Марк Хименес
Тексаска история (30)

29

— Кени те е запознал с Нейтън.

Карла се втренчи в Бук зад волана на пикапа си.

— Да. Запозна ме.

— Вътрешен човек в компанията на Били Боб.

— Идеалният вътрешен човек. Адвокат. Запознат с тайните на клиента си.

— Знаеше ли, че застрашаваш живота му?

— Фракингът е опасна дейност, професоре.

— Борбата срещу него също може да бъде опасна. Как се захвана с това?

— Баща ми беше сондьор. Аз го последвах в занаята. Завърших екологично инженерство в Райс, правих магистратура в Хюстън, исках да помогна нефтодобивът да стане „по-зелен“. Но единственото зелено, което ги интересува, са хартийките, които влизат удобно в портфейла. Затова напуснах и се прехвърлих от другата страна на барикадата — събрах се с една група екозащитници от Санта Фе. Оттогава насам се боря с индустрията. Когато започнаха да прилагат фракинга, веднага разбрах, че това трябва да бъде спряно.

— Знаеше ли, че Нейтън е гей?

Внезапната смяна на темата не я смути.

— Предполагах.

— Защо?

— Беше приятел с Кени. В Западен Тексас не може да има дружба между прав и обратен.

— Знаеше ли, че Били Боб смърка кока?

— Носят се такива слухове. Ти от кого чу?

— От Биг Рик.

— Отвратителен е с тия негови малолетни момиченца. Но мрази Били Боб почти колкото мен и дарява за каузата. — Тя отклони поглед към страничното огледало. — Ох, по дяволите!

Карла бе дошла в шест часа да вземе Бук със стар тъмносин пикап форд с лепенки на бронята: Няма да ми го нафракате и Не можем да пием природен газ. На стойка до прозореца беше закрепена ловна пушка. Бук също погледна към огледалото. Догонваше ги кола на граничния патрул. Карла натисна спирачките и отби от шосето.

— Били Боб казва, че ругаеш като сондьор.

— С каквито се събереш, такъв ставаш. По дяволите, от малка се въртя около сондьори.

Тя пак надникна в огледалото и посочи назад.

— Всеки път ме тормозят. Карат ме да изляза и претърсват колата. Мисля, че Били Боб ги насъсква.

— Може би пушката привлича вниманието им.

— В Западен Тексас?

Двама полицаи се приближиха до прозорците от двете страни.

— Какво искате, тъпаци? — попита Карла.

— И аз се радвам да те видя, Карла — рече единият.

Бук вдигна очи и видя познато лице.

— Охо! — възкликна Уесли Кръм.

— Пак се срещаме — каза Бук.

— Здрасти, професоре. — Полицай Анхел Акоста се наведе и подпря лакти върху рамката на лявото стъкло. — Дочетох книгата ви. Страхотна е.

— Благодаря.

Полицай Кръм оглеждаше късата антена на радиото откъм страната на Бук.

— Карла, защо си забучила тоя картоф на антената?

— Антената се счупи — обясни тя. — Картофът подобрява приемането. Не ме питай защо.

— Няма.

— Е, желаем ви приятен ден — каза полицай Акоста. Двамата се върнаха в джипа си и потеглиха. Карла ги изпрати с поглед, после се обърна към Бук.

— Сигурно наистина си прочут.

 

 

Надин Хъниуел седеше в болничното легло, заредена здравата с кофеин, и работеше на лаптопа по жалбата на Уелч, когато вратата се отвори и в стаята влязоха професорът и жената на име Карла. Тя се опита да скрие изненадата си. Професорът протегна ръка към нея. Върху дланта му лежеше шишенцето с дезинфекциращ гел.

— Къде го намерихте?

— В пустинята. Сигурно си го изтървала снощи, когато изхвръкна от мотоциклета.

— Опитвах се да блокирам този спомен.

Тя пое шишенцето. О, все още бе останал гел. Изстиска малко на дланта си и го разтърка. Обичаше миризмата на етилов спирт.

— Е, професоре… какво научихме днес?

— Първо, Нейтън Джоунс е бил гей.

— Казах ви.

— Второ, имал е връзка с Кени.

— От пицарията?

Професорът кимна.

