Пол Андерсън
Прокълнатият меч (7)

Глава 6
Прозрение в мрака

Магьосницата беше седнала сама в тъмнината и го чакаше. В един момент нещо се промъкна през плъховата дупка пред краката й. Тя погледна надолу към тъмния под и видя приятеля си. Измършавял и изнемощял, той не каза нито дума, докато не се покатери на гърдите й, за да се налочи. След това се излегна на коленете й, отправяйки блесналите си зли очички към нея.

— Как мина пътешествието? — попита тя.

— Дълго и студено… — изломоти троснато говорещият плъх. — Долетях до Елфхюф във вид на прилеп. Мамка му и студ, да не мислиш, че беше екскурзия, а? Пълзейки по залите в двореца на Имрик, на няколко пъти се озовах на косъм от смъртта. Мамка им и елфи, повратливи са като боклукчийски котки! И мразят плъхове, олеле! Страшно мразят плъхове и освен това знаеха всичко, мамка им, ако не всичко, то поне знаеха, че не съм обикновен плъх. Но все пак успях да подслушам съвета им, тяхната майчица долна!

— Планът им такъв ли е, какъвто предполагах?

— Да. Скефлок, мамицата му, ще се отправи към Гролхайм, за да извърши набег във владенията на Илрид. Те се надяват да убият царя или поне да осуетят приготовленията му за война — сега, когато той открито обяви края на примирието. Имрик ще остане в Елфхюф, за да подготвя отбраната.

— Добре. Старият граф елф е достатъчно коварен, но Скефлок едва ли сам ще е в състояние да избегне клопката. Кога тръгва?

— След девет дни. Ще вземе петдесет кораба.

— Елфите се придвижват по море достатъчно бързо и още същата нощ ще бъдат в Тролхайм. С вятъра, който ще го науча да предизвиква, Валгард ще бъде там след три дни, и ще му са нужни още три дни за приготовления. Валгард трябва да се появи при Илрид съвсем малко преди Скефлок, трябва да го задържа тук. Хм, ще му трябва време още и за да се добере до своите хора… общо девет… няма да е трудно да го управлявам, защото сега е престъпник и бърза насам в пълно отчаяние.

— Жестока си към Валгард, майка му мръсна, нещастна!

— Напротив, нямам нищо против него, защото не принадлежи към рода на Орм, но той е мое оръдие в трудната и опасна игра. Няма да е толкова лесно да унищожа Скефлок като Орм и другите двама братя… да… както, впрочем, ще бъде лесно да се добера и до двете сестри… Но самият Скефлок е друга работа — вече е по-обучен магьосник от мен, самоуката, и на чаровете ми само ще се присмее! — вещицата се ухили в тъмнината. — Да, но Валгард е оръдие, което ще превърна и в оръжие… Смъртоносно опасно оръжие, а то ще прониже сърцето на Скефлок. Що се отнася до самия Валгард, то аз му давам възможност да се издигне сред троловете, особено ако победи елфите. Моята мечта е да направя падението на Скефлок двойно по-жестоко, като постигна разрушението на Елфхайм именно чрез него.

И вещицата седна и зачака: изкуство, на което я бяха научили единствено изминатите години.

Призори, когато сива, безнадеждна зора пропълзя по снеговете и покритите с лед дървета, Валгард почука на вратата й. Тя незабавно отвори, за да рухне той в ръцете й. Беше полумъртъв от умора и студ, целият в спечена кръв, очите му все още диво искряха, но лицето му нямаше конкретен израз. Нагости го с месо, бира и билки. Не след дълго дойде на себе си силно я притисна в яката си прегръдка.

— Ти си единственото нещо, което ми е останало! — промълви берсеркерът. — Ти, жената, чиято красота и разпътност ми донесе това нещастие… Всъщност би трябвало да те убия, а след това да убия и себе си.

— Какви ги мелиш? — усмихна му се тя. — Какво чак толкова се е случило?

Той удави лицето си в аромата на косите й. И проплака.

— Убих баща си и братята си! Сега съм престъпник, за когото няма прошка!

