Алекс Кош
Принципът на равновесието (13)

Глава 3

За Тьома и Машка пристигна бял мерцедес със сини полицейски ивици и мигаща лампа. Те щяха да се чувстват малко неудобно в подобна ситуация, ако колата не караше старият им познайник — татуираният капитан Уваров. А за Машка, наред с всичко друго, той се явяваше и ученик, така че младежите веднага се отпуснаха, настаниха се удобно на задната седалка и дадоха воля на любопитството.

— И така, къде отиваме и защо? — нетърпеливо попита Машка, докато се отдалечаваха от паркинга на тренировъчния център. — И какво би трябвало да е нашето участие във всичко това?

Капитанът се усмихна с разбиране.

— Всъщност всичко е много просто. От камерите успяхме да определим къде приблизително е мястото, където се крият зеленооките.

— Доколко приблизително? — веднага улови същността на проблема Тьома.

— Това е доста голям комплекс на територията на бивш завод. Кафенета, магазинчета, салони за красота. Знаем със сигурност, че престъпниците се крият някъде там. Въпросът е да намерим къде точно и да ги арестуваме.

— И какъв е планът? Напълно да обградите това място?

Уваров се намръщи.

— Нямаме толкова много хора, а и разрешение за толкова мащабна операция може да чакаме със седмици. Дотогава престъпниците отдавна ще са изчезнали.

— И тук се включваме ние — кимна с разбиране Машка. — Между другото, важен въпрос: ще ни дадат ли оръжие?

— Какво оръжие?! — едва не се прекръсти капитанът. — Максималното, което ви е позволено да правите, е да извършите граждански арест. За предпочитане — без телесни повреди.

— Жалко — разочаровано въздъхна момичето. — По всички точки. А знае ли се нещо за външността на тези, които търсим?

— Имаме фотороботи на двама зеленооки. Но сами разбирате, че по тях не може еднозначно да се идентифицира човек. А вие, случайно, не можете ли да усещате, ами — махна с ръка капитанът, — такива като вас?

— Мислите, че сме някакви „шотландски бойци“ от киното, които усещат приближаването на други безсмъртни? — с насмешка попита Тьома.

— Не знам. Всичко е възможно — сви рамене капитанът.

— Не и на нашето ниво — неохотно отвърна Машка. За нея беше неприятно да признава собствените си слабости във всяка, дори такава тайнствена и в по-голямата си част непонятна сфера. — Може би Сен… Виктор, Иван или Елена имат подобни умения, но ние все още сме далеч от тях. Има малка вероятност Даня да може да помогне, но днес той е зает… с други неща. Ех, той трябваше да дойде за тази работа.

Татуираният мъж се усмихна успокояващо.

— Вашият треньор ме увери, че вие двамата ще сте повече от достатъчни, за да откриете и неутрализирате зеленооките.

Машка и Тьома изненадано се спогледаха. Чак такава вяра в техните сили не очакваха от Иван. Да, може и да пробват да проснат „рептилоидите“ с лице надолу на пода, но как да ги намерят?

— Разбира се, няма да сте сами — продължи Уваров. — Няколко от оперативните работници, които идват при вас на тренировки, също ще ги търсят. Сега отиваме да се срещнем с тях.

— Те поне ще носят ли оръжие? — без много надежда попита Машка.

— Разбира се. Но то може да се използва само в най-краен случай.

Междувременно колата спря до невзрачен паркинг в сянката на моста. Сякаш се срещаха не с полицейски служители, а с бандити от деветдесетте. Няколко черни джипа, намръщени мъже с атлетични фигури в тъмни дрехи — едва ли приличаха на служители на закона. Лицата на всички събрани бяха добре познати на младежите от тренировките, но сега всички изглеждаха необичайно сериозни и дори гневни. Разбира се, всички те се представиха и се ръкуваха с тях, но явно не изпитаха особена радост от пристигането им.

