Пол Андерсън
Прокълнатият меч (9)

Глава 8
Първа среща

Междувременно елфите подготвяха масивен удар срещу Тролхайм. Екипажите на петдесет кораба бяха набрани измежду най-доказалите се на бойното поле британски елфи, а самите плавателни съдове стояха под магическата защита както на вълшебството на Имрик, така и на заклинанията на най-мъдрите му магьосници.

Предполагаше се, че благодарение на тази магия бойните кораби ще са в състояние да доплуват незабелязани до фиордите на троловото кралство по бреговете на Финландия, а докъде след това армията на Имрик щеше да проникне по суша, зависеше в не малка степен от съпротивата, с която щеше да се сблъска.

Скефлок дори се надяваше да могат с относителна лекота да проникнат в самите палати на крал Илрид и да се върнат оттам с главата му. Нямаше търпение да се завихри битката.

— Не бъди безразсъден, момче! — предупреждаваше го Имрик. — Пали и убивай, но не губи воини в безсмислени приключения. Ще бъде по-добре, ако се научиш своевременно да претегляш цялата сила на врага, отколкото прибързано да изтребиш само стотина, загубвайки много от собствените си бойци.

— По малко и от двете неща — усмихна му се с юношеска самонадеяност Скефлок. — В нетърпението си приличаше на млад жребец; очите му горяха, тъмнорижавата му коса щръкваше дръзко изпод вързаната на главата му моряшка кърпа.

— Не знам… не знам… — Имрик придоби мрачен вид. — Не знам защо, но някак си имам чувството, че нищо хубаво няма да излезе точно от този поход… По-скоро бих го отменил…

— Дори да го отмениш, пак ще тръгнем! — възкликна пламенно Скефлок.

— Да, да, виждам, че, така или иначе, искаш да се отправиш натам… Всъщност, може и да не съм прав. Тръгвай тогава и нека успехът да е с теб!

Веднага след залез-слънце бойците заеха местата си на корабите. Луната хвърляше сребриста светлина и синкави сенки по скали и урви, на брега и след облаците, бягащи на изток. А вятърът в Земята на елфите изпълваше въздуха със своите песни.

Лъчите на нощното светило барабаняха като пръсти по белите гривни на вълните, сякаш ги подканваха да се разбият с грохот в стръмните скали на брега. Тези лъчи проблясваха и по оръжието на елфическото войнство, а издърпаните на брега кораби сами наподобяваха сенки и петна от лунна светлина.

Скефлок стоеше на крайбрежен пясък, загърнат в наметало, косата му се вееше, а очите му трескаво горяха. Към него се приближи Лиа, с не по-малко развята коса и същия огън в очите. Само че изглеждаше доста по-бледа от обикновено — може би от пълнолунието.

— Колко е хубаво да те видя преди тръгване! — извика й Скефлок още отдалеч. — Изпей ми на прощаване песничка за късмет!

Красивата му приемна майка, която беше станала и първата жена в живота му, заговори — по привичката на развълнуваните елфи — предимно в мерена реч:

Не мога да се приближа до теб!

Желязната ти ризница ми пречи…

И няма как по истинския начин

да обрека на сигурен успех

последната от първите ти крачки!

Гласът й събуждаше усещането едновременно за топъл летен полъх, ромоленето на бистър ручей и ехо от далечни звънчета:

Но имам чувството,

че няма заклинания,

които да успеят този път

без време да предотвратят

замислените от съдбата рани…

Усещам, без да мога да докажа,

че ще отплуваш право към капана

на вероломна, хлъзгава фортуна!

И затова, във името на млякото,

с което като бебе те закърмих,

и в името на парещите ласки,

с които те дарявах като мъж

(в напъпилото пълнолуние),

те моля, забрави поне веднъж

войната и фаталните й страсти!

Заклинам Боговете да те спрат

поне един… един-единствен път!

— И ще бъде чудесна постъпка за вожд на елфи, главнокомандващ ударната сила на решителна схватка, който иначе би могъл да се завърне като победител, с главата на врага в торбичка през рамо, нали? — отвърна с гневен човешки сарказъм Скефлок. — Заради нищо и никого на света не бих се съгласил на подобен позор, дори заради теб, Лиа, и най-малко заради самия себе си!

