Марк Хименес
Тексаска история (36)

35

На хиляда километра от Пресидио, в оперативния команден център за безпилотни самолети, разположен на втория етаж на хангара във въздушната база на ВМС „Корпус Кристи“, служителят на Агенцията за митнически и граничен контрол Дуайт Форд наблюдаваше прякото предаване от инфрачервената камера на „Предатър-В“, летящ на зигзаг над руслото на Рио Гранде. Камерата им осигуряваше „очи в небето“ над двете хиляди километра граница между Тексас и Мексико. Изображенията върху плоския екран бяха отчетливи; от шест километра височина камерата можеше да различи автомобили и хора, но не и отделни лица. В този момент обаче не засичаше нищо освен голата пустиня от двете страни на реката.

Дуайт осигуряваше връзката между пилотите на разузнавателните роботи и полицаите от граничния патрул. Бяха получили обаждане, че голяма пратка наркотици ще прекоси реката, близо до Нуево Ларедо, затова въртяха машината там почти цяла нощ, но се оказа, че става дума за поредната фалшива тревога. Дуайт подозираше, че може нарочно да ги отклоняват, затова помоли оператора да насочи апарата на запад от Нуево Ларедо. Не засякоха нищо и продължиха на запад. Сега се намираха над Пресидио.

Дуайт беше облечен с бежов военен гащеризон и кафяво кепе. Седеше облегнат назад в креслото, с ръце зад тила и крака върху масата, където бяха подредени компютрите, клавиатурите и телефоните. Той погледна към черната дигитална лента на стената, показваща времето за военните бази в различните часови зони: Тихи океан, 02:31… Коста Рика, 03:31… Панама, 04:31… Източно, 05:31… Зулу, 09:31… Местно, 04:31. Очите му лепнеха за сън.

— Дуайт, събуди се!

Дуайт подскочи в креслото и включи слушалките, които го свързваха с фургона отвън, където Ланс и Грейди — първият и вторият пилот — управляваха разузнавателния робот с джойстик досущ като онзи, който децата му използваха за видеоигри.

— Какво?

— Гледай.

На екрана се виждаше дълга колона цистерни. Той погледна другия екран, показващ карта на „Гугъл Ърт“ според маршрута на безпилотния самолет.

— Движат се на запад по шосе сто и седемдесет — каза пилотът Ланс.

Роботът бе отминал Пресидио и сега летеше на запад отвъд мястото, където Рио Кончос се вливаше в Рио Гранде. Камионите сякаш намалиха скоростта — да, определено я намалиха — и завиха на юг. Колоната пресече сухото речно корито и навлезе в Мексико, все едно караше пощенски пратки за близките градове. Но каква поща можеше да се внася в Мексико с цистерни?

— Следвай цистерните — нареди Дуайт.

— Те са в Мексико — каза Ланс.

— И какво?

— Нали трябва да уважаваме мексиканския суверенитет.

Двамата се разсмяха от сърце.

— Кой е този, по дяволите?

На екрана един пикап се задаваше зад последната цистерна, но на достатъчно разстояние, за да бъде ясно, че следи колоната с намерение да не бъде забелязан.

— Самоубиец — обади се вторият пилот Глейди. — Тръгнал е да проследява пратка на картелите.

* * *

Бук натисна бутона за бързо набиране. След няколко сигнала чу замаян глас.

— Бук?

— Хенри, аз съм.

— Прекалено е рано дори за теб, Бук.

— Извинявай. Скоро ще изгубя сигнала.

— Защо? Батерията ли ти пада?

— Защото минавам в Мексико.

— Не ми звучи добре.

— Хенри, слушай. Стажантката ми Надин Хъниуел лежи в болницата в Алпин.

— Защо?

— Дълга история. Ако не ти се обадя до осем сутринта, искам да отидеш в Алпин и да я отведеш в Остин. Ще го направиш ли?

— Разбира се, Бук. Но къде ще си ти в това време?

— На оня свят.

 

 

Надин Хъниуел се събуди с тръпка на ужас. Тялото й се обливаше в пот; сърцето й биеше бързо. За щастие, вече не беше свързана с апаратурата, иначе целият дежурен екип досега щеше да е над нея и да слага на гърдите й електроди с викове „Пази се!“. Просто кошмар. Тя погледна часовника. 4:33.

