Марк Хименес
Тексаска история (18)

17

— В този филм нищо не е каквото изглежда.

Бук отново бе заварил помощничката си да гледа филма в музея на „Гигант“. В едната си ръка държеше грамадна чаша кафе.

— Открих къде е „Фрама“ — съобщи възторжено тя, а с другата ръка посочи екрана. — Голямата къща в ранчото „Реата“ е чиста бутафория. Няма нито стаи, нито задни стени. Изградили са фасадата така, че да изглежда като истинска сграда.

— Магията на киното.

— Бик Бенедикт играе мъжествен фермер, а Джет Ринк от озлобен ратай се превръща в безмилостен петролен магнат, но в действителност Рок Хъдсън и Джеймс Дийн са били с обратна резба.

— По онова време, ако се разчуело, подобно нещо би сложило край на актьорската им кариера. Затова студиото поддържало техния хетеросексуален образ, карало ги да се появяват из Холивуд в компанията на начинаещи актриси. Трябвало да пазят истинския си живот в тайна. Животът им бил фасада, също като къщата в ранчото.

— И като живота на Нейтън Джоунс.

Бук се загледа в екрана. Разиграваше се жесток скандал между Рок Хъдсън и Джеймс Дийн на верандата пред голямата къща и всеки се представяше за това, което не е. В Марфа, щата Тексас, всички играеха роли. Дали и Нейтън Джоунс се бе представял за нещо, което не бе? Дали бе играл роля в Марфа, щата Тексас? Ако Надин не грешеше, Нейтън бе имал труден живот, принуден да се крие от съпругата и приятелите си. При тази мисъл Бук се натъжи за своя някогашен помощник. От което не следваше, че смъртта на Нейтън бе нещо повече от трагична злополука.

Вече бе открил истината за Нейтън Джоунс.

А тя беше, че бе загинал в ужасна злополука. Шерифът бе прав: нямаше доказателства за груба игра. Нямаше доказателства за убийство. Нямаше доказателства за замърсяване. Надин имаше право: Бук се чувстваше емоционално обвързан със смъртта на Нейтън. Не бе останал безпристрастен. Вместо да търси истината, се бе опитал да намери доказателства за убийство. Каквито не съществуваха. Нямаше убийство. Време бе да приключи случая и да се върне в университета. Хенри бе прав: понякога нещата са точно такива, каквито изглеждат.

— Аз съм същата като Рок, Джеймс и Нейтън — каза Надин.

— Обратна?

— Лицемерка. Те са били обратни и са се престрували на хетеро, аз съм готвачка и се преструвам на студентка по право.

— Може и да си права, госпожице Хъниуел. Затова предлагам да видим какво правят готвачите тук, в Марфа, и да пробваме довечера някой от лъскавите ресторанти. Преди утре сутрин да напуснем града.

Надин зяпна и очите й се разшириха.

 

 

Червената врата на „Мая“ изпъкваше на фона на белите кирпичени стени. Гражданите на Марфа идваха тук за вечеря или напитки от сряда до събота. Още щом влязоха, Бук и Надин зърнаха кмета, явно зает да внушава своите идеи за Марфа на съседите си по маса. Той махна с ръка и Бук отвърна на поздрава. В единия край на бара седеше граничен полицай Анхел Акоста с някаква млада жена; вместо зелената униформа сега носеше черни дрехи. Той също им махна и Бук отвърна. В другия край на бара седяха неколцина предизвикателно облечени млади мъже, несъмнено художници.

Застанала пред тях, Карла Кент им изнасяше някаква лекция, а до нея стоеше млад мъж с костюм, но без вратовръзка. Тя зърна Бук и се приближи, следвана от спътника си.

— Професоре — каза Карла, — това е Фред Филипс. Той е адвокат по екологични въпроси от Санта Фе.

Бук се ръкува с Фред и му представи Надин.

— Професоре, за мен е чест. Чел съм всичките ви книги и редовно ви гледам по телевизията. Високо ценя вашите възгледи.

— Какво ви води в Марфа?

— Карла ме доведе да защитавам собствениците на земи по делата, заведени от „Барнет Ойл“.

— Трудно ще е при сегашните тексаски закони.

