Алекс Кош
Принципът на равновесието (18)

Глава 7

Малко по-рано, до тренировъчния център „Рижия дракон“.

Даня и Алекс стояха до двуместния спортен автомобил и озадачено гледаха Александър.

— И как трябва да се возим на това? — попита Алекс със съмнение, вдигайки демонстративно спортния си сак.

— Вие никак — хладно отвърна блондинът. — Дори да имаше четири места, нямаше да ви пусна в колата си — той се намръщи. — Само не ми казвайте, че нямате собствени коли? Мога да ви дам пари за такси.

От четиримата само Машка и Даня имаха коли, при това многострадалното возило на баскетболиста прекарваше по-голяма част от времето си в автосервиза. Даня наливаше всичките си свободни пари в различни подобрения, започвайки от стикери и музикална уредба и завършвайки със смяна на двигателя и инсталиране на подобрени версии на бордовия компютър. За щастие в момента любимият му кон стоеше на паркинга.

— Няма проблем — лекомислено отвърна Даня. — Ще дойдем с наша. Дай ми няколко минути.

След като докара лястовичката си до входа, той отвори вратата, от която се носеха тихи, но много дълбоки баси на приглушена музика, и попита:

— И така, къде отиваме?

— На този боклук ще стигнете ли изобщо до някъде? — направи гримаса на отвращение Александър. — Знаете ли, ако успея да се справя с доставчиците на дрога, аз лично ще ви подаря нормална кола в замяна на това корито.

Разбира се, колата на Даня бледнееше на фона на ламборджинито, но никой не би си обърнал езика да я нарече боклук. Даня беше вложил твърде много усилия и пари в това старо Субаро Импреза. Разбира се, поради честото участие в улични гонки колата изглеждаше малко вехта, но поради ярките стикери отстрани като цяло изглеждаше спортно и дори екстремно.

— Старателно сглобената кола е много по-добра от стандартната, дори и ако стандартната е „ламборджини“ — не се остави Даня. — И още повече — за нашите пътища.

Блондинът направи гримаса.

— Не съм любител на ровенето в колите, но съм сигурен, че един двигател на „ламбо“ струва колкото две твои коли, че дори и три.

— Не е важно какво има под капака на колата, а кой кара — гордо отговори Даня.

— Жалко, сега няма време, иначе щяхме да си направим състезание — язвително каза Костя.

— Теб никой не те пита — сряза го Алекс. — Ти дори нямаш книжка.

Костя изсумтя.

— Това не ми пречи да разбирам от коли, пухчо.

— Стига сте дрънкали — прекъсна ги Александър, сякаш не той започна този разговор. — Качваме се в колите и караме към апартамент недалеч от мястото на срещата. Оттам ще наблюдаваме Алекс.

— А адресът?

Очите на Александър блеснаха едновременно злобно и развеселено.

— Просто ни следвайте и се опитайте да не изоставате.

Те с Костя скочиха в колата и веднага излетяха.

— Някак контрапродуктивно — отбеляза Алекс. — А ако наистина изостанем, какво ще правят?

За това, че адресът на срещата би трябвало да е в телефона на Холин, Алекс дори не помисли.

— Няма да изостанем — емоционално го увери Даня. — Влизай в колата!

Те настигнаха „ламбото“ на първия светофар.

— Нали си наясно, че е опасно да се състезаваш в града? — попита Алекс за всеки случай.

— Аха — кимна Даня. — Но не и с моята предвидливост. Отпусни се.

За щастие или за съжаление, по това време на денонощието по улиците нямаше много коли. Така че тръгвайки от светофара, „ламборджинито“ бързо се присъедини към потока и се плъзна напред, сменяйки платната, но и Данил не изостана.

— Кара като баба — доволно съобщи той на Алекс десет минути по-късно. — Ако знаех къде отиваме, щях да го изпреваря с много.

Изглежда притежаването на луксозна кола не можеше да компенсира напълно липсата на шофьорски умения.

— Слушай, ти имаш силно развито предвиждане — внимателно започна Алекс. — Ето сега се движиш доста уверено в потока, явно разбираш къде планират да се движат колите. И по време на бой можеш доста лесно да предвидиш ударите.

— Ами да — кимна Даня в знак на съгласие, без да откъсва очи от пътя. — И какво?

— Разбираш ли как изобщо работи това? Какво правиш, за да се получи?