— Да… да — в очите й блеснаха сълзи:

А… бях забравила, че тези същества,

наричани със името „човешки“,

животът на които по природа…

ужасно кратък е… през младостта си

готови са в прегръдките да грабнат

дори смъртта… със същата охота,

с която грабват искано момиче!

— Само преди броени години те люлях в детската постеля, Скефлок, само преди броени месеци лежах до теб, доволна и щастлива в грейналите летни нощи, и за мен, безсмъртната, между тези две времена е минал само миг.

И май е без значение наистина,

в препускащата сметка на живота ти,

кога и как трупът ти ще нахрани

преситеното ято черни врани…

Но с теб не съм способна на преструвки…

Обичах те и знай, че те обичам

в безкрая на последната целувка!

и след тези думи наистина запя —

Пролетен повей вълнува морето.

Трепват моряшки души.

С чайките литвам. От там, откъдето

някой за нещо сгреши.

Всичко е минало. Нека забравим.

Щом е било, е било.

Литвам. А всъщност при него оставам —

с куцо, подбито крило.

Пушек и пепел в изтляло огнище.

Люлка в любими очи.

Пак съм загубила нещо. Но… нищо —

куцата чайка мълчи.

Яростен вятър подгонва вълните.

Буря ги брули без срам.

Бял албатрос към скалите политва —

горд като изгрев, и… сам!

Есенни капки танцуват в мъглата.

Трепкат сребристи води.

Всичко е преходно. Пясък. И вятър.

В пясъка — бързи следи.

Тръгва любимият. Право на север.

Буря в платната трещи.

В люлка игриви вълни го погребват —

куцата чайка крещи!

Сиви снежинки гнездят върху угар.

Тя се отърсва от тях.

Съм ли, не съм ли и аз като другите…

куцата чайка ли бях?

Песента не се хареса на Скефлок, защото предвещаваше неудача. Той се обърна встрани и подвикна на своите воини заповед да избутат корабите в морето и да заемат място на борда. Но щом се озова в морето, всякакви лоши предчувствия го напуснаха и предишният му плам се върна.

— Този вятър духа вече три дена… — каза бойният му другар Готланд. — И май лъха на магия. Възможно ли е някакъв вещер още преди три дни да е отплавал като нас на изток?

— Би било наистина страшно мило от негова страна да ни спести необходимостта да си заклинаме собствен вятър! — разсмя се Скефлок. — Но след като вече цели три дни е в морето, значи корабът му все пак е изработен от смъртни хора. Нашите морски съдове са далеч по-бързи!

Вдигнаха платна и стройните, увенчани с драконови глави кораби се втурнаха напред. Те се носеха като самата буря, като литнал сняг в мразовития есенен вятър. Белезникави в лунното сияние, вълните клокочеха след тях, пътуването беше като лек скок през шумящите води. Пеш, на кон или на кораби, елфите бяха най-бързите от всички феъри и още преди полунощ в далечината се мярна скалистият финландски бряг.

Белите зъби на Скефлок блеснаха в закачлива усмивка. И, в духа на елфите, изрази емоциите си в мерена реч.

Хайде, троли, идват гости!

Мечовете им са остри.

Рано пиле рано пее.

Който коли, той се смее.

Рано стигнахме на изток,

финските вълни ни плискат.

Кукумявките се кискат.

Хайде, троли, идват гости!

Мечовете им са остри.

Знамето им — череп с кости.

Хей, съдба, съдба, съдбичке!

С троловете бъди добричка,

като се натръшкат всички!

Не им давай да се мъчат

щом отровната им злъчка

се разпука като цвъчка!

Хей, съдба, съдба, съдбичке,

С троловете бъди добричка!

Рано пиле рано пее.

Който коли, той се смее.

Елфите прибраха платната и се хванаха за веслата. В пълна бойна готовност флотът навлезе във фиорда, но пред очите на елфите не се показаха вражеските часови. Напротив, те видяха други кораби, изтеглени на брега — три човешки плавателни съда, екипажите на които лежаха окървавени на крайбрежните камъни.

Скефлок скочи на брега, в ръцете си държеше меч, а мантията му се развяваше зад гърба му.

— Странно… — замисли се той.