— Не можем да спечелим, но можем да протакаме, да го забавим и да му струва много скъпо.

— Успех тогава.

— Благодаря, професоре.

Фред се върна на бара. Карла пристъпи по-близо до Бук.

— Тази сутрин ви видях да тичате — каза тя. — Докато се къпех. В „Ел Космико“.

— Сигурно е било студено.

— Водата беше топла.

— Госпожице Кент, утре сутрин си тръгваме.

Карла отстъпи назад.

— Нейтън Джоунс беше убит — заяви тя.

Бук извади снимката от погребението със заградените лица.

— Госпожице Кент, разпитах всички в Марфа, които са имали връзка с Нейтън — съпругата и най-добрия му приятел, секретарката му, колегите, неговия клиент, шерифа, кмета… никой не клъвна на стръвта.

— Каква стръв?

— Писмото. Не открих улики за убийство и доказателства за замърсяване. Смъртта му е била злополука.

— В същия ден, когато е пуснал писмото?

— Просто съвпадение.

Карла вдигна пръст пред лицето му.

— Грешите, професоре.

Тя се върна на предишното си място до бара, но му хвърли дълъг и строг поглед. Изглеждаше много целенасочена. Досегашният му опит с подобни жени бе твърде напрегнат и нетраен; връзките лумваха и бързо прегаряха. Но трябваше да признае, че макар и нетрайни, тия отношения бяха вълнуващи — което би обяснило влечението му към такива жени. Или може би фактът, че никога нямаше да се ожени, а те категорично не търсеха брак.

— Казах ви — обади се Надин.

— Какво?

— Ще има романтика.

— Няма време за това. Утре сутрин си тръгваме.

— Ами съпругата на Нейтън?

— Ще говорим с Бренда, преди да напуснем града.

Сервитьорът ги поведе към една маса; беше художник. „Мая“ беше елегантно и скъпо заведение с бели покривки и цени за двама от сто и петдесет долара нагоре, но това не попречи на Надин да избърше приборите и солниците, а след това и ръцете си.

— Какво каза професор Лоусън за фракинга?

— Че Били Боб не казва цялата истина…

— Също като преподавателите по право.

— … но каквото е казал, в общи линии отговаря на истината.

— И каква е истината за фракинга?

— Истината? Трудно е да се каже, госпожице Хъниуел. Какво означават думите на Конституцията? Кой политик е прав за възстановяването на икономиката? Има ли наистина глобално затопляне? Самотен стрелец ли е бил Осуалд? Дали Роджър Клемънс трябва да бъде в Залата на славата? Полезен ли е фракингът, или вреден? Нямам отговор. Може би истината не съществува. Може би всичко е въпрос на гледна точка, както казват кметът и госпожица Гардза.

— Ирма?

Бук кимна.

— Толкова е целеустремена, че понякога ме плаши. Също като тази Карла.

Из „Мая“ се носеха апетитни аромати и весели гласове. Клиентите разговаряха и се смееха. Сандъците на Джъд и храната в „Мая“. Бук имаше все по-добро мнение за Марфа. Той си поръча лазаня със спанак; Надин си избра пържола на грил с масло горгонзола, картофено пюре и сладолед с шамфъстък и черен белгийски шоколад. След последната хапка тя се облегна назад и въздъхна блажено.

— Беше невероятна вечеря.

Имаше право.

— Това ми е мечтата.

— Да ядеш сладолед с шамфъстък?

— Да имам подобен ресторант. Да създавам подобни ястия.

— Студентка по право, която иска да стане главен готвач?

— И професор по право, който иска да бъде герой. — Тя го изгледа изпитателно. — Който се нуждае да бъде герой.

Стажантката бе стигнала твърде близо до истината и това го разтревожи.

— На колко години си?

Тя се усмихна и отпи от кафето. Изглеждаше в стихията си, също както Бук на мотоциклета.

— Искам да готвя по цял ден и да нося радост на хората — каза тя.

— Искаш да носиш радост на хората и си влязла да учиш право?

— Само за да зарадвам татко.

— Това е неговата мечта, госпожице Хъниуел. Ти гонѝ своята. Живей свой собствен живот.

— Страхувам се.