Даня сви рамене и отговори:

— Нищо. Дори не се замислям. Просто усещам къде ще бъде насочен ударът, това е всичко.

— Същото беше и с мен днес: усетих, че Александър планира да ме измами. Тоест това по принцип би могло да се очаква от него, но сега аз със сигурност знам, че ще го направи. Имал ли си такива предчувствия? Насочени към по-далечни и конкретни събития?

Дани погледна Алекс.

— Не, нямал съм, но нали чу обясненията на Сенсеич — предвижданията могат да бъдат най-различни. Аз вярвам на твоите инстинкти. Може би трябва да ги зарежем и да не отидем на срещата?

— Обещах да измъкна оттам моя съученик — направи гримаса Алекс. — Това е единственият ни вариант.

— Жалко, че не мога да дойда на срещата с теб.

— Да, по-добре да не рискуваме — съгласи се Алекс. — Дори моята поява ще изглежда подозрителна. И като цяло целият ни план е основан на това, че китайците нямат добра памет за лица или, още по-лошо, са расисти, за които всички лаоваи^[1] изглеждат еднакви. Знаеш ли колко хиляди китайци са учили в съветските, а след това и в руските университети? Стотици хиляди. Ако този човек е един от тях, то той определено ще ме различи от Холин.

Китаецът беше уговорил срещата в малък градски парк. Александър беше наел апартамент в кооперация наблизо, на третия етаж, с изглед към самия парк. Когато паркираха колите близо до входа, Даня приближи до „ламборджинито“ и насмешливо погледна Александър:

— Колата е много добра. Но не и шофьорът.

В отговор Александър само скръцна със зъби.

— Нека още веднъж да обсъдим какъв всъщност е планът ни — реши да смекчи атмосферата Алекс. Не че го притесняваше самонадеяността на Александър, просто не искаше да изостря конфликта преди опасната задача.

— Отиваш там и се представяш за дебелия. Ние ще проследим накъде ще те отведат китайците, а след това ще превземем мястото с щурм — всичко е просто — махна с ръка Александър. — Ела да ти покажа откъде ще те наблюдаваме.

— Думата „щурм“ не е много приложима за армия от двама души — скептично отбеляза Селин.

— Не двама, а трима — поправи го Александър. — Твоят приятел ще бъде с нас.

Алекс се намръщи.

— Не говориш сериозно, нали?

— Добре, добре — високомерно се ухили „драконът“. — Имаме връзки по върховете и разбира се, когато му дойде времето, ще извикам спец частите или както там се казват. Не се безпокой.

Подобно отношение не вдъхваше много доверие, но като цяло Алекс при всички случаи смяташе да се свърже с тези хора и да намери Рогов, така че нямаше избор. Дори скапаната поддръжка си е все някаква поддръжка.

Апартаментът гледаше точно към парка, а на балкона услужливо бяха оставени бинокли. В кухнята имаше кафе машина, но на Алекс изобщо не му беше до кафе, и така вече беше твърде изнервен от предстоящото.

— Не че те смятам за майстор по бойни изкуства, но се постарай при срещата да не се издаваш — напомни му Александър. — Сам знаеш колко е лесно по походката и движенията да се разпознае истинския боец. Успяхме да прикрием мускулите със слой вода, но уменията са си там.

— О, за това не се притеснявай — усмихна се Алекс. — Малко подготовка и няма да ме познаеш.

— Е, добре — направи скептична гримаса блондинът. — Тогава можеш да започваш, не остава много време.

Алекс седна на дивана, затвори очи и внимателно премина през всички вътрешни настройки в главата си: ключови образи, усещания, реакции. Поведението му трябваше да се основава на двигателните умения и мимиките на човек, който не изразява и капка агресия; той специално изгради подобен модел на поведение, за да предизвика положителни емоции в преподавателите. А повишената концентрация на вниманието, позволяваща да учи, беше създадена чрез отслабване на емоциите, които пречат да се мисли разумно. Във всеки случай преди той мислеше, че просто ги отслабва, но духът пазител разбираемо му обясни как стоят нещата в действителност. Заключването на емоциите вътре в себе си издърпваше и драконовата ярост от свързания с него дух пазител, а после всичко това се освобождаваше при прехода в нормално състояние. Освен това прекалено силните отрицателни емоции сами по себе си отваряха връзката с дракона, започвайки да изтеглят огнена енергия в тялото на Алекс.

