Пол Андерсън
Прокълнатият меч (18)

Глава 17
Мечът на надеждата

След няколко часа бесен галон на юг от пещерата, те дръпнаха юздите и слязоха от конете си.

— По нататък не можем да вървим заедно! — шепотът на Скефлок прозвуча необичайно гръмко в тишината на усоите. — Аз ще се промъкна до Елфхюф сам, в образа на вълк.

— Защо така бързаш? — Фреда впи пръсти в ръката му, по бузите й струяха сълзи. — Не можеш ли да изчакаш деня, поне докато заспят?

— Защото на дневна светлина няма да мога да се превърна във вълк. Освен това в замъка няма нито ден, нито нощ — знаеш, че там винаги е здрач, а на троловете така или иначе, им е все едно кога ще се наспят. Но в замъка мога да се надявам и на помощ — преди всичко разчитам на Лиа.

— Лиа… — Фреда прехапа устни. — Не, не ми харесва тази безумна идея. Нямаме ли други възможности?

— Нищо друго не ми хрумва, скъпа. А и на теб — иначе до сега да си ми предложила по-добра тактика, както често ставаше, когато тръгвахме на лов за тролове. Мила моя! Трябва да ме изчакаш, докато се върна. Ако се върна… — той дълго и мълчаливо гледаше красивото й опечалено лице, сякаш се стараеше да запомни завинаги всяка нейна черта. Накрая промълви: — Слушай сега. Най-късно до сутринта трябва да си приготвила навес от кожи, за да опазиш конете от преките слънчеви лъчи. Внимавай и помни. Аз ще бъда принуден да поема обратния път в естествения си човешки образ, защото само човек може да носи счупен на две меч. Това означава, че ще се придвижвам далеч по-бавно — на два крака, денем — и ще успея да се върна тук едва утре вечерта. Ако междувременно те притеснят тролове, или ако не се върна до третата вечер, трябва да се избягаш по-далеч оттук. Но ми обещай, че този път ще потърсиш укритие при хората, в човешкия свят! Обещаваш ли?

— Да те чакам — да. Но да си тръгна оттук, преди да съм узнала дали си жив или… — тя пое дълбоко дъх — или мъртъв, това е повече, отколкото мога да обещая.

Скефлок нищо не възрази. Нямаше смисъл.

Скочи от коня, разсъблече се и с треперещи ръце върза видровата кожа около кръста си, а орловата — около врата си. Най-отгоре навлече вълчия тулуп.

Фреда също се смъкна от коня. Целунаха се.

— Сбогом, обич моя! — каза й той с треперещи устни.

След това рязко обърна гръб, за да не вижда повече тихо плачещото момиче. Приведе се на колене, опрял ръцете си в мократа шума, и произнесе магическите думи.

Почти на мига усети как тялото му започва да се променя. Променяше се целият, заедно с органите и сетивата. Фреда мълчаливо наблюдаваше как човекът сякаш се разтопи в нещо друго, рунтаво и свирепо, до момента, в който видя пред себе си огромен вълк с горящи зелени очи. Звярът завря носа си в дланта й и тя погали острата му козина.

След това вълкът се впусна в бяг. Бягаше покрай дървета и през храсталаци — въпреки размерите си — лек и бърз като стрела.

Да си вълк е наистина странно усещане.

Костите, мускулите, жилите: всичко беше друго. Вятърът рошеше козината му, очите му виждаха един здрачен и безцветен свят. Но чуваше отчетливо всеки звук, можеше да долови далечна въздишка и да разбере далечен шепот — нощната тишина изведнъж се разцепи, като рязната с острие пелена, за да разкрие океан от звуци, повечето от които оставаха незнайни поради това, че в човешкия му образ бяха твърде тънки за слуха му.

А обонянието му осезаваше въздуха така, сякаш влизаше в допир със същество от плът и кръв. Безчислено количество тънки миризми възбуждаха ноздрите му. Имаше и такива усещания, за които в човешкия речник просто не се намират думи. Сякаш си попаднал в нов, различен свят, който възприемаш с неподозирани сетива.