— Било е само сън — каза тя на празната стая.

Професорът и Карла бягаха от огнена стена — духом тя също бягаше с тях, затова се бе изпотила — но не бяха достатъчно бързи. Огънят ги настигна. Надин поклати глава. Огнена стена. Ама че глупаво. В момента професорът и Карла вероятно вършеха неприлични работи в онзи индиански вигвам. Там бяха. Стана й малко по-добре. Тя въздъхна дълбоко и напрежението поотслабна. И все пак…

Видението изглеждаше тъй реално.

* * *

Дуайт Форд се взираше в екрана, сякаш гледаше някакъв трилър. Пулсът му се ускори и това едва ли бе от студеното кафе, което пиеше; нещо лошо щеше да се случи в пустинята. Щяха да загинат хора. Истински хора, а не актьори, които се преструват на мъртви. На юг от Рио Гранде беше същинско бойно поле. Безпилотният самолет зави на юг и камерата последва цистерните. Те караха по черен път покрай Рио Кончос, навлизащ далече навътре в пустинята Чихуахуа.

 

 

Бук шофираше внимателно заради облака прах, вдигнат от цистерните. През прашната завеса зърна как стоповете на последния камион светнаха точно когато прехвърлиха едно ниско възвишение в пустинята. Бук отби към северната страна и спря. Слязоха. Вятърът се засилваше и носеше мирис на дим; в далечината небето се обагри в оранжево.

— Голям пожар — каза Карла. — Запален от мълния.

— Вятърът духа към нас.

— Аха.

— Да направим видеозапис и да изчезваме.

Карла взе камерата; Биг Рик си сложи очилата за нощно виждане и грабна автомата. Промъкнаха се през храстите и пропълзяха нагоре по възвишението. Легнаха на върха и се вгледаха в сцената долу. Камионите бяха спрели до широк сух овраг. Група въоръжени мъже — „Хора на картелите“, поясни Карла — явно очакваха идването на цистерните. Те поздравиха шофьорите като стари приятели. Отвориха крановете и оставиха отработения разтвор да тече в дерето. После извадиха бутилки и се разсмяха, сякаш се бяха събрали на нощна веселба.

— Много лоши момчета има долу — каза Биг Рик.

Карла снимаше. Сцената бе осветена от мълниите, които вече припламваха почти непрестанно. Огънят наближаваше.

— Пресъхнали речни корита — обясни Карла. — Водят към Рио Кончос, а от там към Рио Гранде. И надолу към Мексиканския залив.

— Мисля, че това е екологично престъпление.

— Да.

— Засне ли го?

— Да.

— Хайде да се махаме.

Биг Рик се прицели в мексиканците.

— Какво правиш? — попита Бук.

— Ще катурна няколко мексиканци, преди да си тръгнем.

— Недей.

— Защо?

— Те имат повече пушки от нас.

— Вярно. Ама щеше да е забавно, по дяволите.

Отекна изстрел. Биг Рик се просна по гръб на земята с куршум в челото. Обърнаха се и видяха двама мексиканци с калашници.

— Не мърдайте!

 

 

— Застреляха го!

Дуайт Форд подскочи пред екрана.

— Дайте увеличение — нареди той на пилотите.

През инфрачервената камера човешките фигури изглеждаха бели на тъмен фон. Трима души излязоха от пикапа, изтичаха през пустинята и залегнаха. Единият държеше пушка; другият вероятно насочваше камера към сцената долу, където шофьорите се бяха струпали около камионите. От крановете на цистерните бликаше някаква течност.

— Източват нещо — каза Дуайт.

— Нещо, което не бива да се източва — уточни Ланс.

Човекът с пушката беше застрелян; другите двама бяха хванати от въоръжени мъже.

— Трябва да е сделка на картелите — каза Дуайт. — Дявол да го вземе, жалко, че безпилотният няма две-три ракети. Можехме да им подпалим задниците.

— Натам е тръгнало и без нас — каза Ланс. — Поредният пожар.