— Трето, Нейтън е казал на Кени за замърсяването, но не му е показал никакви улики.

— Май такива няма.

— И четвърто, Били Боб Барнет си пада по кокаина. Така разправят.

Надин неволно зяпна.

— А стига бе!

Трябваха й няколко секунди, за да се опомни. Тя гледаше ту професора, ту Карла.

— И какво, сега заедно ли работите?

— Така изглежда.

— Мислите ли, че това, което търсите двамата, ще ви отведе до Били Боб Барнет?

— Така смятам.

— Какво ще предприемете?

— Ще намерим доказателства.

— Може ли първо да ми донесете нещо за ядене? Умирам от глад.

 

 

— Дай най-напред да похапнем, Джими Джон, преди да фракнем ямата.

Сони го потупа по гърба. Минаваше полунощ, но за нощната смяна на сондажа това бе време за хранене. Двамата бяха с червени непромокаеми работни гащеризони, червени шапки на „Барнет Ойл“ и ботуши. Отправиха се към столовата, прекрачвайки през маркучите и тръбите, идващи от автоцистерните. Заплатата на сондажите беше добра; храната не чак толкова. Все едно да се храниш редовно в „Макдоналдс“ сутрин, обед и вечер. Преди няколко години Джими Джон бе дал кръвна проба, когато се наложи да го откарат до болницата в Алпин, след като парче от обшивката се разхлаби и го удари по главата. Повали го в несвяст. Сестрата каза, че имал холестерол колкото за два инфаркта. Дотам водеше храненето по сондажите — хамбургери, кренвирши и наденица с яйца. Сондьорите не ядяха салати.

— По дяволите — каза Джими Джон. — Забравих да запиша последното измерване на налягането. Ще те догоня. Запази ми нещо за ядене.

Той се обърна и тръгна към контролния център. Но не да запише данните. Усещаше, че пак ще му потече кръв от носа, а не искаше Сони да го види как кърви като заклано прасе. Ако слухът стигнеше до шефа, Джими Джон Дейл можеше да се окаже без работа. А никак не му се искаше. Човек без работа е по-зле и от мексиканец. Той извади кърпичката и се шмугна зад една цистерна.

* * *

— Готвят се за фракинг.

След като отнесоха на Надин чийзбургер и картофки, двамата потеглиха към сондажната площадка на „Барнет Ойл“, която Карла наблюдаваше напоследък. Седнаха над една плитка падина, североизточно от Алпин. Двайсетте декара под тях, където прерийната трева бе отстранена до корен, изглеждаха по-ярко осветени от главната улица. Бук и Карла чакаха работниците да тръгнат към столовата.

— Посред нощ?

— Тук се работи на три смени.

— Виждам само гъмжило от цистерни, тръби и маркучи.

— Сондажната площадка е махната, след нея идват цистерните. Те пренасят фракинг течността. — Карла посочи с пръст. — Зелените резервоари около сондажа са пълни. Маркучите водят към смесителя, където се добавят абразивните съставки — онези самосвали карат пясък — после към разпределителите и подвижните помпи — виждаш ли червените камиони? — разположени около самия сондаж. Машините до камионите са компресори, създаващи необходимото налягане за разбиване на скалния слой.

— Какво има в онези резервоари?

— Дизелово гориво за оборудването. През деня можеш да видиш черните отработени газове, създават приземен озонов слой. — Тя посочи небето. — Там, горе, озонът е полезен. Тук, долу, е много вреден за хората и животните.

— Смог в Западен Тексас.

— Онзи фургон е контролният център.

— А караваните?

— Лагер за работниците. Сондьорите от други градове спят на място и работят две седмици по дванайсет часа на ден. После имат една седмица почивка и пак се връщат. Не им е леко.

— Каква е онази барака там? Към която отиват всички.

— Столовата. Първо ще се нахранят, после започват фракинга. Странно. Повечето предпочитат първо да свършат работата, после да ядат.

Карла се усмихна, после бръкна в раницата си и извади няколко парчета говежда пастърма. Подаде му едното.

— Богато е на протеини.

— Често ли правиш това? — попита Бук.

— Всъщност да.

— Страхуваш ли се?