— Е, всички са тук — бодро каза Уваров, излизайки от колата. — Вече познавате Тьома и Мария, те са изцяло на ваше разположение.

Машка веднага се намръщи, не й харесваше, че участват в това мероприятие като придатък. Но реши да не спори, защото все още не беше много запозната с всички тези полицейски порядки.

Тьома шеговито поздрави:

— Да служа и защитавам.

Късо подстригана брюнетка пристъпи напред.

— Вие сигурен ли сте, че те изобщо ще са нужни там?

— Хей! — възмутено реагира Машка.

— Какво? — саркастично попита брюнетката. — Сега демонстративно ще ме набиеш, както направи с онова хлапе на първата тренировка ли?

Машка се смути, но не дотолкова, че да премълчи.

— Както показва практиката, в общуването с любители на битките е най-добре веднага да покажеш кого си струва да слушат — процеди през стиснати устни тя. — Но подобна демонстрация не на всички действа от първия път. Може би наистина си струва да повторя?

— Така, така, спокойно, момичета — с покровителствена усмивка каза Уваров. — Запазете силите си до срещата с крадците.

— С убийците — поправи го един от оперативните работници. — Те вече не са просто крадци, в последната банка убиха един охранител.

— Добре — съгласи се капитанът. — Още една причина да работим заедно. И, изпреварвайки вашите въпроси, те определено не притежават никакви мистични способности. Затова ще търсим убийците по старомодния начин, а младежите ще помогнат за залавянето им.

— Човек може да си помисли, че без тях няма да се справим — недоволно се намръщи Таня.

Плешивият мъж сложи утешително ръка на рамото й.

— Тан, стига.

— Може да продължите споровете си по пътя — предложи им капитанът. — Разрешавам. Само без никакъв физически контакт. Олег, води.

Не такъв прием очакваха „драконите“ — те искрено вярваха, че правят услуга на полицията. Още повече, че в залата отношенията им с оперативните работници бяха доста приятелски.

Тьома и Машка се натовариха в един от четирите джипа, разбира се, заедно с агресивното момиче и още двама полицаи.

— Имайте предвид, че това не е игра — след дълги минути на напрегнато мълчание каза брюнетката. — Дори и да можете да се погрижите за себе си, наоколо ще има беззащитни хора. Помислете първо за тях.

— Естествено — с леко раздразнение отвърна Машка.

Разговорът някак си не потръгна, затова останалата част от пътя прекараха в мълчание. На входа към територията на завода колите се разделиха. Джипът с младежите спря на малък паркинг зад едно от заведенията.

— Да си разменим телефонните номера. Видите ли нещо подозрително, веднага ни се обадете или ни пишете — студено каза Татяна, когато слязоха от колата. — Не предприемайте нищо сами. Олег ще е с вас и ще бъде главен.

— Супер — вдигна нагоре и двата палеца Машка, без дори да се опитва да скрие раздразнението си. — Отличен план. Тогава да тръгваме?

— Изчакайте — Олег отвори багажника и им подаде два стегнато навити вързопа. — Това нещо се нарича „Комфорт“, на практика не ограничава движенията.

Разгъвайки единия, Тьома озадачено попита:

— Бронежилетка? Сериозно?

— Сложете си ги, така ще ни е по-спокойно — навъсено кимна брюнетката.

— Благодаря, няма нужда — лекомислено отказа паркуристът.

Плешивият хвана Тьома за рамото:

— Аз отговарям за вас и без жилетки няма да ви пусна никъде.

Паркуристът внимателно го погледна.

— Вие идвате да тренирате при нас, нали?

— Да — неохотно потвърди Олег.

— Тогава би трябвало да разбирате, че жилетките само ще ни пречат.

Брюнетката скептично и с частица злоба изсумтя:

— Нещо не видях да тренирате избягване на куршуми. Или го правите вечер?

