Марк Хименес
Тексаска история (15)

14

— Професоре, докато обикаляме из този град, все чувам „фракинг, фракинг“, а изобщо не знам какво е това.

— Ще трябва да разбереш.

— От кого?

Бук разгъна снимката от погребението и посочи едрия плешив мъж.

— От едрата риба.

Недалече от хотела, пред централата на компания „Барнет Ойл“, беше паркиран червеникавокафяв пикап кадилак с надпис на задното стъкло „Давайте, студенти!“.

Двамата влязоха в сградата. Подът беше покрит с червеникавокафяв килим; по стените висяха снимки на футболното игрище в Тексаския технологичен институт, на футболния отбор и агитката. Екипът на отбора беше в червеникавокафяво и бяло. Бук пристъпи към дежурната секретарка — млада широкоплещеста мъжкарана — и помоли за среща с Били Боб Барнет.

— А вие сте…?

— Професор Джон Букман от Тексаския университет.

— Професор?

— Това притеснява ли ви?

— Донякъде. Били Боб мрази вашите „Биволи“.

— Говедата или отбора?

— Забавно. Какво преподавате?

— Конституционно право — изрече зад тях дълбок мъжки глас.

Бук се обърна и видя едрия мъж от снимката. Той имаше гола глава — не плешива с редки кичури от двете страни, а избръсната и гладка като топка за боулинг — и черна, леко прошарена брадичка тип „катинарче“. Носеше джинси, кафяв каубойски колан с голяма сребърна катарама, кафяви ботуши и кафява спортна риза с емблемата на ТТИ. Изглеждаше около петдесетгодишен и тежеше над сто и трийсет килограма при ръст метър и осемдесет и пет.

— Това е прочутият професор по право, Ърлин. Почти всяка неделя излиза по телевизията да прави сенаторите на глупаци. Не е много мъжествено, но карай да върви.

Той подсмръкна и избърса носа си с опакото на китката, после пристъпи напред, протегна същата ръка и се усмихна широко.

— Били Боб Барнет.

Бук се поколеба, после стисна ръката му.

— Джон Букман.

— Професоре, поласкан съм. Разбира се, нямаше нужда да се издокарвате заради мен.

Бук изобщо не се бе издокарал. Носеше джинси, ботуши, синя тениска, тъмни очила, увиснали на шнурче около врата му и спортен часовник. Никакви пръстени.

— И моята помощничка Надин Хъниуел.

Шортите разкриваха дългите крака на плувкиня. Били Боб плъзна по нея сладострастен поглед.

— Сладурче, значи — развеселено изрече той.

За да го отклони от зяпането, Бук посочи снимките по стените.

— Играехте ли футбол в Техническия?

— Да, бях капитан на агитката.

За разлика от Тексаския университет, където на стадиона се вихреха мажоретки с къси панталонки и изкусително разкопчани каубойски ризи, Техническият институт разчиташе на петорка студенти с бели ризи и черни панталони. Бившият капитан на агитката изведнъж размаха ръце пред Бук и нададе рев:

Леви-десни! Стреляй право!

Ще ги напердашим здраво!

Ще ги смажем с много шум!

Прицели се, огън, БУМ!

Надин бе отскочила, уплашена от гласа му.

— Еха! — възкликна тя. — Страшничко беше.

— Това е целта — ухили се Били Боб. — Да сплашим вашите „Биволи“.

Тексаският технически институт се гордееше и с традиции в селското стопанство и военното обучение. Това обаче даваше на спортните им противници повод да ги наричат подигравателно „тъпи селяци“, както например в язвителното стихче:

Що е безопасен секс, техничарят пита.

Просто избери добиче, дето да не рита.

— Както и да е — каза Били Боб. — Завърших петролно инженерство с допълнителна специалност международна политика, която днес е едва ли не задължителна в бранша. Не като в старите времена, когато Тексаската железопътна комисия контролираше световните цени на нефта, преди ОПЕК да излезе на сцената. Аз тогава още не бях в играта, но старите вълци разправят, че било много забавно. Какво ще речете за кафе и понички?

— Не, много бла…

— Какви понички? — попита Надин.

— Драга ми Хъниуел, имаме понички с шоколад, с глазура, със захарни пръчици, с крем и почти всичко друго, каквото се произвежда. Харесваш ли понички?

— Обожавам ги.

— И аз. Ела да те нагостя… сладурче.

Били Боб рязко се завъртя и кихна — Надин използва случая, за да направи отвратена гримаса — после си издуха носа с бяла кърпа.

— Хванал съм някаква гадна настинка.

Последваха го по коридора; той посочи с палец през рамо.

— Секретарката не е първа хубавица, но поне може да ми послужи като телохранител, ако потрябва.

— Трябва ли ви телохранител в Марфа? — попита Бук.

— Никога не се знае с тия художници и екозащитници.

Надин извади шишенцето дезинфектант и предложи на Бук; той се канеше да откаже, но в този момент Били Боб пак подсмръкна и избърса носа си с ръка. Бук протегна длан; Надин му сипа щедра доза. Той разтърка ръце, докато влизаха след Били Боб в нещо като столова. На една маса имаше голям поднос с всевъзможни понички. Очите на Надин грейнаха.

— Суперско!

Тя си пръсна от гела и набързо разтърка длани, оглеждайки поничките. Били Боб грабна най-голямата, напръскана с шарени захарни пръчици; солидният му корем подсказваше, че често се поддава на това изкушение. Той махна с ръка към подноса.