Екранът определено бе станал по-светъл. Камерата се завъртя на юг и засече пламъци в далечината. После пак се насочи към двамата пленници.

 

 

— Я вижте какво намерихме в пустинята — извика мексиканецът.

Другите се бяха събрали около цистерните. Всичките имаха оръжие. Един от тях пристъпи напред; носеше автомат. От почтителното отношение на другите личеше, че това е водачът. Заговориха си на испански, но Бук чу думата „кунгфу“.

— А — каза водачът. — Значи ще гледаме бой.

Мъжете наоколо нададоха одобрителни възгласи, като че очакваха бой с бикове. И Бук осъзна, че му е определена ролята на бика.

Шофьорите се върнаха в камионите и включиха фаровете, осветявайки широка площадка, макар че това не бе необходимо — небето вече грееше ярко от всички страни. Мъжете се подредиха в кръг. Изблъскаха Бук и Карла в центъра.

Водачът пристъпи към тях.

— Значи ти си прочутият професор. Чухме, че си пребил гринговците. Много бих искал да видя как се биеш.

— Какво ще речеш за „Падре“ утре вечер?

Водачът се разсмя.

— Не, мисля, че тази нощ ще е по-добре.

— И с кого ще се бия?

— С Рамон.

Водачът подвикна и един мъж излезе в кръга. Той свали ризата си; беше по-едър и по-мускулест от Бук, но това не го тревожеше. Разтревожи го нунджакото, които измъкна от пояса си; въртеше го като опитен майстор на бойните изкуства. Гледката напомни на Бук първия филм за Индиана Джоунс, когато от тълпата излиза злодей с ятаган, но вместо да се бие, Индиана вади револвер и го застрелва.

Само че Бук нямаше револвер. Имаше само ръце, крака и не чак толкова богат опит.

— Какво става, ако загубя? — попита Бук.

Водачът сви рамене.

— Умираш.

— А ако спечеля?

— Пак умираш.

— Тогава защо да се бия?

— За да не умре сеньоритата.

— Ако победя, ще я пуснеш ли? Обещаваш ли?

— О, обещавам, разбира се.

Бук не повярва особено на обещанието. Но боят щеше да му спечели време и може би да отклони вниманието на пазачите, позволявайки на Карла да се измъкне. Той вдигна пръст.

— Един момент, моля.

Бук пристъпи до Карла и заговори тихо.

— Ще се бия с този тип и ще се помъча да им отвлека вниманието. Стане ли това, бягай към пикапа и се върни в Тексас.

— Бук…

— Направи го, Карла. Инак и двамата ще умрем. И смъртта на Нейтън ще е напразна.

Той обърна гръб на Карла.

Силният вятър духаше в лицето му и оранжевото небе изглеждаше много по-близо. Вдъхна мирис на пушек. Прекрачи в центъра на кръга и зае бойна стойка. Протегна лявата си ръка и подкани с пръсти Рамон да се приближи. Рамон се ухили; приятелите му изреваха като на стадион.

Размахвайки нунджакото, Рамон тръгна напред.

* * *

— Мамка му! — възкликна Дуайт Форд. — Устройват си някакъв гаден двубой насред гадната нощ и гадната пустиня.

— Е, сигурно нямат работа и не трябва утре да стават рано — каза Ланс.

Дуайт гледаше схватката на екрана. За разлика от филмите в Мексико лошите винаги побеждаваха.

 

 

Нунджако е древно оръжие, използвано в китайските бойни изкуства. Състои се от две къси дървени или метални пръчки, свързани с верига или въже. Боецът стиска едната пръчка и размахва другата; в ръцете на майстор оръжието може да нанесе тежки и често смъртоносни контузии. Затова притежаването на нунджако се смята за престъпление в много държави и някои щати на САЩ. Бук не бе сигурен за Мексико; но законът нямаше сила в пет часа сутринта сред кръг от въоръжени наемници в пустинята Чихуахуа.

Имаше само живот и смърт.

Рамон размахваше оръжието — странично въртене на китките, после около тялото, около шията, под мишниците и над главата — за да демонстрира уменията си или да сплаши Бук. Нямаше да е лесно да бъде обезоръжен. Той пристъпи към Бук; приятелите му закрещяха на испански.