Всъщност принципно тя беше права. Въпреки че все още не бяха стигнали конкретно до противопоставяне на огнестрелно оръжие, вечерното време беше посветено на точно такива нестандартни тренировки.

— Нали сте наясно, че това не са играчки? — присъедини се към тях още един полицай. — Престъпниците със сигурност са въоръжени.

— Аз с удоволствия ще я облека — лесно се съгласи Машка. — Чела съм за тях. Бронежилетката със скрито носене тежи по-малко от два килограма! — тя блъсна с юмрук Тьома в ребрата: — Ей, хайде да не се надуваме, изобщо не ти подхожда. Винаги си бил предпазлив човек.

Тьома замислено замълча за миг.

— Добре — кимна накрая той. — Ще облека това нещо и да тръгваме.

Наистина, жилетките почти не се забелязваха под дрехите, но Тьома все пак се чувстваше леко некомфортно. Самият той не разбираше защо изобщо започва да спори с полицаите, въпреки че обикновено първи се застъпваше за предпазливи решения. Може би постоянният тормоз на Иван все пак го беше засегнал и сега искаше да докаже на всички около него, а най-важното — на самия себе си, че не е неудачник?

Скоро „драконите“ в компанията на гологлавия полицай вече крачеха по доста оживена улица, пълна с най-различни кафенета. Олег се оказа доста добродушен и весел човек, така че само след десет минути общуване Машка успя да зададе въпроса, който я интересува:

— Олег, защо към нас има толкова странно отношение? Ние дойдохме да помогнем.

Плешивият полицай леко виновно се почеса по тила.

— Е, колегите просто смятат, че не им трябва вашата помощ.

— Но вие досега не сте успели да хванете „рептилоидите“ — напомни Тьома. — А с нас ще бъде много по-лесно да се направи.

— От наша гледна точка така само ще признаем некомпетентността си — изсумтя Олег. — На кой би му харесало? Освен това вие сте просто студенти и не знаете нищо за залавянето на престъпници. За вас това е развлечение, а за нас — сериозна работа, за която са ни подготвяли с години.

— Ние също сме напълно сериозни — не се съгласи Тьома.

— Каза човекът, който отказа да сложи бронежилетка — напомни гологлавият полицай. — Всъщност няма значение какво мислим всички ние. Ако наистина с помощта на вашите умения успеете да хванете тези момчета, повече никой от нас няма да ви погледне накриво.

— Справедливо — признаха „драконите“.

Въпреки че денят беше делничен, имаше доста хора, които се разхождаха из територията на завода. Освен това тук имаше какво да се прави: спортни и баскетболни площадки, кафенета, магазинчета. Няколко сгради бяха изцяло дадени за офиси, още две бяха преустроени на плувен басейн и танцови студиа.

— Все едно търсим игла в купа сено — отбеляза Машка след около час обикаляне.

— Аха, дори фотороботът на „иглата“ е нарисуван трагично — съгласи се Олег. — Това наричаме работа: да обикаляш, да търсиш, да разпитваш. Да чакаш. Между другото, може би вие знаете нещо за тези „рептилоиди“? Няма ли във вашата мистична общност някакви вътрешни информационни ресурси?

— Не знаем много. Бойци, които имат духовна връзка с влечуги — след като размисли малко, отговори Тьома. — Всякакви. В кой точно клуб са тези момчета, нямаме представа. Аз опитах да потърся информация във форумите на Рейтинга, но не намерих нищо смислено.

— А от какво да се притесняваме също ли не знаем?

— Някои могат да плюят киселина — неуверено отговори паркуристът. — Остри нокти, твърда кожа. Не е ясно дали във физически план, или става дума за умения за управление на чи.

— И какво, сред… вас има мутанти? — смаяно попита Олег.

