Марк Хименес
Тексаска история (4)

3

Юридическият факултет на Тексаския университет бе започнал през 1883 г. с двама преподаватели и петдесет и двама студенти. Бели студенти. Щатските закони забраняваха приемането на цветнокожи. През 1946 г. чернокож младеж на име Химан Сует подаде молба да бъде приет във факултета; получи отказ само заради расата си. Позорното решение на Върховния съд от 1896 г. по делото „Плеси срещу Фъргюсън“ бе постановило, че клаузата за еднаква защита, предвидена в Четиринайсетата поправка, се изпълнява, ако щатът осигурява за отделните раси еднакви условия в дух „разделени, но равни“. Затова, вместо да приеме господин Сует, университетът откри отделен юридически факултет само за чернокожи. Но докато по онова време факултетът имаше шестнайсет професори, осемстотин и петдесет студенти, библиотека с шейсет и пет хиляди тома и свои възпитаници на ключови позиции в целия щат, то факултетът за черни имаше трима преподаватели, двайсет и трима студенти, библиотека с шестнайсет хиляди и петстотин тома и един-единствен свой възпитаник в Тексаското адвокатско дружество. Господин Сует заведе дело, но загуби в щатския административен съд, щатския апелативен съд и щатския върховен съд. Тогава той се обърна към Върховния съд на Съединените щати. През 1950 г. в делото „Сует срещу Пейнтър“ съдът реши, че един факултет само за чернокожи не осигурява юридическо образование на същото ниво, което се предлага за белите, и предложи господин Сует да бъде приет в Юридическия факултет на Тексаския университет. Шейсет и две години по-късно факултетът имаше седемдесет и двама щатни преподаватели, хиляда сто седемдесет и осем студенти, библиотека с един милион тома и шейсет и двама чернокожи студенти.

Бук отвори вратата и влезе в заседателната зала, където повечето щатни преподаватели вече водеха оживен спор. Той се опита да мине незабелязано, но дискусията изведнъж спря и всички глави се завъртяха към него, сякаш в тяхната светая светих бе влязъл обикновен студент.

— А, ето че тази сутрин нашият Индиана Джоунс ни удостоява с присъствието си. Каква радост. Пресата направо се е влюбила в нашия дързък млад професор, нали?

Тия думи дойдоха от почетното място на дългата заседателна маса, където седеше председателят на факултетния съвет професор Джона Голдман (завършил Харвард, 1973 г., преподаващ „Екологично право“). Подвизите на Бук в Източен Тексас бяха стигнали до страниците на националните вестници.

— А книгата ти, както виждам, още е първа в класацията на „Ню Йорк Таймс“. Мисля, че с тия хонорари би могъл да си позволиш костюм.

Професор Голдман бе прекарал последните трийсет и пет години от живота си във факултета. Рядко напускаше студентското градче и предпочиташе да води уединено монашеско съществуване. Както мнозина свои съвременници, той бе влязъл да учи право, за да избегне наборната служба по време на Виетнамската война, а сетне бе останал да ползва привилегиите на доживотен щатен преподавател. Беше нисък, набит, с пухкава бяла коса и грижливо подстригана бяла брада; носеше кафяв кариран костюм с жилетка и кафява папийонка — може би единственият носител на папийонка сред американските преподаватели по право. Бук пренебрегна репликата (и папийонката) и седна най-отзад в ъгъла до своя най-добър (и всъщност единствен) приятел във факултета.

— Хенри.

— Бук.

Хенри Лоусън (Тексаски университет, 1997 г., „Петролно и газово законодателство“) беше хоноруван преподавател. Имаше типичното изражение на човек на средна възраст без сигурна работа. Какъвто беше в действителност.

На професионалната стълбица стоеше едно стъпало по-долу от щатните преподаватели. А в днешния дневен ред бе включено назначаването му на постоянен договор.