— Грабвай каквото си искаш, Хъниуел.

Тя си взе голяма поничка, покрита с шоколад.

— А кафе може ли?

— Налей си.

Тя напълни догоре чашата от стиропор.

— Четох във вестника, че сте в града, професоре — продължи Били Боб и натъпка в устата си половината поничка. По брадата му се посипаха сини, червени и розови захарчета. — И чух, че снощи сте опердашили няколко мои момчета в „Падре“. С някакво си кунгфу.

— Таекуондо. И само защото закачаха една дама.

— Карла не е дама. Псува като хамалин и гласува като комунист. Тя е екозащитничка. — Били Боб пак се ухили. — Естествено, сега си е лика-прилика с онези нюйоркски хомосексуалисти, дето идват тук и гласуват за демократите… По дяволите, окръг Пресидио подкрепи Обама — единствен в цял Западен Тексас. Голям срам, ако питате мен.

— Не питам.

— Ако питате, рекох. — Той дояде поничката. — Знаете ли, Карла…

Той рязко млъкна, сякаш му бе хрумнало нещо. Завъртя се и тромаво се понесе навън. Надин натъпка в устата си остатъка от поничката, като че беше на състезание по надяждане, после бързо си взе още една; двамата последваха Били Боб по коридора. Бук прошепна на Надин:

— Знаеш ли колко захар вкарваш в тялото си?

— По-добре захар, отколкото мъж — отвърна тя с пълна уста.

Влязоха в просторен кабинет със стъклена стена, зад която се виждаше куполът на окръжния съд. Били Боб махна с ръка към две кресла пред масивното бюро, сякаш изсечено от цял дънер.

— Настанявайте се.

Той заобиколи бюрото и се тръшна на кожен стол, напомнящ трон. Гостите се настаниха в креслата. Кабинетът впечатляваше с изобилие на дърво, кожа и аромат на пури. По високата библиотека зад Били Боб бяха натрупани още сувенири от Техническия институт, топки с автографи и снимки на домакина с треньори и с губернатора на Тексас, също бивш водач на университетската агитка. На стената срещу бюрото висеше грамаден телевизор с плосък екран; на страничната стена имаше големи карти на Тексас, САЩ и света. Върху бюрото нямаше нищо освен един брой на „Марфа Таймс“ със снимка на Бук на първата страница, дистанционно за телевизора и старинен каубойски револвер, използван като преспапие за купчина документи. Били Боб завъртя стола, бръкна в лакираната кутия на лавицата зад себе си и извади дълга пура. Протегна я към госта, но Бук поклати глава. Били Боб захапа пурата.

— Мразя комунистите, но кубинците правят хубави пури.

Той взе револвера, насочи цевта към Бук и натисна спусъка. От дулото бликна пламъче.

— Запалка.

Поднесе пламъчето към края на пурата, но помощничката на Бук рязко вдигна ръка.

— Не!

Били Боб я погледна.

— Какво?

— Имам алергия.

Били Боб се вгледа в нея за миг, после отпусна спусъка. Пламъчето изчезна. Той върна запалката върху документите. Отново насочи поглед към Надин, сякаш очакваше огромна благодарност за кавалерството. Но получи само едно сухо „благодаря“. Бук реши да използва момента, за да започне кръстосания разпит на Били Боб Барнет.

— Господин Барнет, вашият фракинг заразява ли подпочвените води?

Някои адвокати смятат, че агресивните бързи въпроси са най-добрата форма на кръстосан разпит. Може би наистина е така в съдебната зала, където свидетелят знае, че е на прицел. Но навън, когато все още дебнеш плячката, когато свидетелят все още не знае, че е на прицел — когато дори ти не си сигурен кой е на прицел — подобен разпит не е ефективен. Свидетелят просто отказва да отговаря на въпросите, а няма съдия, който да го принуди да отговори.

Бук искаше да получи отговори от Били Боб Барнет.

Затова избра друг подход. Такъв, който насърчава свидетеля да говори — за себе си, за работата и живота си. Този подход изисква предизвикателен начален въпрос и известно търпение. Повечето хора искат да те убедят, че ги бива, че работата им е важна, а животът им — значим. Дадеш ли им възможност, ще говорят. И ако по случайност любимата им тема за разговор е човекът, когото виждат в огледалото — а Били Боб изглеждаше точно такъв — няма скоро да млъкнат. Ще разкрият какво ли не. Може дори да се издадат. Бук не се съмняваше, че човекът зад бюрото има много неща за издаване.

Били Боб бавно откъсна очи от Надин и срещна погледа на Бук; за момент лицето му остана безизразно, после той избухна в сърдечен смях.

— Е, добро утро и на вас, професоре. Дявол да го вземе, не си губите времето с празни приказки, нали? А пък аз се канех да ви подмамя в нашия нов юридически факултет. Професор от вашия ранг — тъкмо това ни трябва за успешен старт. Само след пет години ще имаме по-добър факултет от вас.

Само сто и петдесет километра деляха Тексаския университет в Остин от Тексаския технически институт в Колидж Стейшън, но вече над сто години между двете учебни заведения се разгаряше люто съперничество. Имаха приблизително равен брой студенти — по около петдесет хиляди — но те се различаваха както двете основни политически партии: Тексаският университет бе либерален, зелен, антивоенен и демократичен; ТТИ — консервативен, петролно-газов, милитаристичен и републикански. Библиотеката и музеят „Линдън Х. Джонсън“ се намираха в студентското градче на Тексаския университет; президентската библиотека „Джордж Буш-старши“ се издигаше в студентското градче на Тексаския технически институт. Двете учебни заведения се състезаваха кой ще даде на света повече видни политици, бизнесмени, учени, офицери, академици, актьори и спортисти — но не и юристи. Защото ТТИ нямаше юридически факултет. Досега. Бившите възпитаници на института най-сетне бяха поправили тази грешка и твърдо възнамеряваха да вложат във факултета колкото е необходимо, за да изпреварят съперниците.