— Що се отнася до убийствата — възрази красивата вещица, — те само доказват, че си бил по-силен от тези, които са те заплашили с нещо. Какво значение има кои са? — зелените й очи се впиха в него. — Баща, братя, сестри, майка! Какво са те? Но ако мисълта за това, че си убил родствениците си чак толкова те терзае, мога да ти открехна, че изобщо не си виновен.

— А?! — той зяпна от недоумение.

— Просто не си син на Орм, Валгард Люти! Аз притежавам двойно зрение и те уверявам, че не си роден от човек, а си коляно от такъв древен и благороден род, че едва ли можеш да си представиш истинското му наследство.

Огромната фигура се наля с олово. Окопитен, берсеркерът я сграбчи за лактите и изкрещя в лицето й.

— Повтори!!! Какво каза?!

— Че си подхвърленик, оставен от графа на елфите Имрик Вероломния вместо откраднатия от него син на Орм. Всъщност си истинският син на Имрик от майка-робиня, но дъщеря не на кой да е, а на Илрид, царя на троловете.

Валгард грубо я отхвърли от себе си. Капки пот се търкулнаха по челото му.

— Лъжа!!! — без дъх изстена той — Лъжа…

— Истина е! — хладно възрази красавицата, като бавно се приближаваше към него. Той отстъпи задъхан. Гласът й продължаваше да бъде равен и непреклонен. — Защо не приличаш на децата на Орм и изобщо — на хората? А? Защо презираш Богове и човеци, бродиш в самота и намираш утеха единствено в яростта на убийствата? Защо ни една човешка жена, с която си бил в леглото, не зачена от теб? Защо животните — както и малките деца, впрочем — се страхуват от теб? — Тя го притисна в ъгъла, а очите й не му даваха шанс да се изплъзне. — С какво друго може да се обясни всичко това, освен с простата истина, че не си човек, Валгард?

— Но аз… Аз съм расъл като всички тях, хората, нямам непоносимост към желязо и свещени предмети, дори не съм магьосник, чуваш ли се какво говориш?!

— Ха! И това е работа на Имрик, вероломния ти баща, който те е лишил от всичко, което ти принадлежи по рождение, заменяйки те за сина на Орм. Той е направил така, че да приличаш на откраднатото дете. И си израсъл в задушаваща човешка среда, където просто не е могла да се изяви магическата сила, дремеща в теб. Ти можеш да растеш, да старееш и да умреш по бързия график на човешките същества, светите и земните неща, от които се боят елфите, не са страшни за теб, но за тази съмнителна възможност Имрик е заплатил с цената на принадлежащото ти по рождение право на безсмъртен живот. Но коварният граф не успял — а и никой не може — да вложи в теб човешка душа, Валгард. Обаче по човешки ще изгаснеш без време, така, както изтлява една лоена свещ и няма надежда да попаднеш нито в небесата, нито в ада, нито в пределите на старите Богове… въпреки че си осъден да живееш не по-дълго от обикновен простосмъртен!

Като чу това, Валгард изкрещя, отблъсна я от себе си и изхвръкна през вратата. Жената го изпрати с безмълвна усмивка на устните.

Навън бе хладно и бушуваше ураган. Валгард се върна едва когато падна мрак. Върна се прегърбен и унил, но очите му блестяха, когато ги закова върху своята възлюбена.

— Сега ти вярвам… — изломоти той. — Тук повече няма на кого друг да вярвам… Навън видях демони, носещи се с урагана и снеговете… Кръжаха наоколо и ми се присмиваха! — той се сви в тъмния ъгъл на стаята. — Жалката игра на моя живот е загубена… Загубих родния дом, близките си и дори душата си… която всъщност никога не съм имал! Сега разбирам, че съм бил само сянка на могъщи сили, които могат ме духнат като свещ. Лека ти памет, човеко Валгард, лека ти памет! — С тези думи той падна на кревата и зарида.

В отговор жената загадъчно се усмихна, изтегна се до него и го целуна. Целувката й беше като огън и вино. Той изумен вдигна очи.

— Думи, недостойни за Валгард Берсеркера, най-могъщия сред воините, чието име всява ужас на всички — от Ирландия до Гардарики… — прошепна му тя. — Мислех си, че с радост ще посрещнеш истината и ще пожелаеш да промениш съдбата си, като я дооформиш с огромната си секира. Ти жестоко си отмъсти за далеч по-незначителни обиди от тази: да ограбят природата ти и да те затворят в тъмницата на обикновената смъртност!