Нямаше добри шансове. Първо, четирийсет и трима от седемдесет и двамата в залата имаха дипломи от Харвард и Йейл, докато Хенри бе завършил тукашния факултет. Само четирима щатни преподаватели бяха випускници на Тексаския университет и нито един от тях — всъщност нито един възпитаник на южняшки университет — не участваше във факултетния съвет. Когато назначаваха нови преподаватели, випускниците на Харвард и Йейл подбираха кандидати пак от там, а не от Тексас или Алабама. Те държаха на разнообразие във всяко едно отношение освен в дипломите и политическата идеология на бъдещите си колеги.

Второ, Хенри бе работил пет години в правния отдел на една международна петролна компания. Този опит му помагаше в преподаването, но за випускниците на Харвард и Йейл това се равняваше едва ли не на участие в Ку-Клукс-Клан. Което впрочем преди години изобщо не би било пречка за преподаване в Тексаския университет. Куклуксклановецът Уилям Стюарт Симкинс бе преподавал тук право от 1899 до 1929 г.; университетът дори нарече на негово име едно общежитие през 1954 г. — по странна случайност точно същата година, когато Върховният съд взе забележителното си решение по делото „Браун срещу Министерството на образованието“, с което отхвърли делото „Плеси“ и отсъди, че принципът „разделени, но равни“ нарушава Конституцията. Само след година университетската управа смени името на общежитието.

И трето, нищожните шансове на Хенри щяха съвсем да се изпарят, ако картелът „Харвард-Йейл“ узнаеше, че е гласувал за Джордж Буш. Сега лицето на Хенри разкриваше отчаянието му.

— Аз съм на четирийсет и една, Бук — тихо сподели той. — Нямам надежда за друг университет. При тая икономика и рухването на адвокатските фирми навсякъде замразяват преподавателските места. Вече два пъти ми отказваха. Третият път ще е окончателно.

Той опря лакти на коленете си и закри лице с длани. След няколко безкрайни секунди отново се обърна към Бук.

— Ан пак е бременна.

Бук го потупа по рамото.

— Честито.

Хенри не изглеждаше въодушевен от перспективата да стане баща за трети път. Затова Бук стори единственото, което знаеше, че ще ободри приятеля му. Отвори пластмасовата кутия и предложи на Хенри царевична палачинка.

— С пилешко.

— И гуакамолето на Мирна?

— Разбира се.

Двамата се заеха с палачинките, докато останалите преподаватели подновяваха разгорещените спорове.

— За какво се карат днес? — попита Бук.

— Както винаги. За пари и назначения. И за свободното място на заместник-декан.

Заместник-деканът бе уволнен, когато излезе наяве, че фондацията е раздала — само по негова препоръка — четири милиона шестстотин и петдесет хиляди долара опростими заеми на двайсет и двама преподаватели, от седемдесет и пет до петстотин хиляди на човек. Уж за да привлекат и задържат ценни кадри, като им позволят да си закупят жилища на скъпия местен пазар за недвижими имоти, при което заемът се опрощаваше, ако преподавателят подпишеше договор да остане във факултета за срок от три до десет години — в зависимост от договорката с ръководството. Самият заместник-декан бе получил заем от половин милион пак под предлог, че така се осигурява неговата лоялност. Тайните финансови компенсации станаха явни, когато неколцина преподаватели настояха за отваряне на документацията; новината предизвика истинска буря във факултета не защото другите преподаватели смятаха тази практика за прахосничество в момент на криза, когато ръководството увеличаваше неколкократно студентските такси, а защото и те искаха да се облажат. Спорът стигна до ректора и още по-лошо — до вестника в Остин и блоговете на мнозина юристи, което силно притесни университетската управа; тогава ректорът уволни заместник-декана. Нямаше как да уволни самия декан, който отговаряше за парите, защото той беше и треньор на университетския футболен отбор, освен това бе преподавал на повечето старши партньори в големите тексаски адвокатски фирми. С времето се бе превърнал в легенда в събирането на дарения от същите тези фирми и така бе станал един от двата основни източника на приходи за студентското градче. Но все някой трябваше да бъде уволнен.

— Искам още пари!

