Пол Андерсън
Прокълнатият меч (6)

Глава 5
Чудовище

В един свеж есенен ден, когато въздухът ухаеше на дъжд, а листата бяха станали златисти, медни и бронзови, Кетил, по-малкият син на Орм, заедно с няколко приятели, се отправи на лов. Те навлязоха дълбоко в гората и срещнаха бял елен — толкова огромен и величествен, че едва повярваха на очите си.

— Хо, кралски екземпляр! — провикна се Кетил към приятелите си, пришпори коня си и се понесе далеч напред през усоен клонак, и, прескачайки рухнали дънери и скланяйки се пъргаво, за да избегне носещите се насреща му дървета, се промъкваше бързо през гъсталака. Шумата хрускаше под копитата на коня му, вятърът ревеше в ушите му. А гората се сливаше в плътно, пъстро петно пред погледа му.

Странно, но кучетата не бяха увлечени в гонитбата и въпреки че конят на Кетил не беше от най-добрите, те охотно останаха далеч назад, заедно с ловците и останалите хрътки.

В сивкавия полумрак пред него продължаваше да се мярка белият елен, а приличащите му на клони рога сякаш литваха към небето по време на всеки скок. Не след дълго през голите клонаци проникнаха първите капки на хладен дъжд, но, увлечен в гонитбата, Кетил не им обърна внимание. Той беше загубил усет и за разстоянието, и за часовете, и за каквото й да било… освен за галопа на коня си в хазарта на лова.

Накрая ездач и кон се озоваха на неголяма поляна почти заедно с елена. Вече се беше стъмнило, но Кетил отправи копието си към белия контур. Когато го метна, еленът отскочи встрани, за да изчезне внезапно като мъгла, разсеяна от вятъра — и само опашката му самотно се мярна сред увяхващия листак. Опашка без тяло.

Кетил започна да разбира, че се е откъснал от приятелите си и май се е загубил.

Рязък, хладен вятър зарида в тъмнината. Конят трепереше от умора. Нищо чудно, след като се намираха в непозната местност, което означаваше, че са се озовали далеч на запад от гората на Орм. Кетил се учуди защо конят му още не е рухнал от безсилие. А и тази леност и умора… Във всичко дотук и във всичко наоколо имаше нещо свръхестествено. Стомахът му се сви. Прилошаваше му.

Но на другата страна на поляната, под огромен дъб, имаше къща. Кетил за миг се попита що за хора бяха тези, които можеха да живеят тук в пълна самота, и как изобщо успяваха да го направят: не забелязваше никакви следи от стопанство… около тази изящна дървена къщичка със сламен покрив и приветливо припламващи прозорци. Но във всички случаи беше имал късмет да намери подслон за себе си и коня. Той скочи от седлото и почука с копието си на вратата.

Тя сякаш сама се отвори, откривайки стая, мебелирана с вкус… Кетил погледна назад към коня си и забеляза, че в дъното на двора имаше дори конюшня.

След това видя, че в стаята седи жена. Дълго не можа да откъсне очите си от нея. Почувства как сърцето му се оживи и силно заби — като на дива котка, хвърлила се върху решетките на клетката си.

Жената беше стройна и висока. Рокля с дълбоко деколте плътно прилепваше до всяка извивка на възхитителното й тяло. Черните й разпуснати коси падаха свободно до коленете й, обрамчвайки идеалния овал на нейното лице, самото то бяло като морска пяна. Сочните й устни аленееха като кръв, имаше тънък нос и клепки с дълги мигли под изящно очертаните вежди. Зениците на очите й бяха бездънно зелени, замрежени със златисти нишки, и сякаш надничаха направо в душата му. Никога, помисли си той в изумление, никога по-рано не е знаел, че жена може да гледа така.

— Кой си ти? — попита тя с мек, напевен глас. — И какво искаш?

Устата му пресъхна, а ударите на сърцето му бяха започнали да заглушават слуха му, но все пак се опита да отвърне:

— Аз съм Кетил Ормсон… По-малкият син на Орм Силния… Заблудих се по време на лов и моля за подслон… за моя кон и… за себе си…

— Добре дошъл, Кетил Ормсон! — приветства го тя с неописуема усмивка. Сърцето му едва не изскочи от гърдите му. — Тук рядко се отбиват хора и аз се радвам на всеки случаен гост.

— Сама ли живееш? — учуди се младежът.