— Честно казано, видяхме няколко чудовища — призна Машка. — Нямам идея как са успели да се променят толкова. Но по логика истински силните бойци няма нужда да се занимават с обикновени банкови обири, така че „рептилоидите“ едва ли са толкова силни. Малко по-бързи, малко по-силни и може би много по-пъргави от нормалните хора. Но определено не са супермени или чудовища.

Тьома спря и внимателно погледна към сградата с офисите:

— Това е най-голямата сграда на цялата територия. Ако бях на тяхно място, щях да се скрия някъде тук, за да имам повече пътища за бягство.

— Но там има твърде много различни офиси — отбеляза Машка.

— Слушай, имам идея — изведнъж щракна с пръсти Тьома. — Много майстори по бойни изкуства могат да почувстват агресия, насочена лично към тях. Така че може би трябва да се опитаме да примамим „рептилоидите“, а не да се опитваме да ги търсим?

— Мислиш, че ще е достатъчно да погледнеш снимката и да излъчиш максимална омраза? — скептично попита момичето.

— Ами да, защо не?

— Съмнително. Освен това, ако са толкова добри, че могат да почувстват агресия, то отдавна щяха да са избягали оттук, усещайки приближаването на полицията. Из завода обикалят десетина души, които определено не им желаят доброто.

Олег ги погледна неразбиращо, но не попита нищо.

— Между другото, може би точно затова досега още не са ги хванали — съгласи се паркуристът след кратък размисъл. — Но тогава това, че дойдохме тук, изобщо няма смисъл. Затова мисля, че си струва да опитаме.

— Ако можете да ги примамите, тогава ще е по-добре да се обадя за помощ — предложи Олег.

— Стоп, стоп! — бързо каза Тьома. — Това е само теория. Никога не сме правили подобно нещо преди и може да отнеме много време. И ако не се получи, не искам да изглеждам като идиот.

— А и едва ли „рептилоидите“ ще излязат на нашия призив, ако ги чака цяла тълпа — добави Машка. — Просто бъди готов да се обадиш за помощ, ако се наложи.

След кратко умуване „драконите“ решиха за място на експеримента да изберат покрива на най-голямата сграда. По логика „рептилоидите“ би трябвало да се крият някъде недалеч от там. Олег се настани на парапета отстрани, а Тьома и Машка застанаха в самия център на покрива и озадачено се спогледаха.

— Идеята е добра. Остава само да измислим как точно да я приложим — изрази общите им мисли Машка.

— Мисля, че трябва да е подобно на желанието за убийство, което ни демонстрира Елена. Просто трябва да се насочи към конкретен човек.

Младежите извадиха фотороботите и известно време ги гледаха.

— Знаеш ли, това изглежда като любовно заклинание от снимка — внезапно се изкиска Машка. — Идиотско е.

— А какви други варианти имаме? — сви рамене Тьома. — Да обикаляме тук цял ден и в крайна сметка да не открием никого? Полицаите и така ни гледат като безполезни фукльовци. Не знам за теб, но на мен изобщо не ми харесва.

— Вбесяващо е — съгласи се Машка. — Тогава да опитаме. Но първо ми дай пет минути, ще се посъветвам с моята драконка. Може би тя ще ме посъветва нещо.

Тьома неволно се намръщи. Неговият дух пазител все още оставаше извън зоната на достъп, като игнорираше всичките му опити да се свърже с него. Докато Машка седеше в поза лотос, провеждайки консултация в астрала, самият Тьома се опита да подхрани татуировката си с енергия чи, но отново не получи отговор.

— Безполезно — раздразнено измърмори той.

Отначало, когато научи, че негов дух пазител ще е дракон с кралска кръв, Тьома много се зарадва. Учениците от клуб „Рижия дракон“ бяха напълно невежи за социалната структура на духовния свят, но „кралицата на драконите госпожа Ал-Машкал“ звучеше много яко. Жалко само, че в действителност тази коронована особа се оказа прекалено високомерна, за да общува с някакъв си „носител“.

След няколко минути Машка се върна в реалния свят.

