Марк Хименес
Тексаска история (13)

12

Преди години си струваше да умреш, за да попаднеш в „Падре Марфа“ на Западна Ел Пасо стрийт срещу магазина за фураж „Годболд“. По онова време там се намираше погребалната кантора. Сега заведението бе преустроено в бар-ресторант с жива музика. Белосаните кирпичени стени му придаваха вид на старинна испанска мисия отвън; дървеният бар и неоновите табели напомняха стара тексаска кръчма отвътре. Бук не би се учудил, ако помощничката му си наденеше гумени ръкавици, но тя очевидно успокои хигиенните си тревоги, като избърса цялата маса, после чашата, приборите и стола си. Седяха на маса до стената срещу бара; на сцената пееше Шон Ленън.

— Това е синът на Джон Ленън.

— На кого?

— Госпожице Хъниуел, кажете ми, че се шегувате.

Тя направи невинна физиономия.

— За кое?

— Джон Ленън? „Бийтълс“?

— Чакайте да позная. Мъртъв е, нали?

— Да, застрелян от смахнат почитател през хиляда деветстотин и осемдесета година.

— Аз съм родена през осемдесет и девета.

— Все пак как може да не знаете за Рок Хъдсън, Джеймс Дийн, Елизабет Тейлър, Доналд Джъд, Анди Уорхол или Джон Ленън?

— Щом не е в Туитър, не ми трябва да го знам. Освен това, професоре, мога да посоча десетки хора, за които знаят всички на моята възраст, а вие не сте ги чували.

— Така си е, госпожице Хъниуел. Ами всекидневните събития? Какво става в Китай, Северна Корея, Близкия изток… или по източното и западното крайбрежие на Америка?

— Не държа особено да знам тия неща.

— Защо?

— Защото са все неприятни. Последния път, когато гледах новините по телевизията, трябваше да си взема рецепта за антидепресант. Масово убийство в начално училище… политиците тласкат страната във финансова пропаст… жени в отпуск по майчинство четат порно — това, последното, направо ме втрещи. Кой иска да чува такива истории? Моето поколение изключи телевизора, професоре.

— Целенасочено незнание.

„Целенасочено незнание“ е правен термин, известен още като „целенасочено безразличие“, и се отнася до случаите, когато човек съзнателно избягва даден факт. Например шефове на големи компании се стремят да не знаят, че техните азиатски клонове допускат чудовищна експлоатация на местното население или че никотинът предизвиква пристрастяване, което им позволява да заявят под клетва „Аз не знаех това“, макар че всъщност отговорът би трябвало да бъде „Аз не исках да знам“.

— Именно — отвърна помощничката му. — Така живеем живота си. По-безопасно е.

Бук посочи препарата за дезинфекция.

— Опитвате се да се изолирате не само от мръсотията, но и от всичко грозно в живота.

— Какво лошо има в това?

— Не усещате света, в който живеете.

— Това е вашият свят. Не нашият. Вашето поколение го прецака. Не ние.

— Вие можете да промените света. Да го направите по-добър.

Тя го изгледа с насмешка.

— Моля ви, професоре.

— Ти си студентка по право.

— Уча право, защото притежавам двете необходими качества за постъпване в най-добрите юридически факултети: първо, запомням лесно, което ми осигури високи резултати на кандидатските тестове, и второ, баща ми може да плати таксата. Днес всеки с тия две качества може да учи право където и да било. Не е необходимо да знаеш какво става по света… или да се преструваш, че те интересува.

Тя имаше право. И беше типична студентка. Шепа нейни колеги като Ирма Гардза и може би Стантън-младши изглеждаха ангажирани със света извън стените на факултета, но те се брояха на пръсти. Повечето се съсредоточаваха изцяло върху оценките: първите десет процента щяха да имат работа след дипломирането; другите — не. Затова нямаха нито желание, нито време да следят текущите събития. Не гледаха новини и не четяха вестници. Четяха учебници. Колективни искове. Договори. Вещно право. Граждански процесуален кодекс. Наказателен кодекс. Конституционно право. За три години целият им живот се ограничаваше с изучаването на правото.