Валгард почувства, че някаква сила се надига в него. Докато прегръщаше и галеше възлюбената си, тази сила нарастваше заедно с ненавистта към всичко, което не е част от нея.

— Но какво мога да направя? Как мога да си отмъстя? Дори не виждам елфите и троловете, освен ако сами не го пожелаят!

— На това много лесно мога да те науча — отговори тя. — Не е чак толкова трудно да придобиеш особеното вълшебно зрение, с което така или иначе се раждат съществата феъри. След това, ако пожелаеш, ще можеш да унищожиш тези, които са ти пожелали зло и да се подсмихваш над изгнанието си, бидейки по-могъщ от който и да крал е на хората.

Валгард я погледна втренчено.

— И по какъв начин? — попита той.

— Троловете се готвят за война със старите си врагове — елфите — каза тя. — Илрид възнамерява скоро да нахлуе с войска в Елфхайм, но като начало, мисля, че ще удари по силите на Имрик тук, в Англия, за да обезопаси фланга си в тил, преди да се е отправил на юг. Скефлок ще бъде сред най-силните хора на Имрик, защото не се страхува нито от желязо, нито от християнски осветени предмети. Този приемен син на Имрик заема мястото, което по право принадлежи на теб. Ако побързаш с отплаването към Илрид и му поднесеш богати дарове, ако му предложиш човешката си сила, след като, естествено, му разкажеш и за произхода си, би могъл да заемеш високо място в армията му. А като нахлуете в Елфхюф, можеш да очистиш Имрик и Скефлок и тогава ти е вързано в кърпа, че Илрид ще те помаже за граф на бившите британски владения на елфите. А когато добиеш и магически умения, ще постигнеш и още повече: да, ще можеш да се научиш как да промениш това, което направи с тебе Имрик и да станеш, подобно на истинските тролове и елфи, безсмъртен до края на този свят.

Валгард се изсмя, а смехът му наподобяваше скимтенето на ранен вълк.

— Да бе, на това му се вика идея! — възкликна той. — Така, или иначе, престъпник, убиец и нечовек като мен няма какво повече да губи. Ако ми е съдено да се присъединя към пълчищата на мрака и гробовния студ, то нека да е от все сърце! О, жена, жена, ти направи с мен това, ти ми причини такова зло, но аз съм ти благодарен! — след тези думи Валгард започна дълго и неистово да я гали, а когато проговори отново, гласът му си беше върнал хладината и спокойствието. — Как изобщо се стига до Тролхайм? — попита в заключение той.

Жената открехна една ракла и извади от там кожена торба с гърло, завързано на възел.

— Трябва да отплаваш точно в деня, който ще ти назова — каза тя. — Когато всички се качат на кораба и вече тръгвате, развържи този мях. Вътре има вятър, който ще те откара там, където е нужно и вълшебно зрение, с помощта на което ще виждаш владенията на троловете.

— А какво ще стане с хората ми?

— Те ще бъдат част от дара ти на Илрид. Троловете ще се зарадват на възможността да си устроят един весел лов на човеци по планините, а освен това ще усетят, че твоите хора са грешници, за които нито един бог няма да се застъпи.

Валгард сви рамене.

— След като ми е съдено да бъда трол, защо в кръвта ми да няма и предателство! — заключи той с насмешка. — Но какво още мога да му дам, което да му хареса? С положителност притежава море от злато и скъпоценни камъни!

Жената дяволито присви клепките си.

— Ще му дадеш това, което струва по-скъпо. Орм има две дъщери девици, а троловете са доста похотливи. Ако вържеш момите и ги отведеш в Тролхайм, но така, че те да не успеят по пътя да се прекръстят нито веднъж или да назоват името Христово…

— Само не и тези двете! — възрази ужасен Валгард — Заедно сме расли и, откровено казано, съм им причинил вече достатъчно зло.

— Точно тези двете! — натърти жената. — Ако Илрид те вземе на служба, трябва да бъде уверен, че си скъсал всички човешки връзки, нали?

Валгард продължи упорито да отказва, но тя се притисна към него, целуна го и започна да го омайва с разкази за черна слава, безсмъртие и величие, които го очакват. Накрая отстъпи.