— Е, моята Лота Чжу каза, че по принцип това е възможно, но определено не можем да го научим за пет минути, защото дори още не знаем как да освободим така нареченото яки — желание за убиване. И още трябва лично да познаваш човека, а не просто да гледаш снимката му. Това вече е някъде на границата на фантастиката.

— Жалко — въздъхна Тьома. — Тогава идеите ми свършиха.

И изведнъж пред очите на младежа всичко заплува. За миг той загуби равновесие, а в следващия момент усети, че е насила изтеглен в астрала. Тьома беше попадал тук само веднъж, при създаване на духовната връзка с духа пазител, но помнеше чувството много добре. А и беше трудно да сгрешиш, когато целият свят около теб изведнъж се превръща в синьо-червеното си подобие.

— Викаше ли ме? — студено попита женски глас.

Пред него във въздуха висеше черен дракон, или по-скоро драконка — госпожа Ал-Машкал. От рижия Гаар тази особа се различаваше не само по цвят, но и по роговите израстъци на главата, силно наподобяващи корона.

— Кхм, ами да — малко смутено отвърна Тьома, но после се опомни и искрено се възмути: — Тоест, да, разбира се, че те виках! И то много пъти! Какъв изобщо е смисълът да създаваш духовна връзка, а после да не идваш на призива?

— Древна традиция — все още отчуждено и студено отвърна драконката. — Не можех да откажа. Но това не означава, че ще контактувам с теб.

— Но на мен ми е нужна помощ в обучението — напомни Тьома. — Не просто нужна, а жизнено необходима. И чух, че смъртта на носителя не се отразява добре на вашата репутация.

Арогантният тон на драконката беше дразнещ, но младежът твърде много се радваше на появата й, за да му пука.

— О, нищо не може да съсипе репутацията ми — увери го госпожа Ал-Машкал. — Така че можеш да умираш.

— Много благодаря — подсмихна се паркуристът. — Но смятам да поживея още малко, ако нямаш нищо против.

— Обръщай се към мен на „вие“, носителю — надменно го поправи драконката.

— Добре — послушно се съгласи Тьома, въпреки че търпението му вече се изчерпваше. — Но ако не планирате да ми помагате, тогава защо сега дойдохте?

— Твоят призив е дразнещ — видимо неохотно поясни госпожа Ал-Машкал. — Затова и дойдох, да ти заповядам повече да не ме безпокоиш.

В този момент Тьома си спомни всичко, което Иван им беше казал за духовете пазители. Не трябва да ги отпускаш и понякога си струва да ги заплашиш с прекъсване на връзката, за тях това може да бъде сериозен удар.

— Това няма да стане — твърдо заяви той. — Или ще намерим начин да си сътрудничим, или аз просто ще разкъсам духовната връзка. Не знам нищо за вашия свят, но може би фактът, че носителят сам се е отказал от вас, няма да е добър дори за репутацията на дракон с кралска кръв.

— Как смееш да ми говориш така?! — възмути се драконката.

— Осмелявам се! — ядосано извика Тьома. — Всички имат нормални духове пазители и само аз, дявол знае какво! В резултат на това изоставам в тренировките и постоянно ми се карат! И това определено не ми харесва!

Драконката заплашително размаха криле.

— Твоите проблеми не ме интересуват!

— Добре — присвивайки злобно очи, кимна Тьома. — Тогава това наше сътрудничество се счита за приключило.

Той вече доста добре усещаше вътрешната си енергия и умееше да я управлява, при това се научи напълно без помощта на духа пазител. Затова като цяло не се чувстваше зависим от драконката и можеше не само да блъфира, но и наистина да изпълни тази заплаха.

Ако в реалния живот той трябваше да се съсредоточи върху татуировката и свързаната с нея чужда енергия чи, то в астрала стигаше и самата драконка. Тьома усещаше невидимата връзка между тях, излъчвана от цялото му тяло. Оставаше само да се съсредоточи и да се освободи от нея.