— Е, Джон Ленън беше музикант, певец и композитор, един от най-добрите на всички времена.

— Щом казвате.

Отначало искаха да седнат вън на дворчето, където висяха коледни лампички, а от джубокса се носеше песен на Уили Нелсън, но всички маси бяха заети от застаряващи художници и хипита, плюс една млада жена със съвсем неподходяща червена вечерна рокля. Черните й каубойски ботуши подсказваха, че търси внимание. Под кръстосаните й дълги крака лежеше питбул с червена кърпа на главата; зад нея стърчеше метална скулптура на мексикански музикант със сомбреро. Дансингът и съседната игрална зала с билярдни маси, флипер и джаги гъмжаха от млади жени със свръхкъси шорти и млади мъже с джинси, ботуши и тениски. Естествено, Бук също носеше джинси, ботуши и тениска, но той беше мършав професор по право, а те — едри и мускулести работници от сондажите за шистов газ. Някои дори бяха дошли по червени работни гащеризони с надпис на гърба „Барнет Ойл“. Сервитьорката беше художничка; вечер припечелваше с работа в заведението. Бук си поръча сандвич с риба тон, туршия и студен чай. Надин избра пържени картофи със сирене, картофен пай със сирене и лук, шоколадов шейк и торта. Бук отбеляза с кръгче Беки Оукс на снимката от погребението, после отвори бележника си.

— Какво научихме днес, госпожице Хъниуел?

— Всяка вечер ли ще си играем на въпроси и отговори, професоре?

— Точно така.

Тя въздъхна театрално.

— Първо, Том Дън е голяма гадина.

— Съгласен. Друго?

— Второ, един от двамата лъже — или той, или Нейтън Джоунс.

— Нейтън твърди, че е показал доказателствата на Дън, но Дън отрича.

— Аз залагам на Дън. Той е лъжецът.

— Съгласен.

— Разговаряхме с шерифа, шефа на Нейтън и секретарката му, но не открихме доказателства за замърсяване или убийство. Разполагаме само с едно съвпадение.

— Съпругата на Нейтън изглежда убедена, че е убит.

— Тя приема смъртта му емоционално. Което може да се очаква. Но не и от нас. Нали помните какво ни повтаряте на лекциите: „Ние сме юристи. Трябва да си запазим разума, докато всички други го губят“.

— Значи си посещавала моите лекции?

— Миналата година.

— Е, поне си внимавала.

— Сега може ли да си изям тортата?

* * *

От другия край на залата Джими Джон Дейл наблюдаваше как професорът и Надин вечерят. Рядко се случваше бяло момиче да набляга така на сладкото. Джими Джон седеше на една маса заедно с още петима работници от сондажите на Били Боб Барнет; смяната им бе приключила преди малко и все още бяха с работните дрехи. Докато той гледаше Надин, останалите зяпаха друга жена.

— Много ми се ще да я пораздрусам — каза Мич.

— Аз пък искам да я пребия — рече Сони. — Тя се опитва да спре фракинга, да ни остави без работа.

— И все пак Карла има страхотна фигура.

Мич винаги беше практичен. Джими Джон разтърка слепоочията си. Отново го болеше глава.

 

 

— Сега може ли да се прибираме?

— Не.

Оркестърът спря да свири. Бук гледаше как помощничката му лакомо унищожава тортата, когато една млада жена се приближи, седна срещу него и се приведе напред. Надин я изгледа навъсено и отдръпна стола си. Бук прочете надписа върху тениската на новодошлата: Фракингът е газобрък.

— Забавно — каза той.

… а тя прочете надписа върху неговата хавайка: Пия бира с малко ромче.

— И вашата.

Стори му се позната. Беше я виждал преди. Той погледна снимката от погребението. Да, тя беше младата жена, застанала встрани от останалите.

— Професор Букман, аз съм Карла Кент. Трябва да поговорим.

— Слушам ви.

— Нейтън дойде при мен.

— Къде?

— В моя вигвам в „Ел Космико“.

— Имате собствен вигвам?

— С предплатен наем.

— Защо дойде при вас?

— Заради фракинга.

— А защо точно при вас?

— Всички в града ме познават. Опитвам се да спра добива на шистов газ.