— Но как бих искал да знам коя всъщност си ти… най-злата и най-прекрасната на този свят! — прошепна той.

— О, когато опознаеш жените елфи, твоите бъдещи робини, ще забравиш за мен, бъди сигурен.

— Никога няма да забравя за теб! Ти, която ми отвори очите!

Вещицата отговори с многозначително мълчание.

Тя задържа Валгард в дома си толкова, колкото смяташе за необходимо. Отлагаше часа на разплатата с народа феъри, преструвайки се, че уж прави сложна магия за връщане на вълшебното зрение на човека трол. Но едва ли това беше толкова необходимо, тъй като красотата и любовта й го придържаха по-здраво от верига.

Снегът вече бе покрил цялата гора, когато тя накрая му каза:

— Време е да тръгваш.

— Не аз, а ние. Двамата — уточни той, вземайки я в прегръдките си. — Трябва да дойдеш с мен, не мога да живея без теб. Ако не дойдеш доброволно, ще те взема със сила. Та как бих могъл да живея без теб?!

— Много добре — въздъхна тя. — Въпреки че май ще решиш иначе, когато ти дам зрение — тя стана, погледна го в упор и прекара ръка по лицето му, някак замислено усмихната. — Ненавистта е суров учител… — допълни тя. — Наистина не съм предполагала, че отново ще опитам удоволствията на живота, Валгард… но трябва да се разделим, колкото и да ми е тъжно на мен самата… Желая ти успех, скъпи мой! А сега… — Тя докосна очите му с връхчетата на пръстите си. — Гледай!

Спретнатата стая на мъничката къщурка и високата чернокоса красавица пред него заплуваха като дим, люшнат от вятъра. Нещата наоколо променяха формата си, започваха да стават не такива, каквито изглеждаха в омагьосаните от заклинанията очи, а каквито си бяха в действителност…

Той видя… И се ужаси!

Беше седнал в мръсна сламена колиба, където мижаво пламъче от прихлупено огнище хвърляше здрачна светлина върху купчина кости, парцали, ръждиви инструменти и пособия за магьосничество. В него се бяха вперили мътните очи на вещица. Лицето й — маска от набръчкана кожа, нахлузена на беззъб череп. В провисналата й гръд се беше вкопчил гнусен плъх.

Ужасен, той скочи на крака. Трябваха му още няколко мъчително дълги мига, докато всичко в него се преобърне с краката нагоре, докато схване напълно кой го беше подтикнал към братоубийство… и към отцеубийство…

А вещицата хитричко присви вежди.

— Миличък мой — цинично се изкиска тя, — смяташ ни все още да отплаваме двамцата на корабче, сред папани вълнички и амурчета? Нали уж се закле, че никога няма да се разделим?

— Не-е-е!!! — изрева берсеркерът и инстинктивно грабна оръжието си. — Ах, ти, гадино, заради теб станах престъпник! — Както винаги, почти светкавично замахва с бойната си секира… но явно не достатъчно бързо за една вещица… В секундата на удара тялото й вече се беше изплъзнало. Някъде…

На пода се разбягаха два плъха. Секирата на берсеркера се заби в земята пред дупката, в която се плъзнаха отвратителните гадини.

В истинско изстъпление, Валгард грабна една цепеница от купа с дърва и я метна в огнището. Когато се разгоря, той я хвана с гола ръка и заби върха й в парцалите на насмоления таван. Пусна цепеницата, която се сгромоляса в искри пред него и облиза опарената си длан. Таванът над него беше лумнал със сух трясък.

Валгард изхвръкна навън, но остана да наблюдава как изгаря колибата, готов да халоса със секирата си всеки и всичко, което изскочи от нея. Но пред него имаше само танцуващ огън, виелица и съскащ в пламъците сняг. Когато нищо повече, освен пепел не остана от жилището на вещицата, той се провикна:

— Заради теб, гадино, загубих дома си, близките и всяка надежда, заради теб се отрекох от предишния си живот и сега встъпвам в царството на мрака, заради теб нямам друг избор, освен да стана трол! Чуй ме, вещице, ако още си жива! Ще се възползвам от съветите ти. Ще бъда граф на троловете в Англия, а може би един ден и крал на цял Тролхайм, но… Но тогава ще стоваря върху теб цялата сила, която ще съм придобил, така да знаеш. Ти, или който и да е човек, елф или… който там още ми застане на пътя, ще познае моя гняв… И никога няма да се успокоя, докато не те одера жива — теб, която разби сърцето ми и го изпълни с мрак!