Професор Шийла Манфрид (Йейл, 1990 г., „Правна теория на феминизма“ и „Сексуални престъпления“) бе застанала на трибуната. Тя размаха някакъв дебел документ.

— Тук са данните за добавките към заплатата. Знаех, че ме прецакват, и това го доказва. Не мога да повярвам, че толкова много мъже печелят повече от мен. Искам увеличение на заплатата и един от онези опростими заеми. Работя в този факултет от осемнайсет години. На щат съм от дванайсет. Имам повече публикации от всички вас, взети заедно. Мои обзорни статии са публикувани в „Йейл Лоу Ривю“, „Харвард Лоу Ривю“, „Мичиган Лоу Ривю“…

Тя посочи един по един мъжете преподаватели (които я наричаха зад гърба й „Мъжемразката“), сякаш бяха обвиняеми на подсъдимата скамейка.

— … Но ти печелиш повече от мен, нали? И ти? И ти? Макар от години да не сте публикували и един ред.

Професор Хърбърт Джонсън (Тексаски университет, 1974 г., „Договорно право“) се опита да се опълчи от името на мъжете.

— Е, Шийла, когато аз публикувам нещо, то е полезно, а не като твоите феминистки щуротии. Коя е последната ти статия? „Обезщетение за ухажване чрез измама“. Искаш мъжете да бъдат съдени, ако не са искрени, когато казват „Обичам те“. Не е ли глупост това?

Професор Манфрид го изгледа свирепо и размаха насреща му пръст, сякаш искаше да го намушка.

— Това беше, Хърб! Включвам те в списъка на свидетелите.

Професор Манфрид бе съдила университета за дискриминация при заплащането и сега получаваше двеста седемдесет и пет хиляди долара.

— Либерали, а се карат за пари като републиканци — каза Хенри.

— Желанието за пари надхвърля политическите различия.

— Но не и щатните назначения — поклати глава Хенри. — Изкарах военно обучение в колежа, служих четири години в армията, завърших като първенец на курса в нашия факултет, работих, за да си изплатя студентските заеми… но тук ме гледат като прокажен, защото съм работил за петролна компания.

— И си гласувал за републиканците — прошепна Бук.

— Шшшт! Те не знаят.

Бук можеше да преброи на пръсти преподавателите, които вероятно бяха гласували за републиканците. Разбира се, това бяха само предположения — в един американски юридически факултет не се говореше за такива неща, ако човек държи да получи щатно място или повишение на заплатата. Правните университети клоняха твърдо наляво, което можеше да се очаква в Харвард и Йейл… но в Тексас? Фактът, че либерали с образование от елитните висши училища, които презираха всичко тексаско (освен заплатите от Тексаския университет) и чиято най-светла мечта бе да се приберат пак в Харвард или Йейл, обучават синовете и дъщерите на консервативни възпитаници на ТУ — винаги го караше да се усмихва язвително. Ако тия консерватори само знаеха, че любимият им факултет е почти толкова ляв, колкото управляващата партия в Хавана…

— Предлагам общо решение новият заместник-декан да е жена — заяви професор Манфрид. — Или още по-добре, лесбийка.

— Ще докарат външен човек — каза професор Голдман. — Хетеросексуален мъж.

— Откъде знаеш?

— Женен, с две деца.

— Значи са наели мъж?

— Имам си източници в администрацията. Чух, че Роско ще подпише договора преди края на семестъра.

— Тогава предлагам решение Роско да бъде уволнен и заменен с лесбийка.

Деканът на Юридическия факултет Роско Чеймбърс беше на седемдесет и седем, но управляваше с железен юмрук.

— Той е недосегаем, Шийла — каза професор Голдман.

— Той е републикански динозавър. Унизително е да ходим по теоретични конференции и от другите университети да ни се присмиват, защото имаме декан републиканец.

— Няма как да го уволним, даренията зависят от него. Той може да вдигне телефона и на часа да осигури пет милиона. Ще намери заместник, когото спонсорите да харесат.

— Е, той може да решава кой управлява факултета, но ние решаваме кой да преподава тук.