— Природозащитничка ли сте?

— От Санта Фе. Професоре, Нейтън беше изплашен. Сега е мъртъв. Защото знаеше нещо, което не биваше да знае.

— Какво?

— Сондажите на Били Боб Барнет замърсяват вододайната зона Игниъс, единствения източник на питейна вода за целия район — Марфа, Форт Дейвис, Алпин. Нейтън каза, че има доказателства. Убиха го, за да не ги публикува.

— Било е злополука — каза Надин.

— Беше убийство.

— Значи Били Боб Барнет е убиец? — попита Бук.

— Да. — Жената изглеждаше съвършено сериозна. — Професоре, помогнете ми да вкарам този негодник в затвора, където му е мястото.

— Имате ли някакви доказателства за убийство?

— Не.

— Видяхте ли доказателствата на Нейтън за замърсяването?

— Не.

— Госпожице Кент, не съм дошъл тук да спирам добива на шистов газ. Просто се опитвам да разбера как е умрял един мой бивш студент.

— А аз се опитвам да ви кажа как е умрял — убиха го!

Тя очевидно лесно се палеше. Въздъхна дълбоко, за да се овладее.

— Професоре, аз харесвах Нейтън.

— Бяхте на погребението му.

— А Нейтън обичаше тази земя. И хората, които живеят на нея. Водата, която пият. Не знаеше как да постъпи, но каза, че познава човек, който ще ни помогне — на нас, точно така се изрази. Преподавател от Тексаския университет. Мислех, че става дума за специалист по нефтодобив. Не по право.

— Имам разнообразни таланти.

— Във вестника пишеше, че идвате заради Нейтън.

— Или пък съм дошъл заради изкуството.

— Може ли да го видя?

— Изкуството ли?

— Писмото.

— Госпожице Кент…

— Показвате го на всички в града.

— Така е — обади се Надин.

Бук погледна строго помощничката си, после подаде писмото на Карла. Тя го прочете.

— Виждате ли, той пише, че клиентът му замърсява водоносния слой. Има предвид Били Боб. А сега е мъртъв. — Тя погледна пощенското клеймо. — Умрял е същия ден, когато е пуснал писмото. Не ви ли се струва странно?

— О, боже — каза Надин. — Само не ми разправяйте, че не вярвате в съвпадения.

— Не е чак такова съвпадение. Професоре, Нейтън каза, че още не е сглобил цялостната картина, и обеща да се върне при мен, когато успее. Може да е успял. Може да е сглобил парченцата и Били Боб да го е убил. Работете с мен, професоре. Моля ви.

— Съжалявам, госпожице Кент, работя сам.

— Тогава защо ме доведохте? — попита Надин.

— Исках да кажа, само с помощничката си. Това е Надин Хъниуел.

— Ако не идвате в Марфа, за да откриете истината — каза Карла, — то тогава защо дойдохте?

— На риболов.

— На риболов? Къде? От тук чак до Рио Гранде няма капка вода, а ако хапнете риба от онази клоака, ще умрете. — Карла му хвърли строг поглед и се изправи. — Не си играйте с мен, професоре.

Тя тръгна към бара. Бук се загледа след нея. Беше привлекателна жена, стройна, на не повече от трийсет години, с черна коса и тъмни очи. Носеше прилепнали джинси, ботуши и тениска. Изглеждаше силна и издръжлива.

— Не бойте се — каза Надин. — Няма опасност да хлътнете по лесбийка.

— Не се каня да хлътвам по нея, но откъде разбра, че не е лесбийка?

— Защото привличам лесбийките. Нямам представа защо. Но не я привлякох. Вие я привлякохте. Ще се върне. — Надин отпи от шейка си. — Защо бяхте толкова потаен с нея?

— Защото не я познавам.

Надин кимна към бара.

— Всички други я знаят.

Местните около бара гледаха Карла така, сякаш пренасяше заразна болест; явно я познаваха, но не се радваха на компанията й. Затова стоеше сама.

 

 

— Хей, момчета — предложи Сони, — хайде да се позабавляваме с Карла.

— На твое място не бих го направил — каза Джими Джон.

— Защо?