Валгард се обърна и с животинска лекота се затича на изток, където изчезна в снегопада. На сигурно място под земята, вещицата и нейният приятел му се присмиваха. Всичко вървеше по план.

Хората, съставящи екипажите на корабите на Валгард, бяха измежду най-ниско падналите викинги — повечето прогонени от своите земи и до един — неканени гости, където и да се мярнат. Това бе и основната причина Валгард набързо да си купи собствена земя, за да имат къде да презимуват. Там съратниците му си прекарваха добре, обслужвани от роби, но бяха толкова сприхави и буйни, че само някой като него би могъл да ги удържа заедно.

Когато до ушите им достигна вестта за убийствата, веднага се досетиха, че цялото население от Земите на датския закон скоро ще нахлуе тук, за Да търси разправа и припряно снарядиха кораб, с който да бъдат в готовност за бягство. Но никак не можеха да се споразумеят накъде да поемат сега, през зимата. Естествено, заваля порой от караници и сбивания. И така можеше да продължава чак докато враговете им ги изненадат, ако междувременно не се беше върнал Валгард.

Той пристигна малко след залез-слънце. Маститите, пищно окосмени мъже, бяха насядали и поглъщаха рог след рог, оглушали от собствената си глъчка. Доста от тях похъркваха на пода заедно с кучетата, други кряскаха и се обсипваха с обиди по повод най-дребни глупости, а свидетелите на поредната караница, естествено, съответно бяха по-склонни да налеят масло в огъня, отколкото да помогнат на другарите си в успокояване на топката. От време на време в разбърканото множество на веселящите се негодници се стрелкаха изплашени роби и робини, отдавна изплакали докрай сълзите на злочестата си съдба.

Валгард пристъпи към високия, празен стол, който винаги се пазеше за него — огромен и страшен, с изражение по-мрачно о твсякога, а голямата секира, сега наричана „Братоубийцата“, бе преметната през рамото му. Тишината се разпростря на вълни между присъстващите — дотолкова, че само огънят в залата издаваше някакъв звук.

Берсеркерът заговори сред пълното мълчание:

— Не можем да останем тук. Въпреки че вие самите не сте били в имението на Орм заедно с мен, клането там ще послужи за добър повод на неговите хора да ви видят сметката. Добре. Ама и ние не сме вчерашни. Знам едно място, където можем да завоюваме огромни богатства и слава, натам ще се отправим вдругиден по зори.

— Къде е това място и защо да не отплаваме още утре? — поинтересува се един от неговите капитани, възрастен човек, покрит с белези, на име Щайнгрим.

— Защото имам още една сметка за уреждане в Англия, с която ще се заемем всички заедно именно утре! — отвърна мрачно Валгард. — А колкото до първата част на въпроса, нашата цел е Финландия.

Вдигна се шум. През него се дочу гласът на Щайнгрим:

— Нищо по-глупаво не съм чувал през целия си живот! Финландия е бедна и пустинна земя, а за да стигнем дотам, трябва да пресечем море, което е опасно даже и през лятото. И какво толкова можем да завоюваме по финско, освен смърт, като потънем още по пътя, или попаднем под властта на върлуващите там демонични магьосници, или — в най-добрия случай — криво-ляво да презимуваме в студени пръстени колиби… стига и такива да успеем да си построим, преди да ни вкочанеят пръстите! Ей, човек, на една ръка разстояние са ни Англия, Шотландия, Ирландия… дори Оркнейските острови, на юг са проливите на Валония, а там наистина има какво да се плячкосва!

— Дадох заповед и ще се подчините! — отряза хладно Валгард.

— Не и аз! — изпъчи се Щайнгрим. — Май си откачил, човече, докато си се скитал по горите!