— Какво те учудва? — запита Готланд.

— Имало е битка, а няма оцелели.

— Изглежда са се скрили тук от бурята и са били нападнати от тролове? — предположи Готланд. — Това трябва да се е случило съвсем неотдавна. А този, който ги е убил, в момента сигурно докладва на Илрид за случилото се.

Скефлок доволно подсвирна.

— Имаме необикновен късмет! — провикна се той към останалите. Не изглеждаше учуден. Вместо да затръби с рога, подаде безмълвен знак с меча си. Нито той, нито елфите ги беше грижа за самите убити. Това бяха обикновени смъртни, все пак. Командите наскочиха в плитчината и изтеглиха корабите си на брега. Няколко елфи останаха да ги охраняват, останалите Скефлок поведе по пътеката навътре в континенталната земя.

Непосредствено зад бреговата линия им се наложи да минат през толкова тесен и тъмен проход в скалите, че обикновеният човек не би могъл да види и носа си, а после излязоха в планините, където снегът заслепяваше и мощни върхари подпираха небето. Вятърът диво крещеше, прегърнал воините с мразовитите си ръце. Накъсаните облаци се носеха под кръглата луна с такава скорост, че я караха да мига. Гъвкавите като котки елфи се промъкваха през урви, катереха се по скалите и напредваха нагоре, дълбоко в планината, към пещерата на троловете.

С наближаването забелязаха група тролове, излизащи оттам — може би именно часовите на бреговата вахта — отправящи се назад към постовете си. Сред воя на вятъра се чу повелята на Скефлок:

— Бързо! Да им видим сметката!

Той скочи като леопард, а елфите го последваха.

Дрънченето на оръжия бързо подсети троловете каква е работата и това бяха последните звуци, който ушите им чуха. Естествено, шумът от кратката схватка достигна до пещерата, затова, когато нападателите нахълтаха, срещнаха доста по-усилено съпротивление.

Ударите на метал в метал се усилиха, когато елфите навлязоха във входния тунел. Бойните викове на нападателите и воплите на отстъпващите тролове накъсано ехтяха в дългото му гърло. Скефлок и Готланд щит до щит си пробиваха път в редиците на противника. Неповратливите и в болшинството си невъоръжени тролове падаха един след друг под тежките удари на мечовете им.

Един от воините уцели Скефлок с копие, но той навреме го отби със светкавична хватка на щита си. Стоманеното острие на меча му прониза нападателя право в сърцето.

С крайчеца на окото си забеляза връхлитащ отляво боздуган, толкова масивен, че би могъл да смаже главата му като яйчена черупка, но отново навреме реагира на щита си. От удара обаче се олюля. Падна на едно коляно, но замахна с меча и отсече крака на притежателя на боздугана. Веднага рязко се изправи, като мечът му описа хитроумна дъга, в края на която главата на още един трол се смъкна от раменете му. Дългите изнурителни тренировки си казваха думата. По воински умения, устрем и ловкост Скефлок нямаше равен…

Накрая защитниците все пак отстъпиха в голямата пещера. Елфите нададоха радостни викове, защото едва сега можеха спокойно да използват силата и преимуществата, които притежаваха при схватка с тролове. Те изтеглиха от гърбовете дългите си лъкове, опнаха ги и към редовете на троловете се понесе рояк стрели-самоцелки с водачи от сиви пера. Редовете на отбранителите трепнаха и се разпаднаха. Отпочна се пак ръкопашна схватка. Един трол в открито пространство трудно можеше да се противопостави на пъргав, премятащ се във въздуха и едновременно с това нанасящ смъртоносни удари елф.

Измежду нападателите някои също паднаха сразени, с разсечени от тролски секири черепи, а и не малко от тях бяха извадени от строя с тежки наранявания и контузии.

А за троловете битката все още не предвещаваше фатален край и продължаваше да бъде не повече от предварително клане. Кралската охрана твърдо стоеше пред прохода, въвеждащ в празничната зала на техния повелител.

И когато елфите, довършили набързо всички останали, се опитаха да атакуват и този последен, мрачен строй тролски воини, удариха на камък — а и гърлото на прохода бе твърде тясно, за да използват бързината и умението си.