Били Боб размаха незапалената пура.

— И в никакъв случай няма да наемем за преподаватели разни левичари от Харвард и Йейл, това ви го гарантирам.

— В момента има недостиг на работни места за юристи. Едва ли е най-подходящият момент за откриване на нов юридически факултет.

— Не се бойте, професоре. Нашите хора се подкрепят взаимно. Ние сме култ като мормоните, само без многоженството. Ще се погрижим всеки дипломиран да получи работно място. А господин Барнет казваха на баща ми. Аз съм просто Били Боб.

— Били Боб… Добре, повтарям въпроса. Твоите сондажи заразяват ли…

— Не фракинг, а хидравлично стимулиране — отговори Били Боб, изричайки грижливо всяка сричка, сякаш обясняваше на дете от детска градина. — Ние избягваме думата „фракинг“. Лично аз предпочитам „хидравлично стимулиране“.

— Защо не „фракинг“?

— „Стимулиране“ звучи забавно; „фракинг“ — не. Прилича по-скоро на неприлична дума. Особено от устата на екоактивистите. Все една казват „да ти го начукам“.

Надин се изкиска.

— Не е смешно — каза Били Боб.

— Напротив, много е смешно.

Били Боб захапа пурата, облегна се назад в своя трон, скръсти масивните си ръце и се вторачи в Надин Хъниуел. После извади пурата от устата си.

— Искаш ли работа, Хъниуел?

— Искам да стана главен готвач.

— Тогава за какъв дявол си влязла да учиш право?

— Татко искаше да стана адвокат.

Били Боб кимна.

— И моят искаше да стана адвокат. Почтена професия. Но вместо това забогатях. Разбира се, щях да съм некадърен юрист, никога не съм си падал по разните му там документи. Затова отидох да уча в ТТИ.

— Той ядоса ли се, че не отидохте да учите право?

Били Боб се ухили.

— Направо полудя.

— А прости ли ви?

— Умря.

Думата увисна във въздуха като слой цигарен дим, докато Бук не наруши мълчанието.

— Били Боб, твоето хидравлично стимулиране заразява ли подпочвените води?

Били Боб се откъсна от унеса.

— Не, по дяволите. Потвърди го дори Енергийният институт към вашия университет. Казаха, че няма пряка връзка между хидравличното стимулиране и замърсяването на подпочвените води.

— Може и да е така, но собственият ти адвокат каза друго.

— Какви ги дрънкаш?

Бук извади писмото на Нейтън и го плъзна напред през бюрото. Били Боб огледа плика, после измъкна писмото и го прочете. Сумтеше и дишаше през устата. Накрая вдигна глава и се навъси.

— Адвокатите не трябва ли да бъдат лоялни към клиентите си?

— Някои адвокати имат и съвест.

— Не и тези, които наемам. — Били Боб спря да се мръщи и въздъхна. — Нейтън беше добро момче и добър адвокат. Умен и надежден. Имаше хубавичка жена. Как й беше името?

— Бренда.

— Да, Бренда. — Той поклати глава. — Хлапето му ще порасне без баща.

— Нейтън ли беше основният ти адвокат?

— Тук, в Марфа. А иначе основният ми адвокат е Том Дън — чух, че вече сте се срещали с него. Нейтън имаше грижата за тукашните ми всекидневни дела — искове, споразумения, разрешителни, договори и тъй нататък. Работлив младеж беше. Харесвах го. Искрено съжалявам, че умря. Ужасна злополука. Казвах му да не бърза толкова.

— Бързо ли караше?

— Тук е Западен Тексас. Всички карат бързо. Но нямам представа за какво говори в това писмо, професоре. Занимавам се с фракинг — той се намръщи, — със стимулиране, искам да кажа, и се гордея, по дяволите. Спасявам Америка от мюсюлманите, а Европа от руснаците.

— Какво правиш през почивните дни?

— И въпреки всичко, което четеш и чуваш от левичарските медии, фракингът — последва нова гримаса, — тоест стимулирането е напълно безопасно за хората и природната среда.

Той взе дистанционното и го насочи към телевизора. Екранът светна и на него се появи сондажна кула.

— Гледай и се учи, професоре. Ето я азбуката на хидравличното стимулиране.

Видеозаписът бе придружен от коментар с мек мъжки глас, сякаш някой обясняваше на съседските деца що е фракинг.

Коментаторът: Геолозите знаят от години, че в дълбоките шистови слоеве се съдържат съществени запаси от нефт и природен газ. Природата е създала тези шистови резервоари преди десетки милиони години. Благодарение на модерните методи за хоризонтално сондиране и хидравлично разбиване, днес по цял свят недостъпните някога залежи се добиват ефективно и безопасно, за да бъдат доставени до потребителите. Нека погледнем сондирането и довършителните работи в един типичен кладенец за нефт и природен газ.

Появи се цветна анимация на сондаж в разрез на земната кора.

Обикновено шистовите резервоари се намират на дълбочина под километър и половина, далече от всички подземни източници на питейна вода, които обикновено са на не повече от триста метра под повърхността.