Промяната се бе разпростряла не само върху тялото му, но и върху разума му. Започна да мисли по вълчи. Мислите му изтъняваха, но се ускоряваха — като потоци, попаднали в по-тясно русло. Когато се превръщаше в звяр, той губеше способността да мисли за много неща наведнъж, а когато си върнеше човешкия образ, не можеше да си спомни точно как е мислил и чувствал в другото тяло.

Напред, напред! Миля след миля нощта прелиташе под лапите му.

Усети миризмата на заек. Заекът се беше притаил недалеч, с опулени от уплаха очи. От вълчата паст протекоха слюнки. Но човешката му душа безмилостно пришпори огромната сива обвивка към целта. Дочу се крясъкът на сова. Дървета, хълмове и сковани в лед реки се стрелкаха покрай него, а горе, в небесата, плуваше морна луна. Той нито за миг не намали устрема си.

Ето, под посребрените облаци, като в оживяла рисунка, се изписаха кулите на Елфхюф.

Елфхюф, Елфхюф! Любим, но хвърлен в падение, сега замъкът заплашително се чернееше пред него в целия си внушителен ръст.

Звярът Скефлок дебнешком се промъкваше към стените му. Всичките вълчи сетива застанаха нащрек… няма ли наоколо врагове? Ноздрите му доловиха змийската воня на троловете. Огромният вълк подви предпазливо опашката си и се озъби.

Замъкът смърдеше на тролове — и което е още по-лошо: на страх, болка и сърцераздирателен гняв. Да, тези чувства имаха своя миризма — и тя опари вълчите му ноздри. Но с вълчите си очи човекът-звяр не можеше да разгледа гребена на стената, под която се беше притаил. Чуваше отчетливо стъпките на часовите там горе, дори ги подушваше и изгаряше от желание да им прегризе гърлото. Спокойно, спокойно, каза си той. Те минаха покрай него. Беше време за обратното превръщане в човек.

Но, бидейки звяр, той трябваше да предизвика насила промяната. Сгърчи се от болка, когато всичко в него започна да се движи и да се променя. Главата му плувна в мъгла.

Когато дойде на себе си, изхлузи вълчата кожа, сгъна я криво-ляво, разпери орловите криле и произнесе други магически думи. Превърнат в орел, се издигна към облаците.

Сега зрението му беше нечовешки остро, а щастието на полета, ласката на вятъра и радостта от безкрайната небесна свобода се просмукваха във всяко едно от перата му. Суровият орел обаче имаше достатъчно воля, за да се владее дори в това величествено опиянение. Но очите му все пак не бяха очи на сова, пригодени за нощно зрение, и в тази волна височина всъщност представляваше добра мишена за стрелите.

Той прелетя в бръснещ полет над двора — вятърът свиреше в перата му — и кацна до каменния праг на кула, гъсто обрасла с бръшлян. Незабелязан от никого, се гмурна в сянката на красивите, виещи се стъбла.

И отново превръщане — този път във видра. Сега нюхът му не беше толкова остър, както във вълчото тяло, въпреки че оставаше по-добър от човешкия, но зрението му запази почти цялата си орлова острота. Тялото му придоби завидна гъвкавост и всяко косъмче носеше усет за света наоколо. Особено връхчетата на мустачките чувстваха по начин, който човешкият език не може да опише. А пъргавината на гъвкавото тяло и блясъкът на собствената кожа станаха извор на суетна наслада за глуповатия, но весел нрав на видрата.

Той лежеше тихо и неподвижно, когато чу да се вика откъм стените на замъка. Вероятно някой все пак беше забелязал орела и май щеше да е по-добре да не се задържа повече тук. Той заситни покрай зида на кулата, все още в сянката на бръшляна. Видрата беше твърде голяма, за да остане незабелязана — най-добре би било да приеме образа на плъх — но засега в нищо друго не можеше да се превърне. Добре че Фреда предвидливо му беше донесла и тези три омагьосани кожи.

Вратата на кулата бе леко открехната и той пъргаво се промъкна вътре. Скефлок познаваше всеки ъгъл и завой на лабиринта от коридори в замъка. Видрата подуши въздуха и крайчетата на мустачките й трескаво зашаваха. Целият Елфхюф бе потънал в сън.