Като дива котка берсеркерът се хвърли върху капитана. Братоубийцата му се стовари върху главата на стария моряк. Един от хората изкрещя, сграбчи копието си и се опита да прониже жестокия вожд. Берсеркерът пъргаво отбягна удара, изтръгна пръта на копието от ръцете му, сграбчи нападателя през кръста, вдигна го високо и със всичка сила го запрати на Земята. Човекът дълго време не помръдна. Валгард потри длани, измъкна секирата си от главата на Щайнгрим, застана освирепял и разкрачен сред кълба пушек в светлото петно до огъня, а очите му засвяткаха като парченца морски лед.

— Някой още да ми се перчи? — осведоми се вождът на негодниците със смразяващ глас. Никой не помръдна и не промълви и дума. Валгард се върна на мястото си, за да продължи кратката си реч:

— Постъпих така жестоко, защото повече не можем да я караме постарому, разединени като вълци единаци. К’ва е тая работа, бе — всеки за себе си и никой за другите! Слободията беше дотук, хора! Ще изгинем като пилци, ако не се превърнем в един човек, в една воля, в една грамада мускули, на която главата съм аз… ясно ли е?! Знам, разбира се, че планът ми на пръв поглед изглежда малко глуповат, но Щайнгрим трябваше да ме изслуша докрай. Работата е там, че през това лято един богаташ се е установил по финско в обширно имение, което значи, че можем да си плячкосаме всичко, което ни се поиска! Никой няма да очаква викинги през зимата и ще е лесно да си преджобим имението! По-лесно от сама девица в полето! Не ми пука от лошото време, знаете, че мога да предсказвам и бури, и всичко… Ей с тези ноздри подушвам попътния вятър!

Някак всички изведнъж си спомниха, че ръководството на берсеркера досега винаги им бе носило успех. Така си е. Колкото до Щайнгрим, сред присъстващите нямаше негови роднини или боен побратим. Това уреждаше нещата.

Цялата измет се провикна в нестроен хор, че ще последва Валгард, накъдето и да ги поведе. Изнесоха тялото на стария моряк и пиянството отпочна с двойна сила, а берсеркерът събра капитаните около себе си.

— Както споменах преди малко, има едно място, което ще ограбим, преди още да сме напуснали Англия — обясни им той. — Лесно е и се очаква добър улов!

— Кое пък? — попита някой от насъбралите се.

— Имението на баща ми, Орм Силния, когото заклах, и който едва ли може с рязано гърло да го защити, защото е мъртъв като сечен дънер.

Даже в очите на такива грабители това намерение изглеждаше прекомерно зло, но те не се осмелиха да противоречат на вожда си.

Междувременно поменът за Кетил бе прераснал в помен за Асмунд и самия Орм. Всички, дошли да почетат паметта им в семейното имение, пиеха мълчаливо и печално. Орм се бе доказал като мъдър вожд, хората го бяха обикнали и го уважаваха заедно със синовете му, независимо от това, че до последния си ден беше останал неверник.

Земята още не бе скована от настъпващия мраз, когато слугите се заеха усърдно с изкопаването на гробове на следващия ден след убийствата.

На място беше пренесен и най-добрият кораб на Орм. Вътре положиха както скъпоценности, така и всичката храна, която бе необходима за дългия му последен път. Личните му коне и кучета бяха умъртвени и също пренесени в погребалния кораб, а в него бяха затворени живи и робите му, нагиздени с най-хубавите облекла и оръжие. Под ръка им бе оставено всичко, от което покойният главатар можеше да има нужда. Той сам беше пожелал, ако се случи най-лошото, да бъде погребан по този начин и бе изтръгнал от жена си обещание желанието му да се изпълни на всяка цена.

След няколко дни, когато приготовленията привършиха, Елфрида застана пред мъртвите. Беше мрачен, сив зимен ден. Жената на покойника стоеше изправена над тях, заковала поглед върху останките на Орм и синовете си. Дългите й невчесани коси падаха на гърдите им, като същевременно скриваха собственото й лице от присъстващите.