Видеото показа как сондажът пресича синия водоносен слой (дълбочина 100–300 м) и слиза към газовия резервоар (дълбочина 1500–4000 м).

Освен това стоманените тръби, обвити в цимент, осигуряват многослойна защита на водоносните слоеве.

Бук вдигна ръка като третокласник. Били Боб спря видеозаписа и го погледна въпросително.

— Да, професоре?

— Стомана и цимент — каза Бук. — Нали това имаха и на онзи подводен сондаж, който изби и заля Мексиканския залив с милиони литри суров петрол?

— Само дето нямаха глави на раменете.

Били Боб щракна видеото и записът продължи.

През изминалите шейсет години петролната и газовата индустрия извърши хидравлично стимулиране в над един милион сондажи по цял свят. Началните стъпки са същите както при обикновеното сондиране. Пробива се вертикален отвор с използване на воден разтвор, който охлажда сондата, извлича скалния материал на повърхността и стабилизира стените на сондажа. След като отворът слезе под най-дълбоките водоносни слоеве, сондата се изважда и бива заменена със стоманена тръба, наричана „обшивка“. След това в отвора се вкарва бързовтвърдяващ се цимент. Когато достигне дъното, помпите продължават да вкарват нови количества и разтворът започва да се изкачва от външната страна, между тръбата и стените на сондажа, създавайки допълнителна непробиваема защита за водоносните източници.

Бук пак вдигна ръка. Били Боб отново спря видеото.

— Непробиваема? — попита Бук. — Циментовите тротоари се пропукват след време. Защо не и циментовите обшивки? Можеш ли да гарантираш, че няма да има изтичане?

— Правилниците за експлоатация изискват само да няма значително изтичане.

— Значително? Какво означава това?

— Да не е незначително.

Били Боб пусна отново записа.

Уникалното при добива на шистов газ е необходимостта да се сондира хоризонтално. Вертикалният сондаж продължава до достигане на дълбочина, наричана „стартова точка“. Там сондата започва да се отклонява, докато заеме хоризонтално положение.

Анимацията показа как сондата постепенно се извърта на деветдесет градуса през земните слоеве.

Когато се достигне набелязаното разстояние, сондажната тръба се изтегля и се прави допълнителна стоманена обшивка по цялата дължина на сондажа. Около нея пак се полага циментово покритие. След като сондажът приключи и бъде монтирана окончателната обшивка, сондажното оборудване се изважда и започва подготовката за довършителните етапи. Най-напред се създава връзка между обшивката и скалния слой. Това става, като до него бъде спуснат специален инструмент, наречен „перфориращ пистолет“, който е оборудван с експлозивни заряди. После този перфориращ пистолет се включва и пробива отвори през обшивката и цимента към набелязаните залежи. Отворите свързват сондажа с резервоара. Тъй като са дълги само няколко сантиметра и се намират на дълбочина над километър и половина, целият процес не дава никакво отражение на повърхността.

Бук вдигна ръка. Били Боб въздъхна и спря записа.

— Значи зареждате заряди под земята?

— Така правят и в мините.

— Някъде четох, че фракингът предизвиквал земетресения.

Били Боб изсумтя презрително.

— Незначителни земетресения.

Той включи отново видеото.

Перфориращият пистолет се изтегля, за да започне следващият процес — хидравличното разбиване. Той представлява напомпване на смес, състояща се предимно от вода…

Бук вдигна пръст; изглеждаше почти виновен. Били Боб спря записа.

— Колко вода?

— Двайсет милиона литра.

— На кладенец?

— Да.

— Откъде я вземаш?

— От водоносния слой.

— Това е питейна вода.

— Не и след като я използвам.

— Много вода.

— И много газ. Но всъщност, професоре, водата не е чак толкова много, защото процесът е еднократен. Едно нормално игрище за голф използва двайсет милиона литра вода всеки месец. А ние използваме само осем литра вода за близо милион килоджаула. В производството на етанол отиват десет хиляди литра вода за същото количество енергия. — Той пак изсумтя презрително. — Ама че смешка. А Буш им даде и данъчни облекчения. Сега всеки фермер в Америка отглежда царевица за производителите на етанол.

Били Боб включи отново записа.

… и пясък плюс някои химикали…

Надин светкавично вдигна ръка и я размаха, както правеше госпожица Гардза.

— И ти ли, Хъниуел?

— Какви химикали?

— Същите, дето ги държиш у дома под мивката.

— За почистване на канали?

— Искаш ли децата ти да пият такова нещо? — попита Бук.

— Може би, но малките разбойници живеят в Хюстън при майка си. Първата ми бивша жена. Втората е в Далас. Третата ми отмъкна къщата в Аспен. Проклетите общински закони за жилищна собственост. Така и не се научих да се пазя от жените.

— Или те от теб.

— Хей, от мен са видели само добро.

Той изглеждаше едва ли не готов да се хвали колко много е загубил в разводите.

— Не се бой, професоре, ние не заразяваме подпочвените води. Химикалите, които използваме, са безобидни. Гледай.

Той пусна видеото. На екрана се появи списък с химикали. Бук зачете на глас.

— Натриев хлорид.

— Готварска сол — обясни Били Боб.

— Полиакриламид.

— В контактните лещи.

— Етилен гликол.

— Домакински почистващи препарати.

— Натриев и калиев карбонат.

— Прахове за пране.

— Глутаралдехид.

— Дезинфектант.

— Гуаранов екстракт.

— Има го в сладоледа.

— Лимонена киселина.

