Алекс Кош
Принципът на равновесието (20)

Глава 1

Както скоро стана ясно, обитателите на почивния дом можеха спокойно да се движат в рамките на сградата, но на изхода учтиво, но уверено ги връщаха въоръжени сурови момчета. Освен това местните бандити имаха пълна представа за движенията на пленниците чрез датчиците на краката и следяха отблизо всичко, което се случва в сградата с помощта на камери. Затова, когато дойде време за боевете, лесно откриха всички и ги откараха в стара концертна зала, използвана като своеобразна арена. А боеве се провеждаха доста често, три пъти на ден, единия от които, за щастие, новодошлите вече бяха пропуснали. Между всяка серия боеве участниците трябваше да преминат медицински преглед, да им измерят редица показатели и да ги инжектират с допълнителни укрепващи препарати. Всички тези подробности Алекс научи от един от бойците, които срещна в коридора — мускулест мъж около четиридесетте, практикуващ карате годжу рю. Той също така го посъветва да отиде в трапезарията, ако иска да срещне други братя по нещастие. Вярно, там Алекс намери само няколко мъже, които изглеждаха така, сякаш току-що са се събудили след сериозен запой. Братята не страдаха от особена приказливост и определено не горяха от желание да отговарят на въпросите на досадния дебелак. Като цяло те изглеждаха леко замаяни и вяло реагираха на външни дразнители. Изглежда Алекс имаше голям късмет, че каратистът, когото преди това срещна в коридора, изобщо е благоволил да се напрегне и да обясни как стоят нещата тук.

Двадесетина минути по-късно в трапезарията към него се присъединиха старите познати: „таралежа“, здравеняка и кавказеца.

— Ехо, пич, мисля, че трябва да се държим заедно — бодро заяви „таралежът“, сядайки на масата на Алекс. — Кой знае как ще се развият нещата тук.

— Защо не — съгласи се Селин.

Седнал на масата, той откровено се оглеждаше, но не толкова от любопитство, а с надеждата да дочака появата на Рогов.

— Каква е тази история с някакви си дракони? — попита с интерес „таралежът“. — Внедрили са те тук като някакъв таен агент?

Алекс се огледа предпазливо. Вероятно ги подслушваха, така че си струваше да се придържа към легендата.

— Нали чухте, просто ме изпратиха да се срещна с Ли, за да го примамя. И определено нямах намерение да участвам в някакви боеве. Всъщност моят съученик дойде тук, той е маниак на тема бойни изкуства.

— Между другото, намери ли го? — с интерес попита кавказецът. — Ще ни трябва информация от първа ръка за това какво става тук и как точно се случва.

Както се изясни по-късно, той се казваше Турал и беше от Баку. Здравенякът се оказа кореняк московчанин с логичното име Гриша, а „таралежът“ упорито се наричаше Локи, въпреки че по паспорт беше Игор.

— Засега не — честно отвърна Алекс. — Любопитен съм дали изобщо е жив. А вие? Някакви идеи как да се измъкнем оттук?

— Току-що пристигнахме — насмешливо каза здравенякът, потупвайки го по рамото. — Защо ни е да се измъкваме веднага? Интересно място е тук, а и компанията се е събрала доста колоритна.

— Досега научихме само, че китаецът принципно не ни е излъгал — тук наистина има боеве, в които избират нови членове на този… спортен клуб — тихо каза Турал. — Във всеки случай поне хората искрено вярват в това.

— Освен това, на най-добрите бойци дори са обещали парични награди — прекъсна го Гриша. — Затова лично аз засега никъде нямам намерение да ходя.

— Ох, добре, ти просто нямаш търпение да започнат да те тъпчат с някакъв местен боклук — подкачи го Локи. — Вижда се, че химията е била любимият ти предмет в училище.

— Аха — не възрази здравенякът. — Не искам да бъда лабораторна мишка. Предпочитам да използвам доказани продукти.

— Между другото, за препаратите. Успяхте ли да разберете какво тестват тук? — попита Алекс.

Той вече знаеше за така наречените духовни стероиди от Иван, но това беше само теория. А как действат тези препарати в действителност, Алекс нямаше никаква представа. И още повече искаше да узнае как самите участници в изпитанията обясняват случващото се.