Скефлок се зарадва: усети, че недалеч крачат няколко тролове, но срещата с тях можеше с лекота да бъде избегната. Шмугна се в голямата зала и се промъкна под празничната маса. Навсякъде шумно хъркаха пияни до безсъзнание нашественици.

Гоблените по стените бяха изпокъсани, мебелите наоколо — надрани и очупени, а хилядолетните орнаменти от злато, сребро и скъпоценни камъни — откраднати. По-добре щеше да бъде, помисли си Скефлок, ако замъкът беше превзет от коболди, те поне са възпитани. А тези мръсни свине…

Видрата заситни на късите си крачета нагоре по стъпалата, към покоите на Имрик. Който и да е новият граф, най-вероятно е да хърка там… И Лиа до него…

Видрата се притисна до стената и едва чуто изскимтя, обелила острите си като игли зъбки. Жълтите й очички засвяткаха. Беше усетила близостта на трол. Графът бе поставил часови…

Като удар на металносива мълния, върху часовия се сгромоляса с цялата си тежест огромен, свиреп вълк. Сънният воин дори не разбра какво се е метнало отгоре му — поне докато не почувства как мощни челюсти се впиват в гърлото му. Той се килна, замахвайки с ръце, в отчаян опит да се защити от мъртвата хватка на звяра, и моментално издъхна. Кръвта капеше от вълчите челюсти. Имаше гаден, горчиво-кисел вкус.

Можеха и да са чули шума… Не, никакъв сигнал за тревога, никой не се бе събудил. При това замъкът беше твърде обширен… Ще му се наложи да остави тялото, а можеха и да го намерят… не, почакай… Скефлок се превърна в човек и преряза гърлото му със собствения му меч, за да не се виждат следи от зъби. С голяма вероятност щяха да сметнат, че е бил убит в пиянска свада. Дано така да помислят!

Докато в главата му блуждаеха тези мрачни разсъждения, Скефлок плюеше и избърсваше от устните си съсирващата се горчива кръв.

Видрата отново заситни по коридора. Вратата към покоите на Имрик беше затворена, но той знаеше тайното изсвирване, което я отваря. Видрата тихичко изписука сигнала, подбутна с нос вратата и влезе. На кревата на Имрик спяха двама. Ако графът се събуди, това ще бъде краят на неговия набег. Той съвсем тихичко се прокрадна до леглото… всяко изшумоляване му се струваше непоносимо силно.

До самото легло видрата се изправи на задните си лапки. Сред пръснатите по възглавницата сребърно-златисти коси лежеше спокойно отпуснатото лице на Лиа. А до това лице… главата на човека, когото едва ли някой би желал да срещне даже и насън, въпреки че всяка черта от лицето му приличаше като две капки вода на неговата. Значи новият граф е все пак злодеят Валгард, берсекът-отцеубиец!

Скефлок едва удържа свирепия порив да забие вълчи зъби в това гърло, да изкълве тези очи с орлов клюн и да завре носа на видрата в разпрания му корем. Но това бяха животински пориви. Да ги осъществи, означаваше да вдигне достатъчно шум, а това щеше да му струва загубата на меча.

Той докосна с муцунка гладката буза на Лиа. Дългите й ресници се повдигнаха и очите й се разшириха… защото го позна. Лиа бавно седна. Валгард се размърда, стенейки нещо насън. Сестрата на Имрик замръзна на място. Берсеркерът още по-силно замърмори насън. Слухът на Скефлок долови някои откъслечни думи: „подхвърленик… секира… О, майко!“ Лиа внимателно отпусна единия си крак на пода. След това, използвайки го за опора, безшумно се изправи. Плъзна се като сянка през стаята — и през още една, и през още една… Скефлок видрата подтичваше след нея. Вратите не издадоха никакъв звук.

Чак в четвъртата стая Лиа се спря и облегна гръб на затворената зад нея врата.