— Изглежда, че се е сприятелила с професора.

— Какъв професор?

— Не четеш ли вестника?

— Не, по дяволите.

Джими Джон кимна към Бук.

— Той ли? — възкликна Сони. — Тоя кльощав тип, с когото говореше Карла, бил професор?

— Аха.

— С тая дълга коса прилича повече на някой от онези сбъркани художници. Сега какво, да се страхуваме ли от него?

Сони грабна бирата си и тръгна към Карла, която стоеше до бара. Мич и другите го последваха. Джими Джон лапна две хапчета „Адвил“ и ги преглътна с бира.

 

 

— Тази вечер ще започнем с жалбата на Уелч — каза Бук на помощничката си.

Но очите му оставаха приковани към бара, където неколцина мъжаги в червени работни гащеризони на „Барнет Ойл“ се приближиха към Карла с шишета бира в ръце. Те й казаха нещо, тя отговори. Личеше, че разговорът не е любезен. Тя изтърси в лицето на единия някаква дума, която определено не беше ласкателна. После понечи да си тръгне, но грубияните я сграбчиха за ръцете. Карла хвърли поглед към Бук. Вече не изглеждаше силна и издръжлива.

Той изпъшка, после се изправи и тръгна към Карла и сондьорите. Те бяха по-едри, по-силни, по-млади и по-пияни.

— Какво ще кажете за един танц, госпожице Кент?

— С удоволствие.

Тя отново понечи да се изтръгне, но мъжагите стискаха здраво.

— Дамата иска да танцува — каза Бук.

Най-едрият вдигна пръст и каза:

— Първо, тя не е дама.

Втори пръст.

— Второ, няма музика.

Трети пръст.

— И четвърто, това не е…

— Не, не, не — възрази Бук. — Трябва да кажеш „трето“. За четвърто трябват четири пръста.

— О! — Сондьорът вдигна четири пръста. — И трето, не е твоя скапана работа, Покахонтас.

Бук въздъхна. Пак индианската тема. Още неколцина мъжаги с бири в ръце се приближиха към групата. Бяха притиснали Бук към бара.

 

 

— По дяволите!

Тия грамадни негодници със сигурност щяха да пребият професора. Той наистина беше луд. Надин се огледа из препълненото заведение и зърна познато лице. Тя натъпка в устата си остатъка от тортата, после скочи и изтича към младежа, който седеше сам на една маса. Той завъртя очи към нея; тя посочи професора.

— Трябва му помощ! Направете нещо!

Все още беше с пълна уста и думите й звучаха задавено. Тя преглътна и опита отново.

— Трябва му помощ! Направете нещо!

Служителят от граничния патрул на име Уесли Кръм безпомощно сви рамене.

— Не е в моята юрисдикция. Той е индианец, не мексиканец. Обадете се на някого в Бюрото по индианските въпроси.

Това му се стори много смешно.

 

 

Бук вдигна пръст и започна да брои мъжете с червени гащеризони.

— Един, двама, трима, четирима… Вие с тях ли сте?… Петима. Знаете ли, наистина няма да е честен бой.

— Защо?

— Защото сте само петима.

— Ама че смешен индианец — подметна едрият сондьор от дясната му страна.

Петима мъже, пет удара, максимум пет секунди. Отдясно наляво по веригата. Щяха да паднат като плочки за домино. Бук искаше едрият мъжага отдясно да започне боя, затова отговори:

— А ти си задник.

Сондьорът посегна към Бук със свободната си ръка и направи крачка напред. Това беше грешка. Бук заби лявото си коляно в слабините му… мъжът падна на колене… после саблен удар с дясна ръка в гърлото на втория… той се задави и отхвръкна назад… сега ляво кроше в слепоочието на третия… човекът залитна и се хвана за главата… после обратен удар в лицето на четвъртия… той се свлече на пода… и накрая… но петият вече бе отскочил извън обсег.

Бук го помами с пръст да се приближи. Онзи поклати глава. Бук повтори жеста. Погледът на човека се отклони към нещо зад него. Бук се завъртя тъкмо навреме, за да види как Надин стоварва бирена бутилка върху плешивата глава на още един сондьор, който тъкмо замахваше с билярдна щека. Плешивият избели очи и грохна на пода. Надин стискаше строшената бутилка с една ръка, в другата държеше чашата шоколадов шейк. Тя смукна от сламката.

