Алекс Кош
Принципът на равновесието (30)

Епилог

Болничната стая изглеждаше така, сякаш в нея държат особено опасен престъпник, а не човек в кома. Всъщност самите отговорни представители на „Небесната сфера“ не знаеха кого и от какво защитаваха дебелите бетонни стени и здравата стоманена врата. Виктор Тропов лежеше в кома от почти десет дни, но около него непрекъснато се случваха странни събития: откриха в коридора труп на жена, а оборудването, предназначено да работи в най-екстремни условия, отказа. В резултат на това директорът на болницата реши да прехвърли този притеснителен пациент в подземния етаж, останал още от строежа на старото бомбоубежище.

Системата от резета се задейства от ключа, защрака, заскърца, и скоро вратата се отвори. На прага се появи висок тъмнокос мъж на около четиридесет години, облечен в строг сребристо сив костюм. Оглеждайки се гнусливо, той предпазливо, сякаш се страхуваше да не си изцапа обувките, пристъпи в стаята и приближи до леглото. После се наведе напред и за известно време се взря в лицето на Виктор.

— Наистина си в кома — с лека изненада констатира той след известно време. — Честно казано, до последно си мислех, че се преструваш.

Той извади малка стоманена кутийка от вътрешния си джоб, отвори я и извади спринцовка, пълна с рубиненочервена течност.

— Не знам защо беше толкова сигурен, че това нещо ще ти помогне. Но както и да е, благодаря за съвета относно триадата, може би това е началото на едно добро приятелство.

Той се вгледа още по-отблизо в лицето на „събеседника“, сякаш очакваше някаква реакция от човека в кома.

— Защо имам чувството, че дори това да не сработи, ти някъде имаш още един резервен план? — отново зададе той въпрос, но вече без да разчита на отговор. — А възможно ли е аз да съм този резервен план и предишните вече да не са сработили? Впрочем, това няма значение.

Решавайки да не губи повече време в разговори, мъжът инжектира пациента в рамото. Известно време нищо не се случи, а после Виктор Тропов се разтресе, сякаш в епилепсия, пръскайки слюнка и въртейки очи. Високият мъж спокойно и дори с леко любопитство стоеше и наблюдаваше агонията му. След известно време Виктор спря да се тресе и отново застина неподвижен.

— Не се получи — без особена изненада констатира мъжът.

— Защо, всичко сработи както трябва — само с устни отговори Виктор. — Просто ми трябва малко време, за да дойда на себе си. Все едно съм минал през месомелачка, знаеш ли.

Мъжът подсвирна.

— Еха! Честно казано, не го очаквах.

— Слушай, Серьог, от две години подхранвам триадата с рецептата за „Рубиново сърце“ точно за такъв случай. Не конкретно куршум в главата, разбира се, но сериозно, несъвместимо с живота нараняване. Не можеше да не сработи.

— Дали не е било по-лесно да избегнеш куршума, отколкото да се излагаш на такава опасност? — скептично попита Сергей.

— Може би — не възрази Виктор, раздвижвайки внимателно врата си. — Но по този начин успях да спечеля време, преди Храмът на дракона да започне да действа истински. Затова реших да полежа малко, без да привличам много внимание към себе си.

— Значи според теб кражбата на петте свещени плода не е привлякла достатъчно вниманието на храма? — с усмивка попита Сергей.

— Шест — поправи го Виктор. — Освен „очите на дракона“ екпоприирах още един духовен плод.

— Феникса — разбиращо кимна Сергей. — Логично. Трябваше веднага да се досетя.

Виктор много бавно се надигна на лакти, а след това плавно седна на леглото.

— Е, да те информирам за последните новини? — предложи Сергей.

— Няма нужда. Ще се изненадаш колко добре работят мозъкът и ушите по време на кома. Елена периодично идваше и ми разказваше всичко.

Сергей се намръщи.

— Елена… Мадам Смърт. Как веднага не се сетих коя е? Между другото, ти нали ще я инструктираш за „Рубиново сърце“, тя с лекота ще осигури нужния препарат.

— Мислех, че ще ти е приятно да ми изплатиш дълга по този начин — с усмивка отвърна Виктор.

— Не съм сигурен, че това се брои.

— Е, ще го считаме за първа вноска. Помогни ми да унижа, а след това и да унищожа Храма на дракона, и ще сме квит.

— Леле — направи гримаса Сергей. — Колко много цениш живота ми. Ами ако откажа?

Виктор с привично движение прокара ръка по плешивата си глава и погледна главата на клуб „Сребърния дракон“ в очите:

— Няма да откажеш. Ти също искаш отмъщение.