— Сега можем спокойно да поговорим — прошепна тя. Скефлок взе човешкия си образ и тя падна в обятията му, обляна в смях и сълзи едновременно. Тя го целуна и той за миг забрави за Фреда, усетил отново каква жена е в обятията му. Тя забеляза объркването му и го задърпа към постелята. — Скефлок! — шепнеше тя. — Миличък!

Но той успя окопити и да отклони поканата й.

— Няма никакво време! — твърдо каза той. — Разбираш ли, дойдох да взема счупения меч. Дарът на Езир!

— Уморен си! — Лиа погали с длан лицето му. — Мръзнал си, гладувал си, и постоянно си рискувал живота си… Трябва да си починеш, Скефлок, аз ще те утеша и ще те стопля. Имам си тайна стая…

— Няма, няма време! — промърмори той. — Фреда ме чака, а околовръст гъмжи от тролове!

— Фреда! — Лиа побледня. — Значи, тази смъртна още е с теб?!

— Да, и тя стана доблестен воин на Елфхайм!

— Аз също свърших добра работа! — възрази Лиа с нескрит сарказъм. — Заради мен Валгард закла Грум, предишния граф на троловете. Този берсеркер е силен, но тъп и изцяло в моя власт! — Тя пристъпи към приемния си син и бивш любовник. — Всъщност е значително по-добър от троловете, в известен смисъл е почти като теб, но той не е ти, Скефлок! Не схващаш ли колко се уморих да се преструвам?

Скефлок я хвана през раменете и внимателно я разтърси.

— О, по-бързо! Моля ти се, ела на себе си! Ако ме хванат, това е краят на Елфхайм, а всеки миг е против нас!

Известно време Лиа стоеше като вцепенена, след това пристъпи към прозореца и погледна към закриващите луната облаци, към тихата, студена земя, изтръпнала в очакване на зората.

— Да-а-а… — въздъхна тя, — какво може да бъде по-хубаво и по-естествено от това, да бързаш да се прибереш при любимата си… при… Фреда? Ха! — Лиа се спусна към него и весело увисна на шията му. — Искаш ли да разбереш кой е бил баща ти, Скефлок? Да ти разкажа ли кой си всъщност?

Той припряно закри устата й с длан. Имаше уплашен вид.

— Не! Знаеш какво ме беше предупредил Тор.

— А ти ме накарай да млъкна! — подразни го закачливо тя. — С целувка.

— Не трябва повече да губя и минута време… — настоя той, но все пак изпълни желанието й. — Да тръгваме сега!

— Хладна беше целувката ти… — каза тъжно Лиа.

— Хладна като всеки дълг.

— Добре, да тръгваме. Но ти си гол и без оръжия. Няма да можеш да отнесеш железния меч, ако си в тялото на звяр. Значи трябва да се облечеш — тя отвори една ракла. — Ето, избирай, каквото душата ти поиска.

Скефлок набързо нахлузи първото, което му попадна. Богато украсени с ивици скъпа дългокосместа кожа, дрехите явно бяха преправяни за Валгард от гардероба на Имрик. Нищо. Точно затова му прилягаха по конец. На пояса си закачи боен чук. Лиа се загърна в алена наметка.

Спускаха се все по-ниско и по-ниско. Коридорът беше тих и хладен, за сметка на което тишината изглеждаше оглушителна. Натъкнаха се на часовой. Скефлок сложи ръка на чука, но часовият направи само почтителен поклон, взимайки го за злочестия му двойник. Едва тогава човекът елф размисли, че всъщност — през месеците на изгнанието — беше обрасъл с брада, която като две капки вода приличаше на четината на берсеркера.

Без повече излишни вълнения успяха да се доберат до самото подземие на замъка, потънало в сумрачната светлина на горящи по стените факли. Стъпките на Скефлок ехтяха по коридора. Лиа мълчаливо и забързано предвождаше спътника си. Накрая стигнаха до онзи каменен блок от стената, на който бяха изсечени руни. В съседство тъмнееше залостена врата. Лиа му я посочи.

— В тази тъмница Имрик бе затворил майката на подхвърленика. Сега самият той виси там над съскащ огън, обесен на пръстите си. Когато се напие, Валгард често слиза тук, за да го шиба с камшик за развлечение.