Накрая отстъпиха, оставяйки след себе си немалко ранени и убити. Даже стрелите и копията не съумяха да сломят тази стена от щитове, отбраняваща главната зала.

Докато Скефлок внезапно забеляза, че скалната арка над главите на защитниците е изтеглена доста високо нагоре. Междувременно зелената кръв на противника пъплеше към него по скалния под и се смесваше със собствената му яркочервена кръв, стичаща се по нозете му от плитки, но парливи рани. Шлемът му бе разбит, а мечът — затъпен. Хвърли оценяващ поглед върху височината на арката и нещо му хрумна.

— Правете като мен! — провикна се той към хората си.

Затича напред, опря се на копието си и с впечатляващ овчарски скок прелетя над главите на врага право в тронната зала на Илрид.

Още с приземяването си светкавично изтегли меча и пъргаво се извърна. Часовите бяха предобре въоръжени, но не им беше достигнала необходимата секунда, за да оголят мечовете си. Стоманеното острие на човека елф порази наведнъж трима отбранители.

Всички присъстващи в залата извърнаха поглед към него. В това време последвалите го елфи успяха да разкъсат строя на стъписаните часови и също нахълтаха в тронната зала на противника.

Съзрял Илрид в далечния й край, където — приведен във високия си трон — сам наподобяваше скала, надвиснала над урва, Скефлок грабна копието си и се приготви за хвърлей. Неколцина тролове се втурнаха да защитят краля с телата си, а двама близкостоящи, успели навреме да се спуснат към нападателя, паднаха сразени от стоманата му. Това обаче му попречи да метне копието.

Тогава на пътя му се възправи човек.

За миг Скефлок замръзна в изумление, съзирайки собственото си лице, прикрито зад огромна секира и заковало поглед върху самия него, сякаш в образа на невъзможно огледало.

А секирата не беше от мек бронз или чуплива сплав, тя си беше от чиста стомана, при това още непритъпена в битка, докато собственият му щит вече бе понесъл твърде много удари. Секирата се удари в края на щита, проби железния обков и раздроби дървото. Лявата ръка на Скефлок изведнъж се оказа незащитена. Той се опита да притисне отгоре оръжието на врага с меча си, но непознатият пъргаво отскочи назад, като издърпа секирата с такава сила, че Скефлок се олюля, но успя да задържи меча си.

Без да губи време, врагът се спусна в атака.

Скефлок захвърли вече ненужния щит. Стомана зазвъня в стомана. И двамата бяха в шлемове и ризници, но с меч беше трудно да се сражаваш срещу бойна секира. Въпреки че Скефлок бе прекрасно обучен от елфите в изкуството на отбягване и нанасяне на фатални удари, неговото оръжие не беше приспособено за подобна битка. Опита се да се защити, но бе принуден да отстъпи. След това потокът от сражаващи се оказа между тях и ги раздели.

В един следващ момент Скефлок се озова отново лице в лице срещу трола, с който бе имал толкова тежък двубой, без да успее да го убие.

Непознатият беше обкръжен от нападащи елфи. Той си разсече път назад към Илрид през множеството им. Останалите живи тролове се стълпиха около него и краля си. Така оформената група възможно най-бързо отстъпи към вратата в дъното на залата и изчезна зад нея.

— След тях! — изрева Скефлок, завладян от страстта на битката. Обаче Готланд и другите капитани успяха да го убедят да се върне.

— Това ще бъде твърде безразсъдно! — настояваха те. — Погледни, зад вратата има тъмен коридор, отвеждащ в подземни пещери, където като нищо може да се натъкнем на засада. По-добре да си останем тук, където Илрид, освен всичко останало, няма да е в състояние да насъска срещу нас и чудовищата от недрата на древната земя.

— Да, прави сте… — неохотно се съгласи вождът им. Погледът му обходи залата, в началото жадно оценявайки богатствата, а след това се спря на телата на елфите, разхвърляни по залетия с кръв под. Неволно се зарадва от това, че бяха много по-малко от падналите тролове.

Доубиха още живите противници, а понеслите тежки наранявания елфи превързаха набързо: когато се завърнат вкъщи, могат да бъдат излекувани с вълшебни средства.