— Без колебание бих сложила край на живота си и бих тръгнала заедно с вас, но свещеникът ме убеди, че това е грях — заяви тя. — Но животът ми отсега ще бъде тежък. Вие бяхте добри момчета, Кетил и Асмунд, и вашата майка ще скърби за смеха ви. Сякаш беше вчера, когато ви пеех приспивните песни и се унасяхте на гърдите ми… Бяхте тогава мънички, а как изведнъж пораснахте и се превърнахте в силни, стройни мъже… гордост за Орм и за мен! — Тя извърна очи от останките на синовете си и се усмихна на съпруга си. — А ние с теб често се карахме, Орм, любими, но това нищо не значеше, защото ти ме обичаше повече от всичко на света… както и аз теб! Ти беше добър с мен, Орм, а сега си мъртъв, и на този свят остана само студът… само студът! Ето за какво моля всемилостивия Господ: да ти прости това, което си извършил против законите му, тъй като ти беше неук в божиите работи, но посвоему много мъдър във военните и морските дела и ръцете ти бяха умни, когато майстореше люлки или играчки за децата… И ако се случи така, че Господ да не може да те пусне на небето при себе си, тогава ще го помоля да ме прати при теб… да, и дори да се отправиш към твоите езически Богове, дори тогава ще те последвам. А засега прощавай, Орм, обичах те и винаги ще те обичам. Прощавай, съпруже мой. — Тя застана на колене и целуна мъжа си. — Студени са устните ти… — прошепна объркано тя и се огледа с отсъстващи очи. — Ти така не си ме целувал, Орм… Не, това не си ти, който лежи мъртъв на погребалния кораб… къде си всъщност сега, Орм?

Изведоха я припряно от кораба и хората дълго и усърдно го засипваха с пръст, а най-отгоре положиха курган.

Свещеникът не одобряваше подобно езическо погребение, но все пак освети земята и Асгерд щедро му се отплати за множеството служби в името на душите на умрелите.

Младият човек на име Ерленд Торкенсон, годеник на Асгерд, прошепна на бъдещата си невеста:

— Опустя мястото сега, когато най-важните му хора си отидоха.

— Да… — отвърна тъжно момичето. Хладният вятър, духащ от страна на морето, донесе сухи снежинки и украси с тях къдриците й.

— Слушай, аз и няколко от моите приятели ще останем тук, за да възстановим реда, доколкото е възможно — предложи той. — След това ще се оженя за теб, Асгерд, и майка ти и сестра ти ще се преместят да живеят при нас… какво ще кажеш, а?

— Никакво женене, докато Валгард не бъде обесен, а главорезите му — изпепелени в собствената им бърлога! Ето какво ще кажа! — разгневи се невестата.

Ерленд се усмихна почти насила.

— Това скоро ще се случи — успокои я той. — Стрелата на войната вече премина от ръка в ръка. И мисля, че преди да успеят да се скрият или да съберат силите си в едно, ще очистим земите си от тази язва.

— Звучи добре. Дано да стане… — поклати глава Асгерд.

Повечето от гостите, почели помена, се разотидоха. Останаха само хората от имението и Ерленд с половин дузина юнаци. Падна нощта, а заедно с нея връхлетя и закъснелият леден вятър, носещ на крилата си сняг. Бурята виеше, обхождайки двора. В някакъв момент затрополи и градушка — като нозете на множество нощни разбойници, сновящи по покрива. Хората се бяха скупчили в единия край на обширна, тъмна и мрачна зала. Говореха си малко и пиеха много.

Внезапно Елфрида каза:

— Чувам, че навън има нещо.

— А аз не — каза Асгерд, след като се ослуша. — В такава нощ навън не може да има нищо.

Фреда, на която не се харесваше отнесения поглед на майка й, я докосна до рамото и някак плахо я увери:

— Не си сама, мамо. Твоите дъщери никога няма да те забравят.

— Да… да… — Елфрида за първи път се усмихна. — Кръвта на Орм живее във вас и значи нощите, прекарани с него, съвсем не са били напразни… — тя се обърна към Ерленд. — Бъди й добър съпруг. В невестата ти тече кръвта на вождовете.

— Какъв мога да бъда, ако не добър съпруг! — отвърна окуражаващо младият човек.

Точно тогава на вратата се почука. През шума на вятъра се дочу повелителен крясък:

— Ей, вие вътре, отваряйте! Веднага отворете или ще изпотрошим проклетата порта!

Хората скочиха да грабнат оръжието си. Когато бяха готови, един от слугите дръпна резето и бе съсечен на място от натрапниците.