— Безалкохолни, сладолед, козметика.

— Изопропанол.

— Дезодоранти.

Били Боб вдигна ръце. Невинен по всички обвинения.

— Виждаш ли, професоре, все нормални неща. Вече не сипваме в дупката дизелово гориво.

— Правили ли сте го?

— Някога. Но Агенцията за защита на околната среда забрани да го смесваме с мазната вода през две и пета.

— Мазна вода? Така ли наричате сондажната течност?

— Да, предпочитаме този термин.

— Е, звучи по-добре, отколкото „отровна смес“ или „химически коктейл“.

— Много по-добре.

… под строг контрол в дълбоките подземни залежи. Химикалите имат за цел най-вече да намалят триенето, да предотвратят развитието на бактерии и да подпомогнат отмиването на пясъка. Обикновено концентрацията им е от едно до пет на хиляда…

Бук вдигна ръка. Били Боб въздъхна и спря видеото.

— Дявол да го вземе, професоре, не бих искал да гледам кино заедно с теб.

— Пет на хиляда от двайсет милиона литра прави…

— Сто хиляди литра — обади се Надин.

Бук и Били Боб завъртяха глави към нея. Тя сви рамене.

— Бива ме в сметките.

Бук отново се обърна към Били Боб.

— Значи напомпвате сто хиляди литра отровни химикали в земята? За всеки кладенец?

— Може ли да продължим с видеото? Идва най-хубавата част.

Били Боб насочи дистанционното и анимацията се раздвижи.

… и помага за подобряване на резултатите. Течността пристига с цистерни и се изпомпва в сондажа през перфорациите, за които вече стана дума. Този процес създава пукнатини в скалния слой. Пясъкът от фракинг течността…

Чувайки забранената дума, Надин театрално ахна.

— Божичко, той каза „фракинг“.

Били Боб уморено поклати глава, сякаш си имаше работа с малко дете.

… остава в тези пукнатини и ги поддържа отворени, когато налягането отслабне. Това позволява на недостъпните дотогава количества нефт или газ да протичат по-лесно към отвора на сондажа. След това първоначалният сегмент на стимулация се изолира със специална запушалка и перфориращите пистолети продължават към следващата зона. Тази зона се подлага на хидравлично разбиване по същия начин. Процесът се повтаря по цялата хоризонтална дължина на находището, която може да достигне няколко километра. След като стимулирането приключи, изолиращите запушалки биват премахнати и започва добивът. Отначало вода, после природен газ или нефт нахлуват в хоризонталните тръби и избиват нагоре по сондажа. При първоначалния добив се връщат от петнайсет до петдесет процента от фракинг течността.

Бук вдигна ръка. Били Боб спря видеото.

— Значи само петнайсет до петдесет процента от двайсет милиона литра…

Той се озърна към Надин.

— От три до десет милиона литра.

— … се връщат обратно. Което означава, че поне петдесет процента от тези химикали…

— Петдесет хиляди литра.

— … а може би дори осемдесет и пет процента…

— Осемдесет и пет хиляди литра.

— … не се прибират. Какво става с тях?

Били Боб сви рамене.

— Остават в находището. Между тях и водоносния слой има от километър и половина до три километра скала, професоре. Течностите не могат да се процедят през толкова много камък. Затова казваме „здрав като камък“. Химикалите не отиват никъде.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Били Боб включи отново записа.

Течността се рециклира, за да се използва отново при други операции, или се изхвърля на безопасно място, в съответствие с правителствените разпоредби.

Били Боб спря видеото, преди Бук да вдигне ръка.

— Ти рециклираш ли фракинг течността? — попита професорът.

— Мазната вода. Не. Твърде скъпо излиза, по дяволите.

— Какво правиш с нея?

— Изпомпвам я в отпадъчни шахти.

— Какви са тия отпадъчни шахти?

— Дълбоки кладенци, пълни със солена вода. Изхвърляме в тях всичко — от канализационни води до радиоактивни материали.

— И фракинг течност?

— Всичко, което законът не разрешава да изливаме в реките. В Тексас имаме петдесет и две отпадъчни шахти — повече от всеки друг щат.

— Струва ли си да се хвалим? Че изливаме под земята повече отровни химикали от всеки друг щат?

— Не бой се, професоре. Железопътната комисия следи най-строго какво сипваме в дупката.

— Защо ли не ми олеква?

Били Боб пусна записа.

Обикновено цялостният процес отнема от три до пет месеца. Няколко седмици за подготовка на терена, четири до шест седмици за пробиване на сондажа, после един до три месеца за довършителни работи, включително седем дни стимулиране. Но тези три до пет месеца работа могат да разкрият находище, в което ще се добива нефт или природен газ от двайсет до четирийсет години или дори повече.

Били Боб спря записа и въздъхна меланхолично.

— Обичам този филм.

Сякаш току-що бе гледал „Казабланка“.

— Предполагам, че не е направен от природолюбителите — каза Бук.

— От „Маратон Ойл“. Пуснаха го в „Ютюб“.

Били Боб Барнет изглеждаше доволен от своята защита на фракинга. Но Бук искаше той да продължи — надяваше се да изскочи нещо нередно, както често става при разпит на свидетели. Затова се налагаше нов провокативен въпрос, който да постави под съмнение делото на неговия живот.

— Били Боб, всъщност струва ли си?

— Кое?

— Фракингът. Нали разбираш, и тук, и по цял свят екологичната страна на процеса е адски спорна. Наистина ли си струва усилието?