Внезапно очите на Скефлок се изпълниха с не по-малко учудване, отколкото когато беше разпознал собствените си черти в лицето на врага. Две простосмъртни момичета лежаха със затъкнати уста, вързани до високия кралски трон.

Скефлок пристъпи към тях, а те се наежиха при вида на ножа, който извади.

— Нямам други намерения, освен да ви освободя! — каза той на датско наречие и разряза въжетата им. Те се изправиха — треперещи, притиснати една до друга. Още по-голямо бе учудването му, когато по-високата и белезникаво руса от двете изломоти възбудено през сълзи:

— Убиец, какво ново зло си намислил?!

— Тоест… как? — Скефлок заекна в недоумението си, но почти мигновено го преодоля. Въпреки че бе научил някои от езиците на хората, говореше с напевната интонация на елф: — Защо? Какво съм ви направил? — осведоми се той доста по-спокойно.

— Какво ли?! Това новото издевателство ли е, Валгард, след всичко, което ни стори?! — изкрещя на свой ред по-малкото от момичетата, косата на което имаше цвета на старо злато.

— Какъв Валгард съм ви аз, девици? — удиви се за пореден път човекът елф. — Дори не го познавам този… как беше… въпреки че… да, май е същият, с когото влязох в двубой преди малко. Наистина прилича на мен… ама вие не сте забелязали това в кипежа на битката. Позволете ми да се представя: аз съм Скефлок от Елфхайм и съм враг на троловете.

— Асгерд… — припряно заговори на сестра си по-младото момиче. — Той наистина не е Валгард. Виж, че няма брада, носи други дрехи и произнася думите някак странно…

— Не знам… — промърмори Асгерд. — Може би всички тези мъртъвци наоколо са поредната му хитрост! Прави някакви магии, за да ни заблуди… Ох, нищо друго не знам с положителност, освен че Ерленд и нашите близки са мъртви! — довърши тя и се разплака.

— Не… Не! — младото момиче бе докоснало с пръсти Скефлок, вглеждайки се в лицето му и засия през сълзи, като пролетно слънце след дъжд. — Не, страннико, ти не си Валгард, въпреки че страшно приличаш на него. Но очите ти са добри, а устата ти могат да се смеят. Благодаря ти, о, Госп…

Скефлок светкавично закри устните й с длан, преди още да е могла да изрече името Господне до край.

— Моля те, не произнасяй това име повече! — помоли я той на скоропоговорка. — Народът феъри не трябва да чува името на твоя бог. Но няма да ви стори нищо лошо. Ще направя всичко необходимо да бъдете откарани там, където пожелаете.

Тя кимна, очите й бяха широко отворени. Скефлок смъкна дланта си от устните й и внимателно я изучи с поглед. Беше със среден ръст, но всеки дюйм от тялото й светеше с гъвкавата, стройна красота на младостта. Косите й падаха на дълги чупливи кичури, които блестяха с меден оттенък, хвърляйки червеникави искри. Имаше широко чело, игриво чип нос и плътни, нежни устни. Под тъмните вежди и дългите ресници гледаха големи, ярки очи; техният зелен цвят люшна в съзнанието на отгледания от елфите Скефлок някакви неясни, мъгляви спомени, но той не можа да се съсредоточи над тях, защото те мигновено се изгубиха в морето на паметта му.

— Коя… Коя си ти? — бавно попита той, като събуден от сън.

— Аз съм Фреда, дъщеря на Орм, от Земята на датския закон в Англия, а това е моята сестра Асгерд! — отговори му гордо тя. — А ти кой си, боецо?

— Скефлок, приемен син на Имрик, от английските земи на Елфхайм.

Фреда отстъпи припряно назад, като едва се удържаше да не се прекръсти.

— Не бойте се! — възкликна той с необичайна сериозност. — И останете тук, докато привършим работата си.

Елфите се спуснаха да грабят палатите на Илрид. Започнаха от далечните стаи, където скоро се натъкнаха на роби елфи, възторжено посрещащи свободата си.

Накрая всички излязоха навън. Близо до входа на пещерата елфите намериха къщи, плевни и хамбари, които опожариха. Въпреки че още духаше силен вятър, времето се проясни и пламъците забушуваха, устремени към мразовитото звездно небе.

— Струва ми се, че няма защо повече да се опасяваме от Тролхайм! — заключи Скефлок след последен поглед назад.