„По време на тренировъчните спаринги губех контрол над себе си и се обръщах към силата на дракона точно под въздействието на яростта — спомни си той. — Значи може би целият този процес изначално е свързан изключително с проявата на силни емоции и психоматрицата на «зубрача» сама по себе си няма нищо общо? Ами ако не сдържам насилствено емоциите, натрупвайки ги в себе си, а, напротив, им позволя да отидат на заден план? Неслучайно психолозите казват, че не трябва да задържаш емоциите в себе си. А да ги пропуснеш просто така покрай себе си, без да те докоснат — това не е лош вариант. Как обаче да наблюдавам отстрани, осъзнавайки от какво са предизвикани твърде силни чувства, но да не ги изживявам.“

Разбира се, за да се създаде нова психоматрица от нулата, бяха необходими много дни работа върху себе си. Така че сега той можеше само да опита да приложи вече съществуващите вътрешни настройки и да се надява, че това ще реши проблема.

Отваряйки очи след известно време, той усети в себе си вече познатото от режима на „зубрача“ спокойствие, а тялото му буквално се отказа от обичайните си рефлекси и умения.

— Готов съм.

Александър го погледна скептично.

— Наистина? Е, да проверим.

Резкият удар спря точно пред носа на Алекс, като леко го докосна.

— Той дори не трепна — възхити се „драконът“.

— Кой би си помислил, че твоите експерименти със самохипноза могат да бъдат полезни за нещо — подсмихна се Костя.

Тук Алекс беше склонен да се съгласи с него. Още малко работа върху психоматриците и от него може да се направи идеален агент за внедряване. Ако, разбира се, такива съществуват в реалния живот, а не само във филмите.

— Време е — каза Александър, като погледна часовника си. — Все пак ти предстои да вървиш пеша до метрото и оттам — до мястото на срещата. Просто за всеки случай.

— Логично — призна Селин.

Преди да си тръгне, той тихо каза на Данил:

— Наблюдавай ги. Ако блондинът се опита да ме прецака, не се колебай да звъннеш на Иван или Елена.

След това му даде телефона си, като в замяна взе апарата на Холин. Разбира се, Алекс предварително запомни контактите на приятелите си и на Иван и Елена, тъй като в това състояние паметта му работеше много по-добре от обикновено. Едва ли, разбира се, ще му позволят да използва телефона, но би било глупаво да се остави без дори теоретична възможност да се обади.

След като приключи с подготовката, Селин напусна апартамента, обиколи малко из подземните преходи в близост до метрото и се насочи към мястото на срещата. Благодарение на състоянието на „зубрач“ Алекс изобщо не беше нервен. Разбира се, той все още помнеше, че един куршум може да спре и много по-силни бойци, но все пак вярваше в себе си и в своите умения.

Колкото и да е странно, представителят на триадата изобщо не се криеше, а напротив, спокойно седеше на пейка и ядеше сладолед. Не така си представяше Селин страховитите мафиоти, занимаващи се с експерименти върху хора. На външен вид съвсем обикновен мъж с източен вид, леко пълничък и добродушно усмихнат.

— Здравейте — учтиво поздрави Алекс. — Аз съм за тренировките в спортния център…

— Да, да — кимна китаецът, продължавайки да яде сладолед. — Ти си първият дошъл. Сега ще изчакаме и другите трима и после ще отпътуваме — акцентът му беше почти незабележим, само леко смекчаваше отделните звуци. — Казвам се Ли, отговарям за набирането на спортисти.

„Толкова просто? — изненада се Алекс. — И никакви проверки?“

— „Ще отпътуваме“? — повтори той. — Мислех, че спортният център е някъде наблизо.

— Не, просто тук беше най-удобно да се срещна с всички ви, за да ви отведа наведнъж до нашата зала — добродушно поясни китаецът. — Хапни засега сладолед, за да не ти е толкова скучно да чакаш.

— Отслабвам — с лека тъга отвърна Селин. — Не бива да ям сладко.

Китаецът го огледа.

— Ами да, разбирам. Но не се притеснявай, нашите специалисти могат да ти помогнат с излишните килограми. По нашите методи можеш да ядеш колкото и каквото си искаш, и пак ще отслабнеш.

— Наистина? — искрено се изненада Алекс.

Вярно, изненада се не от съществуването на подобни магически методи, а защото този човек смята, че е толкова глупав, че да повярва.