Скефлок стисна юмруците си до бяло. Но не можеше да си забрани да мисли и за това как бе постъпвал Имрик с жените на троловете и с пленените им мъже. Не беше ли Фреда… Не беше ли всъщност този Христос — за когото му беше разказвала — прав, че злото само поражда друго зло и води към Рагнарок… че ще настъпи време, когато горделивостта и отмъстителността ще отстъпят място на любовта и прошката? Но Имрик го беше осиновил и Елфхайм бе негова родна земя… защо обаче трябва да забравя човешкия си произход? Той стовари чука си върху стената. Сякаш в отговор, до тях достигна ехо на свирепи викове и тропот на множество крака.

— Тревога — заключи хладнокръвно Лиа.

— Сигурно са намерили часовия, когото пратих на онзи свят.

Скефлок нанесе още по-силен удар върху стената.

— Някой видя ли те? — попита тя.

— Може да са ме забелязали, докато прелитах в орлов образ, — оръжието му се счупи. Той изруга, но продължи да бие по стената с това, което бе останало от чука.

— Валгард има достатъчно ум в главата си, за да съобрази, че това не е обикновено убийство — стига да са му доложили. Тогава ще разпрати хайки по целия замък и ще бъдем разкрити. По-бързо!

Шумът се усилваше. Скефлок подпъхна счупената дръжка на оръжието в образувалата се фуга и се зае усърдно да разклаща каменния блок. Един, два… три пъти… камъкът се изтърколи на пода. Пъхна ръката си до лакът в зейналата ниша и издърпа меча. Ръцете му се разтрепериха, когато усетиха силния му допир.

По широката част на острието имаше полепнали буци пръст. Самото то бе двуостро и толкова огромно и тежко, че само най-силният измежду хората би дръзнал да замахне с него. И въпреки че дълго бе лежало погребано в Земята, нито се беше притъпило, нито бе хванало ръжда. Дръжката му беше обсипана със скъпоценни камъни, а предпазителите мамеха със златен блясък — бяха изковани във формата на дракон. Самото острие бе гравирано с руни, които Скефлок не съумя да разчете.

— Оръжие на Боговете… — Скефлок благоговейно го държеше в полуотворените си китки. — Надеждата на Елфхайм…

— Надежда? — Лиа отстъпи назад, вдигнала ръце, сякаш в защита от невидим неприятел. — Съмнявам се! Сега, когато е в ръцете ни, се съмнявам повече от всякога.

— Как така?

— Нима не се досещаш сам? Силата, скрита в тази стомана, се отключва точно с тези неразгадаеми руни, които са пред очите ти! О, не, това не е оръжие на Боговете, а по-скоро — против Боговете. Той е проклет, Скефлок! На този меч лежи проклятие — тя се разтрепери от хлад, но не от този на тъмницата. — Струва ми се… Скефлок, наистина… мисля, че ще е по-добре, ако пак го зазидаш в стената.

— Но ние нямаме никаква друга надежда! — той загърна меча в мантията. — Да си тръгваме оттук.

Лиа неохотно го последва към стълбата.

— Едва ли ще можем да излезем незабелязани — вметна тя. — Ако ни спрат, остави ме да говоря от името на двама ни.

— Не, Лиа, опасно е за теб. Какви обяснения ще им дадеш после? Защо сме били заедно?

— Да не би да се тревожиш за мен? — попита тя и лицето й малко се разведри.

— Естествено, като за всичко в Елфхайм.

— А… за Фреда?

— За нея повече, отколкото за всичко друго на света — повече, отколкото за Боговете, хората и народите на феъри, взети заедно. Обичам я.

— Но рискуваш живота й в името на Елфхайм. Така че не говори чак толкова големи приказки за величието на любовта! — Лиа закрачи напред. Гласът й изведнъж стана безразличен: — И не бери грижа за мен, знам как да се оправя! Ще кажа на Валгард, че си ме надхитрил или че си ме заставил да те следвам насила.

Излязоха навън. Навсякъде се суетяха часови, които се чудеха как да се надвикат.

— Дръжте ги-и-и!! — изкрещя един трол, веднага щом ги зърна.