— Не бъди така уверен! — възрази Валка Мъдрия, опитен и уважаван елфически велможа. — Ние просто ги сварихме неподготвени. Бих искал да знам колко е нараснала войската им в този момент и къде се намира главният им лагер.

— Това ще разберем следващия път. Давайте сега да се връщаме на корабите, за да си бъдем у дома още преди разсъмване.

Асгерд и Фреда бяха преодолели страха си, но сега като вцепенени наблюдаваха елфите. Странни бяха тези високи, прекрасни воини, които се придвижваха безшумно като вода и дим и само звънът на сребърните им ризници се разнасяше в нощта. В бледината им, напомняща слонова кост, в тънките им черти, заострените уши и огнените им очи имаше нещо ужасяващо за обикновения смъртен.

А сред тях беше и Скефлок, също такъв безшумен и грациозен, напомнящ с нещо на котка, и говорещ на древния им език. Но в същото време изглеждаше като човек и Фреда, запазила спомен за това, че при допир кожата му беше топла, а не копринена и хладна като на елфа, когото случайно бе докоснала, реши за себе си, че той все пак е човек.

— Навярно е езичник, след като живее сред тези същества… — подметна тя на Асгерд.

— Да… навярно… но е добър и ни спаси от… от… — Фреда трепна и плътно се обгърна с наметалото, което й беше дал Скефлок.

Рогът протръби отстъпление и дългата, мълчалива редица воини тръгна надолу по планинския склон. Приемният син на Имрик вървеше рамо до рамо с Фреда, нищо не казваше, но често я поглеждаше.

Тя бе по-млада от него. Движението на дългите нозе и стройното й тяло все още издаваха някаква мила, игрива неловкост. Но тя вървеше с високо вдигната глава, нейните блестящи коси сякаш ей сега щяха да се разсипят на искри в мразовитата лунна светлина… а може би на опип са меки… мислеше си той. Когато се наложи да се спуснат по една стръмнина, й се притече на помощ и малката й китка изчезна в огромната му мазолеста длан.

Малко след това сред скалите внезапно изрева като бик рогът на троловете, отговори му друг, после друг и ехото се понесе над урвите и се разтопи, разкъсано от вятъра. Елфите се спряха като вкопани в Земята, ушите им се наостриха, ноздрите им се разшириха.

Навярно са избързали напред, за да ни отрежат пътя за отстъпление — предположи Готланд.

— Лошо! — промълви Скефлок. — Но ще бъде още по-лошо, ако поемем пипнешком през тесния проход, докато върху главите ни се сипят камъни. Няма да минаваме през прохода, а отстрани.

Той затръби с рога си сигнал за бой. От всички земни раси елфите първи бяха използвали за сигнализиране големи, криви рогове, и правеха това и до ден-днешен, докато хората, например, ги бяха забравили още през епохата на бронза. След сигнала Скефлок се обърна към двете момичета:

— Опасявам се, че отново ще ни се наложи да се сражаваме. Моите хора ще ви съпроводят до безопасно място, ако се въздържате да споменавате имена, които не трябва да чуват. Ако все пак ги произнесете, моите хора ще бъдат принудени да ви напуснат — което означава, че троловете ще получат възможност спокойно да ви пронижат със стрелите си.

— Лошо е да умираш, без да… без да Го призовеш — отвърна Асгерд, — но ще те послушаме.

Скефлок се засмя и сложи ръка на рамото й.

— Какво друго ни остава, освен да победим, след като се сражаваме в името на такава красота! — закачливо подхвърли той.

След това заповяда двама воини да носят момичетата, които не можеха да бягат така бързо, като елфите, а на останалите разпореди да направят стена от щитове около тях. Елфите се придвижваха безшумно и почти невидимо, прескачайки от скала на скала над урвите, само гривните на ризниците им звъняха и оръжието им проблясваше на лунната светлина. Когато съзряха натрупването на тролове, чернеещо под тъмния нощен небосвод, те диво закрещяха, хлопнаха с мечовете си по щитовете и се хвърлиха в неистова атака. Но Скефлок леко трепна, когато придоби зрителна представа за числеността на троловете, която очевидно превъзхождаше тази на елфите поне шест пъти — а след като Илрид е могъл да събере такова количество воини толкова бързо, каква ли е пълната му сила?