— Какво правиш?! — възмутено възкликна драконката.

Младежът се ухили.

— Отървавам се от ненужна връзка.

— Спри!

— Какъв е смисълът? Нямате намерение да ми помагате, защо тогава изобщо да поддържам тази духовна връзка?

Драконката размаха криле и закръжи около него.

— Спри!

Тьома спря.

— Ще си сътрудничим ли?

— Добре — неохотно каза драконката и отново увисна във въздуха пред лицето му. — В името на традицията понякога мога и да се снизя дотам, че да общувам с теб.

— И да помагате — добави Тьома.

— Може би дори и да помагам — без особена радост се съгласи духът пазител.

„И все пак Иван се оказа прав — помисли си Тьома. — Понякога трябва да бъдеш по-строг с тях.“

— Колко навреме се получиха нещата, госпожо Ал-Машкал — тихо каза той. — Вие сега сте тук и тъкмо имам нужда от малко помощ.

Той се страхуваше, че драконката просто ще го зареже, но тя неочаквано реши да остане:

— И какво ти трябва, носителю?

Тьома накратко описа ситуацията с търсенето на „рептилоидите“. Най-трудно се оказа да обясни кого точно търсят, но драконката сякаш четеше мислите му и разбираше всичко от половин дума.

— Може би имате някакво родство и сте способни да ги усетите? — предпазливо предположи паркуристът.

— Пфу! — изсумтя драконката. — Влечугите нямат нищо общо с драконите, подобни измислици са оскърбителни. Но ако искаш да се биеш с жалките носители на духове на рептилоиди, това мога да го уредя.

— Наистина? — недоверчиво попита младежът.

— Да. Но първо трябва да се споразумеем за правилата на нашите отношения.

— Съгласен съм — веднага кимна Тьома.

— Занапред да не си посмял да ме призоваваш. Когато имам настроение, аз сама ще дойда при теб.

— Само не през месец, а поне веднъж седмично — твърдо каза Тьома, подозирайки, че духът пазител може лесно да изчезне и за няколко години.

— Добре — съгласи се драконката след кратка пауза. — Ще се постарая да отделя време в натоварения си график — тя излетя пет метра нагоре и гръмко възкликна: — А сега милостиво ще ти помогна! Всички носители на духове на влечуги в радиус от няколко километра ще се озоват на моя призив, за да се бият с теб.

— Е, няма нужда чак всички… — започна да казва Тьома, но драконката вече грейна с ярка златиста светлина, която постепенно изпълни цялото пространство наоколо.

В този момент Машка гледаше изненадано приятеля си, който от няколко минути стоеше с напълно стъклен поглед.

— Какво му става? — притеснено попита Олег и махна с ръка пред лицето му.

— Медитира — неуверено отвърна Машка. — Просто за това аз трябва да седна в поза лотос, а Тьома е нашият майстор, той медитира, докато стои на крака.

„Предполагам — мислено добави тя. — Въпреки че преди не съм го виждала.“

И изведнъж тялото на Тьома светна с едва забележима златиста светлина.

— Какво е това?! — изненадано възкликна Олег, отскачайки от младежа.

Момичето предпазливо протегна ръка към сиянието и се опита да го усети.

— Нямам идея. Но мога да те поздравя, сега виждаш проявлението на същата онази вътрешна енергия чи, за която постоянно говорят майсторите по бойни изкуства.

И в следващия миг златната светлина избухна и се разпръсна във всички посоки, а Тьома изтощено се отпусна на колене и объркано примигна.

— Добре ли си? — веднага се втурна към него Машка.

— Всичко е наред — вяло отвърна Тьома. — Но за Олег е най-добре веднага да извика колегите си тук.

— Защо?

— Поканих всички „рептилоиди“ в радиус от няколко километра да дойдат на този покрив. И изглежда те не могат да откажат.