Изражението на Лиа стана хладно като лед.

— Собствения си граф ли смятате да арестувате? — осведоми се тя.

Тролът изпадна в такова объркване, че направо му се прииска да се хвърли в краката на Скефлок от разкаяние.

— Простете… простете, господарю… — заекваше той с пресъхнало гърло. — Просто… да… не… нали… просто току-що ви видях, господарю, ама не тук, ами… О, простете, господарю!

Скефлок го подмина, без да го удостои с поглед. На негово място Валгард едва ли щеше да отмине толкова лесно недоразумението.

Накрая стъпиха във външния двор. Скефлок изтръпна от очакването зад гърба им някой да се провикне далеч по-решително от стражника, когото стъписаха до заекване. Опънатите му нерви крещяха в хор: „Бягай! Бягай!“, но той продължаваше да крачи бавно, с подчертано достойнство. В двора също имаше стражници — но по-малобройни, отколкото бе предполагал. На изток просветваха първите лъчи на зората. Беше дяволски студено. Лиа се спря до източните порти и направи знак да ги отворят. Тя плъзна отсъстващ поглед из околността, но само след миг очите им се срещнаха.

— Оттук можеш да намериш пътя сам — спокойно каза тя. — Знаеш ли сега какво трябва да правиш?

— В общи линии — да. Трябва да намеря великана Болверк и да го придумам да докове меча.

— Болверк е творец на злото. Самото му име е предупреждение. Аха, започвам да разбирам що за меч е това и защо нито едно джудже не би се осмелило някога да скове половинките му! Старата легенда за трола ковач Трейн и трите меча! — Лиа поклати скептично глава. — Ясно ми е, Скефлок, че не се поддаваш на убеждение. Поне в този момент. Дори пълчищата на ада няма да те спрат. Това би могла да направи само смъртта или… ако просто някак от само себе си загубиш желание да се сражаваш. Впрочем, размисли ли какво ще прави скъпата ти Фреда — съвсем сама! — докато гониш новите подвизи? Смяташ ли да предприемеш нещо по въпроса?

— Тя ще се отправи с мен, въпреки че ще се опитам да я убедя да се укрие някъде! — Скефлок гордо се усмихна: — Ние сме неразделни!

— Чудесно. Бъдете. Но как ще разбереш къде се намира великанът?

Лицето на Скефлок потъмня.

— Знам, че не е добро дело — каза той, — но умея да вдигам мъртъвци от гроба. Мъртвите знаят много, а аз достатъчно, за да ги заставя да говорят.

— Чисто безразсъдство! Мъртвите ненавиждат някой да прекъсва безконечния им сън и си отмъщават жестоко. Имаш ли сили да се опълчиш на дух?

— Имам-нямам, налага се да опитам. Все пак мисля, че магията ми е достатъчно силна, за да ме защити от духовете.

— Може би не точно магията ти… — тя помълча, преди да продължи, — а Фреда. Но дали магията ще защити именно нея? Виждам картини, Скефлок! Призраци от вероятен клон на бъдещето. Виждам Фреда… Виждам и теб — кръв се стича по бузата и устните ти… — Лиа побеля като платно, но отсъстващият й поглед отново потърси очите му. — Тя… наистина ли означава толкова много за теб?

— Да! — отговори пресипнало, но решително той. — И мисля, че си права, Лиа. Не мога да рискувам по такъв начин. По-добре Елфхайм да рухне в пропастта, отколкото… отколкото…

— Чакай, чакай. Хрумна ми нещо. Но преди това ми отговори на два въпроса.

— По-бързо, Лиа, умолявам те!

— Има още един начин да рискуваш с мъртвите. В този вариант животът на Фреда няма да е в опасност, но и двамата поемате друг, не по-малко фатален риск.

— Всеки друг риск е оправдан.

— Добре. Ти избираш. Кажи ми само още нещо: ако Фреда някога те напусне… не, не, не бързай да ми крещиш, че това никога няма да стане… само питам, ако — дори против волята си — някога просто се види принудена да те остави… тогава какво смяташ да правиш?