— Да, но не и през тази нощ! — разсмя се жената.

Такава откровена покана! Почти по инстинкт той пристъпи към нея и я прегърна.

През това време Орм вече изпращаше вестоносци до всички съседи, но никой от допитаните не знаеше нищо за сина му. След три денонощия напразно очакване той придоби пълната увереност, че нещо нередно се е случило с Кетил.

— Може да си е счупил крака, да е попаднал на разбойници и какво ли още не… — мълвеше тревожно той на най-малкия си син. — Утре, Асмунд, ще тръгнем сами да го търсим.

А старшият брат Валгард — снажен боец, заслужил викингското прозвище „берсеркер“ — седеше, изтегнат на скамейката, с рог, пълен с медовина в китката си. Преди два дни той се беше върнал от лятно плаване, след като бе оставил хората и корабите на току-що закупеното от него място. Беше се отбил за малко вкъщи, не толкова от желание да види роднините си, колкото заради добрата храна и виното, което сервираха в дома на баща му. Пламъците на огнището хвърляха кървави отблясъци по мрачното му лице.

— Защо го казваш само на Асмунд? — осведоми се той. — Аз също съм тук.

— Защото не бих твърдял, че много се обичате с брат ти Кетил! — отвърна Орм и се намръщи.

Валгард се ухили и опустоши меда в рога.

— Именно. Точно затова мисля да половувам и аз за него в тъмните усои, с надеждата да го намеря и доведа вкъщи. Едва ли ще има нещо по-неприятно за Кетил от това да е благодарен на мен!

При тези думи той сви цинично рамене, а в очите на Елфрида бликнаха сълзи. Вълчият нрав на първородния й син наскърбяваше жестоко майчиното сърце.

С пукването на зората се впуснаха в търсене. Лаят на кучетата огласяше мразовития въздух. Множество ездачи се пръснаха из гората според уговорения план.

Валгард по привичка вървеше пеш и сам. В качеството на оръжие носеше само огромна секира, а на главата му бе набучен шлем — без оскъдното си снаряжение синът на Орм и Елфрида спокойно можеше да мине за див звяр. Той помирисваше като вълк свежия въздух и обикаляше из гората в търсене на следа. След известно време откри остатък от пътека. Ухили се, но не наду рога си, а се устреми напред с леки и дълги скокове.

Вече по пладне нахълта в гъста стара гора, в която никога преди не беше стъпвал. Небето посивя и облаците надвиснаха ниско над корясалите дървета. Вятърът увличаше отбрулените листа, вихрушките тук-там напомняха на духове, втурнали се нетърпеливо към ада, а плачът им ходеше по нервите на звероподобния ловец. С безпогрешен див инстинкт той вече бе усетил, че нещо тук не е както трябва, но невеж в магиите, не можеше да разгадае какво точно го караше да настръхва.

Към здрач вече бе забродил надалеч, уморен и ядосан на брат си. Щеше да бъде принуден днес да преспи в гората, а наближаваше зимата… И той се закле да отмъсти за такава неприятност, въпреки че сам бе предложил услугите си за издирването на изчезналия брат.

Внезапно в сгъстяващия се мрак забеляза нещо като огънче. Огънят значеше подслон, дори това да бе бърлога на разбойници. А пък ако много знаят, изръмжа си той под носа, с огромно удоволствие ще ги изтреби. Нямаше да му е първица…

Падащата нощ го накара да побърза. Вятърът лепеше капки дъжд по бузите му. Валгард предпазливо пристъпи към прозореца и надникна вътре през процеп в дървените жалузи на самотната къщичка.

На скамейката пред огъня седеше щастливият Кетил. В едната си ръка държеше рог с бира, а с другата галеше жена, седнала на коляното му.

Жена, всесилни Богове, каква жена! Валгард тежко изхърка. Той не знаеше, че има такива жени като тази, която се смееше звънливо в прегръдката на Кетил.

Валгард се приближи до вратата и почука на нея със секирата си. Мина доста време, преди Кетил да я открехне, за да погледне, кой е дошъл — с копие в ръката.

Заваля гъста лапавица.

Огромен и свиреп, на прага застана Валгард. Кетил изруга от досада и отстъпи, за да го пусне вътре. Валгард бавно обходи стаята. Вода от разтопен сняг се стичаше по внушителната му осанка. Очите му се бяха впили в жената, изтегната на скамейката.