Професор Манфрид седна и кръвното налягане на целокупното преподавателско тяло спадна до нормално ниво. Което даде на Робърт Стоун (Чикаго, 2006 г., „Право и икономика“) възможност да се прояви. Всеобщи стонове придружиха изправянето му. Той имаше дипломи по право и икономика и приличаше на счетоводителя на Букман. Спадаше към новата школа преподаватели с многостранна насоченост, което обикновено не се смяташе за положително у един хоноруван сътрудник. Бук не го познаваше добре, но харесваше малкото, което знаеше.

— Драги колеги, след един месец от учебните заведения в цялата страна ще излязат четирийсет и осем хиляди нови юристи — най-голямата бройка в цялата досегашна история. Но ги очакват само двайсет и осем хиляди работни места в професията. Големите адвокатски фирми наемат все по-малко млади сътрудници, уволняват старите и прехвърлят нископлатените дейности към юристи в Индия и Филипините, също както правят технологичните компании и кол центровете.

Професор Голдман искрено се учуди:

— Къде прочете това?

— В „Уолстрийт Джърнъл“.

— Ти четеш „Уолстрийт Джърнъл“?

— Разбира се. Ти не го ли четеш?

— Не, аз чета „Ню Йорк Таймс“. Ако не е в „Таймс“, значи не ми трябва да го знам.

— Джона, трябва да знаеш, че нашите випускници излизат на най-лошия трудов пазар за юристи от двайсет години насам. Ние драматично претоварваме предлагането. Но сме застраховани срещу пазарните сили, защото сега федералното правителство е единственият доставчик на студентски заеми и покрива пълната стойност на обучението, включително наема и издръжката, независимо от цената. За миналата година завършилите прависти в страната дължаха общо три милиарда и шестстотин милиона студентски заеми. Те нямат ни най-малък шанс да изплатят тези заеми.

— Накъде биеш, Боб?

— Към това, Джона, че не можем всяка година да приемаме четиристотин нови студенти, да им вземаме по трийсет хиляди долара годишно и да ги изхвърляме на пазара, където няма достатъчно работни места. В национален мащаб сто и петдесет хиляди студенти по право в двеста учебни заведения плащат пет милиарда всяка година. Юридическите факултети са касичките на университетите, Джона, но на този трудов пазар дипломите от тях ще са безполезни за три четвърти от студентите. Всъщност дори по-лошо от безполезни, тъй като ще дължат по стотина хиляди долара, че и повече.

— Защо точно ние да сме виновни?

— Защото продължаваме да вдигаме цената на образованието. През последното десетилетие утроихме издръжката и удвоихме заплатите.

— Но те продължават да плащат.

— С федерални заеми. С дългове, които покриват заплатите ни. Ние сме като производители на фъстъци, субсидирани от федералното правителство, Джона.

— Колко производители на фъстъци имат дипломи от Харвард?

Професор Голдман въздъхна тежко.

— Добре, Боб, какво е блестящото ти предложение този път?

— Трябва да преподаваме повече и да ни плащат по-малко. Да бъдем честни със студентите за трудовата им перспектива. Да снижим предлагането на юристи до нивото на търсенето. Предлагам да вземем решение да намалим приема за следващата година с двайсет и пет на сто.

При това предложение факултетът задружно ахна.

Професор Голдман се вторачи в своя по-млад и нещатен колега, сякаш виждаше скитник да се облекчава на някой ъгъл в центъра на града.

— Да не си се побъркал? Двайсет и пет процента — това са сто учебни такси.

— Учебни такси? Искаш да кажеш студенти?

— Да. Студенти. А това са над три милиона загубени приходи. Знаеш ли какво означава? Орязани заплати. Край на летните стипендии. Край на изследователските фондове. Може би лишаване от секретарки и стажанти. Това ли искаш? Освен това тези студенти не са дошли тук да спасяват света. Дошли са да вземат диплома, да постъпят в големите фирми и да забогатеят. Тази сутрин описах на лекцията си въображаем казус и попитах един студент чия страна би защитил. Той отговори: „Която плати повече“. Не ние ги учим на това, а светът. Тия хлапета са стопроцентови капиталисти.

