше на славата. Трима вестникари и един телевизионен екип от Ларедо бяха дошли да отразят събитието. Когато прокурорът замълча, Бук се намеси.

— Господин прокурор, знаете ли, че през последните единайсет години полицай Кунц е постигнал същите великолепни резултати с ударни групи срещу наркотиците в още седем щата, но напоследък много присъди, основани на неговите показания, се преразглеждат, защото е лъжесвидетелствал и фалшифицирал улики? Че много от неговите колеги в ударните групи го смятат за расист, лъжец, побойник, неуправляем и дори психически неуравновесен. Че…

— Кой сте вие, по дяволите?

— Професор Джон Букман от Юридическия факултет на Тексаския университет.

— И какво ви води в нашия окръг?

— Неправдата.

Прокурорът прекъсна пресконференцията и се понесе към кабинета си в сградата на съда. Полицай Кунц се втурна покрай репортерите, които питаха дали обвиненията са верни, и сграбчи Бук за китката. Бук огледа първо ръката на Бъстър, после вдигна очи към него.

— Не те съветвам да го правиш.

— Кое?

— Да ме хващаш за ръката.

— Защо?

— Защото ще счупя твоята.

— Заплашваш полицейски служител?

— Заплашвам подкупно ченге.

Бъстър пусна ръката на Бук и избяга от камерите и репортерите с черния си пикап. Бук сподели информацията си с медиите. Щом историята излезе наяве, началникът на полицията нямаше друг избор, освен да уволни Кунц и да обяви свикването на анкетна комисия за разследване на действията му. Бъстър Кунц вече никога нямаше да носи значка.

Но според тексаските закони все още можеше да носи оръжие.

Бук подскочи, когато чу изстрела. Завъртя се и видя Бъстър да бяга от съдебната зала, а Нейтън Джоунс да лежи на пода.

— Повикайте линейка!

Той коленичи и положи в скута си главата на Нейтън, после опипа тялото му за рана. По дланта му полепна кръв.

— Нейтън, какви ги вършиш, по дяволите?

Клепачите на стажанта трепнаха и се отвориха.

— Професоре… вие ме нарекохте Нейтън. Не господин Джоунс.

Той загуби съзнание.

Нейтън Джоунс бе застанал между пистолета на Бъстър и гърба на Бук. Куршумът го бе улучил в рамото; операцията спаси живота му, както той бе спасил живота на Бук. По-късно същия ден откриха Бъстър Кунц мъртъв в колата му. Беше се застрелял в главата. Дните му като полицай бяха отминали, както и дните на Нейтън Джоунс като помощник на професор Джон Букман.