— Не си много гостоприемен, братко! — подхвърли той с пресилен смях. — Изритваш ме на улицата по време на урагана, събуждайки ненужна тревога, а самият ти си прекарваш доста добре времето тук с някаква любовница… А аз, глупакът, избродих толкова мили, за да те открия!

— Не съм те канил! — мрачно отвърна Кетил.

— Не?! — Валгард все още зяпаше жената. Блуждаещите й очи срещнаха неговите замряха за миг… и красивите й устни се разтегнаха в главозамайваща усмивка.

— И ти си желан гостенин, боецо… — почти прошепна тя. — Никога досега не съм виждала толкова снажен мъж като теб…

Валгард отново се разсмя и хвърли насмешлив поглед към брат си.

— Дали си ме викал, или не, скъпи братко, но аз ще прекарам тази нощ тук. А след като виждам наоколо само една стая, с креват само за двама, опасявам се, че ще ти се наложи да пренощуваш в конюшнята — все пак изминах такъв тежък и дълъг път!

— Не и в твоя чест! — възрази бурно Кетил. Пръстите му побеляха от стискане на копието. — Ако ставаше дума за татко или Асмунд, или някой друг от нашите — продължи той, — щеше да бъде приет като скъп гост. Но не и ти, злодей и главорез, ти ще спиш на сламата!

Валгард се подсмихна и рязко замахна със секирата. Копието се килна към стената, прекършено точно под острието.

Изчезвай, мъничкият ми! — изръмжа берсеркерът — Или искаш да те изхвърля?

Сляп от ярост, Кетил неразумно го халоса с прекършената дървена част на копието, с което постигна само това, че по-едрият му брат побесня.

Валгард скочи, бърз като стрела. Секирата му със свистене разсече въздуха и се заклини дълбоко в черепа на по-малкия брат. Все още вън от себе си, той се обърна към жената. А тя вече бе протегнала китките си към него. Валгард я сграбчи и я целуна стръвно, докато устните им не се разкървавиха. Накрая тя гръмко се разсмя.

На следващото утро, когато се събуди и видя брат си да лежи в локва съсирена кръв, а очите му срещнаха безжизнения му поглед, нещо в свирепия берсеркер трепна — някакво подобие на разкаяние.

— Какво направих! — прошепна той. — Убих най-близкия си човек…

— Убил си просто по-слабия от теб! — вметна жената до него с пълно равнодушие в гласа.

Но Валгард остана, приведен над тялото на брат си — в размисъл и тъга.

— Толкова много хубави неща имаше между нас, въпреки караниците… — мърмореше той. — Помня колко смешно ни изглеждаше теленцето, което се стараеше да се вдигне на треперещите си нозе, помня вятъра, който брулеше лицата ни и слънцето, разискрило вълните по време на едно плаване… помня сенките, блуждаещи по стените на татковия дом в Свети Ден, когато навън бушуваше буря… и помня как ние двамата с тебе, братле, се къпехме, тичахме, крещяхме! Но всичко това сега свърши… ти си просто един студен труп, а аз май поех по черния път… Все пак… спи спокойно. Спи спокойно, братле…

— Ако се разнежваш и дрънкаш за това на всеки сульо, май и на теб скоро ще ти видят сметката! — върна го красавицата към реалността. — С хленч не се надявай да го върнеш! В гроба, момченце, няма нито целувки, нито любов.

Валгард поклати замислено глава. Взе тялото на ръце и го отнесе в гората. Боеше се да докосне секирата си, затова я остави забита в черепа на мъртвеца, докато го погребваше под купчина камъни.

Но когато се върна в къщата на омайната жена, очакваща го в пълно спокойствие, забрави всичко. Красотата й беше в състояние да засенчи дори слънцето — и нямаше нищо, което тя да не владее до съвършенство в изкуството на любовта.

С падането на първия сняг настъпи лют мраз. След около седмица Валгард се сети, че май е време да се връща вкъщи. Знаеше, че могат да тръгнат да го търсят, а и корабите му биха могли да пострадат в битка или щурм. Но жената отказа да тръгне с него.

— Мястото ми е тук, не трябва да го напускам — настоя тя. — Връщай се, когато ти се поиска, Валгард, скъпи мой. Няма начин да не ти се зарадвам.