— Разбира се — увери го Ли. — Така че не се притеснявай, яж.

Алекс тъкмо дояде сладоледа си, когато към тях се приближиха още трима млади мъже. Те изглеждаха много по-атлетични и уверени от него. Най-здравият външно приличаше малко на Иван, вторият приличаше на американеца от играта „Уличен боец“ с прическа тип „таралеж“, а третият се оказа брадат кавказец. Всички изглеждаха с пет или дори десет години по-възрастни от Алекс.

— Добре, готови ли сте да покажете всичко, на което сте способни? — попита ги Ли. — Тези, които покажат най-добри резултати в рамките на два дни тренировки, ще могат да се присъединят към нашия клуб.

— Разбира се — уверено отговори единият от тримата младежи, висок почти два метра, с огромни ръце, по-характерни за бодибилдър или пауърлифтър, отколкото за боец. Той погледна Алекс с отвращение. — Ако останалите бойци са такива, нямат никакъв шанс.

Алекс припряно сведе поглед към земята.

— На първо място оценяваме потенциала, а не натрупаните умения. Така че всички имат равни шансове — отряза го Ли, хвърли опаковката от сладоледа и стана от пейката. — Хайде, колата чака.

„Нима не виждат колко подозрително изглежда всичко това?“ — учудено си помисли Алекс, хвърляйки поглед към колегите си.

На паркинга ги чакаше автомобил от бизнес класа, от който отчетливо лъхаше на опасност. Алекс веднага разбра, че не трябва да сяда в тази кола. Но какво да прави с това предчувствие?

— А колко далеч ще ходим? — попита Алекс, спирайки нерешително пред колата.

Останалите трима вече се бяха качили вътре, но той все още се колебаеше.

— Около половин час — отговори китаецът. — Имаме страхотен спортен център. Комфортни стаи за спортистите, безплатна трапезария, плувен басейн, фитнес зала и с вас ще се занимават истински майстори по бойни изкуства. Много бойци биха дали душата си за такава възможност.

Всичко звучеше като откровена лъжа, но останалите бойци, изглежда, наистина повярваха на толкова фантастични условия. И Алекс също трябваше да положи усилие върху себе си и да седне вътре. Между другото, в сегашната му форма това се оказа не толкова лесно, коремът му пречеше да се сгъне и да се качи в колата.

— Посрещат ни като истински звезди — доволно се ухили младежът с прическа „таралеж“. — Хайде да се запознаем? Кой с какво се занимава?

— Кикбокс — късо отговори най-здравият.

— Борба.

— Аз се занимавах с айкидо, а сега преминах на муай тай — гордо каза „таралежът“.

И тримата погледнаха Алекс.

— А ти, дебелия, с какво се занимаваш? Сумо?

— Ръкопашен бой — неохотно отговори Селин.

Определено не му харесваше да е дебел. Въпреки че това беше само временна форма, да чуе подобно обръщение беше все пак неприятно.

— Нали разбирате, че няма значение какви бойни изкуства тренираме? Главното е това, което е вътре — потупа се по гърдите здравенякът. — Сърцето на боеца. На който е по-силно, той ще победи.

— Ха, лесно ти е да говориш за сърцето на боеца, когато имаш такива ръчища — засмя се „таралежът“.

— Пфу — вяло реагира на думите им кавказецът. — Безполезно бърборене.

— Е, тръгваме ли? — попита ги Ли, сядайки зад волана. — Следващата спирка — тренировъчния център на „Белия дракон“.

Завършвайки изречението, китаецът натисна някакъв бутон и между него и салона се издигна черна преграда.

— Това пък защо? — изненада се „таралежът“, но в същия момент салонът започна да се изпълва с белезникав газ от всички страни.

„Знаех си, че не трябваше да се качвам в тази кола — помисли си Алекс и задържа дъха си, докато гледаше как тримата бойци напразно се опитват да отворят вратите. — И какво да правя сега? Мога да вложа всичките си сили в удар, да избия вратата и да се измъкна оттук, но тогава целият план ще се провали и определено няма да се добера до Рогов.“

Тримата младежи припаднаха почти мигновено, а Селин още известно време се преструваше, чудейки се дали да вдиша този газ или не. Впрочем, едва ли смятаха да ги убият по този начин, така че явно си струваше риска…

„Проклети да сте“ — реши той и си пое дълбоко дъх. Всичко веднага заплува пред очите му и той загуби съзнание.