По лицето на Били Боб се изписа върховно смайване. Той посочи екрана.

— Не чу ли какво казаха преди малко? Двайсет до четирийсет години, професоре. Двайсет до четирийсет години осветление, готвене, отопление и охлаждане, новини и кино по телевизията… двайсет до четирийсет години електричество. Ако не искаш да живееш на тъмно, категорично си струва усилието.

Лицето му се зачерви.

— Защо не слънчеви или вятърни централи?

Били Боб извъртя очи към тавана.

— Вие, либералите, си мислите, че слънцето и вятърът могат да свършат цялата работа. Не могат. Все още не. И аз искам да бъдем енергийно независими, професоре, затова с две ръце гласувам за слънчева, вятърна, водна, геотермална и каквато още речеш енергия. Всичко, което ще ни отърве от мюсюлманския нефт. Може би след двайсет-трийсет години тези технологии ще дадат енергия на света или поне на Америка. Но не днес. Нефтът, газът и въглищата осигуряват осемдесет и пет процента от енергията ни днес. А тя ни е нужна сега. Лесно е да си седиш в слонската кула…

— Слонова кост. Кула от слонова кост, а не от слонове.

— А! — Били Боб се позамисли. — Лесно е да си седиш в кулата от слонова кост и да проповядваш либерални идеи, но какво ще стане с Америка, когато мюсюлманите решат да си продават нефта на китайците вместо на нас, защото онези плащат повече? Когато не ни остане енергия да поддържаме фабриките и да осветяваме домовете си? Ами колите, влаковете, самолетите? Какво ще стане тогава с Америка, професоре?

Били Боб стана и пристъпи към картата на САЩ на стената. Бук и Надин го последваха.

— Според повечето текущи оценки разполагаме със запаси от природен газ за петдесет години в Северна Америка. — Той посочи с пурата няколко затъмнени петна върху картата. — Големите шистови залежи са Хорн Ривър и Монтни в Канада, Барнет — няма нищо общо с мен — Игъл Форд и Удфорд в Тексас, Хейнсвил в Луизиана, Файетвил в Арканзас и най-голямото находище от всички — шистовите пластове Марселъс. Те покриват над шестстотин хиляди квадратни километра в Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо и Западна Вирджиния и представляват две трети от запасите на САЩ.

— Мисля, че в Ню Йорк наложиха мораториум на фракинга.

Били Боб кимна.

— И във Върмонт, макар че още никой не е открил там шистов газ. Казват, че било в знак на солидарност. Скапани либерали.

Той пристъпи към световната карта и отново използва пурата вместо показалка.

— Шистов газ е открит в Северна Англия и Европа — Полша, Австрия, Швеция, Румъния, Германия, Франция…

— Французите не забраниха ли фракинга?

Били Боб сви рамене.

— Французи, какво да ги правиш? — Той посочи с пурата други страни. — В Китай имат повече шистов газ от нас — около трийсет и пет трилиона кубически метра. В Аржентина имат почти двайсет трилиона. В Мексико осемнайсет. Южна Африка дванайсет. Австралия десет. И всичкият този шистов газ изисква хидравлично стимулиране. Това е наша технология. С нея не изнасяме в чужбина американски работни места, професоре. Напротив, създаваме работа за американци, като изнасяме технология. Нашето хидравлично стимулиране превзема света.

— Като веригите за бързо хранене?

— Да, само че много по-полезно за нас. Газът е нещо добро, професоре.

Били Боб вдигна пръст.

— Той е по-чист от въглищата и по-безопасен от ядрената енергия. В момента използваме главно електроцентрали, работещи с въглища. Преминем ли на природен газ, парниковите газове ще намалеят наполовина. И не рискуваме бедствия като в Чернобил или Фукушима.

Втори пръст.

— Той е евтин и изобилен. Едно и също количество енергия от газ струва четири пъти по-малко, отколкото от нефт. А досега в света са открити находища на шестстотин трилиона кубически метра газ — без да броим Близкия изток. Това стига да захранваме целия свят с енергия за петдесет години.

Трети пръст.

— Газът е наш, не на арабите. В момента пращаме по трилион долара годишно на мюсюлмани, които искат да ни избият. Ако се отървем от техния нефт, ще си спестяваме по трилион долара всяка година — тук, в страната. Изборът е прост: да сондираме у дома или да загиваме у дома.

Четвърти пръст.

— Работа. Светът е прегладнял за работни места, професоре, а хидравличното стимулиране ги осигурява. Много работни места. Но тия ваши либерални екозащитници щъкат насам-натам с модерните си японски коли и пет пари не дават за безработните. Хората отчаяно търсят работа. По шистовите находища из цялата страна се налага да настаняваме сондьорите в лагери.

— Лагери ли?

— Фургони, евтини мотели и къщи под наем. По двайсетина души в къща, защото градчетата се разрастват и не достига жилищна площ. Мъжете напускат семействата си, за да работят в Южен Тексас или тук, пращат пари на мама и дечицата в Хюстън или Чикаго, както мексиканците пращат на своите в Чихуахуа. Когато стане дума за работа, всички се превръщаме в мигранти.

Той вдигна и палеца.

— И най-важното от всичко, професоре, шистовият газ сам по себе си променя геополитическия баланс на силите.

— Как?

— Сега ще ти кажа как. — Били Боб се върна към световната карта. — Седемдесет процента от световните конвенционални находища на природен газ — тоест всичко освен шистовия газ — се намират само в две страни: Русия и Иран. Какво ти подсказва това?