Огромен и мрачен, защитаван от два щита едновременно — държани пред него от хората му — на прага застана Валгард.

— Нека жените и децата излязат веднага навън, за да останат живи. Хайде, хайде, по-бързо. Мъжете остават! Къщата е обкръжена и те ще изгорят в нея!

Хвърлено копие отскочи със звън от обкованите в желязо щитове. По-силно от обикновено замириса на дим. Миризмата идваше не от огнището, а отвън.

— Нима не ти е достатъчно това, което направи? — изкрещя Фреда в лицето на берсеркера. — Можеш да опожариш дори дома ни, щом така предпочиташ, но аз решавам да остана вътре! По-добре незабавна смърт, отколкото животът ми да е помилван от такъв изрод като теб!

Валгард не й обърна внимание.

— Напред! — изрева той и последван от дузина побеснели викинги, нахълта вътре. Силите очевидно бяха неравни.

— Само през трупа ми! — провикна се Ерленд и, грабнал меча си, се хвърли върху натрапника.

Но съдбата беше пожелала думите му да се сбъднат…

Секирата-братоубийка изсвистя и мечът на защитника звънко отлетя встрани. Острието се впи хищно между ребрата му и Ерленд рухна на пода.

Валгард го прескочи и сграбчи Фреда за кръста. Друг викинг хвана Асгерд. Останалите оградиха похитени и похитители със стена от щитове. На сигурно място зад толкова брони и шлемове, грабителите без особен труд се добраха обратно до изхода. Мимоходом паднаха още трима души, опитали се да ги възпрат.

Тези от защитниците, които бяха попаднали в капан, защото все още се намираха в къщата, се въоръжиха по-добре и направиха опит да си пробият път навън. Но или намираха смъртта си, или бяха отблъсквани навътре от негодниците на Валгард, завардили всички изходи.

Елфрида се опомни от някакъв унес и с крясъци се спусна към вратата. Викингите на берсеркера я пуснаха да излезе.

Валгард за всеки случай върза ръцете на похитените момичета — можеха да не тръгнат доброволно и да се наложи да ги влачат насила.

Покривът на бащиния им дом вече бе избухнал в пламъци. Елфрида увисна на лакътя на берсеркера, а воплите й кънтяха ясно дори през съскането и пукота на бушуващия огън.

— По-лош си бил и от вълк, нехранимайко такъв!!! Обесник с обесник, какво зло си намислил пак да стовариш върху последните си роднини, а?! Какво, какво-о-о?! С какво не са ти угодили собствените ти сестри, обеснико, които не са ти сторили нищо, освен добро?! Ах ти, главорез неден, как можеш така да стъпкваш сърцето на собствената си майка?! Пускай ги, пускай ги, ти казвам, нещастник такъв, пускай ги!!!

Берсеркерът посрещна воплите й с каменно спокойствие. Гледаше я отвисоко с празни, студени очи.

— Не си ми майка! — заяви той след кратко мълчание и безмилостно я халоса с лакът по главата. Елфрида се свлече на снега в несвяст, а той се отвърна, давайки знак на своите хора да отведат двете пленени момичета долу в залива, при корабите му.

— Къде ни водиш, изверг?! — крещеше по пътя Фреда.

Асгерд се изхрани, опитвайки се да уцели берсеркера, който в отговор само се ухили.

— Спокойно, спокойно, сестрички, нищо страшно няма да ви направя. Напротив — наглата му усмивка разцъфтя докрай, — дори ви се поставям в услуга, защото сте предназначени за крал! — и подчертано въздъхна: — Ах, завиждам му! — след което се огледа. — Но все пак си познавам хората и няма да е зле да си отварям очите на четири, за да не ви разчекнат без време!

Някои жени останаха в обречения дом заедно с мъжете си, а други, които не пожелаха да изгорят, изведоха всички деца от къщата. Главорезите направиха с тези жени каквото им се прииска, след което ги пуснаха да си ходят обезчестени. Навсякъде бушуваше огън — дори околните сгради бяха опожарени след грабежа.

Валгард остана само колкото да се убеди, че хванатите в клопка мъже са загинали и побърза да изчезне, преди съседите, видели огъня, да побързат на помощ.