— Да — промълви той, — на всеки от нас ще му се наложи да убива поне по шестима тролове.

Воините елфи пуснаха в ход стрелите и те се понесоха като облак, но болшинството от тях се забиха в щитовете на троловете или отскочиха от тях в околния храсталак.

Елфите се втурнаха в атака и битката закипя в нощта.

Смесиха се звуците от ревящите рогове на троловете и пеещите — на елфите. Бойните вопли на троловете, приличащи на вълчи вой, и пронизителните като крясък на ястреб призиви на елфите. Грохотът от ударите на секири в щитове и звънът на елфически остриета, стоварени върху шлемовете на противника — всичко това се преливаше в едно, и напомняше бученето на необуздана река, понесла се право към звездите.

Секира и меч! Копие и боздуган! Разцепен щит, разбит шлем и начупена броня! Аленият поток от кръвта на елфите, смесен със зелената река на тролската кръв. Аврора, танцуваща танца на смъртта над главите им!

Две високи фигури, почти неотличими един от друг, се мяркаха в кипящото множество на битката. Секирата на Валгард и мечът на Скефлок си пробиваха кървав път един към друг сред противниковите бойци. Пяната на яростта беше избила по лицето на берсеркера, който ревете като звяр и стръвно убиваше всеки, изпречил се пред него. Скефлок се биеше мълчаливо, като само шумно поемаше дъх, но с не по-малко ярост в жилите си.

Троловете се сипеха върху елфите от всички страни като градушка, но бързината и ловкостта на бойците от народа феъри не им позволяваха да спечелят от особено преимущество. На Скефлок му се струваше, че от всеки посечен враг в кървавия сняг избуяваха двама нови. Принуден бе да мине в отбрана, потта се лееше на потоци по него и замръзваше на нозете му. Здраво стиснал новия си щит, дори за миг не спираше да размахва яростно меча си.

И ето, пред него накрая изникна Валгард, обезумял в настървението на берсеркера, възненавидял всичко, свързано с елфите, а най-много — приемния син на Имрик, неговото светло копие.

Те се сблъскаха гръд срещу кипнала гръд, очи в пламнали очи.

Мечът на Скефлок се стовари върху шлема на Валгард и го разцепи. Но щитът му се разлетя на малки късчета под ударите на секирата. Скефлок нанесе удар отстрани и разсече бузата на Валгард до самата кост. Берсеркерът отново зави като вълк и посипа град от удари по жалкия остатък от щита на Скефлок дотогава, докато лявата ръка на човека елф не увисна безпомощно, готова всеки момент да се откърши.

Но Скефлок само изчакваше своя шанс. И когато врагът му непредпазливо изпъна единия си крак твърде далеч напред, той с всичка сила заби в него меча си. Можеше да нанесе още по-страховита рана на врага, ако двуострата стомана не беше вече леко притъпена в битката, но въпреки това Валгард със зверски рев рухна на Земята. Скефлок връхлетя отгоре му.

В този миг оглушителен удар раздроби шлема му и го принуди сам да рухне на коленете си. Пред него се бе изправил сам Илрид, кралят на троловете, размахващ неуморно масивен каменен боздуган. Падналият преди миг Валгард успя да скочи на ранените си крака с високо вдигната над главата си секира, но Скефлок, въпреки непоносимия световъртеж, звъна в ушите и неудържимо пулсиращата болка по цялата глава, успя навреме да се претърколи встрани. Стръвната секира на човека трол захапа безсилно пръстта…

Заслепен от бойна ярост, иззад стената щитове изскочи воин елф, в решителен опит да довърши на своя глава берсеркера, преди последният да е имал времето да овладее отново забитата си в Земята секира. Връхлитащият елф също не бе забелязал сливащия се с мрака тролски крал. Бойният чук на Илрид прекърши шията му.

Валгард надигна секирата си и я запрати към образувалия се разрив в стената от щитове.

Но секирата не уцели елф, а… живия товар, който един от тях носеше.