— От какво?

— От всичко. Микроби. Височини. Комари. Меланома. Кариес. Болести на венците. Провал. И най-вече от татко.

— Искаш да имаш мрежа в живота.

— Каква мрежа?

— Като на акробатите в цирка. Те обичат да имат мрежа, за да не се наранят, ако паднат.

— Какво лошо има в това?

— Нищо… ако си в цирка. В живота е пагубно.

— Но няма да се нараня.

— Няма да живееш. Животът е болка, госпожице Хъниуел. Това е цената за входния билет.

— Не се ли боите от нараняване?

— Живея без мрежа.

— Това е опасно.

— Не живея със страх — от падане, нараняване, смърт. Живея така, сякаш всеки ден е последният. Защото може наистина да е последен.

— Не се ли боите от смъртта?

— Боя се, че може да не живея.

— Каква е разликата?

— Да не живееш е по-лошо от това да умреш. Смъртта е неизбежна. Затова живея по свои собствени правила, докато все още мога да избирам. Но не приемам животът ми да бъде безсмислен. Да отмине безследно. Аз ще бъда нещо значимо. Не просто обикновена материя.

— Моят психоаналитик казва, че се боя от живота, защото сестра ми умря и не искам с мен да се случи същото. — Тя се вгледа в кафето си. — Знаете ли защо?

— Защо не искаш да умреш?

— Защо се нуждаете да бъдете герой.

— Нямам психоаналитик.

— А какво имате?

— Съжаления.

* * *

Джон Букман винаги бе искал да бъде полицай като баща си. Да носи униформа. И пистолет. През онази сутрин Бен Букман напусна дома си със синя униформа и кобур на колана. Носеше бронирана жилетка, която го пазеше от изстрел в гърдите.

Но не и в главата.

Както всеки ден Бук отиде на училище с велосипеда си. На връщане мина покрай къщата на Мери Елизабет; тя тренираше за мажоретка в съседния двор. Бук спря и я заговори. Тя беше хубава и отракана и сякаш проявяваше интерес към него. Когато пак завъртя педалите, той се чувстваше вече голям. Не знаеше, че скоро ще стане мъж по най-лошия начин. Зави зад ъгъла и видя полицейските коли пред дома си. Видя полицаите да разговарят с майка му на прага. Видя я как закри лицето си с длани. Видя я да рухва на верандата.

Беше на четиринайсет години и през този ден познатият живот свърши за него.

 

 

— Професоре?

Бук се изтръгна от спомена.

— Баща ми беше полицай. Загина при изпълнение на служебния си дълг. Застрелян в главата от човека, на когото се опитваше да помогне.

— Боже мой! На колко години бяхте?

— На четиринайсет.

— Не е честно.

— Не е. Никак. Както много добре знаеш.

За един кратък миг в изискания ресторант в Марфа, щата Тексас, двамата се замислиха над изгубеното — той за баща си, тя за сестра си. Бук разбра по лицето на Надин, че тя се пита какъв би бил животът, ако сестра й бе победила рака, също както той самият се бе питал винаги какъв щеше да е животът, ако баща му бе оцелял след куршума. Мигът отлетя и погледите им се срещнаха.

— Значи помагате на хората, защото той вече не може?

— Гордеех се, че е полицай. Искам и той да се гордее, че съм юрист.

— Професоре, баща ви щеше да се гордее с вас.

Бук размаха ръка към сервитьора. Когато младежът пристигна, той поиска сметката.

— Сметката ви е платена, сър.

— От кого?

— От него.

Сервитьорът кимна към дъното на ресторанта. Бук се завъртя и видя Били Боб да вдига с усмивка бутилка бира, сякаш предлагаше тост. До него седеше млада жена. Бук кимна в знак на благодарност; докато се обръщаше, зърна Карла до бара. Тя бе забелязала разменените жестове и възмутено тръсна глава, като че Бук я беше предал.

Той погледна помощничката си. Надин Хъниуел сведе очи към чинията от десерта. Плъзна пръст из остатъците от белгийски шоколад, после го облиза, сякаш вече никога нямаше да вкуси нещо подобно.

— Живот без мрежа — рече тя тихо, като че говореше на себе си.