— Сега може ли да се прибираме?

Карла измести поглед от Бук към работниците, които стенеха и стискаха различни части от телата си, после пак го погледна.

— Мислех, че сте професор по право.

— Казах, че имам разнообразни таланти.

В очите й заиграха искрици.

— И всичките ли са толкова поразяващи?

Гледаха се дълго. Бук не откъсна очи от нейните, докато нечия яка ръка не го хвана за лакътя. Прозвуча груб глас:

— Време е да си тръгваш, мой човек.

Без да обръща глава, Бук сграбчи ръката, извъртя китка обратно на часовниковата стрелка и заби пръсти в болезнената точка върху дланта, докато коленете на противника се подгънаха и той падна на пода.

— Ще си тръгна когато искам, по дяволите.

Едва сега той откъсна очи от Карла, пусна нападателя си и се обърна към Надин.

— Да се махаме, госпожице Хъниуел.

— От града ли?

— От бара.

Тръгнаха към вратата, но той чу зад гърба си гласа на Карла:

— Запазвам си правото на един танц, професоре.

 

 

В другия край на бара Джими Джон поклати глава. Мразеше да казва „нали те предупредих“, но Сони и Мич никога не слушаха. А онази Надин беше симпатична и отгоре на всичко умееше да върти бирена бутилка.

 

 

— Четвъртата поправка забранява неоснователните обиски и арести. При това положение законно ли е полицията да взема кръвна проба от заподозрян без негово съгласие?

Надин Хъниуел тракаше на лаптопа, но не можеше да се съсредоточи върху документа, защото тялото й все още тръпнеше от страх, вълнение и адреналин — наистина беше строшила бирена бутилка в плешивата глава на онзи грамаден негодник! Божичко! През целия си живот не бе вършила подобно нещо! Обикновено при заплаха от физически сблъсък нормалната й реакция би била да грабне шейка и тортата и да се скрие на сигурно място под масата. Но азиатските бойни умения на професора бяха задействали адреналиновите й жлези до краен предел и тя разигра на живо всичките си фантазии… е, без онази с участието на високия младеж от рибния магазин в Сан Франциско, в която тя си е у дома и готви, облечена само с кухненска престилка, а той идва да й достави една голяма сьомга, после от дума на дума… скоро телата им са покрити със слой най-чист зехтин и… Тя въздъхна. Господи, каква страхотна фантазия! Само че в нея тя не беше плахата студентка по право, която се бои от конфликти и бяга от… добре де, добре, колко пъти сме го предъвквали, стига толкова… И тъй, докъде беше стигнала? А, да — че дори не бе взела съзнателно решение; просто бе действала. Видя как онзи се промъква зад професора с билярдната щека и разбра, че ще го удари. Можеше да го убие. За миг бъдещето прелетя пред очите й: професорът е мъртъв; тя остава заклещена в Марфа; няма на кого да се обади освен на баща си; той долита от Сан Франциско; не е доволен от дъщеря си. Тази злокобна перспектива й даде тласъка да грабне шишето и да го стовари с всичка сила върху главата на нападателя. Още не можеше да повярва, че го е повалила. Но пък винаги казваха, че е силна за ръста си.

Усещането бе много приятно. Да не се страхува.

Тя седеше подпряна с възглавници в леглото на Елизабет Тейлър. Професорът й бе възложил да работи по жалбата на Уелч, после бе отишъл в стаята на Рок Хъдсън да звъни по телефона. Сигналът беше по-добър вън на терасата.

 

 

Джоан му бе оставила три съобщения в „Паисано“. Той позвъни на сестра си от терасата на покрива. Небето беше черно, звездите грееха ярко. А един млад адвокат бе мъртъв. Дали беше заспал на волана, или го бяха изтласкали извън пътя? Дали смъртта му бе злополука или убийство? Беше ли само съвпадение, че е умрял в деня, когато изпрати писмото? И най-трудният въпрос: как се проверяват думите на покойник?