Крепостта от щитове се раздвижи, превърна се в огромен таралеж с настръхнали във всички страни копия и се плъзна срещу бойните редици тролове, които на свой ред отстъпиха, притискани фронтално от наточените като бръснач остриета. Скефлок се промъкна заднешком зад навеса от щитове и поведе елфите напред. Илрид също потъна в редиците на своите воини.

Валгард обаче остана замръзнал на мястото си — целият му бяс мигновено се беше изпарил.

Олюлявайки се, с неспирно изтичаща от раните му кръв, той застана над тялото на посечената от самия него Асгерд.

— Не исках това! — проплака приемният й брат — Не!!! Не исках това-а-а!!! Секирата ми… Наистина е проклета… А може би — и аз самият? — той прекара обърната длан по очите си, сякаш можеше да изтрие от тях покъртителната гледка. — Но нали… нали не са ми роднини! Не са ми никакви… Не е!!! — и връхлетян от слабост след преминалия пристъп на ярост, както и след сериозната загуба на кръв, почти се сгромоляса до трупа на Асгерд. — Остава само да убия Скефлок и Фреда и тогава всичката кръв, която някога считах за моя собствена, ще бъде изтрита от лицето на Земята! — простена той, гладейки златистите къдри на приемната си сестра. — Спокойно ще го извърша с твоя помощ, секиро-братоубиец! Защо не? Защо… Мога да убия дори Елфрида, ако все още е между живите… Какво… Да не ми е майка! Не, не ми е! Не ми е… Истинската ми майка е огромно, страшно същество, оковано в подземието на Имрик! Да… Елфрида… която ми пееше нежни песни в бебешката люлка… Да… Тя не ми е майка-а-а!!! А-а-ах!!

Междувременно, колкото и храбро да се сражаваха елфите, нещата за тях не отиваха към добро. Въпреки това Скефлок, начело на редиците им, уверено ги водеше напред, надвиквайки глъчката с точни заповеди. Мечът му сееше смърт сред враговете — нито един трол не съумяваше да се противи на тази свистяща стомана — и бавно, но сигурно отрядът на елфите си пробиваше път към брега.

В един момент обаче той самият се олюля от слабост — когато Готланд падна, пронизан от вражеско копие.

— Обеднях с един незаменим приятел… — прошепна Скефлок. — И това богатство не можеш да си го отвоюваш обратно… — след което гласът му отново прогърмя в глъчката. — Да живее Елфхайм!! Напре-ед, елфи-и-и!

Накрая остатъкът от отряда му успя да разкъса окончателно строя на противника и да се втурне към брега.

Валка Мъдрия, Флем Оркнейски, Хоклан Редланс и други знаменити елфи погинаха, сражавайки се в ариергарда. Благодарение на тяхната саможертва останалите успяха да преодолеят последните дюймове към корабите.

Някои елфи пробягваха като котки покрай неповратливите тролове, захвърляйки кой където му падне остатъка от награбената плячка. Това неволно спести известен брой жертви, тъй като Илрид бе по-склонен да си получи обратно съкровищата, отколкото да губи още глави в битката.

Оцелелите елфи се накачиха в половината от корабите си, а останалите предадоха в прегръдките на огъня. След това припряно загребаха към гърлото на фиорда.

На палубата на флагманския кораб Фреда дълго не откъсваше поглед от Скефлок. Гледката я поразяваше — точно над внушителната му, омазана с кръв осанка беше светнала пълната луна, докато той изписваше във въздуха рунически знаци с ръце и произнасяше думи на непознат език.

Сякаш в отговор на тези заклинания откъм кърмата подухна вятър, който бързо набра силата на истинска буря…

Платната на корабите рязко изплющяха, издуха се до скъсване и плавателните съдове препуснаха по вълните като пришпорени коне.

Те се носеха все по-бързо и по-бързо, като пролетен вятър, като облаци, като сянка на магия по лунната пътека. В пръските от пяна около високо изправената на носа на флагманския съд снага на Скефлок светна дъга, докато той продължаваше унесено да лее заклинателната си песен. Вятърът разхвърляше сплъстените кичури на косата му, а раздраната му ризница не спираше да издава сребърен звън: бе целият като призрак от забравена древна сага, целият се бе превърнал в приказно същество от някакъв друг свят.

Мрак изпълни очите на момичето. Обезсилена от преживяното, тя изгуби съзнание…