— Баща ми ме учеше да не се страхувам. Или поне да не показвам страха си.

— Добър съвет. Къде е сега той?

— Почина. Взрив на петролен кладенец. Един ден отиде на работа и не се върна.

— Кога?

— Преди шест години.

Тя отново бръкна в раницата си, но този път някак гневно и извади гумени ръкавици.

— Сложи си ги. Тая гадост е токсична.

Изтичаха надолу по склона към сондажа. Промъкнаха се под цистерните и отскочиха от идващите сондьори. Отвсякъде долитаха мъжки гласове; вонята откъм отвора стана непоносима.

— Сондажни газове — обясни Карла.

Отправиха се към контролния център и влязоха вътре. Тя се насочи право към големия дневник върху бюрото. Плъзна пръст по отворената страница.

— Да, тази вечер започват фракинга.

Излязоха и отново се промъкнаха зад цистерните, но Карла спря до една от тях. Извади малък пластмасов контейнер и го подложи под клапана в задната част. Завъртя крана и напълни контейнерчето с кафява течност.

— Ще разбера каква е рецептата на Били Боб. Те твърдят, че рецептите са частна собственост, търговска тайна като рецептата на кока-кола, за да държат в неведение федералните власти. Разликата е, че човек може да пие кока-кола, без да умре.

— Мислиш ли, че Били Боб използва нещо лошо?

— Всичко е лошо. Но законно. Фракерите използват канцерогенни вещества като нафтален, формалдехид, сярна киселина, тиокарбамид, бензилхлорид, бензол, етиленов оксид и дори олово. Но не са длъжни да ни казват какво слагат.

— Поправката „Халибъртън“.

— Аха.

— Професоре!

Двамата трепнаха от гласа, който долетя някъде отзад. Обърнаха се и видяха Джими Джон Дейл да държи кърпичка, червена като гащеризона му. Той се озърна и пристъпи по-близо. Посочи Карла.

— С нея ли работиш сега? Накарала те е да проникнеш незаконно в частен имот.

Карла скри контейнера зад гърба си.

— Джими Джон…

Той посочи пустинята.

— Дявол да ви вземе, пръждосвайте се от тук, преди някой друг да ви види и да повика шерифа.

Те изтичаха нагоре към пикапа на Карла.

— Размина ни се на косъм — каза Бук.

— Било е и по-зле. Но имаме образец. — Тя повдигна контейнера. — Хората скоро ще пият тази отровна смес от водопровода.

— Мислех, че Агенцията за защита на околната среда не е открила потвърдени данни за замърсяване на подпочвените води нито тук, нито където и да било.

— Дай определение за „потвърдени“. Фракерите не са длъжни да разкриват какви химикали вкарват в сондажите, тъй че как могат тия химикали да бъдат свързани с техните кладенци, ако се появят във водопровода? Казват, че нямало доказателства бензолът или метанът да идват от фракинга. Факт е, че има над хиляда потвърдени инцидента. Бюрото по земеустройство откри в шистовите полета на Уайоминг кладенци, замърсени с бензол хиляда и петстотин пъти над допустимите норми. А сега Агенцията за защита на околната среда доставя питейна вода на хората, живеещи около шистовите залежи в Пенсилвания. Открили са арсеник в тамошните водопроводи. Как ти се струва да пиеш канцероген със сутрешното кафе?

— Не ме изкушава.

Тя посочи надолу към сондажа.

— Тази нощ в оная дупка ще влязат осемдесет тона отровни химикали — и повечето от тях ще останат долу, за да се процедят към водоносния слой; другото ще бъде изтеглено, прехвърлено в отпадъчни шахти и оставено пак да се процежда. Къде е смисълът? Но индустрията казва: „Не се бойте, знаем какво правим. Всичко е безопасно“. — Тя въздъхна. — Ако излезе газ, на сутринта ще започнат да събират използвания разтвор. Трябва ми образец от онова, което ще излезе от дупката. Обикновено е по-лошо от влязлото. Няма смисъл да се връщаме в града, би се наложило веднага да потеглим обратно, за да сме тук навреме. Имам в колата оборудване за къмпинг. И спален чувал, нощем става студено.

— Само един спален чувал?

— Двоен е.