— Доста скоро ще се върна! — обеща в отговор Валгард, повече на себе си, отколкото на нея. И не помисли да я отвлече, както обикновено постъпваше с плячкосаните жени. Нейното самоподнасяне в дар на мъжеството му имаше някаква особена стойност.

Вкъщи радостно го посрещна единственият, който наистина се опасяваше, че може също да е изчезнал: баща му. Никой друг не прие завръщането му с радост.

— Бродих твърде далеко на запад и на север — обясни му Валгард. — И не успях да намеря брат си.

— Не си го намерил… — откликна бащата като горестно ехо на думите му. — Изглежда наистина го е сполетяла смъртта… Ние също търсихме напразно няколко дни и намерихме само кон без ездач… Започвам приготовления за помена.

Валгард прекара броени дни сред хората, преди да се запъти към гората, с обещание да се върне за траурното събитие. Асмунд замислено го изпрати с поглед.

Най-малкият брат намираше за странно, че Валгард избягва всякакви разговори около съдбата на Кетил. И още по-странно му се видя настояването на Валгард да тръгне на лов сега, когато вече е настъпила зимата. Мечки в гората нямаше по това време на годината, а останалите животни бяха толкова боязливи, че хората дори и не се опитваха да ги преследват през дълбоките преспи. Защо Валгард толкова дълго не се беше връщал и така скоро пожела отново да замине?

Тъй размисляше Асмунд, а накрая не се стърпя и само два дни след заминаването на брат си тръгна по следите му.

През двете изминали денонощия не бе валял сняг, нито пък беше излизал силен вятър и следите се виждаха добре на белия хрускав сняг. Той напредваше в самота през напълно безлюдни местности и студът като огромен червей се вгризваше в тялото му.

След три дни Валгард се върна.

В дома на баща му се бе събрал отвсякъде много народ, поменът беше в разгара си. Берсеркерът мрачно се плъзна през разнородната тълпа на двора.

Елфрида го пресрещна и го дръпна за ръката.

— Виждал ли си Асмунд? — попита тя уплашено. — Той отиде в гората след теб и още не се е върнал.

— Не! — отсече Валгард и очите му просветнаха като на вълк единак.

— Ужасно ще бъде да загубя двамата си добри сина, за да остана с лошия — каза Елфрида и се отвърна от него.

Привечер гостите се събраха в голямата зала. Орм седеше на високия си стол, а Валгард — до дясната му ръка. Хората се бяха настанили на скамейки, надлъжно наредени покрай двете страни на обширното помещение, надигайки в един глас роговете за наздравица — сред дима от огъня, горящ в канавка между скамейките. Жените прибягваха насам-натам, следейки роговете винаги да бъдат пълни.

Освен самото семейство на покойния, присъстващите се развеселиха от бирата и множество погледи бяха устремени през мъгливата, примигваща светлина към двете дъщери на стопанина.

На лицето на Орм беше застинала усмивка, в която, както подобаваше на воин-ветеран, прочут по целия Северен Атлантик, се промъкваше презрение към смъртта. Никой обаче не се опитваше да познае какво се таи под нея.

Елфрида не можеше да сдържи риданията си, често се разплакваше, тихо и безнадеждно.

Валгард седеше в мълчание, пресушавайки рог след рог, докато разсъдъкът му не се замъгли от хмела. Тъгата му се само увеличаваше с всяка глътка. Далеч от омайната жена в горската къщурка и от тревогите на пойната, той не можеше да мисли за друго, освен за това, което бе извършил. Лицето на Кетил, цялото в кръв, плуваше пред очите му в сумрака на хмелните изпарения.

Бирата се лееше като река. Гостите се напиха и шумът от гласовете им изпълни залата.

Внезапно свирепо тропане по централната порта заглуши глъчката. Резето на вратата беше вдигнато, но неочакваните удари по нея привлякоха вниманието на гостите.

След миг в залата нахълта Асмунд.

И замря, олюлявайки се, блед като снега навън. В ръцете си държеше нещо, загърнато в наметка. Оглеждаше залата с отсъстващ поглед, търсейки някого в множеството на гостите. Настъпи пълна тишина.

— Ела, Асмунд! — гръмко наруши тишината гласът на Орм. — Вече бяхме започнали да се тревожим за теб!

Асмунд все още гледаше втренчено пред себе си и тези, които проследиха посоката на погледа му забелязаха, че той е съсредоточен върху Валгард.