— А ние не сме ли? Петдесет и един от нас в тази зала печелят над двеста хиляди, а деветнайсет над триста хиляди. И за какво? За да преподаваме средно по шест часа седмично двайсет и осем седмици в годината. Плащат ни летни грантове от по шейсет, седемдесет, дори осемдесет хиляди долара, за да пишем на плажа. За миналата година този факултет е платил на седемдесет и двамата щатни преподаватели в залата общо осемнайсет милиона долара компенсации — без да броим опростимите заеми, които получиха някои от вас — за работа на непълен работен ден.

— Непълен? Боже мой, човече, та ние имаме по шест часа лекции всяка седмица. В Харвард имат само три. Освен това сме сред най-добрите юридически факултети — не сме длъжни да преподаваме.

— Все някой трябва да го прави, Джона. Това е учебно заведение, което означава, че в него се преподава. Затова се налага факултетът да наеме двайсет лектори и сто трийсет и петима асистенти, за да преподават вместо нас. И всичко това се покрива чрез вдигане на таксите за студенти от средната класа, които трупат заеми, за да платят. Днес общият студентски дълг надхвърля един трилион долара — повече от дълговете по кредитни карти — и не се опростява при банкрут. Това е огромен товар за икономиката. Дори онези, които успеят да си намерят работа, не получават от банките одобрение за ипотека.

— Трябват им опростими заеми — каза професор Манфрид.

— Имат ги — каза професор Голдман. — Чух, че Обама щял да опрости всички студентски дългове — те така или иначе са към федералното правителство — значи пак прехвърляме сметката върху данъкоплатците, както стана с „Дженерал Мотърс“.

Хенри прошепна на Бук:

— А обществото си мисли, че ние ден и нощ ги учим що е договор или съдебно дело.

Професор Голдман се обърна отново към колегата Стоун.

— Защо да не сме платени добре? Моите състуденти от Харвард сега въртят адвокатски фирми в Ню Йорк и трупат милиони.

— Те са истински адвокати, Джона, и работят за истински клиенти, които плащат с истински пари. Ето, това има стойност на пазара. Повечето от нас и представа си нямат какво правят истинските юристи.

— Не ми и трябва да имам. Ние не сме практикуващи адвокати, Боб. Не сме професионално училище. Не е наша работа да учим студентите на юридическа практика. Тук преподаваме теория на правото. И имаме стойност — ние сме единственият път към юридическата професия. Ако искаш да бъдеш истински юрист, трябва да учиш право. Това ни дава стойност.

— Възлизаща на сто хиляди долара?

Професор Голдман заговори Стоун така, сякаш виждаше пред себе си първокурсник, отговорил неправилно на изпит.

— Знаеш ли какво, Боб, хайде да гласуваме набързо. Нека вдигне ръка онзи, който подкрепя предложението на професор Стоун да намалим щата, студентските такси и заплатите.

Бук вдигна ръка. Хенри не можеше — без щатно място той нямаше академична свобода. Никой друг не вдигна ръка.

— Да, знаем, че бихте подкрепили нещо подобно, професор Букман.

Робърт Стоун седна и се прегърби на стола си. Неговите редовни икономически анализи на факултетските финанси през последните няколко години на Голямата рецесия винаги се посрещаха с неприязън. Повечето преподаватели ги отхвърляха — особено аристократите на академичната дейност, живеещи в блажено неведение за положението на масите извън университетските стени. Те се боричкаха за опростими заеми и летни грантове, пишеха статии с хиляди бележки под линия за специализираните списания, мечтаеха да ги назначат във федерални апелативни съдилища, преподаваха теория на правото и живееха теоретичен живот в стил „ами ако“. Мърмореха срещу републиканците, Уолстрийт и свръхбогатите, но щастливо си седяха в креслата, платени с пари от адвокатски фирми в Хюстън и Далас, от елитния адвокат Джо Джамейл, прочут с присъдата за три милиарда долара в делото „Пензойл“ срещу „Тексако“, и дори от покойния милионер и защитник на азбестови компании Фредерик Барон, спечелил печална слава с факта, че бе финансирал любовницата на Джон Едуардс по време на неуспешната му кандидатпрезидентска кампания.