— Нещо като силни стероиди, наричат ги „рубинчик“ или просто „рубин“. Освен това, според тези, които вече са получили повече от една доза от това нещо, то отваря скритите резерви на тялото — отговори „таралежът“. — При всеки се проявява различно: някой става много по-силен, друг — по-бърз, а някои показват много странни неща.

— Например?

— На един ноктите му израснали толкова здрави, че могат да надраскат метал — каза здравенякът.

— Наистина? — не повярва Алекс. — Кой ти каза това?

Гриша сви рамене.

— Никой не ми е казвал, лично видях човека в коридора. Просто си вървеше с отсъстващо изражение на лицето, прокарваше ръка по стената и оставяше дълбоки бразди в нея.

— Чудя се колко ли бойци има тук — замислено каза Турал. — Колко често битките завършват със смърт? И защо…

— Защо всички са толкова мудни — прекъсна го Локи.

— Да, точно това исках да кажа — спокойно се съгласи с него кавказецът.

— Явно е реакция на това, което тестват върху тях — логично предположи Алекс. — Или постоянен страничен ефект. Дори не знам кое е по-лошо.

„Таралежът“ и Турал мълчаливо кимнаха, но Гриша направи гримаса:

— Може би не е толкова лошо. Просто са уморени от тренировки и боеве. Знаете ли изобщо как изглеждат спортистите на тренировъчните лагери и състезанията? Това е нормално. Освен това тук не видях сериозно ранени хора.

— Може би тях веднага ги… — предположи Локи. — Защо да губят време и ресурси за лечение, когато е по-лесно да се отърват от телата?

— Според мен сте твърде песимистични — отбеляза Гриша. — Да, условията тук са съмнителни, но като цяло всички търсихме сила, нали? И всички тези хора — също. Разбира се, за всичко трябва да се плаща.

— Трябва да се плаща само ако търсиш преки пътища — не се съгласи Алекс. — Ако тренираме като нормални хора, ще си останем здрави.

Гриша измери Селин с насмешлив поглед.

— Да, вижда се, че знаеш много за тренировките.

Алекс само сви рамене в отговор. Разбира се, със сегашната му физика няма смисъл да говори за системен подход към тренировките.

— Не всички са такива мутанти като теб — неочаквано се притече Локи на помощ на Алекс. — Освен това ти самият каза, че главното, което има боецът, е тук — той удари по гърдите си, — а не всички тези хипертрофирани мускули.

Здравенякът се канеше да каже нещо остро, но в този момент от високоговорителите над главите им иззвъня силен звънец и безизразен женски глас каза:

— Евгений Холин, Турал Байрамов, Игор Локошин, Григорий Артьомиев — за процедури.

Изненадващо, но всички седящи в трапезарията веднага се ободриха и впериха завистливи погледи към четиримата, сякаш ги бяха извикани не за да им инжектират някаква доза незнайна химия, а във ВИП залата на местно заведение.

— Звучи някак болнично плашещо — нервно изхихика Локи.

— Къде трябва да отидем? — попита Гриша, като шумно отмести стола си.

Другите също станаха от масата и в същия момент към тях приближи един от пазачите:

— След мен.

Отведоха ги по коридорите в стая, оборудвана като медицински кабинет. Китайци, които знаеха руски горе-долу, къде с думи, къде с жестове им обясниха какво точно се изисква от всеки от тях. Измервания на височина, тегло, кръвни изследвания…

Алекс през цялото време гледаше притеснено към нещо, което приличаше на апарат за ядрено-магнитен резонанс. Нали ако внимателно изследват състава на тялото му, имаше голяма вероятност да разберат, че в него няма никакви мазнини, а само вода. Едва ли древните китайски лекарства са толкова добри, че да успеят да измамят съвременната техника.

Но, за щастие, не се стигна до пълен преглед. След като измериха основните показатели, местните лаборанти извадиха от хладилника ампули с някаква рубинова течност.

— Оу, а аз си мислех, че ще ни дадат някакви хапчета — изненада се „таралежът“.

— Предполагам, че с инжекции по-лесно изчисляват точната доза и най-важното, никой няма да се изкуши да открадне ценното… каквото и там да е — предположи Турал, докато подлагаше рамо под спринцовката.