— Не знам. Не мога да си го представя.

— Да кажем, че това се случи. Да кажем, че въпреки горестта си, защитиш воинската си чест с победа… Ще се върнеш ли отново тук? Ще станеш ли пак елф?

— Може би. Не знам. Давай по-накратко.

Тя разтегли котешката си усмивка.

— Ами, много е просто. Вместо към обикновен мъртвец, който ще ненавижда и двама ви, обърни се към такъв, който ще пожелае да помогне и на двама ви — без да забравяш за другия фатален риск, за който те предупредих.

— Има ли такъв мъртвец?

— Не се ли сещаш? Някой, който сам ще пожелае да станеш оръдие на отмъщението. Нима Валгард не изкла целия род на Фреда? Вдигни ги от могилата, Скефлок. Това е. Но не забравяй за предупреждението ми!

Скефлок замръзна. Цяла малка вечност стоя така. После хвърли меча на Земята, сграбчи Лиа в обятията си и крепко я целуна.

Вдигна меча си със замах, прекрачи прага на замъчните порти и с всичка сила се втурна към гората. Лиа го изпрати с очи. Прозорливите й мисли бяха рукнали и в още една посока. Ако се окажеше права и за още нещо… ако това беше същият този меч, то, рано или късно, щеше да се случи това, което някъде, някога, поне веднъж, вече се е случило. Тя се засмя.

 

 

Валгард, разбира се, узна, че неговият физически двойник се е подвизавал наоколо. И, разбира се, изпадна в безумна ярост. Намери любимата си свита в един ъгъл, самата разплакана и разтреперана от безсилен гняв. Тя се хвърли на врата му и с трогателно хълцане му обясни, че докато е спяла, мръсникът я оковал в коварна магия, потопил съзнанието й в блатото на небитието, с безмилостна жестокост превърнал нея — прекрасната и слаба жена — в безмозъчен труп, в един крачещ мъртвец, и оттогава до мига, в който онзи подлец страхливо офейкал, а тя дошла на себе си, нищичко, ама нищичко не си спомня! Каква низост! Какъв позор! Каква злоупотреба! Каква неблагодарност! О, небеса, няма ли да се стоварите върху главата на мръсника! Не, не! Не ме успокоявай! Мъст, мъст и само мъст! Ах, ще го разкъсам, ах, ще го накълцам! Да, с тези слаби женски ръце! Толкова го мразя! Мразя, мразя, мразя, мразя! Ауууууу! У-уууу! Не, не може да ме е използвал за гнусно блудство, защото не е имал време, мръсникът му с мръсник — а и как ще блудстваш с безмозъчна, мъртва кукла? Но само да беше дръзнал! Поне веднъж да беше опитал… Ох, ох, ох… Само един-едничък път… Ау-ау-ау, какво щеше да стане-е-е… Аууу, какво щеше да му се пише-е-е!! И защо-о-о?! Защо-о-о всичко това? За да заколи един стражник, да потресе до лудост втори и страхливо да офейка! Всичко на всичко затова се е пъчил из замъка, подлецът му с подлец, това е целият му подвиг, повече и да иска, не може да направи — за повече трябва да се казва Валгард! Този смешник сам се набива в очите на Великите завоеватели! Но такива са мъжете по природа! Рискуват живота на беззащитни жени, нали? За гнусната си суета, нали? Как, какво ми стана? Всичко ми стана! Всичкооо!!! Да, изведнъж! Всички сте еднаквиии!!! Как да не сте еднакви?! Какво ме галиш?! Какво?! Не ме докосвай!! Само да си посмяаалллл, ще крещя-а-а!! Аааа!!! Нее, неее!! Ама как да ти повярвам?! Защо да ти повярвам?!

Кажи, кажи ми направо, и ти ли си такъв? И ти ли?! Не си такъв? Истински ли ме обичаш? Колко истински? Да, на колене! На колене поискай прошка от оскърбената си жена! И друг път да я пазиш, чуваш ли?!

След тази прочувствена реч двамата — прегърнати — крояха най-фантастични планове за ненаситна мъст. Какво беше казал Скефлок? Магия, твоето име е жена…