Такива бяха академичните кръгове.

Бук не водеше академичен живот. Живееше навън, сред хората. В реалния свят. На пътя. Пътуваше повече или по-малко, но пътуваше. Не искаше да преподава теория; искаше да изживее реалността. С всеки изминал ден се разочароваше все повече от академичните среди. Те му се струваха все по-незначителни, по-откъснати от реалния свят, по-незаинтересовани от проблемите на реалните хора. Откъснати от живота. Чужди на случващото се извън университета.

— Добре — каза професор Голдман. — Да преминем към назначенията. Моля преподавателите, които са подали молби за щатни места, да напуснат.

Хенри стана. Приличаше на човек, изправен пред наказателен взвод.

— Обичам да преподавам право.

— И догодина ще преподаваш, Хенри.

След като Хенри, Стоун и другите кандидати излязоха, професор Голдман, като председател на комисията по назначенията, даде думата за обсъждане.

Бук се изправи.

— Предлагам Хенри Лоусън да бъде назначен на щатно преподавателско място. За трети път. Хенри е джентълмен и изследовател. Публикувал е пет обзорни статии…

— В кои списания? — прекъсна го Голдман.

— На Тексаския технологичен институт, Тулса…

— Не са от най-престижните, нали? Да е публикувал нещо в Харвард или Йейл?

— Там не се интересуват от петролно и газово законодателство, Джона.

— Тогава доколко важни могат да бъдат подобни статии? Каква стойност имат някакви публикации в правното издание на Тексаския технологичен институт?

— Ти пишеш за правата на дърветата, Джона. Каква стойност имат твоите статии освен може би за някой екоактивист? Колко хора ги четат? Колко пъти са ги цитирали където и да било? Откровено казано, никой не чете нашите статии, знаеш го. Пишем ги, за да ни назначат на щат. Повечето изследвания в областта на правото са преливане от пусто в празно. Но Хенри е национално признат експерт по петролно и газово законодателство…

— Ура!

— … работил е в енергийния комитет към Белия дом…

— За да рекламира сондирането за нефт и газ… включително шистов газ, за бога!

— … търсят го като говорител на индустриални групи…

— Шефове на петролни компании.

— … всички знаем, че Хенри е умен, целеустремен, страхотен преподавател, студентите го обичат…

— Назначаването не става с конкурси по популярност.

— … Хенри е работил в реалния свят…

— За петролна компания.

— … Което означава, че може да научи студентите как да бъдат истински адвокати.

— И защо?

— За да има връзка точно с онези бивши възпитаници, които подкрепят този университет и този факултет. Ще напомня на всички вас, с дипломите от Харвард и Йейл, че този университет е построен с печалби от нефта. И ви напомням, че Хенри…

— Е гласувал за Буш! Два пъти!

Професорите задружно ахнаха.

— Откъде знаеш?

— Имам си източници. Не може да е гласувал за Буш и да бъде щатен преподавател при нас.

— Прав си, Джона. Хенри не би трябвало да е щатен преподавател. Трябва да бъде заместник-декан и да стане декан, когато Роско се пенсионира. Той би могъл да управлява факултета по-добре от всички нас.

— Точно защото имаме декан републиканец като Роско, паднахме надолу в класациите. Ако се разчуе, че наш щатен преподавател е гласувал за Буш, ще станем за посмешище в академичните кръгове. Репутацията ни сред колегите — напомням ти, тя определя двайсет и пет на сто от рейтинга ни в „Ю Ес Нюз“ — ще се сгромоляса. Това ли искаш?