— Че Бог има странно чувство за хумор?

Били Боб се разсмя.

— Така е. И че не можем да оставим лошите да контролират световните запаси от природен газ, както стана с нефта. Виж, по-голямата част от Европа е обвързана с руския природен газ, останалата с Иран. Затова Путин се обедини с онова смахнато копеле Ахмадинеджад, за да стегнат европейските държави в политическо и икономическо менгеме. Помниш ли как през две и осма година руснаците нахлуха в Грузия?

— Божичко, къде са нахлули? — стресна се Надин. — Леля ми живее в Атланта. Дали няма да пострада?

Били Боб я изгледа така, сякаш току-що бе чул Парис Хилтън да му дава финансови съвети.

— Тя се осведомява от Туитър — обясни Бук.

Били Боб изсумтя.

— Както и да е, европейците гласуваха против санкциите на ООН, защото не можеха да рискуват Путин да им врътне газовото кранче. Така действа Путин — не продава газ, а размахва политически боздуган. И налага вето на всяка санкция срещу Иран, защото са партньори, тъй че Иран бодро крачи по пътя към ядреното оръжие. А накъде води този път? Дотам един ден Израел да срине Техеран с бомби. Което ще подпали Близкия изток и пак ще се наложи да пращаме американски войски.

— И шистовият газ може да предотврати това?

— Адски си прав. Шистовият газ прави Щатите енергийно независими, а на европейците дава шанс да кажат на Путин и Ахмадинеджад да си напомпят газа… — той се озърна към Надин — … там, де слънце не огрява. Полша има почти пет трилиона кубически метра шистов газ — това са запаси за двеста години — и твърдо е решила да ги използва. Но не и французите, макар че имат запаси за цял век. Предпочитат да зависят от ядрената енергия. Не е ли глупост? Да чакат нова Фукушима. Но така става, когато еколози социалисти вземат решенията. Готови са да поднесат света на Путин и Ахмадинеджад. Те не разбират. Не е въпросът, че някой сондаж щял да замърси малко вода — става дума за бъдещето на свободния свят, по дяволите!

Били Боб помълча.

— Хидравлично стимулиране — предпазливо изрече той. — И тогава, професоре? Какво ще стане, когато на никого в света не му трябва руски или ирански газ? Когато Путин не може да командва Европа как да гласува в ООН? Властта на Путин пада заедно с цената на газа. ООН натиква Ахмадинеджад в миша дупка. Което прави света по-безопасно място. По-добро място. Добрите печелят, лошите губят. Би трябвало да звучи примамливо дори за либерал.

— На мен ми харесва — обади се Надин. — А дори не знам кои са Путин и Ах… Ахджим… онзи там. Името му сигурно е с прекалено много букви за Туитър.

Били Боб я погледна с горда бащинска усмивка.

— Нямаш грешка, Хъниуел. Сигурна ли си, че не търсиш работа?

— Сигурна съм.

— Ако знаеш колко понички можеш да изядеш.

— От друга страна…

Били Боб се завъртя към Бук и размаха пурата.

— И не забравяй, професоре — ние сме добрите.

— Но ни трябва чиста вода. А фракингът е опасен.

Били Боб насмешливо поклати глава.

— Либерали. Бог да благослови децата. Професоре, опасно е и да говориш по телефона, докато шофираш. Опасно е да караш онзи мотоциклет.

— Точно така — вметна Надин.

— Животът е опасен. Да, дявол да го вземе, сондажите са опасни. Случват се злополуки. Приеми го. Или захвърли мотоциклета и си купи колело. От онези, с педалите.

Били Боб пристъпи към друга карта, представяща спътников поглед към света нощем. По-голямата част от Северна Америка бе ярко осветена. Също и Великобритания, Европа, Индия, Япония и периметърът на Южна Америка. Но по-голямата част от Русия и Китай тънеше в мрак, както и цяла Африка, освен най-северните части на континента и Южна Африка. Картината говореше по-красноречиво от всякакви думи.

— На светло ли искаш да живееш, или на тъмно? Няма светлина без електричество. Електричество се произвежда с нефт, въглища, ядрени централи или природен газ. Избери си отровата, професоре. — Били Боб вдигна ръце. — Газът е най-добрият избор и шистовият газ ни дава тази възможност. Светът трябва да съкрати въглеродните емисии, да изгради мост от нефта към алтернативни енергийни източници, да се отърве от арабския нефт и руския и иранския газ. Шистовият газ ни дава всичко това и дори повече. Съвършен ли е? Не. Но има ли нещо съвършено? Шистовият газ обаче предлага път към един по-добър свят. Проста задачка, професоре, дори за либерал като теб.

Той пристъпи към бюрото, грабна пачката документи изпод револвера и се върна. Подаде книжата на Бук, после размаха пурата.

— Не искам да вярваш на мен, професоре. Повярвай на Масачузетс. На Харвард. И на института „Бейкър“. Прочети техните анализи за шистовия газ и геополитиката. Не си измислям.

Надин вдигна ръка.

— Въпрос ли имаш, Хъниуел?

— Къде е дамската тоалетна? Като пийна кафе, хич не мога да стискам. Прощавайте, това май не биваше да го казвам.

— По коридора, след поничките.

Надин се завъртя и тръгна към вратата. Били Боб я проследи с поглед.

— Ех, как ми се ще да я назнача при мен.

— Тя ми е помощничка.

— Не посягай на женския персонал — това го научих по трудния начин. На няколко пъти. Ако знаеш какви обезщетения се присъждат за сексуален тормоз. Направо възмутително!