Бук имаше две възможности: да изчака Рамон или да нападне.

Той избра второто решение. Изведнъж се хвърли срещу Рамон. По лицето на Рамон се изписа изненада, но той бързо се окопити и зае бойна стойка. Бук преодоля петнайсетте метра разстояние между двамата, но на три метра от Рамон се хвърли на земята като плувец, който се гмурка в басейн. Сви се на топка, претърколи се и скочи нагоре към Рамон, вече твърде близо, за да може да се използва нунджакото. Сви дясната си ръка и заби лакът в челюстта на противника си. Рамон отпусна ръце и рухна по гръб. Бандитите се обърнаха към водача, чакайки заповеди.

Лицето на водача разкриваше изненадата му от неочаквания обрат. Той се взря в неподвижното тяло на Рамон, после погледна Бук. Намръщи се гневно. Извика нещо на испански и петима мъже тръгнаха срещу Бук. Той зае нападателна стойка и размаха нунджакото. Пет удара, пет секунди, още петима мъже на земята.

 

 

— Еха, много го бива! — възкликна Дуайт Форд.

— Не е достатъчно — поклати глава пилотът Ланс.

 

 

Водачът пак изкрещя и всички се нахвърлиха върху Бук. Той повали още неколцина с нунджакото, но останалите го повалиха и го обсипаха с удари. Ненадейно във въздуха прогърмяха няколко изстрела. Бук остана да лежи с разкървавен нос и разбита уста; надяваше се Карла да е избягала. Мъжете сториха път на водача си; той се разкрачи над Бук и насочи автомата към него.

— Добър боец си, професоре. Жалко, че трябва да умреш.

 

 

От петдесет метра разстояние се виждаше съвсем ясно как мексиканецът насочва автомата си към падналия американец. Мъжът на ниското възвишение вдигна карабината със заглушител, прилепи око към оптическия мерник и натисна спусъка.

 

 

Пожарът вече бе толкова близо, че Бук виждаше очите на мексиканеца; в тях имаше само студенина. Този човек бе убил мнозина. Щеше да дръпне спусъка, да го убие и после да пие бира с приятелите си. Само този живот познаваше. За такъв живот бе роден.

А сега съдбите на двамата се пресичаха в пустинята Чихуахуа.

Последната мисъл на Бук беше за майка му: кой щеше да се погрижи за нея?

Мълния озари небето и почти веднага прокънтя гръмотевица. Тялото на мексиканеца трепна и по лицето му се изписа смайване, сякаш гръмотевицата го бе стреснала. Ръката с автомата увисна. Той сведе очи към гърдите си. Ризата бе почервеняла. От собствената му кръв. После той се свлече на земята. Мъртъв. Над бандитите се посипаха куршуми; паднаха и други. Останалите се разгърмяха напосоки към пустинята и изчезнаха в мрака. Бук се озърна за Карла; тя бе изчезнала.

 

 

— Мамка му — промърмори Дуайт. — Някой обстрелва лошите момчета. Завърти на север.

Двайсетметровите криле на безпилотния самолет му позволяваха да преминава съвсем бавно над определена точка. Камерата се завъртя на север от боя и засече стрелец, насочващ пушка срещу наемниците на картела.

— Добре ги притисна — каза Ланс.

— Спасява двамата заложници — каза Дуайт.

— Пече ги на бавен огън.

— Буквално — каза Ланс. — Гледай.

Той завъртя камерата на север, но не много далече. Пламъците на пожара се приближаваха.

— Май ще има мексиканско печено за койотите.

— Да знаете как обичам царевични питки с пълнеж — подхвърли вторият пилот Грейди.

— Млъквай, Грейди.

 

 

Карла пълзеше нагоре по склона. Пикапът беше паркиран от другата страна. Не искаше да напуска Бук, но знаеше, че той е прав. И двамата щяха да умрат.

* * *

— Това е жена — каза Дуайт.

Тя се опитваше да се спаси. Тичаше отчаяно през храсталаците, падаше, ставаше и пак тичаше…

 

 

Карла продължи да бяга, докато от мрака не изникна една ръка, която я сграбчи.