Пол Андерсън
Прокълнатият меч (24)

Глава 23
Приключения в Етунхайм

Струва си да се разкаже за войната, която Мана-нан Мак Пир и Скефлок Елфхаймски, приемният син на елфите, водеха с Етунхайм. Струва се и да се разкаже за борбата им с яростните вълни, безветрената мъгла, проливите, рифовете и айсбергите, както и с умората, която на моменти беше толкова всепроникваща, че само омаята на златната Фанд беше в състояние да им даде нови сили. За най-вълшебния от всички кораби трябва непременно да се съчиняват песни.

Неизброими бяха черните магии и заклинанията, с които етуните обсипваха пътешествениците в желанието си да се избавят от тях. Но те вече бяха овладели заклинанията, които се използваха по тези земи и на магията отговаряха с магия — толкова по-могъща от тази на враговете, че не само ги защитаваше от черните чарове на етуните, но и в отговор разоряваше владенията им с опустошителни бури и урагани.

Скефлок и Мананан — където можеха — избягваха открития бой с великаните, но нерядко им се налагаше да се сражават със земните и морски чудовища, които етуните насъскваха срещу тях. Често на косъм се разминаваха с вражеските потери, когато им се налагаше да слизат на твърда земя за провизии.

На всеки ден от тяхното пътешествие би могъл да се посвети отделен разказ.

Особено достоен за описание е набегът им на една огромна етунска конюшня, който бе ознаменуван с отвличане на богата плячка и два мощни етунски жребеца. Всъщност тези вихрогончета бяха от породата на най-мъничките понита по тази земя, но извън нея щяха да бъдат считани за най-огромните и тежки коне на света: черни, рунтави, със свирепи очи и дяволски сърца. Те бързо свикнаха с новите си стопани и съвсем мирно стояха на кораба, на който едва се побираха. Освен това не се бояха нито от дневна светлина, нито от желязо, нито дори от меча на Скефлок, което си беше цяло чудо. И никога не се уморяваха.

За точност трябва да се отбележи, че не всички етуни бяха свирепи и страшни великани. Та нали някои от боговете на Асгард произлизаха от тази кръв. Затова нерядко пътешествениците бяха приемани като почтени гости, без да им се задават неудобни въпроси за целта на тяхното пътуване. Не бяха малко и жените етуни, които имаха нормален човешки облик, а сред тях не бяха рядкост онези, които показваха разположение към странниците. Е, палавият Мананан започна да намира живота по тези краища за не чак толкова ужасяващ, но Скефлок не пожела да погледне нито една жена.

За колко много още би могло да се разкаже! За дракона и неговите съкровища, за пламтящата планина, за бездънната падина, за мелницата на великаните. Би могло да се разкаже и за този случай, когато странниците се хванаха да ловят риба в река, извираща направо изпод земята — и най-вече за това, което уловиха в нея… Или за нестихващите битки, за магьосницата в Желязната гора, за подслушаната нощна песен на нимфите… Всяка от тези истории би била достойна за отделна сага.

Но тъй като не следват нишката на основния ни разказ — нека да си останат в летописите на феъри.

Ще добавим само, че Скефлок и Мананан все пак един ден напуснаха Етунхайм и заплуваха на юг по водите на Мадриград.

— Колко време прекарахме там? — попита смъртният.

— Не знам. Май повече, отколкото тук… Ама беше весело… — гласеше неопределеният отговор на богоравния. За читателя този отговор е може би твърде неопределен, но Скефлок така бе свикнал с божествения ход на мисълта на бойния си другар, че вече го разбираше от половин дума и — за разлика от онези далечни първи дни — не само че не се сърдеше на божествените прозрения, но беше почнал дори умерено да им се наслаждава. Бойната дружба, безкрайните рискове, срещите и схватките — рамо до рамо — с всички възможни изчадия от Страната на вечния лед, както и тържеството на радостните пиршества, го бяха убедили, че между богове и хора съществува някаква необяснима, изначална връзка, че е напълно възможно помежду им да се породи топлината на непоклатимо приятелство по пътя към една далечна обща цел…

Той вече не мразеше боговете, не ги считаше за празни дърдорковци и понасяше склонността им да запридат мислите си в необозрим лабиринт. Поне що се отнасяше до един от тях: до Мананан.

Морският крал вдъхна свежия въздух и се вгледа в чистото синьо небе.

— И пролетта се пукна — каза той. А по-късно попита:

— Сега, когато вече притежаваш меча и предостатъчно си го обагрил с кръв… какво смяташ да правиш по-нататък?

— Ще търся Ерлкинг, нашия крал, за да се присъединя към него… ако още е жив — отвърна Скефлок. Изражението му отново потъмня и той впери поглед в бягащите вълни под тясната линия на хоризонта. — Свали ме на някъде на брега, на юг от канала, и ще го намеря. И само троловете да се опитат да ми попречат! Когато прочистим от тях земите на континентален Елфхайм, ще отбием нашествието им в Англия. А след това ще нахлуем в тяхната територия и ще изкореним проклетата им семка! До дъно!

— Ако ви се удаде… — усмихна се Богът на моряците. — Яко семе имат троловете… Но няма начин да не опиташ, като те знам какъв си…

— Защо… Защо не ми помогнеш? Та нали извършихме доста поразии в земите на етуните?

— Въпрос от компетенцията на Високия съвет, милорд. Разбира се, че не можем да помогнем, докато силите на елфите не стъпят в Англия — воините не могат да оставят своята страна, ако се опасяват, че ще бъде разграбена в тяхно отсъствие — морският крал гордо вдигна глава. — Но, каквото и да се случи, в името на кръвта, която заедно проляхме, в името на положения от двама ни труд, в името на лишенията, които заедно претърпяхме, в името на приятелството, всеотдайно в живот и смърт, Мананан Мак Лир ще бъде до теб с цялата си войска, когато нахлуеш в Англия! Никой не може да ми забрани да направя това!

Смъртният и богоравният мълчаливо си стиснаха ръцете. Дружбата, зародила се между приемния син на елфите и бога на моретата, закалена от чутовните подвизи и приключения, бе непреходна, като младостта на Вселената.

Не след дълго Мананан свали Скефлок и етунския му жребец на брега и пое курс към Ирландия, при своята Фанд. А Скефлок бе готов да посрещне съдбата си, препасал древния меч на Проклятието…