Той се изхили, после заобиколи бюрото и седна на кожения си трон. Бук се върна в креслото. Били Боб захапа пурата и го погледна.

— Професоре, защо толкова се вълнуваш за Нейтън Джоунс?

— Задължен съм му.

— Минал си с онзи мотоциклет цели шестстотин километра само защото дължиш услуга на Нейтън?

— Защото ми прати онова писмо.

— Е, професоре, не знам какво си е въобразил Нейтън или какво си чул из града, но аз съм добро момче.

От един час насам Бук се опитваше да подмами Били Боб Барнет да признае някакво съучастие в гибелта на Нейтън Джоунс; Били Боб Барнет пък се опитваше да убеди Бук, че фракингът е полезен за света. И двамата не успяха.

Надин се върна с поничка в ръка.

— Не можах да се въздържа.

Били Боб й намигна.

— Харесвам невъздържаните жени.

Тя седна и изяде поничката, после облиза шоколада от пръстите си. Били Боб я зяпаше като лудо влюбен хлапак. Накрая откъсна очи от нея и потупа с длан вестника върху бюрото.

— Няма тайнствено убийство, професоре. Просто Нейтън е карал твърде бързо, както всички в Западен Тексас, по дяволите. Заспал е на волана. Изхвръкнал от пътя и налетял на сонда. Умрял. Адски тъжно. Но не е престъпление.

Той подметна обратно през бюрото писмото на Нейтън.

— Аз работя строго по правилата. Нали съм от ТТИ, по дяволите. Ние не мамим. Ако мамехме, щяхме да имаме по-добър футболен отбор.

Били Боб Барнет се ухили. Не беше захапал въдицата. Може би нямаше друга вина, освен че беше пълен досадник. Или пък беше по-хитър, отколкото се представяше; може би само си надяваше маска на провинциален добряк. Бук реши за последно да хвърли стръвта направо в лицето му. Взе писмото на Нейтън и го повдигна високо.

— Знаеш ли, Били Боб, някои хора биха сметнали, че написаното от Нейтън е мотив за убийство. Собственият ти адвокат те обвинява в екологични престъпления, които могат да съсипят компанията и да те вкарат в затвора до края на дните ти. Твърди, че разполага с доказателства, а това би могло да те тласне към действия. Може би дори към убийство.

Усмивката на Били Боб се изпари. Той стисна зъби тъй силно, че прехапа пурата; краят остана да виси от устата му. Сякаш цялата му плешива глава се стегна; лицето му почервеня и тъмните му очи се впиха в Бук, като че двамата се състезаваха кой ще мигне пръв. „Изчакай“ — помисли си Бук както в детството, когато ходеше на риболов и гледаше как едрата риба кръжи около стръвта, опитва се да реши… но рибата не клъвна. Вместо това Били Боб вдигна пурата и я метна в кошчето.

— А някои хора, професоре, биха сметнали за невъзпитано да идваш неканен при мен, да ми ядеш проклетите понички и после да ме обвиняваш, че съм убил собствения си адвокат.

Лицето му омекна. Той въздъхна дълбоко.

— Професоре, моята работа е да дупча земята. Не нарушавам закони и не убивам адвокати, макар че, ако се вярва на Шекспир, сега той е на по-добро място. Тъй че защо двамата с Хъниуел не вземете днес да си поиграете на туристи? Идете да видите сандъците на Джъд, хапнете при Мая, довечера позяпайте тайнствените светлини, а утре сутрин подкарайте мотоциклета обратно към Остин и чакайте другите либерали да ви осигурят ток от слънцето и вятъра.

— Ти май се опитваш да ме прогониш от града?

— Има ли изгледи да успея?

— Не.

— Значи не се опитвам.

— Добре. И не съм либерал.

— Професоре, вълкът козината си мени, нрава не.

С тия думи сондьорът зоолог Били Боб Барнет ги изведе от кабинета си. Тръгнаха по коридора — Надин хлътна в столовата и грабна още една шоколадова поничка — минаха покрай секретарката Ърлин и напуснаха сградата. Спряха на тротоара. Надин дояде поничката и облиза пръсти.

— Е, госпожице Хъниуел, какво научихме тук? — попита Бук.

— Били Боб е гадняр и диша през устата. Обикновено не вярвам на такива хора, но той има хубави понички.

— Какво друго научихме?

— Ърлин е лесбийка.

— Не. Научихме, че Били Боб Барнет не се хвана на въдицата.

— А Ърлин е лесбийка.

Бук въздъхна. Опитваше се да бъде търпелив с помощничката си.

— Добре, значи този гейско-лесбийски нюх, който си овладяла, ти позволява да определяш сексуалната ориентация на всеки срещнат от пръв поглед. Така ли е, госпожице Хъниуел?

Тя сви рамене в знак на съгласие. Бук реши да й покаже как един умело проведен кръстосан разпит може да направи подобни твърдения смехотворни, а автора им — още по-смехотворен. Представи си я на свидетелската скамейка и заговори с тежък адвокатски глас:

— И тъй, кое издаде Ърлин като лесбийка? Облеклото? Прическата? Липсата на грим? Това, че гледаше теб, а не мен? Фактът, че има рамене като Майкъл Фелпс? Госпожице Хъниуел, моля, кажете на съдебните заседатели как можете категорично да твърдите, че секретарката Ърлин наистина е лесбийка?

Надин пак сви рамене.

— Тя ме сграбчи за задника в тоалетната.