Правният факултет към Тексаския университет бе паднал от четиринайсето на шестнайсето място в класацията на „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“; последва паника. Списанието бе започнало тази класация преди двайсет години. Отначало академичните среди я приеха с насмешка; днес тя се възприемаше като въпрос на живот и смърт за всяко висше учебно заведение. Изкачването нагоре пораждаше празненства в академичните кръгове; след слизане хвърчаха глави. Евентуалните студенти по право решаваха къде да учат в зависимост от класацията, следователно рейтингът определяше молбите за постъпване, а от тях зависеше колко човека ще седнат на столовете, носещи от трийсет до петдесет хиляди долара всяка година. След като от класацията зависеха толкова много пари, някои университети подправяха отчетите си, за да се издигнат нагоре, като раздуваха бройката на кандидатите, включваха между „приетите на работа до девет месеца след завършването“ дори онези, които от безизходица се хващаха да работят в кафенета и закусвални, и наемаха собствените си абсолвенти с временни назначения около 15 февруари — датата за подаване на отчетите — тъй че тези младежи да не се водят безработни. Рейтингът вече диктуваше всяко решение в учебните заведения из цяла Америка.

— Ако искаме да се издигнем в класацията, трябва да назначаваме най-изтъкнатите преподаватели — каза професор Голдман.

— И всички те идват от Харвард и Йейл?

— Със сигурност не са републиканци от Тексаския университет.

— Но ние сме в челната десетка по футбол — обади се Ал Харви (Тексаски университет, 1985 г., „Вещно право“). — Не можем да сме начело едновременно в правото и във футбола.

— Кажи го на бившите ни възпитаници — отвърна професор Голдман.

— Гледахте ли пролетните мачове? Отборът изглежда добре.

— Млъквай, Ал.

— Само казвам.

— Джона — намеси се Бук, — не става дума за рейтинга.

— Винаги става дума за рейтинга. Дадем ли щатно място на Хенри, ще имаме късмет, ако останем в горната половина. Искаме ли да станем Харвард на Югозапада, или не?

— Не. Джона, ние се мъчим да гоним Харвард и Йейл, макар всички да знаем, че методологията на „Ю Ес Нюз“ е сбъркана и резултатите са смехотворни. Имам по-добра идея: да напуснем класацията.

— Ти си луд! Ако напуснем играта с класацията, вече никога няма да наемем кандидат от Харвард или Йейл.

— Добре.

Бледото лице на Джона Голдман изведнъж стана яркочервено, което никак не отиваше на кафявия му костюм. Какво пък, рече си Бук. Защо да не кара докрай?

— Джона, ти живееш в миналото. Но нашите студенти ще живеят в бъдещето, тъй че и факултетът трябва да гледа натам. А бъдещето няма да се изгради, като крачим по стъпките на Харвард и Йейл. Ще го създадем, като си пробием собствен път тук, в Тексас. Затова предлагам да откажем участие в класациите. И предлагам в бъдеще факултетът да бъде воден от най-добрия човек, когото познавам — Хенри Лоусън. Предлагам Хенри за щатен преподавател и наш бъдещ заместник-декан.

— Добре — каза професор Голдман. — Всички, които подкрепят предложението на професор Букман, да вдигнат ръка.

Бук предизвикателно вдигна ръка и зачака подкрепа. Остана си само с чакането. Най-сетне над преподавателската общност се надигнаха още четири ръце. Но нямаше нито една ръка от Харвард или Йейл. Или от Колумбийския. Или от Станфорд. Или от някой друг елитен университет. Професор Голдман се обърна към Бук със самодоволното изражение на богато хлапе, което винаги получава най-добрите играчки.

— Предложението ви се отхвърля, професор Букман.

Бук се отпусна на стола. Инерцията бе надделяла. Страх от бъдещето. Преподаватели, вкопчени в миналото. С надеждата то да изтрае, докато се пенсионират с всички екстри. Факултетът и занапред щеше да гони Харвард и Йейл в класациите, а студентите само да губят. Хенри Лоусън нямаше да стане заместник-декан. Нямаше да получи щатно място. Нито тази година. Нито когато и да било. Той беше най-добрият лектор, но скоро щеше да преподава другаде. Може би дори в гимназия.