Честно казано, Алекс до последно не очакваше да пробва нещото, с което тъпчат тукашните бойци. От всички видове наркотици той приветстваше само спортната еуфория и сладкото. А пък вещество, което уж може да усили чи на боеца — лично за него това беше твърде рисковано: Алекс току-що беше излекувал вътрешните си канали и изобщо не искаше да ги подлага на нови изпитания. А и като цяло, дявол знае как може да завърши употребата на подобни вещества, понякога хората умират дори от обикновен аналгин, нали затова е забранен в повечето цивилизовани страни. Уви, всичко се случваше твърде бързо, за да успее да измисли как да избегне инжекцията, а не искаше да прави сцена и да привлича внимание към себе си. Така че след миг съдържанието на спринцовката с рубинова течност беше вкарано в кръвта му.

— А защо моята доза е по-голяма от неговата? — подозрително попита Алекс, забравяйки, че китайците не го разбират много добре.

— Защото си дебел — изкиска се Локи. — Примири се.

На Алекс му оставаше единствено да се надява, че наистина това е причината. Само собствениците на лагера да не са успели да разберат по някакъв начин, че той е член на един от клубовете в Рейтинга.

— Твой номер тридесет и три — каза му на развален руски китаецът и написа номера на бицепса му с маркер. — По номер викат за процедури. И за битки.

— Е, сега определено се чувствам като лабораторна мишка — оплака се Локи. — Вече и номер ми дадоха.

Тук Алекс беше напълно солидарен с него: изглеждаше доста нечовешко, но логично. Той имаше отлична идея кой е собственик на това място.

След инжектирането на препарата ги задържаха още десет минути в стаята, след което ги освободиха. Разбира се, строго в рамките на територията на почивния дом.

— Е, как се чувстваш? — попита Локи.

— Честно казано, не усещам нищо — някак дори разочарован отговори Гриша. Той възлагаше големи надежди на вълшебните китайски хапчета, нищо, че се оказаха инжекции.

След инжекциите те известно време обикаляха по коридорите и дори се опитаха да разговарят с няколкото бойци, които срещнаха, но те не бяха много словоохотливи. От един от мъжете, за разлика от тези, които срещнаха по-рано, лъхаше такава животинска агресия и злоба, че Алекс предпочете да убеди другарите си да го заобиколят. Изведнъж високоговорителите отново оживяха:

— Всички да отидат в залата, боевете започват след десет минути!

— Еха, нещата се раздвижват — изненадано подсвирна Локи. — Бързи са.

Алекс дори се зарадва, че е дошло време за боевете, Рогов определено трябваше да се появи там, ако, разбира се, все още е жив. Въпреки че младежът беше нелош боец на нивото на шампионата на Москва по бойни изкуства, тук със сигурност бяха събрали не прости спортисти.

До концертната зала отново ги ескортира един от охранителите. Нищо забележително, зала като зала, с изключение на това, че всички седящи места за зрители бяха премахнати и цялото пространство беше напълно разчистено от излишни детайли. Но пък имаше условни рингове — бетонни платформи, издигнати с десетина сантиметра над пода, но без никакви въжета. И тук за първи път Алекс успя да види всички или почти всички бойци, събрани от „Белия дракон“ — бяха общо около двадесет и пет. Сред тях се виждаха и жени, три със сигурност, за четвъртата Алекс не беше сигурен, твърде много мускули и много груби черти на лицето имаше. А най-интересното беше, че всички те не изглеждаха като пленници, дори въпреки стоманените джаджи на краката им и пазачите с оръжие, които контролираха залата. Или наистина са повярвали на думите на китаеца, или просто са се примирили със случващото се и са решили да извлекат максимална полза от ситуацията. В същото време много от тях бяха с травми: телата и лицата им бяха покрити със синини, драскотини, някои дори придържаха превързани, очевидно счупени ръце.

Като цяло, в състояние на изместени на заден план емоции, Селин усещаше яростта, насочена лично към него, но в стая, пълна с бойци, това не носеше никаква полза, а само главоболие. Алекс многократно беше посещавал ъндърграунд турнири по бойни изкуства, така че като цяло атмосферата му беше позната. Бойците бавно загряваха, разтягаха се, разменяха си кратки фрази. Един седеше на пода със затворени очи и медитираше. Половината от хората можеха да се похвалят с различни татуировки, сред които скромният тигър и дракон на Алекс просто бледнееха. Стана ясно защо триадата не свърза татуировките му с Рейтинга.

