Алекс Кош
Принципът на равновесието (28)

Интерлюдия 5

Синята спортна кола спря пред входа на бизнес центъра и подаде звуков сигнал, но по някаква причина бариерата не се вдигна.

— Наистина ли сме на правилното място? — каза Костя. — Нещо не се радват много да ни видят. Или просто не ни познаха?

— Всички знаят. Да не мислиш, че просто така избирам скъпи коли? Това е моята визитна картичка. В Москва има само три такива „ламбота“, моето и на двама стриймъри, а те едва ли ще дойдат на гости на шефа на московския клон на триадата.

Костя в отговор само се усмихна скептично. Според него Александър просто обичаше лукса и скъпите вещи. Колко само струваха видимо скъпите часовници, който той задължително сменяше всеки ден.

В това време бариерата бавно, сякаш неохотно, започна да се вдига.

— Ето, все пак се решиха — ухили се блондинът.

Докато колата влизаше в паркинга, Костя реши да уточни няколко момента:

— Все още не разбирам, ако ти от самото начало си знаел къде са, защо изобщо направи историята с внедряването на Льоха в „Белия дракон“?

— Нищо не знаех — отговори Александър, докато паркираше така, че зае две места. — Разбрахме за този център само благодарение на твоя приятел. Удивително е как изобщо се съгласи на такава глупост.

Костя погледна озадачено Александър.

— Мислех, че това беше твой план.

— Беше — съгласи се той. — Но този, който обсъждахме с твоите глупави приятели, беше само прикритие. Не съм идиот, за да шпионирам сам мафията.

— Но нали ние точно това правехме — напомни му Костя.

На него определено не му харесваше, че ролята му е на лакей на дребен злодей, но и засега нищо не можеше да направи по въпроса. Александър имаше знания, опит и пари, които Костя нямаше, така че за момента той наистина беше шефът. Всъщност над него в „Сребърния дракон“ беше само главата на клуба.

— Ние просто отклонявахме вниманието — намръщи се блондинът. — Стръв беше не само твоят приятел, но и самите ние. Разбира се, засякоха ни и решиха да се отърват от нас. Междувременно професионалисти проследиха колата им, откриха базата на „Белия дракон“, идентифицираха отговорните лица и като резултат ни доведоха тук.

Костя възхитено подсвирна.

— Не е зле! А кой тогава се обади анонимно в клуб „Рижия дракон“ и съобщи къде се намира Льоха?

— Моите хора се обадиха — неохотно призна Александър. — Когато разбрахме кой е един от треньорите в клуба им, решихме да не си търсим белята.

Костя трябваше да положи неимоверни усилия, за да не се разплуе в подигравателна усмивка. Излизаше, че Александър просто се е уплашил от думите на Мадам Смърт, че той е лично отговорен за безопасността на Льоха. Естествено, побързал е да сподели информацията с „Рижия дракон“, но го е направил анонимно, тъй като преди това се кълнеше, че не може да намери базата на „Белия дракон“.

— Но все още не разбирам защо изобщо ви е притрябвал този „Бял дракон“?

— Не „ви“, а „ни“ — поправи го Александър. — Ти също си част от „Сребърния дракон“, макар и за момента да си мно-ого малка и безполезна част…

От неговата уста това звучеше почти като подигравка, но на Костя не му пукаше. Докато го обучаваха майсторите на най-добрия клуб в Русия, той беше готов да понесе всякакви насмешки. Освен това Костя беше успял да разгадае психотипа на Александър — имайки влияние и пари, той искаше да демонстрира всичко това на някого, а незапознатия с делата на Рейтинга Костя се беше оказал отличен слушател.

От подземния паркинг те се качиха с асансьора до последния, десети етаж. И там Александър уверено, сякаш прави това не за първи път, тръгна по коридора към конкретен кабинет и рязко отвори вратата:

— Здравейте всички!

Това беше класическият офис на местен началник: огромна Т-образна дъбова маса, няколко човека охрана и самият собственик на целия този лукс. Охранителите — двама мъже в черни костюми — тръгнаха към Александър, но бяха спрени от едва забележим жест на седналия начело на масата мъж с тънки мустачки, сякаш нарисувани с маркер. А, да, също така друг китаец седеше в края на масата, някак скромно и нервно, именно той привлече специалното внимание на Костя, който беше достатъчно запознат с лицата, за да разбере, че това е същият Ли, който посрещна Селин в парка.

— Господин Ли — кимна му с лека усмивка Александър и след това направи по-дълбок поклон на мустакатия китаец. — Радвам се най-накрая да се запознаем, господин Ван.

Китаецът се намръщи.

— А аз — не особено.

— Нали знаете кого представлявам? — продължи да се усмихва „драконът“.

— Разбира се. Кой в Русия не знае най-силния клуб в Рейтинга.

Александър кимна в знак на съгласие.

— Ние също сме чували много за вас, освен това сме фенове на вашия продукт. „Рубиново сърце“ — той хвърли кос поглед към потръпналия Костя. — Това е невероятно изобретение. Изследванията на пресечната точка между китайската медицина, алхимията и съвременната наука са много перспективни, и самите ние работим в тази посока. За съжаление, сме силно ограничени от правилата на Рейтинга. Но вие сте свободни в методите, с всички тези ваши експерименти върху хора… Харесва ми вашия подход.

Китаецът направи гримаса.

— Ние не правим дисекции и ненужни убийства. Хората сами идват за сила, ние само им предлагаме друг вариант да я получат.

— Точно за този подход говоря — съгласи се Александър. — Но ако искате да съществувате на наша земя, ще трябва да сътрудничите.

Господин Ван кимна неохотно.

— Като цяло ние не сме против, но във връзка с последните събития възникнаха известни трудности…

— Мадам Смърт — разбиращо кимна „драконът“.

— Именно. Все още се опасяваме от отмъщение от нейна страна.

— Ние ще ви помогнем да разрешите този проблем — уверено заяви Александър. — Но за това ще помолим за най-добрия от вашите варианти на „рубиново сърце“. Не боклука, който продавате по улиците — Костя отново потръпна. — Максимално усилване и минимален страничен ефект.