Орм седеше без да помръдне, въпреки че кожата под брадата му бе побеляла.

Асмунд постави товара си на пода. Той беше замръзнал и толкова твърд, че можеше сам да стои изправен и Асмунд само го придържаше, прегърнал го с една ръка.

— Пирамидата от камъни, в която го намерих, беше невероятно студена! — рече той. Сълзите бликнаха от очите му. — Реших, че набързо спастреният гроб е неподходящо място за останките му и ще бъде позор, ако устроим помен в негова чест, докато самият той лежи някъде далеч от дома, в компанията на вятъра и звездите. И аз донесох Кетил вкъщи. Брат ми Кетил… със секирата на брат ми Валгард в главата!!!

Той отхвърли завивката, светлината на огъня придаваше на съсирената около секирата кръв някаква фантастична свежест. Косата на мъртвия бе покрита със скреж, застиналото му лице се хилеше в упор към Валгард. Очите бяха пълни с отражения на пламъците. Сякаш се подпираше на Асмунд, за да се взира в убиеца си с мъртвите си, остъклени очи.

Орм бавно се извърна и закова с поглед старшия си син, който също бе застинал под слепия взор на трупа — с увиснала челюст.

Но типичният гняв на Велгард взе връх. Берсеркерът скочи и изръмжа срещу Асмунд:

— Лъжеш!

— Всички познават твоята секира! — натърти Асмунд. — А сега, добри хора, хванете братоубиеца, вържете го и го обесете!

— Оставете ми поне правото — развика се Валгард, — да хвърля един поглед върху това оръжие!

Никой не помръдна. Всички бяха твърде потресени. Валгард се запъти към вратата през безмълвната зала, в която само огънят в този момент не беше онемял.

Оръжието на присъстващите беше наредено близо до вратата. Минавайки, Валгард грабна едно копие и побягна.

— Няма да избягаш! — изкрещя Асмунд и се обърна, за да вземе меч и да му прегради пътя. Валгард го удари с копието. То прониза без съпротивление незащитената с доспехи гръд на Асмунд и го прикова към стената заедно с Кетил. Така си останаха двамата братя — подпрени един на друг… С поглед, втренчен в убиеца си. В своя брат…

Берсереркска ярост вече бе обзела Валгард — той пиеше като вълк, а очите му светнаха със зеления огън на дива котка. На устните му изби пяна.

Орм на свой ред се втурна към него, размахвайки меча си в решителна атака. Ножът на Валгард светкавично се озова в дясната му китка, той приклекна, отрази удара на Орм с лявата ръка и заби острието в гърлото му.

Кръвта на бащата шурна и опръска всичко наоколо, а трупът му бавно се свлече на пода. Валгард сграбчи меча на убития и го развъртя над главата си. Към него вече се втурваха гостите, за да му преградят пътя навън. Обезумелият с един замах уби тези, които го бяха наближили, а воят му проехтя в залата.

Наоколо закипя от хора. Едни се опитваха да се отдръпнат в колкото се може по-отдалечен ъгъл, други — да хванат безумеца. Мечът на Валгард диво свистеше във въздуха. Паднаха още трима. Една група откърти масивна дъска от някаква маса и с нея успя да го отблъсне по-далеч от купчината оръжие до стената. Останалите започнаха трескаво да се въоръжават. Но блъсканицата ги забавяше. Валгард посече набързо тези, които невъоръжени се бяха озовали между него и вратата. Едни от тях паднаха мъртви, други — тежко ранени. Берсеркерът с лекота си проби път напред.

Но на прага беше застанал воин, въоръжен с меч и щит в железен обков.

Валгард замахна срещу него, но острието на меча му се удари в ръба на щита и се счупи.

— Прекалено е крехък мечът на Орм! — извика непознатият и се втурна в атака. Но Валгард успя навреме да отскочи назад и да изтръгне секирата си от главата на Кетил. Противникът му избърза прекалено, допускайки фатална непредпазливост — първият удар на секирата беше отразен от щита му, но вторият отсече ръката на воина до рамото. Валгард изхвръкна през вратата.

След него политна дъжд от копия, но той успя незасегнат да се шмугне в гората. Кръвта на баща му капеше от него, докато не замръзна и вече не помагаше на кучетата на преследвачи те да надушват следите му. Дори когато явно им бе убягнал, той продължи да тича, просто за да не замръзне. Треперещ се отдалечаваше на запад…