На един от ринговете се качи вече познатият на Алекс китаец Ли.

— Няма да губя време в дълги обяснения — каза той, като леко се прокашля, в микрофона. Едва ли специално бяха инсталирали аудио система, за да правят съобщения, по-скоро просто се бяха възползвали от наличната, все пак това беше концертна зала. — Само напомням на всички присъстващи и особено на новодошлите, че времето ни е ограничено. Остават ви само два дни, за да покажете всичко, на което сте способни. Най-добрите ще възнаградим финансово и ще приемем в нашия клуб в Рейтинга, където ще можете да научите вътрешните техники на клуб „Белия дракон“.

„Аха, само че в Рейтинга няма такъв клуб — помисли си Алекс. — Останалото вероятно също е лъжа.“

— Отново за новите ще повторя правилата: можете да се биете само на ринга. Побеждава този, който остане на крака — продължи да обяснява Ли. — Убийството не е забранено, но все пак е нежелателно. Няма съдии, само сигнал за начало на боя и сигнал за край. Противниците определям аз.

— Еха, дори и правила си имат — изненада се Локи. — „Убийството е нежелателно“. Звучи жизнеутвърждаващо, така би трябвало да се напише и в шестата заповед.

— Освен това от днес решихме да въведем още едно правило: този, който загуби три пъти в боевете, ще бъде елиминиран от играта — като не забеляза сред бойците особена реакция, китаецът с мека усмивка поясни: — Имам предвид убит, ако някой не е разбрал.

Гриша се почеса по тила.

— Леле, сериозни са.

— Чак сега ли го разбра? — саркастично попита Локи. — Бомбите на крака не бяха ли достатъчно сериозни за теб? Е, показаха и моркова, и тоягата, а можеха да действат само с тоягата.

— Не се ласкай — подхвърли през рамо висок мъж, изглеждащ дори по-здрав от Гриша. — Това е направено само за да накара лабораторните мишки да се чувстват по-комфортно и да повярват в призрачния шанс за награда. Всички сме свикнали с подобни състезания, битки на ринга. Не мисля, че изобщо планират да плащат на някого или да го приемат при тях.

— Защо тогава да участваме в това? — криво се усмихна Локи.

— А имаме ли избор? — мъжът посочи устройството на крака си. — Всички тук играем игра. Те се преструват, че това е истински турнир, в който може да има победители и награди, а ние се преструваме, че им вярваме. Във всеки случай шансовете да оцелееш са по-големи, ако не те пребият до смърт на ринга. Може би, след като се наиграят, няма да почнат да чупят играчките си, за да не ги вземат другите, а просто ще ни пуснат.

Имаше логика в думите му, при това сериозна. Алекс наблюдаваше израженията на лицата на другите бойци и с изненада разбра, че те изглеждат като наркомани, жадуващи за нова доза. И не ставаше дума за странната рубинена течност, а за участието в боевете: всички тук буквално горяха от желание да се разкъсат един друг на ринга, това витаеше във въздуха.

Докато внимателно оглеждаше лицата на хората, Алекс изведнъж се натъкна на познати черти, но дори не веднага разбра кого вижда. Прекалено деформирано беше от оток, обхващащ половината лице.

— Сега се връщам, май приятелят ми е там — бързо каза той на партньорите си и енергично се насочи към Стас.

Нямаше смисъл да крие, че се познават, Ли знаеше за връзката между Холин и Рогов. Напротив, това би трябвало да свали подозренията от Алекс относно връзката му със „Сребърния дракон“.

Стас изглеждаше ужасно: подуто лице, синини под очите, окървавени ръце и бинтован до коляното крак. Но това както и да е, по-страшно от всичко беше бялото на очите му: напълно беше почервеняло, сякаш е ослепял или се е превърнал в зомби. Младежът седеше на пода и дишаше накъсано, явно се опитваше да се справи с болката от нараняванията.

— Ей, здравей — поздрави Алекс, кой знае защо чувствайки се малко смутен. Но като се има предвид, че в състояние на „зубрач“ той почти напълно пропускаше емоциите си, всъщност смущението беше много силно.