Други станаха да предложат своите протежета. Бук се облегна назад и усети нещо в задния си джоб. Извади плика, който му бе дала Надин. Имаше пощенски печат от град Марфа, Тексас, с дата 5 април — преди четири дни. Той извади писмото, разгъна единствения лист и зачете:

Драги професор Букман,

Помните ли ме? Нейтън Джоунс. Преди четири години бях ваш помощник за един месец. Съжалявам, че тогава напуснах така внезапно, но не исках да умра, преди да се дипломирам. (Шегичка.) Както и да е, сега имам семейство, съпругата ми е бременна и от три години съм сътрудник на фирма „Дън“ в Западен Тексас. Работя в централата в Марфа, която създадохме за обслужване на най-големия ни клиент — компания за добив на нефт и газ. Предимно газ. Добиват го чрез фракинг на шистовите залежи, северно от град Удфорд. Професоре, нашият клиент заразява водоносния слой с използваните в сондажите химикали. Имам доказателства. Това е единственият източник на питейна вода за тази част от Западен Тексас. Повдигнах въпроса пред моя старши партньор в Мидланд. Той каза да си затварям устата и че всяка информация, с която разполагам, е поверителна според етичните правила на фирмата. Което означава, че ако проговоря публично, губя адвокатските си права. От мен се иска да пазя тази тайна, докато нашият клиент заразява водоносния слой с отровни химикали. Това ми се струва нередно. Но не знам какво да направя. Можете ли да ми помогнете? Смешно. Ето че аз пиша едно от тези писма до вас, които някога обработвах.

С уважение,

Нейтън

PS: Мисля, че снощи някой ме проследи до вкъщи. Жена ми се страхува.

Бук бързо закрачи по коридора, после спря и надникна в кабинета на Хенри. Приятелят му вдигна глава.

— Съжалявам, Хенри.

— Знаят ли, че съм гласувал за Буш?

Бук кимна.

— По дяволите.

Бук продължи по коридора. Беше си осигурил щатно място преди четири години, когато беше на трийсет и една. Не е трудно, след като си работил при съдия Кенеди, влизаш в списъка на потенциалните кандидати за Върховния съд и си спечелил две дела в него. Факултетът би се изложил, ако негов преподавател бъде издигнат на тъй висок пост, без дори да е щатен. Но Хенри Лоусън не беше кандидат за Върховния съд.

Нито пък правна знаменитост.

Бук обаче беше. След работата си във Върховния съд той можеше да преподава право където си иска. Но се върна у дома, за да бъде до майка си, след като лекарите откриха, че тя страда от ранен стадий на алцхаймер. Осем години по-късно тя все още живееше в същата къща, където бе отгледала децата си, но вече не можеше да ги познае, нито пък да се прибере сама.

Бук влезе в кабинета си. Мирна размаха няколко розови листчета със съобщения.

— Сестра ви се обади. Иска да настаните майка ви в старчески дом.

— Каза ли й „Не, по дяволите“?

Мирна не намери отговор.

— Обади се и Джеймс Уелч.

— Кой е той?

— Шефът ни. Председател на Управителния съвет. Назначен лично от губернатора.

— Поредният богат бивш възпитаник на факултета иска да ме уволни, защото не му е допаднало какво говоря по телевизията.

— Не иска да ви уволни. Иска да ви наеме.

— За какво?

— Не каза. Може би е свързано със сина му.

— Кой е синът му?

— Второкурсник. Арестуван за притежание на наркотици. На Шеста улица. Писаха го във вестниците.

Бук взе листчето.

— Ще му се обадя от Марфа.

— Марфа? — Тя изстена. — О, не, не и поредното писмо.

Бук размаха високо писмото от Нейтън Джоунс, докато влизаше в кабинета си, където Надин Холиуел все още четеше пощата му. Грабна мотоциклетния шлем от лавицата и го протегна към нея. Тя изгледа шлема навъсено, сякаш беше някакво смъртоносно оръжие.

— Това за какво е?